Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
White Cargo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Светослав Иванов (2015)

Издание:

Стюарт Уудс. Бялата стока

Американска. Първо издание

 

© Преведе от английски Венцислав Градинаров

© Библиотечно оформление и корица — tandem G

© 1988 by Stuart Woods

 

Набор и печат ДФ „СОФИЯ-ПРИНТ“.

Шрифт Таймс и Универс.

Формат 32/84/108.

18 печатни коли.

София, 1992

История

  1. — Добавяне

8.

— Извинете, мога ли да разговарям с мистър Катлидж?

Гласът беше монотонен, с акцент. Човекът сякаш се обаждаше направо от центъра на Сидни.

— На телефона е.

— Тук е Роланд Холанд. Казаха ми да ви потърся.

— Имате ли пари за такси?

— Да.

— Кажете на шофьора, че адресът е встрани от Уест пейсиз фери роуд, западно от шосе И–75.

— Добре. Предполагам, че ще стигна след около час.

Кат очакваше, че човекът ще бъде мършав и жилест, но когато отвори вратата, видя пред себе си мъж, висок около два метра и с тегло около сто и десет килограма. Кат, който беше метър и деветдесет, рядко поглеждаше към някого отдолу. Гостенинът имаше кръгло, открито и приветливо лице и оредяваща руса коса. Изглеждаше около четиридесет и пет годишен. Блуи Холанд държеше в ръката си малък брезентов куфар.

— Холанд — представи се мъжът.

— Аз съм Катлидж. Влизайте.

Кат го поведе към кабинета. По пътя Холанд огледа големия, красиво обзаведен хол. Кат му предложи стол и седна на бюрото си. Въпреки че за момента този човек беше единствената му надежда, Кат не искаше той да си помисли, че ще бъде нает незабавно.

— Откъде знаем един за друг? — запита Холанд.

— Чувам, че се ориентирате добре из Южна Америка — каза Кат, като избягна въпроса.

— Боя се, че това не е така — отговори Холанд.

Кат се притесни. Дали това е човекът, който му трябваше?

— Познавам само Колумбия — продължи Холанд. — Зная за това място повече от скапаната колумбийска туристическа организация.

— Това е достатъчно. Как е испанският ви?

— Безполезен в световните библиотеки и в класните стаи, но без грешка в колумбийските барове и публични домове — отговори Блуи. — Вие как попаднахте на името ми?

— Свободен ли сте за няколко седмици? Може и за месеци?

Холанд плесна с ръцете си върху облегалките на кожения фотьойл.

— Слушай, приятел, два пъти те питах откъде се познаваме, а ти не ми отговаряш. Току-що излежах две години и осем месеца заради сделки с хора, които не познавах, и ще е по-добре да си тръгна…

— Имаме общ познат — каза Кат. — Карлос.

Холанд млъкна с отворена уста.

— Познавам много хора с име Карлос.

Кат се опита да запази самообладание. Не беше очаквал такъв развой на нещата.

— Половината латиноамериканци на земното кълбо… — започна Холанд.

— Този Карлос не е латиноамериканец — каза бързо Кат.

— Кучият син! — ухили се Холанд. — Мислех, че е умрял.

— Не е.

— Е, сега знам защо ме помилваха толкова бързо. Вие и Карлос работите заедно, нали?

— Просто се познаваме — отговори Кат.

— Мистър Катлидж — каза Холанд, като се отпусна, — моето време е ваше. С какво мога да ви бъда полезен?

— Какво ще кажете за едно питие? — запита Кат и стана.

— Не бих изплюл едно уиски.

Кат вдигна от бюрото едно старо списание „Тайм“ и на излизане от кабинета го пусна в скута на Холанд.

— Страница шестдесет и първа. Това ще ви запознае със случая.

Кат смеси напитките, без да бърза. Когато се върна, Холанд все още четеше. Кат му подаде чашата и седна на канапето срещу него. Холанд вдигна поглед. Лицето му изразяваше съжаление.

— Гадна история — каза той.

— Това е може би най-пълното обяснение на случая в пресата, но оттогава станаха много неща.

Кат разказа подробно на австралиеца за опитите си да намери пиратите и завърши с телефонното обаждане от Джинкс.

— Отивам да я търся — каза той. — Нуждая се от помощник. Някой, който познава района и който да ме пази от неприятности. Карлос казва, че вие сте този човек. Искате ли да дойдете с мен?

— С удоволствие!

— Ще ви платя петдесет хиляди — десет сега и четиридесет, като се върнем.

— Карлос ли каза да ми предложите толкова? — запита Холанд.

— Да.

— Не е лошо, но за колко време?

— Колкото е необходимо.

Холанд пое дъх през стиснатите си предни зъби.

— Това може да бъде ужасно много време.

— Разбирам — съгласи се Кат. — Вижте какво. Ако стоим повече от месец, ще ви плащам по пет хиляди седмично до края.

— Дадено! — отговори Холанд. — Сега какво ще правим?

— Тръгваме за Колумбия.

— Първо нека да изясним нещо — каза Холанд, като вдигна ръка. — Нали не криете нищо от мен?

— Не. Сега знаете всичко, което зная и аз.

Холанд потърка брадата си и каза:

— Добре тогава. Тръгваме от Санта Марта, защото всичко е започнало там и защото нямаме абсолютно никаква представа откъде другаде бихме могли да започнем.

— Никаква. Зная, че това е голяма страна. Мислите ли, че имаме някакъв шанс да я намерим?

Холанд вдигна рамене.

— Слушай, приятел, Карлос смята, че трябва да опиташ. Иначе не би те свързал с мен. Ако той мисли така, за мен това е достатъчно. Разбира се, че е голяма страна, но когато си по следите на толкова мръсно нещо, географията се стеснява. Хората, които вършат такива неща, се събират на определени места в страната. Ние ще започнем от Санта Марта, защото следата започва оттам. Съмнявам се, че момичето е там, но някой трябва да знае нещо. Познавам няколко души. Ще им се обадим. Ако трябва да предполагам къде се намира дъщеря ти, бих казал, че е на едно от следните три места: полуостров Гуахира в североизточната част на страната, Кали в северната или в Амазония. Ако е жива.

— Беше жива преди една седмица.

— Надявай се на това. Ако не са я убили, когато лодката е потънала, значи им е необходима за нещо.

Кат не искаше да мисли защо някой би имал нужда от Джинкс.

— Защо на тези три места? — запита той.

— Защото всичко, което се върши в Колумбия — или всичко, което е мръсно, — е свързано с наркотици.

Кат беше чувал нещо такова и преди.

Холанд отвори ципа на куфара си и извади едно голямо списание с име „Трейдплейн“, напечатано на вестникарска хартия. Кат го беше виждал в училището за летци.

— Ще ни трябва самолет — каза Холанд.

— Защо? — запита изненадан Кат. — Авиолиниите не летят ли до Колумбия?

— Летят, но аз нямам паспорт. Взеха ми го преди делото. Очаквам ликът ми да озари не един компютър в колумбийската, а и в американската митническа и емиграционна служба. След като влезем в страната, трябва да можем да се движим, без полицията да ми обръща твърде голямо внимание. Но по летищата винаги има полиция.

— В такъв случай къде можем да приземим един лек самолет?

Блуи се ухили.

— Е, има летища и летища.

Кат си спомни, че има паспорт за Блуи, по се сети и за съвета на Джим.

— Добре, щом казвате — отговори му Кат.

Холанд махна с ръка.

— Тая къща, колата — изглеждате човек, който може да си позволи един добър самолет.

Започна да разлиства списанието.

— Смятам, че ще трябва да похарчим някъде между седемдесет и сто хиляди долара в зависимост от това, какво можем да намерим наоколо. Разбира се, ако желаете да търсим из цялата страна, ще спестим доста пари.

— Предпочитам да пестя време. Ще купим каквото поискате — каза Кат.

— Започвам да търся от днес. Имаш ли кола за мен?

Кат отиде до бюрото си и взе една връзка ключове. Подхвърли ги към Холанд.

— Отвън има един мерцедес комби.

Холанд опипа костюма си.

— Ще трябва да си взема и някакви дрехи.

Кат извади един пакет с няколко навързани пачки от чекмеджето и го подхвърли към Холанд.

— Това са първите десет хиляди, мистър Холанд. Наемам ви.

— Наричайте ме Блуи — протегна ръка австралиецът и се усмихна.

— Аз съм Кат. — Харесваше този човек, но все още се чувстваше неловко, след като знаеше какво е правил преди. Сега му даваше десет хиляди долара и мерцедеса на Кейти. Какво пък, помисли си той, никога не би се справил сам. Нуждае се от Блуи Холанд и ще трябва да му се довери.

 

 

Същата вечер Кат лежеше в леглото си и гледаше тавана. Затвори очи и се опита да си представи лицето на Джинкс, но това не беше лицето, което беше видял за последен път. Беше по-младо — Джинкс на дванадесет или тринадесет години. Не можеше да оформи в съзнанието си образа й от по-късните години. Започна да се пита дали не би го забравил съвсем.

— Идвам, детето ми — каза гой в тъмнината. — Идвам да те прибера.