Серия
Джак Степълтън/Лори Монтгомъри (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chromosome 6, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 18 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Коала“, София, 1999

 

First published in the United States

By G. P. Putnam’s Sons, New York


ПРОЛОГ

Кого, Екваториална Гвинея, З март 1997 г. 15.30 часа

Защитил докторска дисертация по молекулярна биология в МИТ в тясно сътрудничество с масачузетската болница „Дженерал“, Кевин Маршал си даваше ясна сметка, че страхът му от обикновените медицински процедури е нещо смешно и неуместно. Не беше споделял този страх с никого, но душата му тръпнеше от ужас при всяка ваксинация или вземане на рутинна кръвна проба. Най-много се страхуваше от иглите. В момента, в който спреше поглед на някоя от тях, краката му омекваха, а по широкото му чело избиваха ситни капчици пот. Веднъж дори припадна, но това беше още в гимназията, по време на ваксинация против заушка.

Днес, тридесет и четиригодишен, след дълги години научноизследователска дейност в областта на молекулярната биология (включваща и редовни експерименти с опитни животни) той продължаваше да е в плен на своята фобия. Именно по тази причина в момента не се намираше в операционните зали 1-А или 1-Б, а се бавеше в намиращото се между тях помещение за стерилизация. Беше се облегнал на един от умивалниците и от тази позиция можеше да вижда какво става в двете операционни зали. Смело гледаше натам, но в един момент изпита непреодолимото желание да отмести очи. Двамата пациенти бяха в процес на пред оперативна подготовка, а хирурзите в стерилните си халати кротко разговаряха, готови да започнат всеки момент. Технически разговори почти нямаше. Реплики се разменяха единствено между анестезиолога и двамата му асистенти, които подаваха упойката към пациентите. Човекът непрекъснато сновеше между двете зали, контролирайки процедурите.

Проблеми нямаше. Все още не. Въпреки това Кевин беше обзет от напрежение. В душата му липсваше радостната възбуда, която беше изпитал при предишните три сравнителни процедури. Нямаше го чувството на триумф и благоговение пред силата на науката и личните си качества… Притеснението му нарастваше. Беше се появило още преди седмица, но сега, наблюдавайки пациентите на масите и пресмятайки механично шансовете им, Кевин усети цялата тежест на отговорността. Чувството беше сходно със страха, който изпитваше от иглите: по челото му избиха ситни капчици пот, краката му започнаха да треперят. Наложи се да стисне здраво ръба на умивалника, за да запази равновесие. Вратата към зала 1-А рязко се отвори. Пред Кевин застана висока жена със стоманено сиви очи, които светеха с напрегнат блясък над хирургическата маска. Беше Кендис Брикман, една от оперативните сестри.

— Системите са включени, пациентите са под упойка — съобщи му тя. — Сигурен ли сте, че не желаете да влезете? Вътре ще виждате много по-добре…

— Благодаря — отказа Кевин. — Тук ми е достатъчно удобно…

— Както желаете — сви рамене Кендис.

Вратата се затвори зад гърба й. Кевин проследи с очи приближаването й към групичката на хирурзите, които размениха няколко думи с нея, после се извърнаха към стъклото и вдигнаха палци. Той механично отвърна на жеста, в душата му внезапно нахлу чувство на вина. Пусна умивалника и направи крачка назад. На мястото на притеснението се появи страх. Господи, какво правя?!

Завъртя се на пети и побърза да напусне умивалните. Прекоси коридора и влезе в блестящата си лаборатория, усещайки инстинктивно разликата в налягането между асептичната атмосфера на операционния блок и нормалната работна среда. Дишането му беше ускорено, сякаш се беше занимавал с тежка физическа работа.

В друг ден моментално би усетил радостната възбуда, която го обземаше при всяко влизане в малкото царство на личните си владения. Тук се чувстваше спокоен, тук се чувстваше вдъхновен в очакване на нови магически открития. Тук, в многобройните помещения на лабораторията, бяха монтирани онези фантастични машини и ултрамодерна апаратура, за които беше мечтал цял живот. И които бяха изцяло на негово разположение, по всяко време на денонощието. Насочи се към кабинета си, пръстите му несъзнателно докосваха никелираната повърхност на апаратурата, различните бутони и дигитални дисплеи: ДНК-анализатор за сто и петдесет хиляди долара, апарат за хемоглобинов анализ за половин милион с разпрострени като пипала разноцветни кабели, мигащ с червените си очи секвенсер за сравнителен ДНК-тест… Всичко това беше изпълвало душата му с възбуда, надежда и нетърпеливо очакване. Но не и днес… Днес лабораторията излъчваше някаква скрита заплаха. Дори микро-центрофугите и подредените около тях епруветки проблясваха с непонятна обреченост, сякаш за да му напомнят за опасността…

Кевин се приближи до бюрото и хвърли поглед към необичайно кратката генна карта, характеризираща Хромозома 6. С червено бяха защриховани зоните, които представляваха интерес за него, а именно комплексите на хистологическа съвместимост, наричани накратко КХС. Проблемът беше там, че тези КХС заемат прекалено малка част от късото разклонение на Хромозома 6, а между тях съществуват огромни празни пространства, населени от милиони базисни чифтове. Което, естествено, предполагаше наличието на стотици други гени. Кевин нямаше представа каква точно е тяхната функция.

Съвсем наскоро бе направил запитване за ролята на тези гени, използвайки специализираните страници в Интернет. Получените отговори обаче бяха малко и прекалено общи. Няколко научни работници бяха на мнение, че късото разклонение на Хромозома 6 съдържа гени, които участват в мускулно-скелетния строеж. Толкоз, без никакви подробности.

Кевин неволно потръпна и вдигна очи към панорамния прозорец срещу бюрото. Както обикновено, двойно изолираното стъкло беше обляно от струите на проливния тропически дъжд, който се сипеше навън. Капчиците бавно се търкаляха надолу, уголемяваха се и се спускаха надолу под формата на криволичещи вадички.

Кевин фокусира поглед в далечината. Контрастът между блестящата от чистота климатизирана лаборатория и околната среда винаги го шокираше. По небето бягаха тежки, оловно сиви облаци, въпреки твърденията на синоптиците, че сухият сезон е започнал преди цели три седмици. Сочни тъмнозелени растения покриваха околността, а току зад чертите на града се издигаше тъмната и някак заплашителна стена на джунглата.

Лабораторията на Кевин се намираше в болничния комплекс на Кого — една от малкото нови сгради в запустяващото градче — център на някогашната испанска колония Екваториална Гвинея. Сградата беше на три етажа, а лабораторията на Кевин заемаше част от последния и гледаше на югоизток. От прозорците й се виждаше почти цялото хаотично застроено градче, чиито къщи бяха струпани от двете страни на река Естуарио дел Муни и потоците, които се вливаха в нея.

Няколко от съседните сгради бяха основно ремонтирани, на други се работеше. Но повечето къщи не бяха пипани от десетки години. Половин дузина приятни някога хасиенди бяха почти скрити под листата на отдавна подивели лози, въздухът над града беше изключително влажен и тежък за дишане.

Точно под прозорците на лабораторията се издигаше сградата на кметството с извити арки и подпорни колони от потъмняло дърво. Под сводовете се виждаха неколцина мъже в униформи на гвинейската армия, небрежно преметнали през рамо автомати „Калашников“, с цигари в уста и кутийки камерунска бира в ръце.

Очите на Кевин се вдигнаха и обхванаха хоризонта отвъд града. Обикновено избягваше да прави това, но сега се подчини на някакво непонятно желание. На юг се виждаха гористи хълмове, зад които се намираше границата с Габон. На изток имаше поредица от малки островчета, които се простираха по посока на континента. На хоризонта се издигаше тъмната грамада на най-големият от тях — Изла Франческа, получил името си от португалските колонизатори още в началото на XV век. За разлика от останалите островчета, Изла Франческа представляваше една обрасла с тропическа растителност скала, чиито назъбени каменисти върхове светлееха на фона на джунглата като скелет на някакъв митичен динозавър.

Сърцето на Кевин пропусна един такт. Видя това, което се страхуваше, че ще види, въпреки дъжда и облаците пара, които се издигаха над джунглата. Струята дим се издигаше право нагоре, към оловните облаци — точно както преди една седмица…

Отпусна се на стола и хвана главата си с ръце. Отново се запита какво е сторил. Беше завършил класическа гимназия и знаеше доста за гръцката митология. Запита се дали не е допуснал грешката на Прометей. Няма дим без огън… А огънят, който гореше далеч на хоризонта, можеше да се окаже именно Прометеевия огън, откраднат от Боговете…

Бостън, Масачузетс, 18.45 ч.

Навън виеше студен мартенски вятър, но Тейлър Девъншайър Кабот седеше в уютния и добре затоплен кабинет на имението си в Манчестър-бай-дъ-сий, намиращо се северно от Бостън. Съпругата му Хариет Ливингстън Кабот беше в кухнята и наблюдаваше последните приготовления за вечерята, която щеше да бъде сервирана точно в седем и половина.

На облегалката на креслото на Тейлър беше закрепена кристална чаша с неразредено малцово уиски. В камината гореше огън, от стереоуредбата долиташе тиха вагнерова музика. И трите телевизора в кабинета работеха, всеки на отделен канал. Първият отразяваше новините на местната телевизионна станция, а другите два — Си Ен Ен и ЕСПН.

Тейлър беше олицетворение на задоволството. Беше изкарал един тежък, но ползотворен ден в централата на „ГенСис“ — една сравнително млада биотехнологическа компания, основана от него преди около осем години. Офис-сградата беше изградена на крайбрежната улица на река Чарлс, съвсем близо до Харвард и МИТ. Идеята беше да се намира близо до двете известни учебни заведения, с оглед откриването и привличането на млади таланти.

Тази вечер движението беше по-слабо от обикновено и Тейлър не успя да изчете материалите, които беше взел със себе си в колата. Познавайки навиците на своя работодател, шофьорът Родни се извини за бързото придвижване до дома.

— Нищо, утре вечер ще наваксаш с някое по-продължително закъснение — успокои го с усмивка Тейлър.

— Ще се постарая — отвърна Родни.

И тъй, Тейлър не слушаше музика и не гледаше телевизия, насочил цялото си внимание към финансовия отчет, който следващата седмица щеше да предложи на вниманието на акционерите на „ГенСис“. Това обаче не означаваше, че не усеща какво става наоколо. Чуваше свиренето на вятъра зад прозорците, пропукването на пъновете в камината, музиката и гласовете на телевизионните диктори. По тази причина главата му рязко се вдигна, когато чу да се споменава името Карло Франкони.

Първата му работа беше да протегне ръка към дистанционното и да увеличи звука на средния телевизор. Местната станция препредаваше последните новини на Си Би Ес. Водещи бяха Джак Уилямс и Лиз Уокър. Името на Франкони беше споменато от Джак, който добави, че телевизията разполага с видеолента, на която е запечатано убийството на известния мафиот, поддържал тесни връзки с престъпния свят на Бостън.

— Лентата е доста фрапираща — предупреди Джак. — Препоръчвам на нашите зрители да намерят някакво друго забавление за децата си. Може би помните, че преди няколко дни споменахме за изчезването на болния Франкони, освободен под гаранция. Но вчера той се появи отново и обяви, че е сключил сделка с Градската прокуратура на Ню Йорк, според която обвиненията срещу него ще бъдат снети в замяна на свидетелските му показания. Властите са били готови да му предложат и Програмата за защита на свидетелите, но тази вечер обвиненият в рекет Франкони е бил застрелян на излизане от любимия си ресторант…

Заковал очи в екрана, Тейлър напрегнато гледаше любителския запис. Един възпълен мъж излизаше от вратата на модерен ресторант, заобиколен от няколко души с вид на полицаи. Мъжът махна с ръка на насъбралата се тълпа зяпачи и бавно се насочи към чакащата до тротоара лимузина, държейки се настрана от репортерите, които се опитваха да му задават въпроси. Вратата на лимузината се отвори, Франкони се наведе да влезе, но тялото му изведнъж се разтресе, а ръката му инстинктивно се вдигна към тила. Преди да падне, тежкото му тяло се завъртя встрани. Придружителите му светкавично измъкнаха револверите си и започнаха да се оглеждат на всички страни. Нахалните журналисти се проснаха на асфалта.

— Каква сцена, Господи! — коментира с въздишка Джак. — Напомня ми за убийството на Ли Харви Осуалд. Толкоз по въпроса за полицейската охрана…

— Чудя се какъв ще е ефектът върху бъдещите свидетели на обвинението — обади се Лиз.

— Отрицателен, естествено — отново въздъхна Джак.

Тейлър насочи вниманието си към Си Ен Ен, която тъкмо започваше излъчването на същия материал. Проследи събитията с неотслабващо внимание, но този път леко се намръщи. На екрана се появи репортер на Си Ен Ен, който предаваше на живо от сградата на Съдебна медицина в Ню Йорк.

— Има съмнение, че убийците са били двама — извика той на фона на оживеното улично движение по Първо авеню. — Нашето впечатление е, че по Франкони е стреляно два пъти, но полицията е прекалено изнервена от инцидента и отказва всякаква информация. Току-що научихме, че аутопсията ще бъде извършена утре сутринта, също и балистичната експертиза…

Тейлър намали звука и вдигна чашата си. Пристъпи към прозореца и насочи поглед към мрачното и бурно море. Смъртта на Франкони можеше да означава сериозни неприятности. Погледна часовника си и направи съответните изчисления. В Западна Африка наближаваше полунощ. Вдигна слушалката, набра номератора на „ГенСис“ и заповяда на дежурния да го свърже незабавно с Кевин Маршал. После отново извърна очи към прозореца. От финансова гледна точка проектът изглеждаше изключително изгоден, но той така и не успя да го възприеме напълно. На няколко пъти беше на прага на решението да го прекрати, но… Телефонът прекъсна мислите му.

Дежурният оператор съобщи, че всеки момент ще го свърже с господин Маршал. В слушалката се разнесе пукот на статично електричество, сред който изплува сънливият глас на Кевин.

— Наистина ли се обажда Тейлър Кабот? — пожела да се осведоми той.

— Помниш ли човек на име Карло Франкони? — пренебрегна въпроса му Тейлър.

— Разбира се.

— Днес го застреляха. Аутопсията ще бъде утре сутринта, в Ню Йорк. От теб искам да разбера дали няма да имаме проблеми…

Насреща настъпи тишина. Тейлър изгуби търпение и се приготви да почука на вилката за дежурния, но гласът на Кевин го спря:

— Да, може да имаме проблеми…

— При аутопсията е възможно да се разбере за какво става въпрос, така ли?

— Възможно е — отвърна Кевин. — Не бих казал, че е много вероятно, но е възможно.

— Това не ми харесва! — отсече Тейлър, прекъсна линията и почука на дежурния в „ГенСис“. Човекът се отзова веднага и Тейлър го уведоми, че иска незабавна връзка с доктор Реймънд Лайънс.

Ню Йорк

— Извинете — прошепна келнерът. Изправен от лявата страна на доктор Лайънс, той търпеливо изчака кратката пауза в разговора между доктора и младата му русокоса асистентка Дарлийн Полсън, която от известно време насам беше и негова любовница. Самият Лайънс беше висок и слаб мъж на около петдесет с благородно посивяла коса и патрицианска осанка — истински герой на сапунена опера. — Съжалявам, че ви безпокоя, но спешно ви търсят по телефона — добави келнерът. — Да ви донеса ли безжичния телефон, или предпочитате да говорите от рецепцията?

Сините очи на Реймънд Лайънс нерешително се местеха от красивото, но безизразно лице на Дарлийн към почтително приведената фигура на келнера, чието обслужване отговаряше напълно на високата оценка на ресторант „Ореол-26“ в авторитетния наръчник „Дзагат“. Лицето му видимо помръкна.

— Мога да кажа, че не сте на разположение — услужливо подхвърли келнерът.

— Не, донесете безжичния апарат — взе решение Реймънд. Нямаше никаква представа кой може да го търси по спешност. Отдавна вече не упражняваше професията си, тъй като му бяха отнели лиценза след шумен скандал със здравни осигуровки на „Медикеър“, от които беше печелил цели дванадесет години. — Ало? В гласа му се долови издайническо потрепване.

— Обажда се Тейлър Кабот. Имаме проблем.

Реймънд замръзна на мястото си, веждите му се сбърчиха. Тейлър набързо му разказа за инцидента с Карло Франкони и краткия си разговор с Кевин Маршал.

— Тази операция е ваша! — раздразнено приключи той. — Искам да ви предупредя, че малките камъчета могат да обърнат колата. Появят ли се неприятности, веднага ще анулирам сделката! Не искам лоша слава, затова вземете нещата в свои ръце!

— Но какво мога да направя? — объркано промърмори Реймънд.

— Честно казано, не знам — отвърна Тейлър. — Но измислете нещо и действайте бързо!

— При мен нещата вървят отлично — успя да подхвърли Реймънд. — Днес следобед се свързах с една лекарка от Лос Анджелис, чиито пациенти са цял куп кинозвезди и богати бизнесмени от Западното крайбрежие. Тя прояви голям интерес и иска да открием филиал в Калифорния…

— Май не ме разбрахте! — заплашително изръмжа Тейлър.

— Ако проблемът с Франкони не бъде решен, няма да има никакви филиали! Затова действайте! Разполагате с дванадесет часа!

Рязкото изщракване накара Реймънд да хвърли един объркан поглед на слушалката, сякаш тя беше виновна за прекъсването на разговора. Келнерът напусна мястото си в ъгъла, пое апарата от ръката му и дискретно се оттегли.

— Неприятности? — попита Дарлийн.

— Господи, Боже мой! — раздразнено възкликна Реймънд. Това не бяха обикновени неприятности, това беше потенциална катастрофа! Молбата за възстановяване на лиценза му беше безнадеждно потънала из дебрите на бюрократичната система, тази работа беше всичко, на което можеше да се надява… Пет години се бори, за да задвижи нещата до сегашния етап, не можеше да позволи всичко да отиде по дяволите!

— Какво има? — попита Дарлийн, пресегна се през масата и свали ръката му от устата.

Реймънд набързо й разказа за предстоящата аутопсия на Карло Франкони и повтори заплахите на Тейлър Кабот да прекрати операцията.

— Няма да я прекрати — успокоително рече Дарлийн. — Точно сега тя започна да дава добри пари…

Реймънд мрачно се изсмя.

— За хора като Кабот и „ГенСис“ няма такова понятие като „добри пари“ — въздъхна той. — Ще я прекрати като нищо! Още помня колко усилия бяха необходими, за да го убедя…

— Значи трябва да попречиш на аутопсията — подхвърли Дарлийн.

Реймънд заби поглед в лицето й. Знаеше, че иска да му помогне, но тази жена никога не беше го привличала с умствените си качества. Преглътна избухването си и саркастично подхвърли:

— Нима мислиш, че мога да позвъня в Съдебна медицина и най-учтиво да ги помоля да не правят аутопсия на човек, загинал от куршум на убиец? Стига, моля те…

— Познаваш куп важни клечки — не се предаваше Дарлийн. — Някой от тях може да го направи…

— О, скъпа, моля те… — въздъхна с досада Реймънд, после изведнъж се замисли. В идеята на младата жена може би имаше известна доза рационалност.

— Какво ще кажеш за доктор Левиц? — подхвърли Дарлийн. — Той беше личен лекар на Франкони и може би ще успее да направи нещо…

— И аз се сетих за него — призна Реймънд.

Доктор Даниел Левиц се радваше на огромна клиентела и хубав офис на Парк авеню. Включи се в проекта един от първите, при това с нескрито желание. На всичкото отгоре част от клиентите му имаха общ бизнес с Карло Франкони.

Реймънд стана, извади от портфейла си три чисто нови банкноти от по сто долара и ги остави на масата. Това беше предостатъчно за покриване на сметката, плюс един наистина щедър бакшиш.

— Тръгваме — подкани младата жена той. — Трябва да завъртим няколко телефона на спокойствие.

— Но аз едва започнах предястието — оплака се Дарлийн.

Реймънд мълчаливо издърпа стола изпод тялото й, принуждавайки я да стане. Колкото повече мислеше за доктор Левиц, толкова по-силно ставаше убеждението му, че само този човек може да ги спаси. В качеството си на личен лекар на няколко от най-могъщите гангстерски фамилии в Ню Йорк, Левиц положително познаваше хора, способни да изпълнят и най-невъзможната мисия…