Джеймс Хадли Чейс
С ухо на земята (1)

Първа глава

Тази история ми разказа Ал Барни, един впиянчен гларус, шляещ се по крайбрежната ивица на Парадайз Сити, в непрестанно търсене на някой балама да го почерпи една бира.

Говори се, че някога Ал Барни бил най-добрият дълбоководолаз по това крайбрежие. Бил спечелил доста пари от уроци по гмуркане, лов на акули и съпруги на богати туристи, които бяха в изобилие тук през курортния сезон. Но бирата го провалила.

Ал беше огромен мъж, около триста и петдесет фунта, с бирен корем, който стоеше като балон върху коленете му, когато седнеше. Беше на не повече от шейсет и три години и имаше многогодишен махагоновокафяв тен. От плешивеещата му яйцевидна глава гледаха студени и малки зелени очи, устата му ми напомняше с нещо Ред Снепър, носът — сплескан към едната страна на лицето. Този белег, както сам Ал ми каза, му бил спомен от един побеснял съпруг, който го заварил със жена си.

Аз бях написал един роман с не лош успех и разполагах с достатъчно пари да избягам от нюйоркския студ. И така дойдох в Парадайз Сити, на брега на Флорида, спокоен, че мога да прекарам цял месец, тук преди да се захвана отново за работа. Отседнах в хотел „Спениш бей“ (Испански бряг), може би най-луксозния в цяла Флорида. Приемаше само по петдесет гости и предлагаше обслужване, което напълно си струваше парите.

Управителят на хотела, Жан Дюрак, висок красив мъж, с безупречни маниери и бляскав типично френски чар, беше чел моята книга. Тя му беше направила впечатление и една вечер, както си седях на обляната в светлина тераса, след обичайната за хотел „Спениш бей“ великолепна вечеря, той дойде и ме заговори.

Разказа ми за Ал Барни.

— Той е една от тукашните забележителности. Познава всички и знае всичко за този град. Може би ще ви е интересно да поговорите с него, особено ако търсите материал.

След като цяла седмица се къпах, ядох обилно, излежавах се на слънце и се занасях с разни момичета с красиви тела и празни глави, се сетих какво ми беше казал Дюрак за Ал Барни. Рано или късно трябваше да започна нова книга. Нямах никаква идея и затова се запътих към таверната „Нептун“, намираща се на пристан с акостиралите рибарски лодки. Там трябваше да намеря Ал Барни.

Той седеше пред таверната „Нептун“ върху един кнехт, държеше тенекиена кутия с бира и наблюдаваше мрачно как лодките пристигат и заминават.

Аз му се представих и казах, че Дюрак ми е споменал неговото име.

— Господин Дюрак? А, да, той е джентълмен. Приятно ми е. — Той ми подаде една мърлява ръка, която беше толкова мека и податлива, колкото едно стоманено корабно въже. — Значи сте писател, така ли?

Казах „да“.

Той допи бирата и хвърли тенекиената кутия във водата.

— Хайде да си вземем по едно — каза той и повдигна огромното си туловище от кнехта.

Минахме по кея и влязохме в сумрачната и мръсна таверна. Цветнокожият барман се ухили на Ал и очите му светнаха. Ясно му беше, че Ал е хванал поредния балама да го черпи.

Пихме и говорихме за това-онова. Чак след третата бира Ал попита:

— Вие да не би да търсите някоя интересна случка?

— Аз винаги търся интересни случки.

— Искате ли да ви разкажа за Диамантите на Есмалди? — Ал ме погледна с надежда.

— Защо да не ми разкажеш? Нищо не губя от това.

Ал се усмихна. Имаше странна усмивка. Краищата на малката уста, тип Ред Снепър, се извиха нагоре. Изглеждаше, като че ли се усмихва, но само с уста. В малките му зелени очи нямаше смях.

— Аз съм нещо като очукан стар форд — каза той. — Изкарвам само пет мили с един галон. — Той погледна празната си чаша. — Пълнете резервоара и ще летя като птичка.

Аз отидох при хилещия се насреща ми барман и уредих този проблем. Ал говори цели четири часа. Всеки път, когато чашата му се изпразваше, барманът идваше и я пълнеше отново. Все бях виждал пиене, но никога нещо подобно на това.

— Аз се мотам в това градче вече цели петдесет години — каза Ал и се загледа в пяната на върха на своята чаша с бира. — Имам изострен слух. Чувам разни неща, казват ми това-онова. Аз свързвам едното с другото. Имам се с ченгетата, с вестникарите, с хората, които познават цялата мръсотия. Те ми разказват разни работи.

Той отпи една дълга глътка бира и лекичко се оригна.

— Разбираш ли? Познавам се със шпионите, пандизчиите, проститутките и чернокожите момчета, които са невидими, но постоянно слухтят. И аз умея да слушам. Винаги държа едно ухо прилепено към земята, за да знам къде какво става. Като индианците. Чаткате ли?

Казах, че чаткам, и попитах за Диамантите на Есмалди.

Ал пъхна ръка под измърсената си от пот риза и се почеса по огромния корем. Допи си бирата и погледна към бармана, който се ухили доволно и дойде да му налее. Тези Двамата бяха комбина и работеха като чук и наковалня. Помежду им беше клиентът, тоест аз.

— Диамантите на Есмалди ли? За тях ли искаш да ти кажа?

— Защо не?

Той ме погледна със студените си зелени очи.

— От това става романче, а?

— Не знам. Може би. Откъде да знам, като още нищо не съм чул.

Той поклати плешивата си, яйцевидна глава.

— Е-е, да. Но това е дълга история и ще ми отнеме доста време да ви я разкажа. Може да не ви се вярва, господине, но за мене времето е пари.

Дюрак ме беше предупредил за това.

— Ще уредим тази работа.

Извадих от джоба си две двадесетдоларови банкноти и му ги подадох. Той провери банкнотите, пое си дълбоко въздух, при което коремът му почти се отдели от коленете и му даде възможност внимателно да пъхне банкнотите в джоба на панталоните си.

— И бира също, нали?

— Бира — колкото искаш.

— И нещо за ядене.

— Добре.

За пръв път, откакто бях с него, усмивката му изглеждаше искрена.

— И така, господине — той млъкна, за да отпие още малко бира. — Ето какво се случи… Диамантите на Есмалди… Беше преди две години.

Той разтърка сплескания си нос, за да се съсредоточи, и продължи.

— Тези неща ги знам от ченгетата и от най-различни мои собствени канали… Нали разбирате? Аз съм винаги с ухо на земята. За някои неща сам се досещам, свързвам едно с друго и така нататък…, но повечето са безспорни факти. Всичко започна в Маями.

Аби Шулман беше най-големият прекупвач на крадени бижута във Флорида. Работеше в този бранш не по-малко от двайсет години и беше създал истински голям бизнес.

Когато богаташите идваха в курортите по крайбрежието на Флорида, техните съпруги, любовници или държанки непременно трябваше да се движат удушени и увързани със скъпоценности, нещо като символ на социалния им статус. Ако нямаш диамантена огърлица, изумрудени и рубинени брошки в комплект с обеци и гривни, обкичени с диаманти около тлъстите си ръце, всички гледат на тебе като на обикновена пачавра. И така крадците на скъпоценности от целия свят се събираха по крайбрежието на Флорида, за да съберат реколтата със сръчните си ръчички. Но бижутата не им вършеха работа… Те искаха парите от тях и тук им идваше на помощ Аби Шулман.

Той седеше зад стъклена врата, на която беше написано с потъмнели златни букви

Бижутерия Деляло (Търговия с бижута)

Маями — Ню Йорк — Амстердам

Президент: Аби Шулман

Аби наистина имаше някакви незначителни контакти с Амстердам. От време на време правеше дребни сделки с някакви холандски търговци на бижута само колкото да реализира един малък доход и да оправдае с нещо факта, че държи мърлявото си офисче на шестнадесетия етаж в един блок, гледащ към Бискайския залив.

Но действителният му бизнес беше прекупуване на крадени бижута и в това той беше изключително добър. Знаеше как да скъта парите, винаги в брой, разбира се, в най-различни депозитни сейфове в Маями, Ню Йорк и Лос Анджелис.

Винаги когато някой от неговите хора му донесеше плячката си, той можеше веднага да каже точно колко струва. После плащаше една четвърт от сумата и ги купуваше. След това отделяше камъните от обковката и ги занасяше при някой от многото бижутери, които никога не задаваха въпроси, и им продаваше камъните на половината от пазарната им цена. Работейки по този начин безотказно през последните двадесет години, Аби беше натрупал значително състояние, достатъчно, за да се оттегли на спокойствие. Но той просто не можеше да устои на изкушението. Продължаваше да върши всичко това, въпреки че осъзнаваше риска всеки момент полицията да му налети. Беше пристрастен трайно към всичко това. То не само му правеше удоволствие, но беше основният стимул в живота му. Аби беше нисичък, топчест човек с косми, излизащи от ушите, носа и изпод яката на ризата. Малки кичурчета черни косми растяха по горната част на пръстите му, така че, когато движеше ръката си по бюрото, тя приличаше на пълзящ паяк тарантула.

В един горещ слънчев майски ден, точно преди две години (както каза Ал Барни) Аби седеше до олющеното си бюро, стискайки изгаснала пура между острите си дребни зъби. Той гледаше Полковник Хари Шели с онова изчаквателно, празно изражение на лицето, по което всеки познаващ добре Аби ще разбере, че той се е приготвил да слуша, но не и да вярва.

Полковник Хари Шели приличаше на един от ония възрастни, изискани аристократи от Кънектикът, притежатели на много акри земя и расови коне, които прекарват целия си живот или по конни надбягвания, или седейки на колониалната си веранда, наблюдавайки своите собствени негри как работят.

Беше висок и тънък с буйна, малко дълга бяла коса, войнствени бели мустаци, пергаментово жълта кожа, умни сиви очи и дълъг гърбав нос. Носеше кремав летен костюм, тънка вратовръзка и гофрирана риза. Тесните му панталони завършваха с меки мексикански ботуши. Оглеждайки го, Аби се усмихна с възхищение. Истински театър, си помисли той. Нямаше грешка. Пред него стоеше изискан, светски човек с благороден произход и широка култура, с когото всеки богат човек би се радвал да общува и с удоволствие би го приел в дома си.

Полковник Хари Шели (това, разбира се, не беше истинското му име) беше един от най-опитните и най-прецизните хора в занаята. Шестнадесет от шестдесет и осемте си години беше прекарал зад решетките. Беше спечелил много пари и беше губил много пари. Имената на богаташите, които беше изиграл, можеха да попълнят една цяла Съсайъти Блу Бук. Макар и голям майстор в занаята, той беше много разточителен. Парите се стичаха като вода през редките му, аристократични пръсти.

Аби говореше:

Намерих момче, каквото търсиш, Хари. Отне ми доста време и хич не беше лесно. Ако не го харесаш, проблемът си е само твой, защото аз по-добър не мога да ти намеря.

Хари Шели изтръска пепелта от пурата си в пепелника на Аби.

— Знаеш какво ни трябва, Аби. Щом ти смяташ, че е подходящ, значи е така. Разкажи ми за него.

Аби въздъхна и заговори:

— Само ако знаеш какви проблеми си имах докато ти го намеря. Колко време изгубих с разни скапани педали, телефонни разговори…

— Да, да, представям си. Кажи за него сега.

— Казва се Джони Робинс. Приятна външност, двадесет и шест годишен. Петнадесетгодишен е работил за корпорацията Райсън Лок. Бил е там пет години. Няма нещо, което да не знае за сейфове, ключалки и шифрови комбинации.

Аби побутна с палец големия стенен сейф зад гърба си.

— Мислех, че този е напълно сигурен, но той го отвори точно за четири минути. Аз засякох. — Аби се ухили. — Вече не държа нищо в него, защото не бих бил спокоен. След като напуснал Райсън, станал автомобилен пилот. Луд е по високите скорости. Трябва да си знаеш отсега, че Джони е малко коварен. Кибритлия е. Имал си е някакви неприятности на пистата и са го уволнили. — Аби повдигна тлъстите си рамене. — Разбил челюстите на някого. Е, на всеки може да се случи, но за лош късмет удареният бил един от съдиите на пистата и Джони хартисал. След това си намерил работа в един гараж, но жената на шефа го вкарала в леглото си, където самият шеф ги хванал, и Джони му разбил носа.

Аби се изкикоти.

— Вярно е, че Джони удря наистина лошо. И така шефът му повикал ченгетата. Джони ударил един от тях, после и него също го ударили. Прекарал три месеца в някакъв селски затвор. Каза ми, че можел да избяга, когато си поиска, толкова прости били за него ключалките. Но му харесала компанията. Освен това не искал да създава неприятности на надзирателя, с когото се били сприятелили. И така си останал. Но сега се готви да бяга, не издържа повече. Млад, здрав, симпатяга и много интимен с всички ключалки, явно ще му се да действа. Какво ще кажеш?

Шели кимна:

— Звучи ми чудесно. Каза ли му нещо за нашия план?

— Само, че в него има големи пари. Него живо го интересуват големите пари — каза Аби, като поглади с дебелите си космати пръсти ръба на бюрото.

— Кой ли не се интересува от пари? — Шели изгаси пурата си. — Ами най-добре ще е аз да поговоря с него.

— Той те чака. Хотел „Сийвю“. (Морска гледка)

— Като Робинс ли е регистриран?

— Да.

Аби погледна към тавана и попита:

— Как е Марта?

— Не е най-добре. — Шели извади копринена кърпичка и докосна с нея слепоочията си. Аби хареса този изработен жест, който демонстрираше класа.

— Какво я мъчи?

— Тя не е доволна от нашия дял, Аби.

Пълното лице на Аби се стегна.

— Нея никакъв дял не би я задоволил. Какво да се прави. Между другото, тя яде прекалено много.

— Недей да сменяш темата, Аби — Шели кръстоса крака. — Тя смята, че твоето предложение за една четвърт е грабеж. Склонен съм да се съглася с нея. Виж, Аби, това ще е нашата последна акция. Тя ще бъде най-голямата досега — тлъста плячка, голяма печалба. — Той млъкна за малко, после продължи. — Тя смята, че една трета ще е добре.

— Една трета? — Аби съумя да изглежда едновременно шокиран и изненадан. — Да не е луда? Няма да получа и половината за тая стока. Тя за какво ме мисли? Благотворително дружество може би?

Шели разгледа добре поддържаните си нокти и вдигна поглед към Аби. Хитрите му очи изведнъж бяха станали ледени.

— Ако нещо се провали и, не дай си Боже, ченгетата ни усетят, ти ни познаваш добре, Аби, никога не бихме те замесили. А печелим някакви си грошове от цялата работа. Ти само си стоиш тук спокойно и прибираш парите. Ако не направиш някоя глупост, а ти няма да направиш, си в пълна безопасност. Марта е изморена от това препускане. Аз също. Искаме достатъчно пари, за да се оттеглим. Една четвърт няма да стигнат, но една трета ще ни бъдат напълно достатъчни. Това е. Какво ще кажеш?

Аби се престори, че размисля. След малко поклати глава, изписвайки съжаление върху пълното си лице.

— Просто не мога, Хари. Знам я Марта. Тя е алчна. Между нас казано, ако ви дам една трета, ще съм на червено. Няма да е честно. Ако се хвана с тази работа, трябва да имам прилична печалба. Нали ме разбираш!

— Една трета — изрече по-настоятелно Шели. — Аз също познавам Марта. Наумила си е за една трета и няма да отстъпи.

— Невъзможно. Виж какво, нека аз да поговоря с Марта. — Аби се усмихна. — Ще й обясня как стоят нещата.

— Една трета — повтори Шели. — Барни Баум също купува.

Аби реагира така, като че ли някой го беше убол по дебелия задник.

— Баум? — избухна той. — Нали не сте ходили при него?

— Още не — тихо каза Шели, — но Марта ще отиде, ако не получи от тебе една трета.

— Баум никога няма да й даде една трета!

— Като нищо ще й даде, ако разбере, че разваляме твоя сделка, защото те мрази и в червата, нали, Аби?

— Чуй какво ще ти кажа, стари измамнико — Аби се озъби, навеждайки се напред през бюрото. — Без тия блъфове! Баум никога няма да се съгласи на една трета! Никога! Сигурен съм! Не ми играй тъпите си номера!

— Виж какво Аби — меко започна Шели. — Хайде да не се караме. Ти познаваш Марта. Тя иска една трета. Решена е да разгласи нашия план на всички по-големи прекупвачи, докато не вземе една трета. Ти не си единствен, нали знаеш. Тя само ще започне с Барни. В края на краищата не става дума за някаква дребна сделка. Плячката ще струва най-малко два милиона долара. Дори ако вземеш една четвърт, ще спечелиш доста пари. Ние искаме една трета, Аби. Ако не ти харесва това, отиваме при Барни.

Аби разбираше добре кога е ударил на камък.

— Ех, тая Марта…! — каза Аби с възмущение. — Никак не се разбирам с дебели жени. Има нещо особено в тях…

— Няма значение телосложението на Марта — каза Шели, вече без да крие очарователната си, старомодна усмивка. Разбираше, че е победил. — Даваш ли една трета, или не?

Аби го погледна.

— Да, крадец такъв!

— Не се ядосвай, Аби! Ние всички ще изкараме много добри пари от тая работа. А, има още нещо…

— Сега пък какво? — Аби се намръщи подозрително.

— Марта иска някакво бижу — гривна или часовник. Нещо подходящо за случая. Само в заем й трябва, за да подхване нещата. Нали помниш, че обеща.

— Понякога си мисля, че трябва да си прегледам главата — каза Аби, но отключи едно чекмедже на бюрото си и извади продълговата кутийка за бижута. — Това непременно трябва да ми го върнеш, Хари, ясно ли е? Без номера.

Шели отвори кутийката и със задоволство разгледа платинената гривна, инкрустирана с диаманти.

— Не бъди толкова подозрителен, Аби! Накрая и на себе си няма да можеш да се довериш. — Той сложи кутийката в джоба си. — Чудесна е. Колко струва?

— Осем хиляди долара. Искам разписка. — Аби извади един лист хартия, надраска нещо на него и го плъзна по бюрото. Шели се подписа и стана.

— Отивам да се видя с Джони Робинс — каза той.

— Никога не бих се захванал с всичко това — каза Аби, — ако Марта не движеше нещата. Тя е каца пълна с мас, но й сече пипето.

Шели кимна утвърдително.

— Да, сече й, и още как!

— Трябва да сте наясно, господине — ми каза Ал Барни, докато барманът му носеше петата бира, — че аз съм склонен да поукрасявам моите истории. Ако знаех правописа, аз щях сам да пиша книги… ако можех да пиша, разбира се. Всъщност и аз си падам малко писател. Съвсем възможно е някои неща, които ти разказвам, да не са се случили точно така. Нали не държиш много на това. Описвам разни детайли, подробности, нали разбираш. Но като седна на чаша бира, съм склонен да потренирам малко въображението си. — Той се почеса по огромния корем и ме погледна. — То това ми е на мене спортът.

— Продължавай — казах аз. — Аз те слушам.

Ал гаврътна бирата си и остави чашата на масата.

— И така, господине, вече изведохме Аби Шулман и Хари Шели на сцената. А сега да хвърлим един поглед на Марта Шели. Тя и Хари се закачили един за друг, след като тя излязла от затвора. Да не си помислиш, че бяха женени. Тя знаеше, че той е един от най-опитните хора в занаята, а той знаеше, че тя е една от най-умните крадци на скъпоценности. Но да сме на ясно — тя самата никога нищо не беше крала. Но винаги измисляше и организираше кражбите. Беше толкова дебела, че се съмнявам да можеше да открадне и биберон от устата на бебе, но имаше ум в главата си и Хари ценеше високо това. Марта току-що беше излязла след петгодишен престой в затвора. Да сложиш жена като Марта зад решетките, си беше наистина жестоко наказание, защото за нея яденето беше самият й живот, а можете да си представите трохите, които са й сервирали в затвора. Тя излезе оттам с 80 фунта по-лека и с твърдото намерение никога, ама никога повече да не се върне там. Срещнала Хари в някакъв евтин мотел в покрайнините на Лос Анджелис. Щастлива среща. Тя била чувала за него и той бил чувал за нея. Марта вече имала план, който подробно била обмислила в затвора. Внезапно й просветнало да го сподели с Хари. Той я изслушал и си паднал по плана й. Решили да включат и Аби Шулман, който да обърне плячката в пари, понеже парите всъщност били тяхната цел. Марта имала млада племенница, която смятала да използва, но знаела, че ще имат нужда и от още един младок, за да им върши работа. Племенничката се казвала Джилда, смешно име, нали. Баща й, братът на Марта, бил голям почитател на Верди — оня, дето пише опери. Та старият на Джилда току-що се бил върнал от една такава опера, когато момичето се родило. И така я кръстили Джилда.

— „Риголето“ — казах аз.

Ал ме погледна, почеса се по шкембето и си викна още едно питие.

— Отде да знам. Както и да е. Така станало, че това момиче работило като балансьорка на трапец в един малък цирк. Но парите хич не й стигали, така че Марта, като излязла от затвора, веднага й хрумнало, че може да използва Джилда. На самата Джилда пък веднага й допаднала тази идея. Една балансьорка може да бъде много полезна, особено когато предстои работа с прозорци по високи етажи. — Ал млъкна, погледна чашата си и продължи. — Искам хубаво да си представиш Марта. Тя беше най-пълната жена, която някога съм виждал. Тук се срещат разни дебели стари крави, дето идват от Ню Йорк, но никоя не може да се сравни с Марта. Тя беше маниакален чревоугодник. Когато не държеше нож и вилица, се подкрепяше с бонбони и шоколадови кифлички. Мисля, че беше не по-малко от 280 фунта, ниска, квадратна и руса. Беше около петдесет и четири годишна, когато се срещна с Хари. Той не можеше да се мери и с малкия й пръст по ум. Тя беше измислила и разработила тази голяма кражба на бижута. Тя я организира. Нейна беше идеята за втория младок, който Аби трябваше да им намери. Аби винаги беше в контакт с крадци в града и Марта много се боеше да не би другите акули да чуят за нейната идея. Защото само ако чуеха, веднага щяха да поискат да се намесят и те.

Марта винаги си пастреше парите, не като Хари, и се беше наела да финансира цялата операция. Естествено, не беше споделила с Хари какъв й е капиталът. Притежаваше една сума от дванадесет хиляди долара, пришити в колана, и беше решила с тях да разработи плана по всички правила.

Нае тристаен апартамент в хотел „Плаца“ на крайбрежния булевард. Без излишен лукс, но с всички удобства. Взе един мансарден апартамент, заради Джилда, която обичаше комфорта. Хари също остана доволен, защото много му харесваше да живее според правилата на фалшивия си аристократичен произход. Освен това той не плащаше нищо.

Докато Шели разговаряше с Аби, Марта седеше под един чадър за слънце на отделната тераса към техния апартамент, ядеше ментови желирани бонбони, а Джилда лежеше на слънце върху един шезлонг — гола, както майка я е родила.

Марта Шели или, както беше по-известна сред подземния свят, Мазната Плюска, зарови двата си дебели пръста в кутията, избра си един шоколадов бонбон и го разгледа с обожание, преди да го пусне в устата си.

— Покрий се с нещо, малката — каза тя, гледайки загорелия, гол гръб на Джилда. — Хари може да влезе всеки момент. Какво ще си помисли?

Джилда беше отпуснала глава върху кръстосаните си ръце и лицето й беше скрито. Като чу Марта, тя повдигна дългите си хубави крака и стегна малкото си дупе. Личеше си, че се кикоти безшумно.

— Знам какво ще си помисли — каза тя. — Но малко ме интересува. Тоя стар пръч трябва вече да се е отказал от тия неща.

— Мъжете никога не се отказват от тия неща. Поне в мислите си, никога — каза Марта. — Облечи си нещо!

Джилда се обърна по гръб, кръстоса крака и погледна кристално чистото синьо небе през слънчевите си очила. Беше на двадесет и пет, имаше гъста, дълга коса, с цвета на зрял бадем. Големи, зелени очи, премрежени от дълги, тъмни мигли и едно от онези хлапашки, интригуващи лица, които караха мъжете да си губят ума. Не беше чак красива, но беше доста хубава. Загорялото й тяло излъчваше чувственост. Нямаше светли следи от бански, защото Джилда правеше слънчевите си бани само в нудистко облекло.

— Ядеш прекалено много — каза тя, повдигайки острите си гърди. — Чудя ти се как можеш да се тъпчеш часове наред… Ух!

— Не говорим за мене сега, а за тебе — сопна се Марта. — Покрий се с нещо! Не искам да притесниш Хари. Той е старомоден човек.

Джилда размаха дългите си крака във въздуха, като се смееше гръмогласно.

— Това звучи като виц, защото този стар пръч ми направи най-голямата синина по задника, която някога съм имала! Виж!

Тя се превъртя по корем и посочи мястото.

Марта подтисна смеха си.

— Е, може би не е чак толкова старомоден, но се покрий с нещо, мила моя. И без това имам достатъчно неприятности и не искам проблеми с Хари.

Недоволна, Джилда се повдигна и издърпа някакъв халат от стола върху себе си.

— Какви неприятности? Мислех, че всичко е уредено. — Тя простря халата върху ханша си.

— Искаш ли един? — Марта държеше ментов бонбон.

— В тази горещина! Не, благодаря! — Джилда се излегна на една страна, за да гледа към масивната фигура под чадъра. — Какви проблеми?

— Няма проблеми! — каза Хари Шели, излизайки безшумно на терасата. Той с нескрито задоволство забеляза откритите гърди на Джилда. — Няма абсолютно никакви проблеми. Аби за всичко се е погрижил. — Той с разочарование видя как Джилда издърпа халата до брадичката си.

— Я не ме зяпай! Дърт развратник! — каза тя.

— Е, хайде сега. Не знаеш ли, че дори на свещеника е позволено да прочете менюто по време на Велики пости — каза Хари с лека усмивка и седна недалече от Марта.

— Стига с тия глупости! — рязко отсече Марта. — Какво каза Аби?

— Ами както предполагах, първо викна до небето, но накрая се съгласи на една трета. Намерил ни е едно подходящо момче. Ще дойде след няколко дни. Шие си униформа и търси да купи кола. Той разбира от коли. Само след няколко дена ще можем да се задействаме.

— Запозна ли се с него?

Хари кимна утвърдително. Докосна слепоочията си с копринената кърпичка, докато разглеждаше разголените крака на Джилда. Хубаво момиче, си помисли той не без малко тъга. В миналото той се беше забавлявал с много хубави момичета.

— Точно по мярка е. Малко своенравен, но ще ни свърши добра работа. Сигурен съм.

— Какво имаш предвид под своенравен? — попита Марта, пак ровейки из кутията с бонбони.

— Малко е кибритлия. Налита на бой, когато някой не му угоди, но аз много добре познавам тоя тип момчета. Ще реагира много бързо в екстремни ситуации. — Старите, сиви очи гледаха ту Джилда, ту Марта. Движението на очите му обезпокои Марта. Тя погледна Джилда:

— Защо не се облечеш, мила моя? Може тримата да слезем до казиното.

— Аха, ясно. Двете стари кримки искат да си побъбрят — каза Джилда и стана. Прекоси терасата, придържайки халата върху тялото си и поклащайки разголените си бедра по начин, който накара Хари да се захласне.

— Мило момиче — промърмори, сучейки мустак.

— Ще я напляскам аз нея! — каза Марта ядосано. — Кажи сега за момчето?

Хари преразказа това, което Аби му беше казал, и допълни:

— Срещнах се с него и ми хареса. Не се съмнявам, че ще се справи. Само едно нещо ме притеснява — той опипа вратовръзката си. — Имам предвид Джилда, тук…

— Смяташ, че той може да се влюби?

— Със сигурност.

— Е, и какво? — Марта си взе още един бонбон. — Тя и без това има нужда от мъж. По-добре да е някой близък. Това мен не ме тревожи. Разбира ли от сейфове?

— Аби направо се кълне в него.

— Той даде ли ти брошка, или нещо друго?

Хари извади от джоба си кутийката за бижута.

— Аби се разпусна много тоя път. Това нещо струва 18 бона.

Марта разгледа гривната и поклати глава в знак на одобрение.

— Как мислиш, Хари, дали Аби ще ни създаде неприятности?

— Не мисля. Знам, че е коварен, но засега се държи както си му е реда. Всичко ще се разбере чак като му занесем стоката и поискаме парите.

Марта изпадна в мрачно размишление за известно време, после пусна кутийката с гривната в дамската си чанта върху масата.

— Дали ще свърши работа? — внезапно съмнение се появи в гласа на Марта.

Хари кръстоса дългите си крака и се загледа надолу към оживеното пристанище.

— Трябва да свърши работа, няма как.

Два дни по-късно тримата отново бяха на терасата в обичайното си разположение, всеки посвоему демонстрираше безразличие. Марта и Хари седяха в разтегателни столове под сянката на големия чадър, а Джилда се изтягаше на слънце, облечена в оскъден бански костюм, който разкриваше добре златистата й кожа.

Марта бродираше нещо, опънато на обръч, като от време на време посягаше към една кутия с шоколадови бонбони, която Хари й беше купил от щанда във фоайето. Хари четеше обявите за размяна в „Ню Йорк Таймс“. Той обичаше да купува и продава наум разни стоки и можеше да прекара часове, разработвайки разни въображаеми сделки. Джилда се беше отпуснала напълно върху шезлонга и се наслаждаваше на слънчевите лъчи, които проникваха в тялото й. Можеше да лежи така с часове. Нито Марта, нито Хари имаха и най-малка представа какво й се върти в главата, докато се пече на слънце. Хари сигурно не се досещаше въобще, но Марта, която я познаваше, по-добре може би подозираше.

Звънът на телефона ги стресна. Марта остави ръкоделието си. Джилда повдигна глава. Хари пусна вестника си, стана и се понесе с онази бавна походка, която винаги напомняше на Марта за щъркел, крачещ из дневната.

Те чуха едно проникновено, аристократично „ало“ и след това:

— Кажете му да се качи, моля.

Хари се върна на терасата.

— Нашият шофьор пристигна.

— Облечи се, Джилда! — каза Марта. — Сложи тоя халат!

— О, за Бога! — възкликна Джилда с досада, но стана и си метна халата. Отиде и се надвеси над парапета на терасата, за да гледа пренаселения плувен басейн в градината на хотела.

Джони Робинс направи силно впечатление на Марта. На терасата се яви мъж с безупречен външен вид — елегантна тъмносиня шофьорска униформа и фуражка под мишница. Висок, широкоплещест, с ниско подстригана черна коса, тясно чело, чип нос. Всичко в него излъчваше сила и деликатно намекваше за склонност към демонстрация на тази сила. Имаше спокойната, лека и пружинираща походка на професионален борец.

— Здравей, Джони — каза Марта, щом го видя. — Добре дошъл.

— Здравей. Вече съм чувал за тебе — като каза това, грубото лице на Джони се озари от сърдечна усмивка. — Възрастният господин ми разказа за тебе.

— Не ме наричай така! — каза рязко Хари. — Наричай ме „Полковника“!

Джони се изсмя, като отметна глава назад.

— Добре. Разбира се!

Погледът му се премести от Марта върху стройния гръб на Джилда. Дори халата не можеше да прикрие нейните форми. Другите двама веднага забелязаха проблясъка на интерес в очите му.

— Това ли е мис Риголето, за която ми говорихте.

Джилда се обърна бавно и му се представи от глава до пети. Веднага почувства тръпката на вълнението, която премина по тялото й при вида на този мъж, но успя да запази отнесеното и безразлично изражение на лицето си.

Те се огледаха взаимно. Джони побутна долната си челюст с палец и се обърна към Марта:

— Хм… Мисля, че ще ми хареса тук.

Усмихна се и започна да разкопчава двуредното си сако.

— Пу. Страхотна горещина. Видяхте ли каква красавица съм ви купил? Вижте я. Ей онова стоманеносиво нещо на алеята.

Марта помъкна туловището си. Двамата с Хари отидоха при Джилда и се надвесиха от парапета. Те видяха един „Кадилак Флитууд Брояш“, паркиран до входа на хотела.

Марта ахна.

— По дяволите! Колко ми струва това?

Тя се обърна, за да погледне Джони.

— Две хиляди и осемстотин долара — отговори той. — Това е просто подарък. Аз ще го продам за четири хиляди. Само ще спечелиш.

Марта отново се вгледа в автомобила. Беше се задъхала от движението. Това се казва кола! За такава кола често си беше мечтала, докато беше затворена в оная смрадлива клетка.

— Сигурен ли си? Наистина ли можеш да я продадеш за четири хиляди?

Джони я погледна накриво с внезапно охладнели очи.

— Когато казвам нещо, имам предвид точно това!

Марта го изгледа изпитателно и кимна със задоволство. Чувстваше, че Аби е направил правилен избор. Този тип може би е костелив, но беше много подходящ за работата, за която й трябваше, а това всъщност я интересуваше.

— Джони, искаш ли нещо за пиене?

Той поклати глава.

— Не пия. — Той съблече куртката, окачи я на гърба на един стол и седна.

— Да поговорим за работата. Стар… Полковника ми каза основното. А сега подробностите.

Марта стовари туловището си на един стол близо до неговия. Облегна се и веднага заопипва около себе си за шоколадовите бонбони. Хари си придърпа един стол до нея. Джилда пристегна предизвикателно халата си и остана до парапета.

Джони я погледна:

— Мис Риголето няма ли да участва? — попита той.

— Разбира се. Ела да седнеш тук, Джилда — каза Марта, потупвайки с длан един стол до себе си.

— Вие си шушукайте… Аз ще поплувам — каза Джилда и без да поглежда към Джони, напусна терасата.

Ал Барни пресуши поредната си бира и започна нетърпеливо да почуква с празната чаша по масата, докато барманът не му донесе следващата.

— Много ожаднявам от това приказване — каза той, улавяйки моя поглед. — Засърбява ме гърлото.

Казах, че го разбирам.

— А сега, мистър, ми се ще да ви осветля като как й дойде на Марта идеята за този голям обир — каза Ал след една дълга глътка бира. — Преди около осем години тя ръководела една малка банда от опитни крадци на бижута — всичко трима. Акциите им били малки и недотам добре организирани. Появила се една стара крава, която всяка вечер ходела в Маями Казино, отрупана с бижута. Марта просто не издържала на изкушението. Организирала нападение. Момчетата грабнали плячката, а после Марта ураган я понесъл. Това, което тя не знаела, било, че бижутата са застраховани от Нешънъл Фиделити, Калифорния, а това е най-сигурната и най-упоритата застрахователна компания в целите Щати. Там има един тип на име Мадокс, който е шеф на отдел „Изплащане застраховки“. За него са ми казвали, че да изплати застраховка, било като да изгуби литър от собствената си кръв. Да си имаш работа с Мадокс, било като да си имаш работа с пепелянка.

Единият от нападателите нямал един пръст и жертвата на обира, вместо да си глътне граматиката от страх, взела, че забелязала точно това. Мадокс притежавал досиета на повечето от крадците на бижута по света — малки и големи, всякакви. Трябвало само да натисне няколко бутона и ето ти я картата на Джо Салик. На хората на Мадокс им били нужни три дни да пипнат Салик. После добре го пообработили. Да, без грешка са по тоя въпрос. Хората на Мадокс работят грубичко. Джо проговорил и Марта, докато се огледа, била зад решетките.

Делила килията с една жена на средна възраст, която излежавала присъда за злоупотреба. Май че Хети се казвала и била много приказлива. Преди затвора тя работила за Алан Фрисби, застрахователен агент в Парадайз Сити. Фрисби представяше всички най-големи застрахователни компании в страната. Ако искаш да застраховаш нещо важно, просто отиваш при Фрисби и той ти казва безпристрастно коя компания е най-подходяща в твоя случай, къде са най-изгодни условията и веднага ти урежда формалностите. Въртеше стабилен и процъфтяващ бизнес.

И така Хети, говорела, Марта слушала и от това, което чула, разбрала как може да организира големия обир. Тя получила от Хети вътрешна информация, която била поверителна. Тази информация я вдъхновила да разработи този план, който, както тя си мислела, щял да й осигури преобилно ядене до края на живота.

Ал млъкна за малко, за да намести по-удобно огромното си тяло, и попита:

— Следите ли, мистър?

Казах, че следя.

Вила „Белевю“ се намираше на Лендсдайн Авеню, една от най-снобските улици в Парадайз Сити. Беше стегната, кокетна и суперлуксозна къща, тип ранчо, с четири спални, четири бани, просторна всекидневна, луксозна кухня, помещение за прислугата, голяма тераса и гараж за четири коли. Каменно стълбище водеше от терасата към малък и живописен частен плаж, оборудван с душове, съблекални и коктейл бар. Собственикът Джак Карсън, заможен борсов агент от Ню Йорк, беше закупил това място като инвестиция. Даваше го под наем заедно с цялото обзавеждане за 1500 долара на месец. След един доста тежък пазарлък Марта я нае за 1300 долара и се уговори за три месеца. Високата цена я вбеси, но тя знаеше добре, че за да задвижи тази работа, която беше намислила, трябваше да си създаде подходящ за случая и мястото тил, включително и подходящ адрес.

Един ден, след като Джони се беше присъединил към триото, кадилакът потегли от Плаца Хотел на път за Парадайз Сити. Джони, в униформа, седеше зад волана, до него беше Фло, чернокожата икономка, която съпровождаше Марта през последните три години Фло — висока, слаба негърка, някога беше ловка крадла, специалистка по магазините. Но след като ченгетата я хванаха веднъж, и тя, като Марта, беше решила, че никога, за нищо на света няма да отиде отново „на топло“. Двете с Марта добре се разбираха. Фло никога не задаваше въпроси. Разбираше, че нещо се върши, но не искаше нищо повече да знае. Нейната работа беше да приготвя и сервира храната на Марта и останалите, да почиства вилата и да си прибира стоте долара на седмица, които Марта й плащаше.

На задната седалка в просторния кадилак седяха Марта, Хари и Джилда.

През тези двадесет и четири часа, които прекараха в Плаца Хотел, докато чакаха да се преместят в Парадайз Сити, Джилда и Джони се подушваха един друг като пес и кучка, които още не знаят дали ще се сбият или ще се любят.

Нямаше нещо, което Джилда да не знаеше за мъжете. Първото й сексуално приключение беше още на петнадесет години. Сексът й харесваше и беше имала много мъже през последните години, но сега, вече на двадесет и пет искаше да се омъжи и да подреди най-сетне живота си. Надяваше се работата, която Марта предвиждаше за нея в тази операция, да й донесе нужния капитал, за да има дом, а може би дори съпруг и семейство.

Джони й харесваше. От богатия си опит знаеше, че той я е пожелал още в първия миг. Знаеше също, че да бъде с Джони сигурно би било едно от най-вълнуващите й сексуални преживявания, хареса и от пръв поглед. Може би той беше партньорът, който тя се надяваше да намери, но само може би. Искаше й се да го опознае по-добре и затова реши да се направи на безразлична. Колкото и да е настоятелен, няма да я има. Първо халка, после легло. Ами ако случайно не й предложи брак?

Тогава наистина би било много жалко.

Пристигнаха във вилата късно следобед. Бяха очаровани.

— Я виж ти! — възкликна Марта и се затъркаля от стая в стая, проверявайки всичко. — Струва си парите, които се изръсвам! За хиляда и триста долара няма начин да не е добре!

Тя избра най-хубавата и обширна спалня за себе си, втората по хубост даде на Хари и останалите две спални, които не бяха по-лоши, на Джилда и Джони. Всички спални гледаха към плажа и морето.

Джилда веднага отиде в стаята си, преоблече се по бански и се спусна по стълбите към морето. След няколко минути и Джони се присъедини към нея. Облеченото, или по-точно съблеченото, в плитък бански костюм, мускулесто и силно негово тяло наистина впечатляваше. Когато видя бягащата по пясъка стройна мъжка фигура, Джилда отново почувства да преминава през тялото й една тръпка на желание, което почти граничеше с болка. Да се люби с такъв мъж! С усилие на волята тя обърна глава на другата страна и заплува навътре в морето с енергични, професионални удари. Джилда знаеше, че е изключителна плувкиня и беше сигурна не само в ефекта, който ще произведе върху Джони със стила си, но и в това, че бързо ще го остави далеч назад. Ето защо, когато се обърна и го видя точно зад себе си, беше направо шокирана. Тя изтръска водата от клепките си и повдигна вежди:

— Доста добре плуваш — каза тя, задържайки се над водата.

— И ти не плуваш зле. — Той се ухили. — Искаш ли едно състезанийце до брега?

Тя кимна.

Марта седеше на терасата с кутия шоколадови бонбони, в която бъркаше от време на време. Хари беше до нея. Двамата наблюдаваха състезанието.

— Тя му се перчи — изкоментира Марта по повод чувствителната преднина, която Джилда набра в началото.

Хари наблюдаваше с интерес.

— Жените се перчат пред мъжете, мъжете — пред жените. Така ги е устроила природата.

Джони изпревари едва в последните метри, но със съвсем малко. Деляха ги едва няколко инча, когато той пръв докосна брега.

— Жени! — Хари поклати глава. — Чудати същества. Тя можеше да го победи с десет ярда. Видя ли как явно забави, за да му позволи да изпревари?

Марта въздъхна шумно.

— Е, щом това ще му направи удоволствие…

— Разбира се, че ще му направи. Хари кръстоса щръкналите си крака. — Мъжете не обичат да бъдат побеждавани от жените.