Включено в книгата
Оригинално заглавие
Franky Furbo, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2015)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание:

Уилям Уортън. Франки Фърбо

Превод: Милко Стоименов, 1998

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Анастасова

Худ. оформление: Милко Стоименов, 1998

Предпечатна подготовка: „Квазар“ ООД

Печат: „Багра“ ЕООД

ИК „РАТА“, София, 2005

ISBN 954–9608–06–9


Посвещавам тази книга на дъщеря ни Кейт, съпруга й Бил и на двете им прекрасни дъщери: Дейел — на две години и Миа — на осем месеца.

Всички те са мъртви. Загинаха на 3 август 1988 г. в 4:00 следобед при ужасна автомобилна катастрофа на магистрала I-5 в долината Уиламет, щата Орегон.

Зловещият инцидент бе предшестван от подпалване на околните стърнища, което е станало с разрешението на местните власти. Въпреки нещастието, при което загинаха седем и бяха ранени трийсет и пет души, а двайсет и четири автомобила бяха унищожени, в Орегон продължават да палят стърнищата с благословията на самия губернатор. Протестите на хората, които живеят в околността, са пренебрегнати заради интересите на по-малко от хиляда фермери, които носят на щата годишен доход от 350 милиона долара, а самите те печелят около 170 милиона.

Първата история за Франки Фърбо съчиних за Кейт преди трийсетина години. През следващите двайсет всяка сутрин разказвах на децата си по една история. Надявах се един ден да ги разказвам и на Дейел и Миа.

Сега благодарение на безочието, недалновидността и алчността на тези фермери, подкрепяни от официалните власти на щата Орегон, това никога няма да стане.

Дори след време да им простим, никога няма да се примирим.

Глава 1
Отшелници

В Централна Италия, скрит сред хълмовете на Умбрия, има град на малко възвишение. Нарича се Перуджа. Това е стар град-крепост; земята под него е пронизана от тунели, помогнали на жителите му да издържат обсадите по време на множеството войни, които през вековете вилнеели на полуострова.

На няколко километра на юг от Перуджа се намира селцето Препо. В него има само дванайсет къщи; това са домовете на фермери, които обработват малките парчета земя около селото. Повечето от тях отглеждат маслини и грозде. Садят зеленчуци за лична консумация и жито за животните си.

За да орат земята, селяните отглеждат огромни бели волове, наречени buoi. Тези красиви животни обикновено се впрягат по двойки в дървени хомоти. Дървените плугове се забиват дълбоко в тъмнокафявата земя.

По склоновете на един от хълмовете край Препо расте малка борова гора. В покрайнините й, над един парцел от около два хектара, се издига неголяма каменна къща. Покрита е с керемиди, обрасли с мъх. Къщата има комин и пет прозореца с дървени капаци. От южната й страна, така че да улавя слънчевите лъчи, е долепена тераса с асма. През лятото и ранната есен гроздовете увисват над терасата и листата образуват сянка. Прекрасно е да се живее тук.

 

 

В къщата до гората на хълма живее странно семейство. Бащата е американец. Майката, макар да говори перфектен италиански, не е италианка. Не прилича и на американка. Има златистокафява кожа и тъмночервена коса. Жителите на Препо я намират за brutta или грозна, защото за тях рижата коса е дело на дявола. Всъщност почти всички освен местните я намират за красива.

Семейството американци живее в къщата повече от четиридесет години. Бащата често излиза да побъбри със селяните или отива с велосипеда си до Перуджа, за да напазарува. Майката остава у дома, чисти и работи в градината. Тя разговаря с малцина. Ако някой се отбие, го посреща много любезно, но никога не го кани вътре и никога не ходи на гости. Много пъти са я виждали сама или със съпруга си да се разхожда нощем из полята. Някои от жителите на селцето твърдят, че е вещица.

Този американец и странната му съпруга имат четири деца. Три от тях, след като навършиха съответната възраст, напуснаха дома, но най-малкото продължава да живее с мъжа и жената. Нито едно от тях не е учило в италианско или в каквото и да било училище. Родителите сами са преподавали на децата си.

Мъжът говори малко италиански, но с доста силен американски акцент. Децата владеят прекрасно като майка си чуждия език. Сигурно тя ги е научила.

Освен че се грижи за лозята и маслиновите горички, бащата-американец, чието име е Уилям Уайли, пише приказки за децата си. Често го виждат да обикаля околността, яхнал велосипеда си, натоварен с рула хартия и кутия с бои, и да търси подходящо място за рисуване. Никой не е виждал нещо нарисувано или написано от него, така че не е ясно дали историите или илюстрациите му са публикувани в Англия и Америка. Местните хора не пътуват много. Рим е най-далечният град, до който някой от тях е стигал.

Пощальонът е този пътешественик. Той снове из цялата хълмиста област, осеяна със селца, за да разнася писмата. Всички го смятат за човек, който е пътувал много. Според него американецът често получавал писма и колети от Америка и разни други места. Всъщност пощата на този Уилям Уайли е горе-долу половината от всички писма, които пощальонът разнася в малката си чанта, прикрепена отпред на велосипеда му.

Една от чудатостите на това семейство е, че никога не прави вино. Берат гроздето навреме, когато зърната са напращели от сок, и изяждат част от него, както правят всички в селцето. Остатъка смачкват в голяма преса за вино, също като другите, но сетне бутилират сока и го държат плътно затворен, за да не се превърне в прекрасното леко вино, с което се слави този район от Италия.

Пият гроздовия сок ей така, натурален. Това е още нещо, което местните жители не могат да проумеят. „Но — казват си те — какво друго може да се очаква от чужденци, особено когато сред тях вероятно има вещица.“

Преди години кардиналът на Перуджа изпрати свещеник да посети американците. Това се случи скоро след като те пристигнаха.

По онова време свещеникът бе трийсет и пет годишен; говореше се, че е учил в Рим. Той не намери съпругата, чието име бе Каролин, за грозна. Реши, че е красива, макар хубостта й да е необичайна.

От първото му посещение изминаха повече от четирийсет години. Домакините го поканиха да пийне с тях; наистина, поднесоха му гроздов сок, не вино. Той каза на селяните, че вкусът му бил изненадващо приятен, но никой не му повярва, въпреки че беше свещеник.

Духовникът откри, че американците не са католици, не изповядват никаква религия, не посещават Божия храм, нито пък възнамеряват да пращат децата си на църква или да ги възпитат в някаква вяра. Всъщност той подозираше, че дори не са християни, но не сподели съмненията си с никого от селото.

Накрая уведоми семейството за целта на посещението си, съобщи им, че селяните ги намират за странни и смятат, че съпругата вероятно е вещица. При тези думи двамата чужденци се спогледаха и се усмихнаха. Току-що им се бе родило момиченце; майката показа бебето на свещеника. Той попита дали може да кръсти малката. Това щяло да накара селяните да приемат чужденците. Уилям и Каролин не възразиха и свещеникът извърши обряда. Нарекоха момиченцето Катлийн.

Сетне той си тръгна, без да се опитва да ги приобщи към църквата.

Времето минаваше, свещеникът ги посещаваше веднъж годишно, по-късно стана монсиньор и бе преместен в друга черква в друга част на Италия. През цялото това време американската двойка му позволяваше да благославя дома им и да кръщава децата им. Това, изглежда, задоволяваше повечето жители на селцето, макар мнозина да продължаваха да твърдят, че жената е вещица.

Ала всички, особено жените в селото, се притесняваха, че с течение на годините Каролин сякаш не остаряваше. Ставаше все по-зряла и по-красива. По времето, когато започва нашият разказ, около четирийсет години след първото посещение на свещеника, тя все още изглеждаше доста по-млада от връстничките си в селото. Това просто не беше нормално.

През всичките тези години тя продължи да се разхожда нощем из прашните поля, дълбоко в горите, като понякога изминаваше двайсет-трийсет километра в различни посоки. Когато се появеше посред бял ден или пък покрай къщата й минеха деца, винаги бе любезна и селските хлапета я обожаваха. За местните това бе препоръка, по-добра дори от тази на свещеника. В Италия всеки, който обича децата и е обичан от тях, не може да бъде лош или обладан от зли сили.

И така, време е за нашата история. Ще я разказва предимно мъжът в семейството, американецът, наречен Уилям Уайли. Това е необикновена, може би малко страшна история и честно казано, не си спомням къде я научих. Понякога ми се струва, че съм я сънувал. И в същото време вярвам в нея както във всичко останало в този живот.

 

 

По времето, когато започва нашата история, трите по-големи деца бяха напуснали дома си; останало бе само момчето. Косата на Уилям вече беше напълно побеляла; той бе прехвърлил шейсетте. Каролин изглеждаше все така младолика, но не приличаше на момиче, а на зряла жена, на силна жена с необикновена природна красота. Всичките им деца също като майка си съзряваха много бавно, изглеждаха малки за годините си.

На първия етаж в къщата им се намира просторно помещение, в което се влиза направо от вратата. От дясната й страна е разположено огромно легло с големината на три двойни кревата; то е широко почти колкото стаята. В средата стои грамадна кръгла дървена маса. Масивна и достатъчно голяма около нея спокойно да седнат шест души.

В другия край на помещението се намира кухнята с бюфет за чиниите и храната. Там са медният умивалник, дъската за изцеждане и огромната кухненска маса. В далечния край е камината. От двете й страни има долапи за дрехите; грамадни резбовани дървени скринове, които достигат тавана. В тази стена опира стълба, подобна на корабна, която води към горния етаж.

Ако се качим горе, ще открием две стаи. Едната е училищна, с черни дъски по стените, с един голям и четири малки чина. По стените, които не са заети от дъски, има лавици с книги. Това е миниатюрна класна стая.

Другата е кабинетът на бащата. Там има бюро с пишеща машина. Бюрото е огромно, с множество чекмеджета. Има и секция с подвижен капак, който служи като статив. Над пишещата машина и статива светят лампи. Към статива е прикрепена недовършена рисунка, която не можем да видим.

Отново слизаме по стълбите. Майката Каролин приготвя закуската в кухнята. Бащата Уилям и синът Бил още са в леглото. Момчето е положило глава на гърдите на баща си.

А сега да започнем нашата история. Надявам се да ви я разкажа такава, каквато е. Странно, но да си професионален писател понякога пречи да пресъздаваш събития, които са се случили в действителност. В романите хората не очакват да прочетат истината. Веднъж в една книга, озаглавена „Отбой в полунощ“, писах за деветнайсетгодишно момче, което казваше: „Имам дарбата да разказвам истински истории, на които никой не вярва.“ Сега и аз се чувствам като него.