Алексей Пехов
Прокрадващ се в сенките (1)

Глава 1
Нощ

Нощта е най-доброто време за хора като мен. Излизам на улицата, когато обикновените хора вече спят в топлите си легла, а малкото закъснели жители на Авендум бързат към дома си, разсичайки юнския мрак. Нощ. Тишина. Само стъпките на нощните патрули на градската стража отекват по стените на къщите, а след това се разнасят по тъмните и притихнали до сутринта улици.

Стражите обикалят бързо и припряно, едва ли не подтичвайки, а най-тъмните улички преминават на бегом. Момчетата се притесняват да не си навлекат неприятности и аз напълно разбирам нашите смели служители на закона. Не, те не се страхуват от хората — стражите са многобройни и безумецът, събрал достатъчно наглост, за да им се нахвърли, ще го посрещнат тежки алебарди. От друго се страхуват — освен хората, в сенките на каменните сгради има и други същества, които излизат на нощен лов в тези бурни времена. И тогава Сагот да им е на помощ на стражите, ако тези същества са прегладнели.

Нощните сенки са убежище за всички: за мирните граждани, които се крият в тях от опасни хора; за бандитите, които стоят в мрака с ножове под плащовете си и чакат порядъчните граждани; за съществата, които живеят в сенките и ловуват вечер и едните, и другите.

За щастие с демоните, появили се в града в резултат на раздвижването на Неназовимия и неговите многобройни слуги след векове на покой в Безлюдните земи^[1], аз никога не съм се срещал.

Стъпките на стражите, току-що минали покрай мен, затихнаха в съседната уличка. По заповед на барон Фраго Лантен, началникът на градската стража в Авендум, столицата на нашето славно кралство Валиостр, всички патрули бяха увеличени тройно. Това, което задържаше Неназовимия в Безлюдните земи, отслабваше, и той скоро щеше да се втурне в нашия свят от покритата с вечни снегове ледена пустиня. Войната наближаваше въпреки усилията на Ордена на маговете^[2] и множеството жреци от храмовете да я отдалечат. Беше въпрос на време: половин или може би година — и това, с което толкова ни плашеха в детството, щеше да започне. Неназовимият ще събере армия, ще дойде от Ледени игли и ужасът ще започне… Войната наближаваше и дори в столицата можеше да се натъкнеш на придобили кураж поддръжници на Неназовимия. И аз не бях сигурен, че Дивите сърца в Самотния великан^[3] ще успеят да удържат пълчищата огри и великани.

Беше тихо, толкова тихо, че можеше да се чуе как пеперудите пърхат с малките си крилца в нощта. Време беше да тръгвам, стражите отдавна бяха отминали, но днес нещо бях особено предпазлив… Някакво необяснимо чувство ме караше да стоя плътно прилепнал до потъналата в сянка сграда.

Сянката беше моя приятелка, моя любовница, моя партньорка. Аз се криех в сянката, живеех в нея, тя винаги беше готова да ме приеме, да ме спаси от стрелите, от злобно проблясващите в лунната нощ остриета или от кръвожадните жълти очи на демоните. Сянката, както казва добрият стар жрец на Сагот брат Фор, когато има малко повече време при редките ни срещи, е сестра на тъмнината. А от тъмнината е съвсем близо до Неназовимия. Глупости! Неназовимия и тъмнината? Абсолютно различни неща, това е все едно да сравняваш огри с великани. Сянката — това е живот, това е свобода, това е пари, това е власт, това е репутация. Гарет-сянката знае това от собствен опит. Сянката се появява само тогава, когато има поне мъничко светлина, така че да се сравнява с тъмнината е най-малкото глупаво. Но на моя стар учител аз, естествено, не го казвам. Яйцето не дава акъл на кокошката.

На тясната нощна уличка, с каменни къщи още от Тихите времена, не се чуваше никакъв звук, единствено тенекиената табела над магазина на хлебаря проскърцваше от полъхващия над покривите на града лек ветрец. Бавната сиво-жълта нощна мъгла, с която беше известна нашата столица (казват, че била наследство от някакъв недоучил се магьосник от миналото и досега никой архимаг в кралството не е успял да я премахне) се стелеше по направената с груби камъни и очукана от каруците настилка.

Тихо.

Тихо като в гробница на богаташ, след като през нея са минали тълпа градски крадци. Табелата скърцаше, ветрецът полъхваше, облаците се носеха лениво по нощното небе. Но аз продължавах да стоя, скрит в сянката на сградата, и се стараех да не мърдам. Интуицията и житейският ми опит ме караха да се вслушвам в тишината на нощния град. Нито една, дори и най-пустата улица, не може да бъде чак толкова тиха. Особено тази, където живеят само едни продавачи. В нощта трябва да има звуци. Плъхове, шумолящи в кошовете; хъркащ пияница, на когото джебчиите вече са опразнили джобовете, преди да се скрият в обятията на нощта. Хъркане от прозорците на сивите къщи; прокрадващо се в тъмното мръсно куче. Тежкото дишане на начинаещ крадец, застинал в мъглата със стиснат в потната длан нож в очакване на своите жертви. Шум в магазините и работилниците — дори през нощта в някои от тях кипеше трескава дейност. Нищо от това обаче не се случваше на тъмната тясна уличка, обвита в пелената на мъглата. Нищо, освен тишина и мрак.

Ветрецът задуха по-силно над покривите на старите сгради и подгони тежките сиви облаци по небето, като оголи небесния свод. Безгрижният вятър-веселяк ласкаво ме галеше по косите, но аз не смеех дори да си наметна качулката.

Сагот! Какво е това?

Сякаш в отговор на молитвата ми, великият бог на крадците дари ушите ми с по-голяма чувствителност. Стъпки. Забързани стъпки на човек, които не успява да заглуши дори мъглата, покрила на сиво-жълти талази каменната настилка. В нишата, намираща се в стената на сградата отсреща, забелязах мимолетно колебание в тъмнината.

Някой се крие? Напрегнах поглед в тъмното. Не. Сторило ми се е. Прекалено се тревожа за несъществуващи неприятности, май остарявам. Но някаква настоятелна ръка ме задържаше на място, сякаш искаше да каже: стой, почакай, не още. Х’сан’кор да ме изяде! Какво ставаше в тихата тъмна уличка на занаятчиите?

Междувременно стъпките ставаха все по-ясни и отчетливи. Човекът вървеше по улицата, където преди пет минути сви градската стража. Замрях и се постарах да се слея със сянката. Опасността витаеше над мен като ленив призрак.

Мъжът се появи иззад ъгъла и с бързи крачки, преминаващи в бяг, се отправи в моята посока. Глупак или смелчага, щом върви сам в тъмното? По-скоро първото — смелчаците не живеят дълго в нашия свят. Въпреки че и глупаците също, ако не са шутове на нашия славен крал. Каква неотложна работа го беше накарала да излезе през нощта на улица, където дори маслените фенери не горяха? Опитайте се да намерите фенерджията, той и носа си няма да покаже в тази тъмница. Това не са ти Тихите времена, когато едно дете и посред нощ спокойно можеше да мине от единия до другия край на Авендум и с него нищо нямаше да се случи.

Човекът приближаваше. Висок, добре, бих казал дори богато облечен, ръката му лежеше върху дръжката на приличен меч. Служи на важна клечка, предполагам.

Облаците отново запълзяха по небето, скривайки появилите се в небето звезди, и тъмнината стана непрогледна. Вече не можех да виждам лицето на бързащия мъж. Той се изравни с мен и дори не забеляза тихо стоящата в сянката сянка. Ако пожелаех да протегна ръка, без проблем бих измъкнал от пояса му дебелия портфейл. Но аз не съм дребен джебчия, че да падна толкова ниско — младежките години отдавна бяха зад гърба ми, а и съдбата ми нашепваше, че сега трябва не само да не мърдам, но дори и да не дишам дълбоко.

В нишата отсреща тъмнината отново оживя с хаотично движение, кипвайки в черния цвят на смъртта, и аз замръзнах, вледенен от ужас. От тъмното се откъсна Тъмнина, приемайки образа на крилато същество — демон с рога на главата-череп, със светещи тесни червени очи, и като лавина от Планината на джуджетата покри забързания човек, смачквайки го с внушителната си маса. Човекът издаде вопъл като ранена котка, опита се да извади безполезния си меч, но тъмнината смачка, всмука и погълна нощния пътник, и съществото, каквото и да беше то, литна в облачното нощно небе, отнасяйки със себе си прясното месо, а може би и душата. Катраненочерният силует се мярна за миг в небето и изчезна.

Опитах се да успокоя дишането си. Съществото не беше забелязало, че аз през цялото време бях срещу него, но ако бях мръднал, дори съвсем малко, или бях задишал по-шумно, то щеше да се нахвърли върху мен от нишата, където дебнеше за лесна плячка. Провървя ми. За пореден път много ми провървя. Късметът на крадеца е като капризна жена, във всеки един момент може да ти обърне гръб, но докато е с мен, мога да продължа със занаята си на крадец.

От тъмния ъгъл на съседната сграда тихо изписука плъх, след него още един, в небето се мярна прилеп, излязъл на лов за нощни пеперуди.

Опасността отмина, можех да продължа пътя си. Отделих се от стената и като се стараех да се придържам към най-тъмните участъци на улицата, тръгнах напред. Нищо не подсказваше за случилото се само преди няколко минути. Улицата беше мълчалив и единствен свидетел на нощния лов на демона.

За щастие нямаше луна, пухкавите облаци отново се сгъстиха и скриха града от звездите, така че сенки имаше колкото си искаш. С бързи крачки, без да издавам нито звук, аз се придвижвах от една сграда към друга, от една сянка в друга. Улица Пекарна остана назад и аз свърнах в пресечката вдясно. Тук мъглата беше още по-гъста, обгърна ме с меки лапи, заглуши стъпките ми, скри ме от очите на хора и нехора.

От близката сянка се разнесе шушукане. Замръзнах и се взрях в сиво-жълтата мъгла. Крадци. Малки сукалчета, които имат много да учат за майстори! Сигурно дебнат за нощни гуляйджии или се канят да оберат спящи граждани. Новобранци. Прекалено шумни и прекалено неопитни. Професионалните крадци си говорят с жестове, не издават звук дори и в нощ като тази, когато гъстата лепкава мъгла заглушава всички звуци. Плъзнах се до тях, а крадците дори не забелязаха сянката. Сянка в сянката трудно се забелязва от неопитно око. Изпитах глупаво детинско желание да изскоча от мъглата и силно да извикам „Бау!“ право в лицата им. Но като нищо можех да се натъкна на някой нож, а и такива зелени като тях да ги плашиш няма смисъл.

Тъмната уличка свърши и надвисналите мрачни стени на къщите, виждали в този свят и радост, и мъка, рязко се отдръпнаха встрани. Погледнах към небето. Вятърът все така гонеше ленивите облаци и небето се беше превърнало в покривка, на която богаташ е разпръснал монети. Стотици и хиляди звезди блещукаха срещу мен в студената лятна нощ. Светло като ден.

Тук горяха единични фенери. В края на краищата се намирах на един от централните площади на града и фенерджиите въпреки страха си бяха длъжни да изпълняват служебните си задължения. Пламъците на фенерите, защитени със стъклени капаци, хвърляха около себе си петна трептяща светлина, а хаотичните сенки мълчаливо танцуваха по стените на мрачните къщи. Това беше лошо, надявам се, че вятърът-овчар отново ще доведе пухкавите си сиви овце в небето, а дотогава ще трябва да се придържам в сянката, отдръпнала се към стените на високите сгради и станала бледа и плаха от вездесъщата светлина.

Стоях на големия площад на Грок. Самият Грок се намираше в центъра му и безмълвно ме гледаше с всевиждащите си очи. Грок май бил пълководец, спасил кралството ни от нашествието на орките, или някакъв кралски съветник от дълбока древност. Сега под формата на бронзова статуя той стоеше насред площада, който навремето нощно време винаги е бил пълен с народ. Представляваше висок мъж с плащ, който вече сто години стои на пиедестал насред малък кръгъл басейн с течаща черна вода.

Непосредствено зад паметника беше целта на нощната ми разходка.

Гигантска и абсурдна каменна сграда. Голяма къща, заобиколена от високи стени с бойници, изградени от огромни каменни блокове, добити в Планината на джуджетата във времена, когато тази раса е била по-приятелски настроена към хората. Имаше четири огромни прозореца с нелепи огледални стъкла, в които се отразяваха небето и звездите. Пълна безвкусица и купища пари, но с кронхерцог^[4] Патийски трябва да се съобразяваш. Той беше братовчед на краля и отговаряше за кралската хазна, така че си затваряха очите за странните му разбирания за архитектура. Беше пристрастен и към малки момченца, но за тези дребни слабости клюкарите не говореха, в противен случай един ден можеха да се събудят с нож между ребрата.

Кралят засега търпеше странностите на родственика си. До някое време. Негово величество, според слуховете, не беше много благосклонен към хора, харчещи от хазната наляво и надясно.

Двадесетметровата стена на къщата плавно преминаваше в две високи кръгли кули със скосени върхове. В лявата кула се намираше седемметрова порта с масивни дървени крила, обшити с ламарина, през които спокойно биха могли да минат четирима конника едновременно. Но аз не бях за там. Тези порти бяха само за поканени гости.

Бързо притичах през осветения площад и се притаих в сянката на колоните на зданието, намиращо се вляво от паметника. Градската библиотека. Или кралската. Както ви харесва.

Библиотеката беше свещено място за маговете от Ордена и за историците. Понякога тук идваха дори благородници, за да научат нещо, но появата им между тези стени беше твърде рядко явление. Решилите да обогатят знанията си благородници отиваха в Раненг — градът на знанието. Дългите изкусно резбовани колони на библиотеката се извисяваха високо нагоре, хвърляйки непроницаема сянка.

Площадът, както и всички улици на града, беше празен. Дори бездомните и най-бедните се заравяха дълбоко в затънтени скривалища в Пристанищния град, опитвайки се да преживеят нощта и да дочакат утрото.

Неназовимият се пробужда. Нощта е опасна. Работят единствено чистачите на богаташки домове и съкровищници. И то не всички, а само най-ловките и смелите, или най-алчните, или най-глупавите. Такива юнският мрак не ги плаши. Не случайно стражата минаваше на бегом по улиците, въртейки трескаво глави и трепвайки при всеки шум в сенките. Страшно. Наистина страшно. Невидимите пипала на страха парализираха нощните улици на града. И дори носещите се сред жителите на Авендум слухове, че Орденът прави всичко възможно да унищожи демоните, не можеха да избавят хората от страха от приближаващата тъмнина.

Добре, нямаше какво да стърча на площада, време беше да се заема с работа. Погледнах към целта на нощната си мисия. Замъкът на кронхерцога изглеждаше безлюден. Нямаше стражи нито на портата, нито на стените. Вероятно седяха в караулното и тракаха със зъби. Напълно ги разбирах — и аз щях да си стоя в бърлогата, ако не беше Поръчката.

Тази задача ми се стовари съвсем неочаквано. Един човечец беше дал поръчка за някаква вещ, която се съхраняваше в замъка на кронхерцога. Заявителят беше платил добре, дори страхотно. С тези пари спокойно можех да не правя нищо поне два месеца. Трябваше просто да вляза в къщата, да взема нужното и да се махна, още повече, че херцогът беше заминал със свитата си на лов в крайградските гори. Казват, че ловът на елени подобрява настроението в това мрачно време. Рискът да ме усетят беше голям, но докато разберат какво се случва, аз отдавна щях да съм изчезнал.

Колко просто на пръв поглед. Да влезеш и да излезеш от замъка. Е, какво пък, няма лошо да опитам, стига да не прекаля.

Внимателно опипах оборудването и дрехите си, проверявайки за пореден път дали съм взел всичко със себе си. Сиво яке с качулка, сиви ръкавици, черни панталони и ботуши. Голям двуостър нож, много добре закрепен на бедрото с две кожени каишки, за да не се клати по време на бягане и да не ми пречи на движенията. По-скоро можеше да се нарече къс меч, с дължина почти лакът. Платих за него цял куп злато. Кантовете на острието бяха обточени със сребърна ивица. Спокойно можех да рискувам и да започна битка със зомби или с каквото и да е друго съживяващо се след смъртта същество. Вероятността да имам късмет в подобна схватка беше реална, дори и да загубех ръка, щях да изляза жив от нея. Със същия този нож, или по-скоро с тежката му ръкохватка, можех да издебна подходящ момент и да чукна по главата някой ревностен страж или друга страдаща от безсъние неспокойна фигура. Майсторът-крадец не реже гърлото на вдигнатия по тревога страж, а идва безшумно, взема нужното и също така тихо си тръгва, оставяйки възможно най-малко следи, а следователно и трупове.

На гърба ми висеше лек миниатюрен арбалет, който спокойно се побираше в една ръка и не ограничаваше движенията. Арбалетът стреляше с къси дебели болтове с четиризъби стоманени накрайници. Но не само с тях. В магическия магазин изборът беше голям. Имаше и запалителни, и всякакви други болтове. Само да имаш пари. Много пари. При добро владеене на този миниатюрен арбалет можеше да се улучи окото на човек от седемдесет крачки. И аз го владеех достатъчно добре, както и меча.

На колана ми висеше малка чантичка от мека телешка кожа, в която имаше няколко шишенца за в краен случай. Познат търговец-джудже ми измъкна за тях всичките пари, които бях спечелил след обира на приема в дома на един градски нехранимайко, но ефективността на магическите джаджи напълно оправдаваше цената, която платих.

Това е. Няма какво повече да протакам. Напред!

Ако стражите бяха по стените на дома на кронхерцог Патийски и погледнеха надолу към мъгливата нощна улица, нямаше да видят нищо друго освен сиви камъни и мъгла, разкъсана тук-там от вятъра, играещ си на гоненица със сенките на площада. Затичах се към къщата на херцога, като гледах през цялото време да се придържам плътно до стените на библиотеката. Притичах покрай предната част на къщата и хлътнах в една от уличките, започващи от площада. Същата сива стена с бойници (слава на Сагот, поне онези грозни прозорци вече ги нямаше) се мяркаше от дясната ми страна. Ето я и малката, почти незабележима за минувачите сива желязна вратичка за слугите, водеща към светая светих на херцога.

Светлината падаше върху стената и тук сянка нямаше. Бях абсолютно открит, като на дланта на Сагот, и ако наоколо минаваха хора, със сигурност щяха да забележат фигурата до стената. За щастие уличката беше пуста, а патрулът трябваше да мине оттук след няколко минути. Имах добри шансове да успея.

Измъкнах от пояса си комплекта шперцове, направени от джуджетата по специална поръчка. Само нормалните граждани си мислят, че на майстора-крадец му е лесно и евтино. Пълна заблуда. За да се открадне нещо, най-важното нещо е оборудването, а след това — информацията.

Хиляди демони! Съвсем забравих за такова малко и просто нещо като таланта. Без него няма как да станеш добър крадец, дори да имаш всичката стока от улица Искра.

Вкарах шперца в ключалката и внимателно започнах да пробвам. Чу се тихо изщракване. Аха. Първият секрет.

В началото на осветената уличка се раздаде тропот на конски копита и аз се разбързах — имах не повече от половин минута, преди зад ъгъла да се появят ездачите. Изщракване. Вторият секрет. Отчаяно завъртях шперца, опитвайки се да улуча последния секрет. Проклета джуджешка ключалка! Умеят да правят, дребосъците! Пет секунди! Извадих шперца от ключалката — всичките пружини се върнаха на местата си — и бързо хукнах към сянката на отсрещната страна на кривата уличка.

Точна навреме. Иззад завоя се появиха хора на коне. Двама, трима, петима, седем. Охо! Тринадесет! Щастливо число! Едри коне доралиска^[5] порода. Тъмни силуети на сивия фон на нощта. Чаткането на копитата отекваше гръмко между заспалите къщи. Замрях в сянката, като издърпах качулката на главата си и се постарах очите ми да не проблясват на звездната светлина.

Десет война в сиво-сини униформи, с дясната ръка на меча, а лявата придържа юздите. Единадесетият ездач беше жена на изящна пъстра кобила. Лицето й не можах да видя, скриваше го плътен воал. Лицата на двамата войни, яздещи плътно зад нея, бяха скрити зад предпазителите на шлемовете им.

От ноздрите на конете излизаше пара; когато минаха покрай мен, едното от животните изпръхтя, но стражът дръпна юздите и кавалкадата продължи надолу по улицата. Интересно, какво ли правеха гвардейците на краля и неизвестната жена на нощната улица? Не е моя работа. Така ще живея по-дълго, иначе току-виж намерили Гарет-сянката в Студено море с прерязано гърло. Точно минута след тринайсетте ездача мина отряд от още десет души. Явно тези прикриваха първите. Дрехите им бяха обикновени, а не сиво-сините на кралските гвардейци, каквито бяха на предните войни. На ръкава на единия забелязах пурпурна нашивка. Диви сърца. Тези пък как така се оказаха толкова далеч от Самотния великан?

Изчаках, докато ездачите се скрият в другата улица, и отново пристъпих към вратата.

Вътрешният двор на къщата беше тих, тъмен и пуст. В гнезденцето на херцога светеха само прозорците на кухнята и на третия етаж.

Свилата се от нощния хлад трева напълно заглушаваше стъпките ми. Юнската нощ беше прекалено студена за щурците, така че във вътрешния двор цареше тишина.

Ето и вратата на кухнята. Треперливият пламък на факла, полюшван от юнския вятър, осветяваше стената до входа. Леко завъртях бронзовата дръжка и вратата се отвори. Тук май са откачили, щом не заключват вратите през нощта! Херцогът съвсем беше разпуснал слугите и стражите. Надявам се, че след днешната вечер и последвалата я чистка ще бъдат доста по-старателни.

Котлите и камините в кухнята бяха изгасени, само няколко факли по стените осветяваха с премигваща оранжева светлина огромната зала. Масите бяха отрупани с неприбрани мръсни чинии и прибори, на масата спеше някакъв чирак. Изтормозили са го през деня, горкичкият. Така, така. Я да видя с какво хранят херцога. М-м-м-м. Не е лошо. И аз бих искал така да вечерям.

Спрях в ъгъла да направя сверка с плана, който се намираше на най-надеждното място — в главата ми. Тази врата ще ме отведе в залата за хранене с високото мраморно стълбище, водещо към втория етаж. Но няма нужда да рискувам, има обходен маршрут. Дъбовата врата вдясно води към крилото на слугите, откъдето мога да стигна до втория етаж, заобикаляйки всякаква стража. Вярно, стражите, доколкото познавам тази порода, вече спят, часът е късен, но няма нужда да рискувам излишно.

Врата, полутъмен коридор с факли, горящи през една. Сянка има, ако не друго, ще се скрия до стената или в най-лошия случай ще се вмъкна в някоя стая. Внимателно (под краката ми скърцаше изсъхналия под) тръгнах по коридора. Зад вратата вдясно се раздаваше хъркането на здрав и щастлив от живота човек. По-точно страж, само те са способни да произведат такива разнообразни извивки, и при това толкова силно! Продължих с усмивка. Колкото се може по-бавно и тихо. Тук не е нужно бързане.

Коридорът завиваше под прав ъгъл. Завих зад ъгъла и се сблъсках лице в лице с хлапе, носещо към кухнята поднос с мръсни посуда. Подносът, естествено, се обърна и всичко от него падна с трясък на пода.

Сагот! Върви ми като на гоблин, попаднал в лапите на орки!

Момчето отскочи, изненадано се втренчи във високия тъмен силует, с който току-що се беше сблъскал, и издавайки сподавен вопъл на полузадушено кученце, хукна по коридора.

— Краде-ец! Убие-ец!

Х’сан’кор да ме убие!!! Така ще събуди цялата къща!

На бегом измъкнах ножа и хукнах след слугата. Успях да го догоня едва в края на коридора — младежът бягаше доста бързо. Премерих се и го ударих по главата с дръжката. В тази работа най-важното е да не се прекалява. Че от загубил съзнание слугата ще стане покойник. Младежът се свлече и аз го подхванах, не позволявайки на тялото да падне на пода. И какво да правя с него сега? Не бива да го оставям в коридора, може някой лунатик, на който не му се спи, да се спъне в него?!

Държейки момчето под мишници, аз внимателно бутнах най-близката врата. Празно. Чудесно! Натъпках безчувствения слуга в шкафа и старателно затворих вратата на стаята. До сутринта ще се свести и ако е умен, ще си мълчи.

А-ха. Ето и стълбите, водещи от крилото на слугите към херцогските апартаменти. Да се кача по тях беше въпрос на минута и ето че се озовах пред тежките дъбови врати в крилото на херцога. Естествено, заключени, но това вече беше въпрос на техника.

Коридорът в това крило, както и цялата сграда, беше мрачен и пуст. Богато украсени стени, в нишите мраморни статуи на дванайсетте бога, врати, водещи към различни стаи, и коварен под от плочи исилийски мрамор^[6], върху които стъпките ставаха неестествено силни и звънки. Дори и глухите в другия край на града ще ги чуят.

Проклятие! Само да можех да летя! А трябваше да мина през целия коридор — спалнята беше в самия край на крилото. Наложи се да използвам всичките си дадени ми от Сагот умения, за да не вдигам шум. Вратата на спалнята, мяркаща се в далечината, бавно се приближаваше.

Зад гърба си чух изръмжаване.

Изтръпнах и замрях с вдигнат над черно-белите мраморни плочки крак. Внимателно обърнах глава, очаквайки да видя отзад тридесет и три хиляди демона на мрака. Тях, за щастие, ги нямаше. Имаше само един гаринч. Гледаше ме втренчено със светлите си очи с пределно ясни намерения.

Колко безшумно се беше приближил! Дори звънящият мрамор не го беше издал.

Вътрешно изстинах. Когато ми връчваше Поръчката, Гозмо нищичко не спомена за това, че в къщата на херцога живее такова същество. Сега вече загазих!

Гаринчите обитаваха далеч на юг, в степите на Унгава, почти на границата с горещия Султанат. Тези същества бяха прекрасни пазачи на домове, особено ефикасни срещу хора като мен. Да се снабдиш с живо бебе гаринч беше неимоверно трудно, почти невъзможно, затова цената им беше просто огромна. Казват, че съкровищницата на краля се охранява от две такива създания.

Звярът отново изсумтя, втренчен предпазливо-въпросително в сянката, където бях притаен аз. Представляваше огромен като теле плъх със змийски люспи вместо козина, с великолепен набор от зъби, способни да разкъсат рицар в броня, и две бели очища. Изключително труден за убиване, разбира се, ако не сте магьосник.

Гаринчът все така предпазливо гледаше към мястото, където аз тихичко се обливах в пот. За мой късмет съществото явно току-що беше дошло и не ме бе забелязало в сянката. Звярът постоя още минута, още веднъж изсумтя, усещайки натрапник, но без да може да разбере къде се беше дянала тази предпазливо прокрадваща се сянка, и с бавна късокрака походка се отправи в посока отворената врата, водеща към крилото на слугите. Голяма веселба ще е сутринта, когато се установи липсата на няколко стражи!

Нормално вратата към крилото на слугите би трябвало да е заключена, за да не може съществото, явно пускано да обикаля етажа нощем, да изяде някой. Но аз небрежно оставих вратата отворена и малко се притесних за здравето на нищо неподозиращите спящи. Впрочем, слугите може пък да имат амулет против гаринчи?

Още веднъж си поех дълбоко дъх и махнах пръста си от спусъка на арбалета, който някак от само себе си се беше озовал в ръката ми. Размина ми се. Но трябва да съм нащрек, съществото може да се върне по всяко време, особено ако стражите не са му стигнали.

Изпод вратата на спалнята на херцога излизаше тънък лъч светлина. Странно.

— Глупости! Аз съм верен на Господаря! — раздаде се остър писклив глас зад вратата.

Херцога? Какво, по дяволите, прави у дома си, а не е на лов?

— Верен? — от този глас ме побиха тръпки. В него нямаше никакъв живот. Гробовен студ се смесваше с подигравателна насмешка. — Странно. Ако е така, защо тогава кралят все още не е захвърлил глупавата идея за Рога?

— Заради проклетата му гвардия и Алистан Маркауз! Кралят го пазят денонощно! Капитанът на гвардията подозира нещо! Не мога да поговоря с краля насаме! — стори ми се, че усещам нотки на страх.

— Моят Господар не е свикнал заповедите му да не се изпълняват — все същият студен и безжизнен глас.

— И аз не съм свикнал да не ми дават това, което отдавна са ми обещали! — издигна се до вик гласът на човека.

Затворих очи. Грешка. Човекът допусна голяма грешка. Това срещу него не ти е слуга. С притежателя на такъв глас не се говори така.

— Добре. Сега ще си получих заслуженото — с малко закъснение, сякаш се вслушваше в само на него известна заповед, произнесе мъртвият глас.

— Чакай, чакай, моля те… А-а-а-а!!!

Зад вратата се раздаде отвратително изжвакване.

Сякаш някой ме тласна в гърба. Би трябвало да стоя и да изчакам, докато неизвестният гост си отиде, но не можах да устоя и с готов арбалет се втурнах в спалнята на херцога.

Огънят в камината едва мъждукаше, трептящите пламъци не успяваха да осветят огромното помещение на спалнята и се виждаха само отделни части. Но аз прекрасно виждах седящия във високо червено кресло херцог Патийски с изкривено от ужас лице и разкъсано гърло. От раната с весели тласъци ритмично бликаше кръв.

На отворения прозорец забелязах тъмния крилат силует на нощния гост. За момент срещнах жълтите очи, гледащи ме с хладна насмешка и с превъзходството на смъртта, а след това пръстът ми сам натисна спусъка. Тетивата сухо изщрака и тежкият арбалетен болт удари в гърба вече разперилото крила същество. Раздаде се тъп удар, сякаш стоманата на джуджетата попадна не в живо тяло, а в мокрия ствол на дърво. Съществото беззвучно се разтвори в нощта, според мен болтът в гърба му изобщо не го притесни.

Време беше да изчезвам. На херцога вече с нищо не можеше да се помогне, но ако ме хванат при тялото, това си е престъпление срещу короната и води до дълги разговори в залите за изтезания в Сивите камъни. Грабнах от масичката златната статуетка на куче, за която всъщност бях дошъл, и на бегом се насочих към вратата.

В началото на коридора отново се появи гаринча. Видяхме се едновременно. Съществото изрева радостно и с огромни скокове се хвърли към неочакваната вечеря. Без да спирам, аз затъкнах арбалета на гърба си и бръкнах в чантата, откъдето извадих шишенце със синя фосфоресцираща течност. В нашата работа най-важно е хладнокръвието. Когато на гаринча му оставаха само няколко скока, аз хвърлих шишенцето право в ухилената му муцуна.

Стъклото се счупи и по физиономията на съществото се разля синьо облаче. Гаринчът рязко спря, кихна, а после, забравяйки за мен, започна ожесточено да търка с лапи муцуната си. Изтичах покрай него към изхода, като от душа си пожелах гнусното създание да не се отърве от магическата краста поне още двеста-триста години.

Утре целият град ще гръмне и на мен определено не ми трябваше излишно внимание. Всъщност сега ми предстоеше да получа парите си за изпълнената Поръчка и да се покрия за няколко месеца.

Миниатюрният дом-дворец на вече покойния херцог Патийски остана зад гърба ми. Изпълних Поръчката и сега тръгвам към бърлогата си, молейки Сагот да не срещна никой…