Грег Рука
Закрилникът (1)

1.

Чаках вече четиридесет минути в бара на хотел „Плаза“. Отпред пушеха и си разменяха шегички за времето неколцина файтонджии. Конете им пръхтяха в жегата — очакваха клиенти за поредната обиколка на Сентръл Парк. Облеклото ми се състоеше от дънки, бели маратонки и също така бяла оксфордска риза, вратовръзка на сиво-сини райета и ленено сако в светлосив цвят. Очилата ми бяха чисти, също като двете малки обички-копчета от хирургическа стомана, които блестяха на лявото ми ухо. Беше четвърти юли, но вместо да се боря със сърфа или да се наслаждавам на празничното барбекю, аз киснех пред кутийка сода и се чудех защо Елиот Трент закъснява.

Между другото харесвам този бар, наречен „Дъбовата стая“. Той събужда в душата ми определени културни спомени — за кротко алкохолизиращи се богаташи, за „Щурите двадесет години“ на миналия век, за литературни гиганти като Ф. Скот Фицджералд или Хемингуей…

После в главата ми се появяват и други мисли — за самодоволството и арогантността… изобщо за всичко, за което говори Фицджералд във „Великият Гетсби“…

Часовникът ми сочеше, че чакам вече четиридесет и две минути. Реших да ги направя четиридесет и пет, а след това да си вдигам чуковете. Трент не бе казал защо иска да се видим, но било „страшно спешно“. И това се оказа достатъчно, за да ме изкара от бърлогата ми. Ако трябва да съм честен, ще добавя, че помогна и надеждата ми да си поговорим за Натали. Дълго бях убеден, че Елиот Трент няма представа за дълбочината на отношенията ми с дъщеря му, но се оказа, че дълбоко се заблуждавам.

Той се появи в момента, в който посягах към бележката със сметката. Изглеждаше спокоен, в поведението му нямаше нито припряност, нито притеснение от закъснението. Летният му бизнес костюм изглеждаше малко тежък дори за заведение като „Дъбовия бар“ на хотел „Плаза“. Явно денят, макар и Четвърти юли, за него си беше работен ден като всеки друг. Засече ме в сепарето, после спокойно се отби на бара да поръча напитки. За страничния наблюдател би било трудно да допусне, че този човек е закъснял за среща с близо час.

Имаше си и компания — младеж на около двадесет и пет, който го следваше на няколко крачки. Красив, с правилни черти и блестящи тъмни очи. Черната му коса беше подстригана по начина, по който се носеха всички телевизионни звезди този сезон. Нещо в него ми беше познато, най-вече по отношение на облеклото. Инстинктивно усетих, че не го харесвам, вероятно защото настроението ми беше лошо.

— Поръчах ти още едно от това, което пиеш — заяви Трент, когато спря пред масата ми. Изчака младежа да се приближи и едва тогава седна. — Надявам се да не съм сбъркал…

— Може и да ми дойде много, защото пия от доста време — подхвърлих саркастично.

Трент се намръщи. Направи го много добре — с бръчки там, където трябва, а над тях — благородно надвиснали посивели къдри. Другият се ухили. И усмивката му беше сякаш извадена от списание.

— Това е Картър Дийн — сети се да ни запознае Трент. — А това е Атикъс Кодиак…

— От гриничката фамилия Дийн ли сте? — попитах остро.

Картър ми хвърли тревожен поглед, после поклати глава.

— Не.

— Това е добре, защото онези от Гринич изобщо не ги понасям! — Обърнах се към Трент и добавих: — Вече четиридесет и пет минути вися тук да те чакам!

— Забавиха ме в офиса — отвърна той и това беше цялото му обяснение. Елиот Трент беше шеф на „Сентинел Гардс“ — една от най-авторитетните охранителни фирми в Манхатън. Повече от шейсет служители по ведомост, плюс един доста голям отбор на повикване. Покриваха цялата гама на дейността — от лична охрана до корпоративна сигурност. Самият Трент беше бивш служител на службите, работил като бодигард на президента Картър, а известно време и на Рейгън.

Келнерът донесе поръчката. Трент го изчака да се отдалечи и каза:

— Цяла седмица се опитвам да те хвана, но Ерика каза, че си бил извън града…

— Днес се върнах — отвърнах.

— По работа ли беше?

— Да.

— Извън района?

— В Лос Анджелис — поясних. — Имам един-двама познати там…

— И аз реших, че си извън района. — Трент кимна и посегна към чашата си. — Каква беше работата?

— Одит. Наесен една саудитска принцеса започва да учи в тамошния университет. Знаеш за какво става въпрос…

— Значи не си охранявал никого…

— Не съм.

— Знам, че има застой в бизнеса. Напоследък работата е малко…

— На мен ми стига.

— Наистина ли? — Бръчките му се задълбочиха, вероятно като знак на загриженост. — Дори след всичко онова, което се случи?

Погледнах го, без да отговоря; чудех се накъде бие. Да се засяга подобна тема пред клиент — разбира се, ако Картър Дийн беше такъв, си беше чиста глупост.

— Имам предвид цялата бъркотия около онази акция със Специалните части, а и докторката преди нея. Онези, дето убиха дъщеря й…

— Помня — казах.

— Нали ги охраняваше и двете? Докторката и дъщеря й… — Очите му не се откъсваха от лицето ми, а гласът му звучеше топло, с бащинска нотка. Очите му са светлокафяви.

Погледнах към Картър Дийн, а той извърна очи към прозореца. Зад него бе настъпило раздвижване, тъй като един от файтонджиите имаше клиенти — двойка осемдесетгодишни старци, които бяха проявили желание за обиколка на парка с файтон. Човекът им помагаше да се настанят на меката седалка, а старците се държаха за ръце.

— Прекрасно знаеш, че е така — отвърнах. Знаеше и останалото, разбира се — че един от членовете на екипа ни беше загинал и че същият човек беше интимен приятел на дъщеря му Натали и моят най-добър приятел.

Елиот Трент отпи глътка питие, после избърса пръстите си в салфетката. Очите му се изместиха към Дийн, който очевидно възприе това като сигнал, че му е дошъл редът.

— Търся охрана за един човек — промърмори той. Изрече думичката „охрана“ с апломб — сякаш беше Ал Пачино, а Трент — Марлон Брандо. Дори не пожелах да узная кой би трябвало да съм аз.

— Защо?

— Господин Дийн току-що приключи връзката си с една дама, няколко години по-млада от него — пое инициативата Трент. — Пълнолетна, разбира се, но все пак доста млада. Въпросната дама има братя. Доста ядосани братя, които никак не одобряват разпадането на връзката…

Дийн направи гримаса, вероятно недоволен от думите, с които се изразяваше Трент.

— Очакваха да се оженя за нея — поясни той. — Но това беше изключено и Лиз отдавна го знаеше. Те обаче не се примираха. И все още не се примиряват… В момента са доста ядосани…

— Че защо ли? — промърморих.

— Казах на господин Дийн, че няма от какво да се тревожи — вметна със съчувствен глас Трент. — Но той настоя. Между другото, и двамата братя Тейър имат пистолети…

— И ми предлагаш тази работа, така ли? — Присвих очи.

— В момента нямаме достатъчно хора — въздъхна Трент. — Мога да осигуря хора за охрана на господин Дийн, но нямам човек, който да координира задачата. Да, предлагам ти я…

— Тук не става въпрос за охрана, а за дундуркане — промърморих.

Трент се изправи и реших, че разговорът е приключен. Оказа се обаче, че той просто прави място на Дийн, на когото подхвърли:

— Бихте ли ни оставили за две минути насаме?

Проследих го с очи как се насочва към бара.

— Знам, че е дундуркане — промърмори с въздишка Трент, докато се връщаше на мястото си. — Ако изобщо има някаква заплаха, тя е минимална. Никой от братята — Джоузеф и Джеймс — няма криминално досие. Вече се опитах да успокоя Дийн, но той търси някакво душевно спокойствие, за което желае да си плати…

— В „Сентинел“ едва ли сте толкова натоварени, че да не можеш да му отделиш хора — отбелязах.

— В момента сме ангажирани с една масова операция в провинцията, в която съм включил абсолютно всичките си хора — отвърна Трент, после се облегна назад и ми хвърли изпитателен поглед. Май не хареса особено това, което видя, но не му се разсърдих. Напоследък и аз избягвах да се поглеждам в огледалото. Не само заради подстригването, от което се нуждаех, нито пък заради белега, който пресича дясната ми буза от слепоочието до челюстта. Причината бе по-скоро свързана с подозрението, че оттам ме гледа един Атикъс Кодиак, който няма нищо общо с оригинала.

— Задачата не е трудна, Атикъс. Ще регистрираме Дийн в хотел „Орсини“ и ще го закопчаем вътре за не повече от две седмици. Хонорарът е две хиляди долара, като няма нужда дори да висиш неотклонно до него — двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. Ще ти отпусна трима-четирима от моите охранители, просто за да му помогнем да се чувства спокоен. Правите му компания за посочения срок и това е всичко…

— Питам се дали трябва да се обидя — промърморих.

— Съобразявай се с фактите. — Трент ме изгледа тежко. — А те сочат, че си нон грата. Доста хора от бранша — поне в този град — не желаят да имат нищо общо с теб. След смъртта на онова момиченце и на Рубин Фебър и особено след онази бъркотия през зимата със Специалните части, хората започват да те възприемат като опасен. И не е трудно да се види защо. Ти си водил истински сражения в центъра на града, за Бога!

— Само едно — уточних.

— Добре, да приемем, че е само едно — съгласи се той. — Въпреки че имаше още няколко ситуации… — Усмивката, която се появи на лицето му, беше по-скоро снизходителна, отколкото бащинска. — Но фактите не се променят: при още един подобен инцидент ти просто ще отпаднеш от бизнеса. В момента си отрова за куп народ. Ако ми направиш услугата да изпълниш тази задача, при това без пропуски, ще видя какво мога да направя за възстановяване на репутацията ти. Ще ти прехвърлям по някоя и друга задача, докато постепенно се включиш пълноценно…

Изправих се, извадих портфейла си, хвърлих някакви банкноти на масата и казах:

— Пас.

— Не бъди инат, Атикъс!

— Офертата не ме интересува.

— Но си ми длъжник! И мисля, че е време да се разплатим!

— Карай, след като си решил да го поискаш точно за тая глупост… Но помни, че аз съм гаден и опасен, а ти едва ли искаш такъв човек да се върти около красивия Картър Дийн, нали?

— Това ли е отговорът ти?

— Отговорът ми е „не“ — отсякох и тръгнах към изхода. Дийн ме дари с лъчезарна усмивка откъм бара, а аз му отвърнах със студен и намръщен поглед и побързах да бутна въртящата се врата. Чак на тротоара се запитах дали Трент няма да нарече „битка“ и фразите, които си разменихме току-що.

И то в „Дъбовия бар“ на хотел „Плаза“!

 

Малко преди шест се прибрах. Отключих вратата и ме блъсна стена от индустриална музика. Добрах се до усилвателя в хола и завъртях копчето. Когато се изправих, Ерика вече стоеше на вратата.

— Получи ли работа? — попита тя.

— Отказах я.

— Сериозно ли говориш?

— От време на време…

— Да бе, забелязала съм. — Тя направи гримаса. — Тази вечер исках да отскоча до Бриджит, щяхме да гледаме зарята… Но ще й звънна да й кажа, че няма да ходя…

— Недей — казах. Забавих се Само частица от секундата, но Ерика ме хвана.

— Мислех, че ще се върнеш чак утре.

— Добре де, не е проблем.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Ерика килна леко глава и ме изгледа, после се обърна и влезе в стаята си. Вратата остана отворена.

— Трябва да й се обадиш — подхвърли след известно време. Гласът й звучеше като на петдесетгодишна, а не като на шестнайсетгодишно момиче.

Пристъпих натам. Наведена над раницата си, Ерика я тъпчеше с някакви дрехи. Беше с маслиненозелени шорти, маратонки на бос крак и черна блузка със сребърни пайети. В момента, в който се изправи, лявата й ръка инстинктивно се вдигна и покри ухото. Цветът на косата й беше наситено златист, а една значителна част от лявото й ухо липсваше. Беше й я отрязал Стерит, който много държеше да го вземат на сериозно.

Това, което Елиот Трент имаше предвид под „оная работа със СЧ“, беше свързано именно с Ерика и родителите й, започнали война за нея. Баща й почина през пролетта, отнесен от СПИН под формата на вирусна бронхопневмония. А майка й умря през зимата, застреляна от мен с четири куршума.

Оттогава бяха изминали почти девет месеца — време, за което с Ерика успяхме да възстановим близките си отношения, които бях почти унищожил пет години преди това. Технически погледнато, аз съм юридическият настойник на Ерика Уат, но никой от двамата не приема отношенията ни в тази светлина. По-скоро сме като роднини. Изпуснал първия шанс да й стана батко, аз бях благодарен на съдбата, че ми предостави втори.

Ерика не обича да говори за онова, което сполетя родителите й. Поне с мен, а много вероятно и с Бриджит. До смъртта на баща си посещаваше психотерапевт два пъти седмично, но сега го правеше само веднъж в месеца. Бяхме заедно на погребението на полковник Дъглас Уат. Тя се разплака, когато прахта му беше разпиляна над водите на река Хъдсън — точно срещу Уест Пойнт. И това беше всичко.

— Трябва да се обадиш на Бриджит — повтори Ерика.

— Не мога.

— И двамата сте големи глупаци!

— Сигурно.

— Колкото по-дълго се цупите, толкова по-лошо става. Нима си въобразявате, че някой се връзва на номерата ви? Не си говорите от ноември, но всички са наясно, че още държите един на друг!

Кимнах, но не казах нищо.

Ерика метна раницата на рамо и отново изви глава да ме погледне.

— Искаш ли да остана?

— Не, върви. Имам си свои планове. Тръгвай, иначе ще замръкнеш някъде по пътя… — Отместих се да й направя път, след което я последвах по коридора. С нищо не показа, че е усетила лъжата ми. — Кога да те чакам?

— Най-вероятно утре следобед — отвърна Ерика и отвори външната врата. — Ако закъснея, ще ти се обадя…

— Ще ти бъда благодарен.

Тя ме прегърна и за миг притисна буза до моята. Беше топла и мека, миришеше на „Нокзема“.

— Да й предам ли нещо?

— Не, нямам какво да й кажа. — Поклатих глава.

— Имаш, и още как! — внезапно кипна тя. — Ще й звъннеш и ще й кажеш: „Обичам те. Извинявай“. Това ще й кажеш!

— Не мога — казах.

 

Вечерята ми се състоеше от спагети с домашно приготвен сос — песто. По едно време реших, че съм настроен достатъчно мазохистично, за да си изпека и хляб. Тестото беше все още добро, а маята в пръстената купа изглеждаше готова. Залових се усърдно да мачкам и да меся, в резултат на което скоро плувнах в пот. Взех един душ, докато тестото се надигаше, след което седнах на дивана с книга в едната ръка и бира в другата. Отвъд прозореца се виждаха първите ярки снопове на зарята — оставяха кратки светли петна по тъмното небе. Все още не се беше мръкнало съвсем и това намаляваше ефекта на фойерверките, но на Четвърти юли винаги е така — все някой губи търпение и разваля цялото шоу.

Надявах се, че Бриджит и Ерика са на по-хубаво място и се наслаждават на по-добър спектакъл.

В десет вдигнах слушалката и набрах номера на Натали Трент. Знаех, че не бива, и се надявах да не вдигне. След секунди се включи телефонният й секретар и затворих. Така беше по-добре.

Телефонът иззвъня десетина минути по-късно.

— Защо не искате да ме охранявате, господин Кодиак? — попита Картър Дийн.

— Откъде взехте номера ми? — попитах вместо отговор.

— От Трент. Отговорете на въпроса ми, моля. Защо не приехте офертата?

— Нямате нужда от мен — отвърнах. — А вероятно и от Трент. Ако ви е страх от гнева на братята, най-добре отскочете до Франция за една-две седмици. Ще ви струва по-малко от тарифите на „Сентинел“…

— Нямам паспорт.

— В такъв случай идете до Канада…

Дийн се разхихика, вероятно решил, че се шегувам. Някой изстреля дълга серия пиратки от съседния покрив. Прозвучаха като престрелка, но малко по-тихо.

— Ето какво мисля аз — рече Картър Дийн. — Нуждая се от закрила и „Сентинел“ ще ми я осигури. Те ще ми вземат парите независимо дали вие ще приемете поръчката, или не. Аз обаче не си падам особено по Елиот Трент и затова предпочитам част от тези пари да отидат при вас…

— След като не харесвате Трент, обърнете се към някоя друга фирма.

— А тази друга фирма ще ви наеме ли?

— Съмнявам се.

— Искам вас.

— Защо?

Той замълча за секунда.

— Честно казано, предпочитам да имам отношения с човек, който е на годините ми. Трент е твърде стар за вкуса ми, освен това го подозирам, че ми завижда, защото съм млад и богат…

„Пък и красив“, добавих наум.

— Значи сте богат, така ли?

— Извадих късмет, още в колежа. Измислих една компютърна игра и тя взе, че се превърна в хит. „Железният“. Може и да сте я чували…

— Не съм.

— Ясно… Но хората, които имат персонални компютри, със сигурност я знаят, повярвайте ми! — Дийн замълча за момент, после добави: — Вижте, не знам какви са ви отношенията с Трент и за какво беше онзи разговор в „Плаза“. Но вие ми се сторихте честен и свестен. Ако трябва да изкарам две седмици, обграден с бодигардове и заключен в хотел „Орсини“, бих искал поне един от тези хора да е свестен и да мога да си приказвам с него…

— Не е нужно да си приказвате с бодигардовете си — рекох. — Достатъчно е да ги слушате.

— Добре, в такъв случай искам да слушам поне човек, когото уважавам — отвърна Картър Дийн. — И искам този човек да сте вие.

За малко не му се изсмях. За мен — и по отношение на мен — уважението отдавна се беше превърнало в дефицитна стока. Ако Картър Дийн изпитваше уважение към мен, значи не бе слушал внимателно Трент.

— Моля ви! — настоятелно прошепна той. — Това ще ми даде покой!

Замислих се. Единствената причина да откажа беше гневът, който Трент пробуди у мен. Не бях закъсал тотално, но тези пари несъмнено щяха да ми дойдат добре. Догодина Ерика трябваше да постъпи в колеж, а както вървяха нещата, щеше да кара учението си изцяло със студентски заеми. Две хиляди долара щяха да понамалят тежкото бреме.

Отгоре долетя далечен тътен, последван от разноцветно сияние. Червено, бяло и синьо. Нов тътен, нови цветни петна. Главната заря най-сетне беше започнала.

— Добре — казах на Дийн. — Съгласен съм.