Линда Сю Парк
Бурята (16)

Глава 16

— Ето ги! — прокънтя гласът на Изабел из цялото фоайе. — Хюго, Антон, побързайте!

Ейми се обърна рязко. Кабра и останалите наистина бяха стигнали при асансьора и Иън и Натали дори вече се бяха качили. Вратите се плъзнаха, Изабел и двамата мъже останаха отвън и цифрите на етажите започнаха да светват един по един, от което се разбра, че асансьорът е потеглил.

Нели се извърна към Лестър.

— Бягай! И каквото и да правиш, не допускай да вземат кутията. Ние ще се заемем с тях.

Лестър понечи да каже нещо, но Изабел вече крачеше през помещението, следвана по петите от двамата си спътници.

Дан още държеше Саладин. Най-неочаквано протегна котарака към Изабел и двамата мъже.

— Назад! — кресна той, като размаха животинката пред себе си. — Котаракът е опасен. Страда от, хм… от гъбички в устата! Понякога могат да убият и човек.

Саладин му помогна, като размаха във въздуха лапи и изсъска свирепо. Явно не му допадна да го описват като болен, макар и всъщност да не боледуваше от нищо.

Изабел спря и двамата мъже се блъснаха в нея. Тя си удари главата в рамото на единия. Изпищя от болка, хвана се за челото и залитна.

Това ги забави само няколко секунди, но те бяха достатъчни.

— Моля те, Лестър! — каза Ейми. — Върви!

Озадачен, той поклати глава, после се насочи към изхода на ресторанта. След няколко мига Ейми видя през прозореца как мъжът тича под дъжда по плажа към хангара на археолозите.

Точно тогава вратите на асансьора се отвориха. След като се бяха повозили няколко етажа нагоре, а после и надолу, Натали и Иън слязоха във фоайето.

Изабел тръсна глава, сякаш за да си проясни зрението.

— Съвсем във ваш стил! — ревна тя. — Вие двамата къде бяхте? Хюго, Антон, малоумници такива, не стойте тук като истукани. Тичайте да го хванете онзи… той носеше нещо… отиде натам! — посочи тя вратата за ресторанта.

Дан побърза да прибере Саладин в клетката. Пиколото, който стоеше наблизо, се стресна и заобиколи с уважение котарака.

После Дан се завтече след Ейми и Нели, които изхвърчаха през вратата, следвани плътно от Хюго и Антон.

* * *

„Ураган.“ Ето коя дума изникна в съзнанието на Нели, след като тя излезе на открития ресторант. Имаше чувството, че дъждът се лее така, сякаш образува стена. Тя не беше виждала никога дотогава ураган — освен по телевизията де. Ако това не беше ураган, Нели не искаше дори да е на хиляди километри от истинския.

Тя прекоси на бегом ресторанта, където персоналът бързо прибираше и заключваше нещата му. В другия край на терасата имаше няколко малки стъпала, водещи към плажа. Нели ги прескочи наведнъж, Ейми и Дан до нея направиха същото. Само след няколко крачки гувернантката вече бе мокра до кости.

— Насам! — чу през вятъра крясъка на Ейми.

Завиха надясно. Зърнаха в далечината на плажа размазано петно — Лестър, който се опитваше да върви срещу буреносния вятър. Плажът беше доста широк, тъй като сега имаше отлив — най-малко страшното преди бурята да започне. И всяка нова вълна беше по-голяма от предишната, разбила се на брега.

Как най-успешно да спрат главорезите на Изабел? Нели се престраши да погледне набързо през рамо.

— Ей! — кресна с цяло гърло тя.

Хюго и Антон вече ги нямаше зад тях.

— Явно са минали отпред — извика Дан. — Ще се опитат да пресрещнат Лестър.

— Трябва да ги изпреварим! — кресна Нели.

Налагаше се да викат, за да се чуят през воя на вятъра.

Нели се опита да мисли. Но едвам си чуваше мислите от дъжда, който я шибаше, и от виещия вятър. „Мъжете са по-бързи, тичат по пътя, а не като нас по пясъка. Лестър има голямо предимство. Но какво ще стане, щом той стигне хангара? Те ще ни изпреварят…“

Тримата продължиха да бягат по плажа. Лестър вече беше само на хвърлей от хангара.

— Идвайте! — извика Ейми и се втурна напред.

Нели си мислеше, че тича възможно най-бързо, но след като видя как се изстрелва Ейми, увеличи скоростта.

Лестър спря внезапно. Нели знаеше какво означава това: че е забелязал Хюго или Антон.

И, иска ли питане, Лестър се завъртя кръгом и затича обратно към тях.

Нели видя зад него един от главорезите. Къде ли беше другият?

След няколко секунди тя вече знаеше отговора. Вторият мъж изникна на плажа, не много далеч от тях. Сега Лестър беше между двамата, които се приближаваха бързо към него. Той продължи напред още няколко метра, а после за изумление на Нели се обърна надясно и хукна.

Към океана!

— Какво прави? — кресна Дан.

Хюго и Антон се втурнаха подире му, а Ейми и Дан Кахил и Нели ги последваха. Нели видя през шибащия дъжд нещо, което дотогава не беше забелязала. Все така притиснал до гърдите си кутийката, Лестър бягаше по висока тясна ивица пясък, която навлизаше далеч навътре в морето. Може би се надяваше, че главорезите няма да го последват. Кой тича в океана по време на ураган?

Ивицата беше толкова тясна, че тримата не можеха да бягат един до друг. Най-отпред беше Ейми. Около глезените на Нели се разплискваше вода, но всичко наоколо беше подгизнало и тя не можеше да различи дъжда от вълните.

Видя над рамото на Ейми как Лестър скача във въздуха. Приземи се и направи несигурно няколко крачки. После се обърна и погледна зад себе си.

Хюго и Антон тичаха един след друг, деляха ги само две крачки. Най-неочаквано и двамата се препънаха и паднаха по лице.

Но защо ли? Нели не виждаше в какво са се спънали, дали в скала или в изхвърлено от морето дърво — отпред имаше само пясък с вода, която се плискаше и се въртеше отгоре…

— Стойте! — изкрещя Лестър. — Не идвайте насам! Подвижни пясъци!

Ейми спря толкова внезапно, че Нели се блъсна в нея, а Дан се заби и в двете. Те се хванаха някак един за друг и успяха да се задържат на крака. И тримата зяпнаха изумени гледката отпред.

Хюго и Антон се бяха препънали, защото бяха стъпили върху подвижните пясъци, прескочени от Лестър. Вече бяха потънали до коленете и се дърпаха как ли не, за да се измъкнат.

— Нели! — извика Лестър. — Дръж! — Той й метна увития в груб плат пакет, после кресна: — Връщайте се! Чакайте ме в хангара!

„Как ли пък не ще те оставим тук сам“, помисли си тя.

Но се отдръпна заедно с Дан и Ейми.

Лестър пристъпи към Хюго и Антон.

— Слушайте ме! — извика им. — Ще ви обясня как да се измъкнете. Престанете да се дърпате, само ще затънете още повече. Легнете назад, все едно се носите по гръб…

Антон и Хюго отговориха с порой ругатни, някои от които Нели чуваше за пръв път. Продължаваха да се дърпат.

Единият беше затънал чак до кръста, а другият — до бедрата.

— Легнете назад! — кресна им още веднъж Лестър. — Разперете ръце и ритайте, сякаш плувате. Това е единственият ви шанс!

Той направи предпазливо още една крачка напред. Нели видя, че Лестър внимава да не стъпи върху края на подвижните пясъци.

Точно тогава Хюго — или може би Антон — ревна като попарен, пресегна се и сграбчи Лестър за крака. Ако се опитваше да го използва, за да се издърпа, не му се получаваше нищо.

Вместо това изтегли при тях и Лестър.

* * *

— Лестър! — викнаха едновременно Дан, Ейми и Нели.

Двамата главорези крещяха и се боричкаха с Лестър: единият го сграбчи за ръката, а другият се вкопчи в колана му. Той за малко да падне по лице в трапа с подвижните пясъци, но се хвана за Антон… или може би за Хюго — и се изправи. После удари с лакът единия главорез право по носа. Мъжът ревна и се хвана с двете ръце за лицето.

— Ако не искате да умрете, малоумници такива, ме слушайте! — кресна Лестър.

Дан усети как го плисва възхищение. Лестър викаше, така че главорезите да го чуят, толкова силно крещяха те, но в гласа му нямаше паника. Дан се запита дали и той, ако бе под обстрел, щеше да запази такова самообладание.

Хюго и Антон се спогледаха, сетне извърнаха очи към Лестър. И двамата спряха да се дърпат. Дан забеляза, че бурята е поутихнала. Още валеше като из ведро, но вятърът вече не виеше.

— Така е по-добре — каза Лестър. — Слушайте сега. Всъщност човек не може да затъне в подвижните пясъци, това са холивудски митове. Стига да държите ръцете си отгоре, ще хлътнете само до мишниците. Истинската опасност е приливът. Ако не се измъкнем бързо оттук, можем да се удавим.

Дан видя как очите на двамата главорези се разширяват от страх.

— Ей, ти — посочи Лестър главореза, който беше паднал пръв и вече бе затънал до гърдите. — Как се казваш?

— Антон — отвърна мъжът.

— И така, Антоне. Започни да движиш крака. И без паника! Леки движения, сякаш риташ. Не се опитвай да ги издърпваш. Трябва да направиш така, че тялото ти да е в хоризонтално положение.

Щом го чу, Хюго, който се беше препънал след Антон и затова бе затънал само до кръста, също започна да мърда.

— Не така! — спря го угрижено Лестър. — Един по един. Ако се движите и двамата, пясъкът ще се размести и ще затънем още повече. Първо Антон, той е хлътнал най-надълбоко…

— Я си гледай работата! — ревна Хюго.

Дан, разбира се, не виждаше какво прави с краката Хюго, но явно ги мърдаше като луд, защото, точно както беше предсказал Лестър, и тримата започнаха да затъват по-бързо.

— Престани! — изпищя Антон. — Чу го, аз съм пръв!

Той се наведе назад и фрасна Хюго по носа — по същия нос, който преди малко Лестър беше ударил с лакът. Хюго изруга на висок глас и отново се хвана за носа.

Дан се приближи малко, после приклекна.

— Лестър — каза припряно, — с какво да помогнем?

— Отидете да намерите прът или плоско парче дърво — отвърна мъжът. — Ако слушат какво им говоря, няма да ни трябва, но за всеки случай…

Сега вече и той беше затънал до кръста в пясъка и въпреки това намигна весело на момчето. Той погледна Ейми и Нели.

— Вие вървете — подкани. — Аз ще остана тук. Побързайте!

Двете се затичаха към плажа.

— Внимавайте! — изкрещя след тях Дан.

Семейство Кабра още бяха някъде по брега.