Елизабет Лоуел
Истинска любов (1)

Пролог

Гейбриъл Венчър се отпусна тежко на пода насред претъпканото летище и се зачуди откога не му се бе случвало да спи повече от три часа на нощ. Ако някой го попиташе къде се намира, нямаше да успее да отговори. След първите петдесет или шейсет летища, всички останали започваха да си приличат. За човек, толкова изтощен от пътуване като него, дори шумът наоколо бе еднакъв — гълчавата на напълно непознати.

Затова притискаше с ръка едното си ухо, а на другото бе залепил мобилен телефон в опит да се свърже с единствените хора на света, които се интересуваха дали е жив, или мъртъв. Когато и да имаше нужда, семейството му винаги бе до него. Той също се стараеше да бъде до тях.

— Извинявай, ако съм те събудил — каза Гейб на брат си. — Дори нямам представа кое време е тук, където се намирам.

— Звучиш адски изморен — долетя съчувственият глас на Дан. — Трудна ли беше задачата?

След Перу всичко беше трудно, но според Гейб не беше нужно семейството му да разбира. Дан и майка им се бяха зарадвали истински, когато им изпрати пари за закъсалата семейна компания, но с много повече радост следяха пътешествията на Гейб по света. Защо да им разваля удоволствието!

— Просто не ми достига времето — прозя се Гейб.

— Май ти трябва почивка. Колко страни обиколи през последната година?

Гейб се опита да ги преброи. Усети, че му се завива свят.

— Ще трябва да проверя в датника, а там е пълно. Мама как е?

— Много по-добре. Благодарение на зъбните импланти може да похапва пържоли не по-зле от нас, а и операцията на коляното много й помогна. Да знаеш, че скоро пак ще тръгне на тенис.

Гейб се усмихна. Поне едно му беше доброто на натоварената задъхана програма — изкарваше достатъчно пари, за да плаща медицинските разходи на семейството си, които не бяха включени в застраховката.

— Само това липсваше на света — една хищна дъртофела да тероризира кортовете.

Дан се разсмя.

— Започвай да свикваш с тази мисъл. Родителите ни са били по на четирийсет, когато сме се родили. А като гледам как го даваш, май и при теб ще стане така. Крайно време е да престанеш да обикаляш света и да си намериш една добра жена.

— Съвсем друга песен ми пееше преди седем години — каза Гейб, преди да успее да се спре.

— Преди седем години все още събирах остатъците от гордостта си, след като се бях влюбил в неподходящата жена. Времената се менят. И ти трябва да се промениш. Сузи е добра жена и аз го знам.

— Какво става, сватбата наближава ли?

— Църквата, която тя искаше да ангажираме, вече била заета за следващите двайсет месеца.

— Мили боже! — Гейб се прозя отново. — Нищо чудно, че хората живеят в грях.

— Затова сключихме граждански брак. От вчера се водим официално женени. Големият купон ще бъде по-късно.

— Браво! Поздравления! Да я целунеш и да я прегърнеш от мене.

— Опитах се да ти се обадя, обаче…

— Няма страшно — отвърна бързо Гейб. — Само Господ можеше да се свърже с мен там, където бях. А и на твоята напреднала възраст не можеш да си позволиш да губиш и секунда.

— Да, да, да. Аз съм с цели три години по-голям от твоите трийсет.

Гейб не каза нищо. Чувстваше се на много повече от трийсет. Чувстваше се по-стар и от планините, които за малко не го убиха.

— Ще изчакаме няколко години, преди да се заемем с децата — добави Дан. — Но не прекалено дълго. Не искам да съм като татко. Той така се вкисваше, когато някой си помислеше, че ни е дядо.

Гейб издаде някакви звуци, колкото да покаже, че слуша. Всъщност не слушаше. Мислеше си за времето преди седем години, когато жената, която може би обичаше, бе махнала детето му. Много беше мислил за това, докато висеше надолу с главата от скалата и наблюдаваше как алпинисткото въже се къса нишка по нишка. Беше толкова близо до смъртта, а се оказа, че след него няма да остане нищо, освен няколко книги, един куп статии и предложения за трудове, които така и не му бе останало време да приеме.

Животът му се разпадаше нишка по нишка.

И въжето, и животът му се разплитаха, докато през съзнанието му профучаваха спомените за живота с добрите и лошите си моменти. Най-голямата празнота, най-дълбокото му съжаление, най-острата болка — всички те извираха от едно и също място… едно слабичко момиче, жена, наречена Джой Смит-Андерсън. Тя не бе първата му любовница, но бе единствената, която имаше значение за него.

Ала го бе предала.

— Чуваш ли ме? — попита Дан.

— Да. Само че много слабо. Шумотевицата тук може да заглуши и бразилски футболен мач.

— Попитах те кога се връщаш.

— Няма да е веднага. Упътил съм се към Ню Мексико.

— В Щатите ли? Не може да бъде.

— Може. — Гейб преглътна нова прозявка. — Ще пиша продължение на първата си статия.

— За пещерата Лост Ривър ли?

— Аха.

— Защо? След всички места, където си бил, това е дребна работа.

Гейб се опита да измисли бърз и остроумен отговор, но бе прекалено уморен, затова предпочете да отговори прямо и откровено.

— Защото от всички места, на които съм бил, това е единственото, което така и не ми излиза от ума.

— Заради онова момиче е, нали?

— Това са пълни глупости. Минаха седем години, тя дори не е там, а и между нас нямаше нещо, което да ме тормози цели седем години.

— Така разправяш, само че ти никога не обикна друга и ми се струва, че и аз имам нещо общо с…

— Зарежи тая работа — прекъсна го грубо Гейб. — Просто зарежи тази проклета гадна работа. — След това успя да се овладее. — Извинявай. Наистина съм скапан. Как върви компанията? Имате ли нужда от още налични пари?

Въздишката на Дан бе дълбока и нещастна, но когато заговори отново, започна да обяснява за възхода и неволите на „Венчър Кънстракшън“.

— Върви много по-добре, отколкото преди седем години, а и борсата започна да надига глава. Имаме договори с директни плащания за идващите пет години. Отсега нататък вече ще можем да харчим, а не все да спестяваме. Господи, каква огромна крачка напред е това, и то само за няколко години.

Гейб го слушаше и се опитваше да не си представя лицето на Джой, да не чува смеха й, да не усеща вкуса на мента, полепнал по езика й, предал се и на неговия.

Вкусът на предателството.