Даяна Палмър
Повече от всичко на света (1)

Първа глава

Дженифър Кинг притеснено погледна затворената врата на хотелската стая. Не бе искала тази поръчка, но нямаше избор. Наскоро прекараната болест бе стопила напълно спестяванията й, а тази работа бе единственото предложение, ето защо се налагаше да внимава. Нямаше нищо общо с кариерата й на дизайнер по вътрешно оформление в Ню Йорк, която се наложи да изостави, но поне й осигуряваше препитание.

Отметна от лицето си немирен рус кичур с надеждата да не издаде нервността си пред фермера, който всеки момент щеше да отвори. Вече не можеше да си позволи дрехите, които предпочиташе и носеше в Ню Йорк, те надвишаваха бюджета й в Атланта.

Почука на вратата и зачака. На мъжа вътре му отне цяла вечност, докато отвори. Най-сетне, тъкмо беше загубила надежда и вратата се отвори със замах.

— Вие ли сте госпожица Кинг? — попита той с любезна усмивка.

Тя също му се усмихна. Беше много по-млад, отколкото бе очаквала, висок, рус и приятен.

— Да — отвърна тя. — Имали сте нужда от временна секретарка, нали?

— Всъщност, искам да напишете няколко писма — обясни той и пое тежката портативна пишеща машина от ръката й. — Купувам добитък за фермата на брат си.

— Да, госпожица Джеймс от агенцията ми каза, че работата била свързана с добитък. — Тя бързо се настани. Беше бледа, с изпито лице и все още носеше белезите от ужасната пневмония.

— Вие добре ли сте? — попита той и се намръщи.

— Разбира се, господин Кълхейн — отвърна тя, спомнила си името му, споменато от госпожица Джеймс, докато й обясняваше в какво ще се състои работата. — Наскоро боледувах от пневмония и от време на време чувствам известна слабост.

Високият мъж седна срещу нея на канапето и се усмихна.

— Да, наистина те изцежда. Никога не съм боледувал, но Евърет за малко да умре една година. Пуши прекалено много — довери й той.

— Това брат ви ли е? — попита тя любезно, докато вадеше стенографски бележник и химикалка от огромната чанта.

— Брат ми, да. Старшият партньор. Евърет диктува положението. — В гласа му се прокрадна завист. Тя вдигна поглед. Дженифър бе на двайсет и три, а той едва ли бе много по-голям. Почувства го близък. Допреди три години родителите й я подкрепяха да се насочи към работата, която й беше по сърце, ала след това починаха. По всичко личеше, че Евърет Кълхейн беше постъпил по същия начин с малкия си брат.

Тя извади бележника и химикалката и кръстоса слабите си крака. Наистина бе много слаба. Докато живееше в Ню Йорк, преди трескавото ежедневие да застраши здравето й, тя изглеждаше фина и изискана и привличаше погледите на мъжете. Сега, обаче, приличаше на пребледняло дете и бе просто сянка от предишната жена. Русата й коса висеше безжизнена, нямаше блясък, а бледозелените очи гледаха отчаяно, загубили старите весели искри. Изглеждаше зле и разбра, че младият мъж го е забелязал.

— Сигурна ли сте, че ще се справите? — попита внимателно той. — Не ми изглеждате много добре.

— Просто съм малко замаяна — отвърна гордо тя. — Наскоро излязох от болница.

— Сигурно затова — съгласи се тихо той. Стана, пресече стаята и откри някакви бележки, написани на бели листа. — Първото писмо е за Евърет Кълхейн, Ранчо „Съркъл Си“, Биг Спър, Тексас.

— В Тексас ли? — Тъжните й очи се оживиха. — Наистина ли?

— Наистина — вдигна той вежди и се усмихна. — Градът е наречен на името на огромна ферма наблизо — „Биг Спър“. Собственост е на Коул Евърет, съпругата му Хедър и тримата им сина. Нашата ферма е една малка частица от нея, но големият ми брат таи страхотни надежди.

— Винаги съм мечтала да видя истинска ферма с добитък — сподели тя. — Като млад дядо ми е бил каубой в Тексас. Разказваше много за онова време, за местата, които е посетил, за историята… — Тя изпъна гръб и стисна химикалката. — Извинявайте, не исках да се отплесвам.

— Няма нищо. Странно, не ми приличате на момиче, което обича провинцията — отбеляза той и седна, приготвил документите.

— Обожавам я — отвърна тихо тя. — До десетгодишна живеех в малък град, след това родителите ми се преместиха в Атланта. Много ми липсваше всичко. Все още ми липсва.

— Не можете ли да се върнете? — попита той.

Тя тъжно поклати глава.

— Твърде късно е. Вече нямам семейство. Родителите ми починаха. Някои от роднините ми са живи, но не сме достатъчно близки, за да им отида на гости.

— Лоша работа. Нещо като нас с Евърет — кимна той. — Отгледаха ни леля и чичо. Най-вече мен. Евърет нямаше този късмет. Баща ни беше все още жив, когато той беше момче. — Младият мъж стана мрачен, сякаш си спомняше нещо неприятно. Прочисти гърлото си. — Както и да е, да се заемем с писмото…

Започна да диктува, а тя записваше бързо, без да спира. Обмисляше внимателно изреченията, така че почти нямаше корекции. Зачуди се защо младият мъж просто не позвъни на брат си, но не посмя да попита. Записа няколко страници с описания на биковете и родословното им дърво. Имаше още едно писмо, до изпълнителния директор на банката в Биг Спър. В него се обясняваше подробно как братята Кълхейн ще изплатят отпуснатия им значителен заем. Трето писмо бе до говедовъд в Карълтън, с което уточняваше транспорта за бика, очевидно закупен от братята Кълхейн.

— Май започвате да се чудите — отбеляза сухо той, когато приключи.

— Не е моя работа… — започна тихо тя.

— Продаваме един от най-добрите бикове — обясни той, — за да можем да направим първата вноска за друг бик за разплод. Евърет иска да отгледа стадо чистокръвни добичета от породата Хиърфорд. Работата е там, че нямаме пари, затова дойдох тук, за да се опитам да направя нещо на място. Продадох бика, който имахме. Сега се опитвам да накарам потенциалния продавач да свали малко цената за новия бик, който искаме.

— Няма ли да стане по-бързо, ако се обадите на брат си? — попита тя.

— Разбира се. Само че Евърет жив ще ме одере. Дойдох с автобус, вместо да се кача на самолета. Ипотеката стопява всичките ни средства. Евърет казва, че не можем да си позволим да похарчим дори едно излишно пени. — Очите му заискриха. — В рода ни има шотландци от планините.

— Сигурно — усмихна се тя. — Това го разбирам. Телефонните разговори са скъпи.

— Особено когато трябва да се уточнят толкова много неща — съгласи се той и кимна към записките й. — Успея ли да пусна писмото днес, той ще го получи след ден-два. Ако прецени, че си струва да изпълним исканията на човека, ще ми се обади, за да ми даде точни, ясни, но кратки инструкции. Междувременно мен ме чака друга работа.

— Добре измислено — прошепна тя.

— Има само още две — продължи той. Облегна се назад и впи поглед в някакво списание. — Добре, това е адресирано до… — Той й каза името и адрес в Северна Джорджия и продиктува молба говедовъдът да му се обади в петък в един в хотела. След това продиктува и второто писмо до друг говедовъд в Южна Джорджия и повтори молбата си, сменяйки часа на два. Усмихна се широко, когато забеляза дискретната й усмивка.

— Така се пестят пари — увери я той. — Въпреки че не успях да разбера защо Евърет настоява да го направи по трудния начин. Има един геолог, според който на западната ни граница има огромно нефтено находище, но Евърет се е запънал като магаре на мост и категорично отказва да продаде правата за проучване и сондиране. Дори срещу процент от печалбата. Не го разбирам. Можехме да сме милионери, наместо да седя тук и да пиша писма до хора с молба да ми се обадят и то единствено за да спестя малко пари.

— А той защо не иска да продава? — попита тя, обзета от любопитство.

— Защото държи земята да си остане чиста — измърмори той. — Не иска да я съсипва. И е готов да се бори до изнемога с добитъка. Само че както върви всичко, накрая ще ни се наложи да започнем да колим чистокръвните животни от стадото, за да има какво да ядем, а за гарнитура ще останат писмата.

Тя се засмя безпомощно на обяснението му и зарови лице в шепи.

— Извинявайте — прошепна тя. — Не исках да се смея.

— Че то е смешно — призна той. — Само че не и когато се налага да цепим косъма на две.

Тя се изправи и понечи с огромно усилие да вдигне машината на бюрото край прозореца.

— Я дайте на мен — посегна той и я постави на бюрото. — Вие сте толкова слаба и немощна.

— Вече се оправям — увери го тя. — Малко ми се вие свят, нищо повече.

— Ще ви оставя да ги препишете. Отивам долу да си купя сандвич. Да ви донеса ли нещо?

Тя е удоволствие би похапнала един сандвич, но нямаше намерение да стопява и без това оскъдните му средства.

— Не, благодаря — отказа любезно тя и се усмихна. — Обядвах малко преди да дойда.

— Добре. Ще се върна след половин час.

Той нахлупи сламена широкопола шапка и излезе. Затвори тихо вратата.

Дженифър написа писмата бързо, без да сбърка дори родословното дърво на чистокръвните породи. Добре че изкара курса по машинопис в школата за вътрешен дизайн в Ню Йорк, каза си тя. Това умение се оказа много полезно, когато конкуренцията я измести и тя остана без работа след болестта. Все още не бе в състояние да се включи в безпощадните игри на бизнеса. Имаше нужда от почивка, а да пише писма за провинциални фермери бе лесна и проста работа. Стана й необичайно мъчно за този човек, беше й жал дори за брат му, който предпочиташе да фалира, вместо да престъпи принципите си. Зачуди се дали прилича на малкия си брат.

Погледна името, написано най-отдолу на писмото. Робърт Г. Кълхейн. Сигурно така се казваше човекът, който й ги продиктува. Очевидно имаше добри познания за добитъка, ако можеше да се съди по точните и много прецизни описания. Погледът й попадна на сведенията за бика и тя въздъхна. Тексас и говедата. Зачуди се какво ли представлява фермата „Съркъл Си“ и веднага след като дописа писмата, се отдаде на фантазии как препуска на кон през равнините. Напразни мечти, каза си тя, докато прибираше писмата в пликове. Така и нямаше да види Тексас.

Тъкмо се изправяше от стола, когато вратата се отвори и Робърт Кълхейн се върна. Усмихна й се.

— Почивате ли си? — попита той, свали шапката и я метна на масата.

— Не, приключих — отвърна тя, а мъжът остана удивен.

— Вече? — Грабна писмата, наведе се над тях и ги провери внимателно едно по едно, а накрая поклати глава. — По дяволите, страшно сте бърза.

— Пиша около сто думи в минута — отвърна тя. — Това е един от малкото таланти, които имам.

— Ще бъдете на изключителна почит във фермата — въздъхна той. — На Евърет му трябва цял час, за да напише едно-единствено писмо. Псува като каруцар, когато се наложи да напечати нещо на онази дяволска стара машина. А пък винаги има по нещо. Ако не са сведенията за продукцията, то са данъчните декларации и ведомостите… — Той вдигна глава и се намръщи. — Вие едва ли си търсите работа.

Тя притаи дъх.

— В Тексас ли?

— Така го казахте, все едно, че там е мястото, където самият Господ Бог ще ви проговори — засмя се тихо той.

— Нямате представа колко много мразя града — отвърна тя и отметна провиснал кичур безжизнена коса. — Продължавам да кашлям непрекъснато заради мръсния въздух, а пък апартаментът, в който живея, е истинска дупка. Готова съм да работя почти без пари, само и само да замина някъде в провинцията.

Той килна глава на една страна и сви момчешките си устни.

— Не е лесно да се работи за Евърет — каза той. — Освен това ще се наложи сама да си платите превоза до Биг Спър. Вижте, трябва ми малко време, за да го убедя. Ще можем да ви плащаме минимална работна заплата. А като знам какъв е Евърет, ще ви натовари с какво ли още не, освен писането на машина. Нямаме икономка и…

Лицето й се озари.

— Мога да шия пердета, мога и да готвя…

— Имате ли телефон?

Тя въздъхна.

— Нямам.

— Май сме на едно дередже? — отбеляза той с момчешката си усмивка. — Между другото, аз съм Робърт Кълхейн.

— Дженифър Кинг — представи се тя за втори път този ден и протегна ръка.

— Приятно ми е, Джени. Как да се свържа с теб?

— Можеш да оставиш съобщение в агенцията — предложи тя.

— Става. Ще остана в града още няколко дни. Ще се свържа с теб, преди да се върна в Тексас. Става ли?

— Сериозно ли говориш? — грейна лицето й.

— Напълно. А ти си се справила чудесно — добави той и посочи писмата. — Джени, животът в „Съркъл Си“ не е никак лесен. Няма нищо общо с лъскавите ферми, дето ги показват по телевизията.

— Не очаквам лесен живот — отвърна честно тя и си представи порутена къща, която имаше нужда от пребоядисване, нови пердета, основен ремонт и двамата самотни мъже, които живееха там. Усмихна се. — Просто очаквам някой да има нужда от мен.

— Така и ще бъде — въздъхна той и я погледна критично. — Ще смогнеш ли с тежката работа?

— Ще се справя — обеща тя. — Стига да съм на открито, на чист въздух, бързо ще заякна. Освен това въздухът там е сух, няма влага и пред мен е цялото лято.

— Ще изгориш от слънцето — предупреди я той.

— Тук ще изгоря от жегата — отвърна тя. — Атланта е много на юг. Става над трийсет градуса.

— И вкъщи е така — усмихна се той.

— С удоволствие ще дойда — заяви тя, взе си чантата и прибра пишещата машина. — Само че не искам да си имаш неприятности с брат си.

— Че ние с Евърет имаме само неприятности — призна, без да се притеснява той. — Ще ни направиш страхотна услуга. Ще убедя Евърет.

— Да напиша ли още едно писмо? — попита колебливо тя.

Той поклати глава.

— Ще се разбера с него, когато се прибера — отвърна той. — Не се притеснявай. Благодаря ти за писмата. Да кажеш в агенцията, че ще им изпратя чек.

— Добре. И много благодаря!

Дори не усещаше колко е тежка пишещата машина, докато се връщаше към агенцията. Все едно че се носеше в облаците.

Госпожица Джеймс я погледна строго, когато се върна.

— Закъсня — отбеляза натъртено тя. — Наложи се да откажем една поръчка — започна тя.

— Съжалявам, писмата бяха няколко…

— Имам нова поръчка. Ето ти адреса. Човекът е политик. Иска няколко екземпляра от речта, която ще изнася, за да може да ги предостави на пресата. Трябва да напечатиш речта и да я фотокопираш.

Тя пое адреса и въздъхна.

— Пишещата машина…

— Той има електрическа. Можеш да оставиш тази тук. — Госпожица Джеймс наведе посребрялата си глава над някакви документи. — След като свършите, можеш да се прибираш. Ще се видим утре сутринта. Довиждане.

— Довиждане — отвърна тихо Дженифър и излезе на улицата. Когато приключеше, краят на работното време щеше да е свършил отдавна и госпожица Джеймс го знаеше много добре. Може пък политикът да се окаже щедър човек и да й даде бакшиш. Дано само да стане тази работа с Тексас! Дженифър не се оставяше да я използват така, докато бе на върха, но сега се чувстваше изтощена и съсипана и знаеше, че една разправия със собственичката на агенцията нямаше да й се отрази добре, още повече, че никой друг не я бе взел на работа. Останалите агенции имаха прекалено много персонал, а пък безработните се опитваха да си намерят каквато и да е работа.

Политикът се оказа градски съветник в много добро настроение, изключително щедър. Дженифър изяде три хамбургера и изпи две чаши кафе на връщане към малкия апартамент. Беше тесен и много евтин. Хазяйката не беше особено любезна, но пък младата жена знаеше, че има покрив над главата и успяваше да изкарва достатъчно, за да си плаща наема.

Спа неспокойно и сънува стария си живот в Ню Йорк. Сякаш бе някаква фантазия. Конкуренцията за добри поръчки, коктейлите, на които се запознаваше с възможни клиенти, крайните срокове, безкрайната борба да получи най-добрите поръчки, опитите да попадне на най-добрите цветове и подходящи мебели, да угоди на вечно недоволните клиенти… Нервите й не бяха издържали, а след тях бе отказало и тялото.

Не отиде в Ню Йорк по свое желание. Бе щастлива и в Атланта. Само че най-добрите школи по вътрешен дизайн бяха на север, а родителите й настояха да замине. Искаха да получи най-доброто възможно образование, затова тя се остави да я убедят. Две години след като се дипломира, те загинаха. Така и не можа да преживее смъртта им след самолетната катастрофа. Бяха пътували за някакво коледно парти. Самолетът се разбил в тъмното, паднал над някакво езеро и минали няколко часа докато се разбрало, че липсват.

През двете години след като се дипломира, Дженифър си бе намерила работа в една от най-добрите агенции за вътрешен дизайн и проектиране в Ню Йорк. Работеше до изнемога, за да си осигури клиенти и постигаше дори невъзможното, за да им угади. Накрая се случи неизбежното. Заради пневмонията, през март се наложи да постъпи за няколко дни в болница, а след това бе прекалено изтощена, за да се върне веднага на работа. Новопостъпил амбициозен дизайнер веднага бе заел мястото й и тя неочаквано се оказа без работа.

Наложи се, разбира се, да се откаже от всичко. И от луксозния апартамент, и от кожените палта, и от марковите дрехи. Продаде всичко и се отправи на юг. Тук откри, че работа не се намира лесно, а тя не успяваше да намери нещо, което да не я съсипе отново. Единствената работа бе в тази агенция, където щеше да използва старите си машинописни умения. Постъпи при госпожица Джеймс и се опита да се възстанови. Само че засега не се получаваше. И ето че се появи светлинка с предложението да замине за Тексас.

Молеше се както никога досега, поемаше поръчка след поръчка и се надяваше той да се обади. Късно следобеда един петък, той наистина позвъни. А тя случайно бе в офиса.

— Госпожице Кинг? — засмя се Робърт Кълхейн. — Все още ли искаш да заминеш за Тексас?

— И още как! — възкликна въодушевено тя и стисна здраво слушалката.

— Тогава събирай си багажа и рано сутринта следващия понеделник да си във фермата. Имаш ли лист и химикалка? Добре, запиши си как да стигнеш.

Тя бе толкова развълнувана, че едва смогваше да запише.

— Не мога да повярвам, имам чувството, че сънувам! — възкликна тя. — Ще се справя добре, наистина. Няма да се пречкам, а заплатата е без значение!

— Ще кажа на Евърет — разсмя се младежът. — Не забравяй. Няма нужда да се обаждаш. Направо идвай във фермата. Аз ще съм там и ще оправя нещата със стария Евърет, нали?

— Добре. Благодаря ти!

— Аз ти благодаря, госпожице Кинг — отвърна той. — Ще се видим след една седмица.

— Дадено, господине! — Тя затвори с озарено от щастие лице. Наистина заминаваше за Тексас.

— Госпожице Кинг? — надигна подозрително глас госпожица Джеймс.

— А, да! Ще си довърша работата днес, госпожице Джеймс и повече не разчитайте на мен — започна любезно тя. — Благодаря ви, че ми позволихте да работя за вас. Беше ми много приятно.

— Не можете да си тръгнете просто така — ядоса се госпожица Джеймс.

— Напротив, мога — отвърна Дженифър, възвърнала част от стария си дух. Посегна към чантата си. — Не съм подписала договор с вас. И държа да ви кажа, че съм вършила много повече работа от тази, за която ми плащахте — добави тя, без да откъсва поглед от жената. — Как ще обясните тези дреболии на агенцията по заетостта?

Госпожица Джеймс застина на мястото си.

— Вие сте една неблагодарница.

— Не е вярно, не съм. Много съм ви благодарна. Въпреки това напускам. Приятен ден. — Тя кимна любезно, преди да излезе и затвори вратата.