Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Атикъс Кодиак (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Finder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
Mummu (2015)

Издание:

Грег Рука. Търсачът

© 1997, by Greg Rucka

© Веселин Лаптев, превод, 2004

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2004

© ИК „БАРД“, София, 2004

ISBN: 954-585-568-1

История

  1. — Добавяне

На Дженифър

Някои убиват любовта си млади,

други — когато остареят;

някои душат я с ръцете на страстта,

други — с волята на Бога.

Милозливите използват нож — така

смъртта настъпва бързо.

 

Някои обичат твърде малко, други — твърде дълго,

някои купуват, други — продават;

някои го вършат с много сълзи,

други пет пари не дават.

Всеки убива нещо, което обича,

но въпреки това не умира.

 

Оскар Уайлд, Балада за четящия затворник, 8–9

1.

Тя беше загубена.

Видях я само защото си вършех работата — тоест, търсех си белята. Вероятно съм пропуснал появата му, тъй като не го видях да влиза. Беше бял младеж, около тридесетгодишен, с хубави дрехи и пестеливи движения. Не се вписваше в обстановката и това личеше от начина, по който се спотайваше по ъглите на клуба. „Презрамката“ се помещаваше в бивш склад с боядисани в черно стени и осветление, монтирано не толкова да свети, колкото да създава сенки. По-придирчивите не го смятаха за изискан клуб и предпочитаха да си легнат. А ако го посещаваха, това ставаше след полунощ, когато редовните посетители отиваха да търсят разнообразие на друго място или просто си лягаха.

Баунсинг се нарича дейността, свързана с наблюдение на хора. Чрез баунсинг търсиш този, който ти трябва, или елиминираш онзи, който не ти трябва. Търсиш белята, фиксираш я, а след това чакаш. Правиш го, защото няма как да реагираш преди да си сигурен, че този пред теб наистина ще направи някаква беля.

Чаках и го гледах как я търси, промъквайки се покрай цици и дупета, ангажирани в своите сластни танци. Минаваше два часът сутринта, сериозните играчи вече бяха тук. Цял взвод мъжаги, покрити с кожи и ПВЦ дрехи, които се отнасяха страшно сериозно към играта. Промишленият тътен на музиката неохотно пропускаше по някой плясък на камшик върху гола кожа, последван от стон или истеричен кикот.

Белята спря да погледа как една яка мадама към петдесетте се гъне около кръста на Свети Андрю. Превръзки от черен ластик стягаха китките и глезените й, почти скрити под щедрите гънки на отпуснатата й кожа. Ръцете му останаха в джобовете на якето, а на светлината от рампата се виждаше как се поти.

Може би правеше проучвателен тур.

Но поведението му беше неподходящо. Когато щедрите форми на жената се надвесиха подканящо над него, Белята отвърна с хладен, натежал от заплаха поглед. Раменете над бюста помръднаха в знак на извинение, тялото побърза да се отдалечи. Белята пусна една крива усмивка, която изчезна толкова бързо, че я взех за някакъв тик. После се обърна и тръгна към бара.

Не беше хубава тази усмивка.

А човекът си беше тежък случай.

Проследих го с очи, после го оставих за малко, тъй като на входа се появиха двама нови посетители. В следващия миг ги видя и една от танцьорките, която нададе пронизителен вик — достатъчно силен, за да се чуе въпреки оглушителната музика. По-младият от двамата спря и се обърна да я погледне. И двамата бяха тъмнокожи, а там, където ги хващаше сянката, кожата им изглеждаше катраненочерна. Младият беше по-малка и по-лека версия на по-възрастния — от краката чак до късата коса, подстригана по моряшки. И двамата бяха облечени по-скоро като за наблюдение, отколкото за забавления. Младият беше на не повече от двадесет и една — току-що навършил възрастта, която му дава право да влезе. Другият беше значително по-възрастен — някъде към четиридесетте. Той поклати глава на реакцията на младия, каза нещо и двамата отново се раздвижиха. Насочих поглед към бара.

Белята беше поръчал газирана вода на бармана Джейкъб. „Презрамката“ е лицензиран клуб, а това означава спазване на закона: никакъв алкохол, тъй като в залата се прави стриптийз. Белята бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади портфейл, за да плати. Обратното движение беше мъничко по-рязко и това ми позволи да видя металния клипс, закачен за джоба на панталона му. Беше черен — от онези, които се използват за захващане на пейджър. Или на нож.

Вероятно е дилър, рекох си. Има среща с някого, готов е да сключи сделка.

Или наистина е беля…

Отпи от газираната вода, облиза устни. После продължи да оглежда залата с тежкия си поглед. Покрай мен се плъзнаха мъж и жена с кучешки нашийници, които ходеха на четири крака. Каишката им държеше „строга господарка“, облечена в яркочервени доспехи от ПВЦ. В свободната й ръка висеше файтонджийски камшик, на лицето й грееше усмивка.

— Сладки са, нали? — подхвърли тя.

— Тренировки на сухо, а?

— Скоро ще са готови.

Белята се беше обърнал и гледаше към противоположния край на бара. Проследих погледа му и видях Ерика.

Беше с минипола от черна кожа, скъсани мрежести чорапи и лъскави черни ботуши с подметки в стил „Ела да ме чукаш“. Нагоре носеше боди от ламе, също нарочно разкъсано, под което се виждаше гола кожа. Косата й беше дълга, с цвят на прясно отрязан бук. Осветлението в клуба я правеше по-тъмна, а яката от твърда кожа около шията й ставаше почти невидима. Проблясваше единствено пръстенчето с диаманти, монтирано в центъра й.

Беше брутално красива.

Беше копие на майка си.

Беше едва на петнадесет.

Двамата с Белята я гледахме как пали цигара, тръска пепелта в пластмасовата си чаша и разсеяно наблюдава играта около себе си. Изглеждаше умерено отегчена, срещаше чуждите погледи без никакво притеснение и без никаква промяна в изражението на лицето си.

Стомахът ми най-сетне се поотпусна и аз успях да си поема дъх. Питах се дали това наистина е Ерика и как трябва да постъпя, ако е тя.

Белята довърши содата си, премести се до нея и отвори уста за встъпителна реплика. Тя не реагира, но и не отмести очи. Той каза още нещо. Лявата му ръка легна на бара, а дясната остана в скута му.

Ерика изви глава да го погледне, после рязко се завъртя заедно със стола си. Кичур от русата й коса го шибна през лицето.

Той я сграбчи с лявата ръка и рязко я обърна към себе си. Това вече ме накара да се раздвижа.

Ерика направи опит да измъкне рамото си от хватката му, но той не я пусна. Вече бях достатъчно близо, за да чуя любезната й реплика:

— Махни си шибаната ръка, задник!

— Тръгваме — просъска той.

Джейкъб тръгна да заобикаля бара, вероятно с намерението да ги раздели, но Белята бръкна в джоба си. Онова там не беше пейджър, а нож. Острието се стрелна напред и нагоре, оставяйки сребърна следа в полумрака — сякаш беше внезапно бликнала струя вода. Право към очите на Джейкъб, който рязко се дръпна и вдигна ръка да се предпази. Белята задържа ножа насочен към него, а другата му ръка все така стискаше рамото на Ерика. Вече бях достатъчно близо, за да чуя предупредителните му думи:

— Не се прави на герой!

Говореше с подчертан английски акцент.

Беше с гръб към мен, но Ерика ме видя и ченето й увисна от изненада. Направих рязко въртеливо движение с рамо и заковах лявата ръка на Белята върху бара. Изненадващото нападение го накара да пусне ножа, който се плъзна по гладкия плот и падна в пълния с лед умивалник. Беше хубав нож, с извита дръжка от рог и осемсантиметрово острие. Джейкъб го грабна още преди от устата на Белята да излети първата ругатня. Аз усетих желанието му да се раздвижи и го треснах с десния лакът миг преди да ми посегне със свободната си ръка. Ударът попадна в лицето му. Пуснах ръката му от бара и рязко се завъртях. Той политна назад и вдигна ръка към лицето си.

Ерика изрече името ми.

— Здрасти, Ерика — отговорих аз, без да отделям очи от Белята.

Ако беше реагирал с някаква изненада или болка, това явно ми беше убягнало. Ръката му се отпусна надолу, на лицето му се появи усмивка. Стрелна Ерика за част от секундата, после отново насочи вниманието си към мен. Аз използвах паузата, за да проверя стойката му.

Той знаеше какво прави и очевидно умееше да се бие.

Горната му устна се покри с кръв, а усмивката му стана толкова широка, че разкри всичките му венци, оцветени в тъмнорозово.

— Искаш ли да те изпратя? — попитах.

Белята поклати глава, без да спира да се хили.

— Взехте ми ножа — рече. От осветлението кръвта под носа му изглеждаше черна. — Това е един адски ценен нож, а вие ми го взехте…

— Не си имал никакъв нож — уверих го аз. — Ако си имал, значи си нарушил закона и би трябвало да повикаме ченгетата.

— Я заеби тия приказки! — внезапно ми се озъби онзи. — АЗ ще повикам ченгетата!

Посегна към телефона, а аз дочух потракването на пластмаса върху метал.

Белята премести тежестта на тялото си, мускулите му се свиха от желание за бой. Пристъпих встрани и заех позиция между него и Ерика. Дадох си сметка, че тъй и тъй ще бъда пребит, но поне тя няма да тръгне с него. Ръцете му се свиха в юмруци и се вдигнаха на нивото на гърдите. Дишането му стана дълбоко и равно.

Ако тоя тип владее някое бойно изкуство, положението ми е безнадеждно, рекох си. Не обичам болката и не си падам по нея въпреки професията си. А надницата от седем и петдесет на час съвсем не беше достатъчна, за да промени този факт.

— Нямаш представа какъв океан от болка си поръча току-що — осведоми ме с широка усмивка Белята.

Очите му се отместиха към нещо зад гърба ми и ситуацията коренно се промени. Злорадството му се стопи заедно с усмивката, лицето му изведнъж се превърна в бойна маска, а една кървава храчка се изстреля към пода.

Запитах се колко ли ще ме заболи от всичко това.

Бедрата му започнаха въртеливо движение и аз реших, че ще стартира с ритник. Взех съответните мерки да го блокирам, но ритникът така и не дойде.

Младежът рязко се завъртя и хукна към аварийния изход, разблъсквайки тълпата, която очевидно беше решила, че ще наблюдава една малко по-различна сцена на сексуален контакт. На пътя му се изпречи жената с ПВЦ облекло и кучешки каишки, която отхвръкна назад и се стовари върху покорните си роби. От устата й излетя пронизителен писък, но младежът дори не се обърна да я погледне.

Понесох се подире му, опитвайки по-любезно отношение към препятствията по пътя си. За съжаление стигнах до аварийния изход доста време след като вратата се беше затръшнала. Дръпнах резето с всичка сила и излетях навън. Огледах улицата в двете посоки и успях да го зърна миг преди да изчезне зад ъгъла на Десето авеню.

Прецених, че докато стигна дотам, той отдавна ще е избягал.

Въпреки това понечих да го последвам, но после реших, че ми се е разминало по чудо и не бива да насилвам късмета си. Дъхът ми излиташе под формата на бели облачета в ноемврийския въздух. Беше студено, обещаваше да стане още по-студено. Духаше и вятър, който носеше на крилете си миризмата на алкохол, урина и изгорели газове.

Гуменото уплътнение на аварийната врата застърга по ситните камъчета и на алеята изскочи Ерика. Тя направи една крачка и внимателно се огледа, а вратата меко се захлопна зад гърба й.

— Ти му счупи шибания нос — обяви тя.

— Сигурно — свих рамене аз. — А ти какво направи?

— Аз ли? Нищо!

— Нещо го уплаши — поклатих глава аз. — Какво искаше от теб?

— Да ме опъне.

— С нож?

Тя сви рамене, после се престори, че потръпва, и каза:

— Връщам се вътре…

— Няма да стане!

Ерика спря, обърна се и косата й се стрелна към лицето ми както го беше сторила с Белята.

— Какво?!

— Ти си само на петнайсет, Ерика — рекох. — Нали съм прав?

— Двайсет и една — отсече тя.

— Как ще го докажеш?

— Ти знаеш коя съм, Атикъс…

— Именно.

Ерика изчака известно време, после осъзна, че това е единственият ми аргумент.

— Майната ти! — отсече тя, завъртя се на прекалено високите си танкове и тръгна обратно. Оставих я просто защото знаех, че няма да стигне далеч. Вратата беше аварийна и нямаше ръчка от външната страна. Добра за бързо напускане на сградата и крайно неподходяща за влизане.

Една секунда й беше достатъчна, за да стигне до същото заключение.

— Няма проблем, ще мина отпред — промърмори тя, плъзна се покрай мен и тръгна към ъгъла. — Правила съм го и преди…

— Ще им кажа да ти искат документ — подвикнах след нея.

— Имам лична карта.

— Ще им кажа, че е фалшива.

Това я спря още веднъж.

— Мразя те, проклетнико! — изръмжа тя, без да се обръща.

— И аз се радвам да те видя…

— Върви по дяволите! — изкрещя тя, завъртя се и насочи пръст в гърдите ми. — Къде, по дяволите, ще спя тази нощ?

— У дома.

— Нещо бъркаш! — процеди тя и вдигна ръце пред себе си, сякаш за да се предпази. После започна да си мърмори нещо под носа.

Вятърът се усили и зафуча по тъмната уличка. Усетих как ледените му нокти се забиват в тялото ми през сакото. Кожата на Ерика бързо настръхна, а гърдите й под евтината дантела изведнъж станаха неестествено бледи. Погледнах към Десето авеню и изведнъж се почувствах като стар мръсник.

Но това наистина не бяха дрехи на петнадесетгодишно момиче.

— Защо го правиш, по дяволите? — попита тя.

Свалих якето си и й го предложих, но тя дори не го погледна.

— Какво си въобразяваш, като ми казваш, че не мога да се върна вътре? Какъв ти е шибаният проблем?!

— Ти си непълнолетна, Ерика — обясних кротко. — Облечи се, ако обичаш.

— И какво от това, мамка му?

— Това, че е незаконно, мамка му! — сопнах се аз. — Как иначе можеш да влезеш?!

— Това не те засяга!

— Ще облечеш ли това яке, ако обичаш?

— Защо?

— Защо виждам настръхналите ти зърна и това ме смущава!

Ерика наведе глава към гърдите си, после изведнъж ги хвана в шепи и рече:

— Това е номерът, задник!

Пръстите й стиснаха зърната, които изскочиха още повече.

— Облечи проклетото яке, Ерика!

Тя го грабна от ръцете ми и неохотно се подчини.

— Благодаря! — рекох.

— Ти си един шибан задник!

Тръгнах към Десето авеню. Крачех бавно с надеждата да ме последва. И тя наистина го стори. След пет-шест метра ме настигна и закрачи редом с мен. Почти бяхме стигнали до ъгъла, когато изведнъж попита:

— Как я караш?

Каза го така, сякаш вчера бяхме прекарали цял следобед заедно — първо на кино, а после малко зяпане по витрините на „Мейсис“.

— Бил съм и по-добре — отвърнах. — Защо не си у дома? Защо не си в Ди Си?

— Полковникът излезе в пенсия и живее в Гарисън — засмя се Ерика. — Отдавна вече не съм при него.

— А къде живееш?

— Където намеря легло, тъпако. — Тя спря, замълча за момент, явно за да коригира тона си, после вече по-търпеливо добави: — Затова трябва да се върна в оная дупка, Атикъс. Само там ще открия подслон за през нощта.

И аз спрях.

— Номера ли правиш?

— Понякога…

— Но какво се е случило, по дяволите? Защо не си живееш вкъщи?

Ерика изпусна една въздишка на нетърпение и погледна през рамото ми. Ръцете й потънаха в джобовете на армейското ми яке. Жестът разкри възрастта й, а якето беше прекалено голямо за нея и — слава Богу! — скриваше миниполичката почти напълно… Уличното осветление беше слабо, но все пак можех да виждам очите й. Зениците й бяха нормални, не личеше да се е друсала. Въоръжих се с търпение и зачаках.

— Нали знаеш, че се разведоха? — попита тя след известно време.

— Чух нещичко…

Прекара пръст по носа си, сякаш искаше да махне нечистотиите на клуба от себе си.

— Е, това нещичко е вярно… Мама се изнесе около година след като ти ни напусна… Преди това постоянно се караха. За пари, за мен, за каквото се сетиш… Но окончателният разрив настъпи преди година. Изобщо не я знам къде е и честно казано — пет пари не давам за това. Останах да живея с полковника, само двамата… Той вече почти не излиза, знаеш… — Продължаваше да гледа нещо зад гърба ми, но погледът й стана отнесен. — Той ме третира като… Като домашно забавление… Затова предпочитам да ме няма.

Домашно забавление. Преглътнах, тъй като бавно осъзнах значението на тази фраза и леко ми се пригади.

Иззад ъгъла изскочи патрулна кола, подмина ни и спря пред склада.

— Явно някой е повикал ченгетата — промърмори Ерика, която не я изпускаше от очи.

— Колко време продължава това?

Тя сви рамене и насочи вниманието си към някаква пукнатина на тротоара.

— Той се пенсионира малко преди окончателната им раздяла и ме прибра от пансиона. Дотогава учех във Върмонт, на пълен пансион… — Потърка ръцете си, за да ги стопли, после добави: — По-добре ме закарай у вас, иначе като нищо ще ми замръзнат проклетите цици!