Джеймс Хадли Чейс
Смятай се за мъртъв (1)

Глава първа

Фрост се заговори с една първокласна проститутка в слабо осветен, претенциозно обзаведен бродуейски бар. Тя му обясни, че чака свой клиент, който вечно закъснявал, тъй като имал проблеми с жена си. Фрост пък й каза, че и той чака, но просто ей така. Тя беше руса и много шик, с тяло, което сигурно предизвикваше улични задръствания. Докато бърбореха, му спомена, че в края на месеца отива в Перъдайс Сити.

— Там е истината — каза тя и сиво-сините й очи пробляснаха. — Човек на това място може да докопа повече пари, отколкото където и да било другаде по света.

Освен жените имаше само още две неща, които интересуваха Фрост: парите и многото пари. Каза й, че досега не е чувал за Перъдайс Сити. Какво му било хубавото?

Тя беше едно от онези момичета, които, щом имаше кой да ги слуша, никога не спираха да бърборят. Това, разбира се, не я правеше неповторима, помисли си Фрост. Би могъл да каже същото за всички момичета, които познаваше и беше познавал.

— Както Маями е известен като местенце за милионери — започна тя, сякаш четеше от туристически справочник, — така Перъдайс Сити е известен като гнездо на милиардери. Разликата е само в допълнителните нули. — Затвори очи и в знак на удоволствие примлясна: „Ъммм.“ — Перъдайс Сити се намира на около тридесет мили южно от Маями. Супер луксозно кътче, където човек, който притежава онова, което е необходимо, може да спечели цели бали от зелените нещица. — Облегна се назад и погледна изпитателно Фрост. — Мъжкар като тебе наистина би могъл да забогатее там.

Тя продължи да му обяснява, че петнадесет процента от тамошното население са страхотно богати хора. Петдесет процента всякакъв добре платен персонал, който се грижи за лукса на богаташите. Тридесет процента били работниците, които поддържали града, и пет процента — момчетата и момичетата, които се лепвали за богаташите и, ако имали някакъв акъл в главата, припечелвали достатъчно суха пара, за да живеят щастливо до следващия сезон, когато отново отивали в града.

Тъй като спешно се нуждаеше от пари, Фрост се заинтересува.

Тя отново го погледна изучаващо. Ако не беше сигурен, че за да я отведе в леглото, ще трябва да се раздели с всичките си налични пари, би проявил голям интерес към нея, но той знаеше, че кукла от нейната класа е далеч над възможностите му.

— Какви са целите ти? — попита тя.

— Същите като твоите — бързото спечелване на пари.

— Освен външния си вид, какви други таланти имаш?

Фрост се намръщи. Какви таланти имаше? Това беше нещо, за което не беше мислил досега. Вече беше на тридесет и две години. През последните дванадесет години едва беше свързвал двата края, непрекъснато беше търсил големите пари, но досега не ги беше намерил. Точно в момента беше безработен. Беше в Ню Йорк с намерението да открие нещо, което да му донесе много пари, без да трябва да полага кой знае какви усилия.

— Мога да бъда охрана — отвърна той. — Използвам си мускулите. Последната ми работа беше да пътувам с един камион като охрана. Само че свалих секретарката на стареца и той ми показа пътя. — Усмихна й се. — В момента тъкмо търся нещичко.

— С твоя външен вид и тяло — рече тя — би могъл да си намериш някоя богата старица в Перъдайс Сити. Ще изсипе цяло състояние в пазвата ти.

Фрост направи гримаса. Каза, че богатите старици не били по неговата част.

Тя щракна с пръсти на келнера и си поръча още едно сухо мартини. Фрост продължаваше едва да потапя устни в уискито и, когато донесоха питието й, направи движение към портфейла си, но тя поклати глава.

— Имам сметка тук — прие цигарата, която й предложи, и после продължи. — Ако наистина искаш да спечелиш пари бързо, ето какво трябва да направиш. Отиди в Перъдайс Сити. Свържи се с Джо Соломон. Ще намериш телефона му в указателя. Той помага на всички, които търсят бързи пари. Кажи му, че си мой приятел и че няма да го обичам, ако не направи нещо за теб. Казвам се Марша Гулден. — Тя погледна през бара и тежко въздъхна. — Ето го и моя човек. Обади се на Джо. — Усмихна му се сексапилно. — Ще се видим в Перъдайс Сити. Можем да се повеселим заедно. Джо ще ти каже къде да ме намериш. — Допи мартинито си на екс, плъзна се от столчето и се запъти към дебел оплешивяващ мъж, който се оглеждаше наоколо като избягал каторжник, хвана го под ръка и го поведе навън под горещите слънчеви лъчи.

Фрост беше в Ню Йорк от пет дни. Бяха му предложили работа тук и там, но парите не го задоволяваха. Замисли се над онова, което му беше казала Марша. Защо не? — рече си. Какво ще загубя, освен парите за самолетния билет.

Фрост беше от хората, които си пазеха парите. Когато се регистрира в хотел „Хилтън“, носеше със себе си опърпан куфар само с най-необходимите неща и един стар костюм. Най-хубавите си дрехи, заключени в приличен куфар, беше оставил в помещението за багаж на летището. Прекара още една нощ в „Хилтън“ и, като заряза вехториите си, за да оправят сметката в хотела, се качи на самолета за Перъдайс Сити с по-добрите си вещи.

Описанието на Марша уж беше подготвило Фрост за града, но когато излезе от летището, усети, че зяпва. Всички коли, които чакаха отпред пътниците, бяха или ролсове, или бентли, или кадилаци, или бенцове. Помоли един шофьор на такси да го откара в евтин хотел.

Шофьорът го погледна ококорено, докато човъркаше златните си зъби със златна клечка за зъби.

— Тука такова животно нема, приятел — отвърна той. — Най-евтино е в Сий мотел. Плаща се по тридесетачка на ден, но не бих настанил и старата си майка там.

Фрост отвърна, че майката на шофьора сигурно е по-придирчива от него и че ако това е най-евтиното, което шофьорът може да му предложи, той е готов да го пробва.

Фрост имаше спестени хиляда долара, но докато минаваха през града, усети как парите му се стопяват. Небостъргачи, бляскави хотели, фантастичен плаж с чадъри, които хвърляха сенките си върху добре поддържани почернели тела, големи магазини, луксозни бутици, разхождащата се тълпа, всеки човек от която имаше вид на милионер — всичко това разкри пред Фрост обезпокоителната картина на богатството, но щом веднъж излязоха от града, гледката се промени. Шофьорът на таксито му обясни, че това е кварталът, в който живеят работниците. Малки къщички, занемарени многоетажни жилищни блокове без асансьори и дървени съборетини, които времето беше порутило, всичко това беше в остър контраст с позлатените тротоари на Перъдайс Сити.

Сий мотел се криеше в дъното на една уличка без изход, сякаш се срамуваше от себе си. Тридесетте бунгала, всяко от които имаше нужда от пребоядисване и които бяха построени в полукръг около късче земя с пожълтяла трева, възстановиха самочувствието на Фрост и върнаха парите в портфейла му.

Посрещна го чиновникът от рецепцията — възрастен, сякаш избелял от слънцето човек. Каза му, че има едно прекрасно бунгало за четиридесет на ден. Бунгалото се състоеше от миниатюрна спалня, малка дневна, душ и тоалетна. Дневната беше обзаведена с продънено кресло, диван с мазни петна, маса, два стола, телевизор, който би зарадвал някой търговец на антики, и протрит килим, целият в дупки от цигари. От прозореца се разкриваше гледка към прашни палми и редица препълнени кофи за боклук.

Фрост се пазари десет минути и накрая смъкна наема на тридесет долара на ден. С мрачно изражение чиновникът го осведоми, че от другата страна на улицата има снекбар.

Веднага щом той си тръгна, Фрост потърси името на Джо Соломон в указателя. Намери номера и позвъни.

Студен женски глас каза:

— Агенцията на Соломон. — Изрече го така, сякаш обявяваше, че се е свързал с Белия дом.

— Искам да говоря с мистър Соломон — рече Фрост и замахна към една муха, която кръжеше около ръкава му. Не я улучи и тя продължи да кръжи около ръката му и като ме ли го гледаше подигравателно.

— Кой се обажда, моля? — Гласът звучеше отегчено, сигурно задаваше въпроса за милионен път.

— Мистър Соломон не ме познава. Търся работа.

— Моля, напишете ни писмо и ни пратете препоръките си — и затвори телефона.

Фрост се втренчи в пространството. Чувстваше се самотен, макар че мухата му правеше компания. Реши, че не е действал, както трябва. Соломон беше важна клечка и очевидно човек не можеше да си позволи да каже направо на високомерна мадама като тази, на която й се плащаше, за да отпъжда досадници, че иска да говори с шефа й, освен ако и самият той не е голяма клечка. След кратък размисъл той се насочи към рецепцията.

Възрастният чиновник се беше отпуснал върху преградата на рецепцията и гледаше в пространството. Две мухи правеха редовната си сутрешна разходка по голото му теме. Той обаче не им обръщаше никакво внимание.

— Мога ли да взема пишещата ви машина за час-два? — попита Фрост.

Чиновникът го изгледа така, сякаш току-що се беше приземил от луната.

— Какво има пак?

Фрост посочи очуканата пишеща машина, сложена на бюрото зад чиновника, и той се обърна и я погледна така, сякаш я виждаше за първи път.

— Мога ли да я заема? — Фрост извади един долар.

Чиновникът хвърли поглед на банкнотата, остави мухите да играят на гоненица из онова, което беше останало от косата му, и кимна.

— Заповядайте.

— Имате ли листове?

Чиновникът се замисли, после се наведе с нежелание към бюрото и измъкна няколко листа.

Фрост му подаде долара и понесе машината към бунгалото си. Поти се над машината около час. Когато я върна, чиновникът стоеше във все същата поза, но към двете мухи се беше присъединила и трета.

Фрост беше прочел в указателя, че Джо Соломон има офис на булевард „Рузвелт“.

— Как да стигна до булевард „Рузвелт“?

— В центъра на града е. Успореден е на булевард „Перъдайс“.

— На какво разстояние е от тук?

Чиновникът подръпна носа си, замисли се и каза:

— Пет мили. Ни повече, ни по-малко.

— Имате ли кола, която бих могъл да наема?

— Пет долара на ден. Онази там, в последното отделение — и той посочи.

Колата беше потрошен фолксваген. Фрост реши, че все пак е по-добре, отколкото да върви пеша пет мили в тази жега. Бричката в края на краищата го отведе до булевард „Рузвелт“, без да се разпадне на парчета.

Офисът на Джо Соломон се намираше на десетия етаж на внушителен небостъргач с четири много бързи асансьора, климатична инсталация и служители с нафукано изражение, които се движеха насам-натам из просторното фоайе с онзи делови, самовглъбен вид, който имат мравките, поели на поход.

В предното помещение на офиса зад едно бюро седеше сладурана с испанска красота. Дългата й черна коса се спускаше по раменете и обрамчваше лице, на което сякаш нищо не му липсваше, докато човек не погледнеше към очите. Бяха черни, бяха видели всичко, което можеше да се види, и бяха намразили онова, което бяха видели. Трябва да беше на около тридесет, но бе работила поне осем години и всяка от тях беше добавяла към омразата й. Фрост си помисли, че е доста трудна мадама.

Тя го огледа от горе до долу. Беше облечен с най-хубавите си дрехи: светлокремав костюм с едва забележимо синьо райе, тъмносиня риза и бяла вратовръзка. Преди да излезе, бе проверил как изглежда в наплютото от мухите огледало на бунгалото. Решил бе, че видът му е доста внушителен, но сега веднага забеляза, че външността му, включително и дрехите, й направиха толкова впечатление, колкото парче тесто, хвърлено срещу тухлена стена.

Този път реши да действа бързо.

— Мистър Соломон? — рече.

Черните мигли трепнаха.

— Среща ли имате? Как се казвате?

— Името ми е Фрост. Имам нещо по-добро от среща — и Фрост пусна върху бюрото й писмото, което беше написал и сложил в плик.

Тя погледна плика, както би погледнала някоя гадост, която котката й е довлякла вкъщи.

— Ако ми дадете телефона си, мистър Фрост, ще се свържем с вас.

Той постави големите си ръце на бюрото й и се наклони към нея. Тялото й излъчваше лека миризма, която, ако се бутилираше, би била страхотна като афтършейв.

— Знам, че Дж. С. обича да се прави на трудно достъпен — започна той, усмихвайки й се. — Знам също, че ви плащат, за да заемате мястото, на което седите, и да му помагате да се чувства важен. Всичко това е част от играта, но на мен тия не ми минават. Дж. С. е тук, за да прави пари. Аз мога да му донеса пари. Хайде да си поразмърдате задничето и да му занесете това писмо и, ако той не пожелае да ме приеме, ще ви позволя да се изплюете в дясното ми око.

Очите й се разшириха, после тя се изсмя и, докато го правеше, наистина изглеждаше красива.

— Мислех, че вече нищо не може да ме изненада — отвърна — и макар че разговорът е грубиянски, то поне е нов подход. — Тя взе плика и стана. Имаше невероятно тяло. — Няма да спечелите нищо, но си струва да опитам заради вас.

Като поклащаше хълбоци, тя се пъхна зад една врата до бюрото й. Това поне беше крачка напред, помисли си Фрост, докато се оглеждаше наоколо. За приемна помещението беше доста пищно. Тъмнокафяв килим, стени с цвят на кайсия, панорамен прозорец с изглед към морето, армия от телефони, вградени картотеки и три кресла, поставени до стената в другия край на стаята — всичко това внушаваше преуспялост.

Замисли се за писмото, което беше написал:

Драги Дж. С.,

Марша Гулден ми каза да ви навестя. Каза също, че ако се правите на Голяма Клечка пред мен, ще ви намрази за останалата част от живота си.

Това вълнува ли ви?

Майк Фрост

Зачуди се дали не трябваше да извади носната си кърпа, за да избърше дясното си око, когато тя излезе. Дали Марша не си беше придала важност? Може би Соломон щеше да излезе и да се изплюе в лявото му око, но не трябваше да се безпокои.

Сладураната излезе усмихната и му махна с ръка.

— Ще ви приеме. И все пак нищо няма да спечелите.

Фрост я изгледа похотливо.

— Да се хванем ли на бас? — после мина покрай нея, за да влезне в просторната стая, която приличаше по-скоро на фоайе, отколкото на офис. С изключение на бюрото до панорамния прозорец, останалата част от стаята напомняше за милионерско гнездо, в което петдесет души можеха да се забавляват, без да се чувстват натясно.

Зад бюрото, което беше достатъчно голямо, за да се играе билярд на него, седеше дребен дебел мъж в сив костюм, който трябва да му беше струвал седем или осемстотин долара. Покрай кръглото му, загоряло на слънцето лице с хлътнали очи, нос като клюн на ястреб и уста като черта, теглена с молив, се спускаше дълга бяла коса, стигаща до яката.

Той проследи с поглед Фрост, докато преминаваше през голямата стая, после му се усмихна и посочи един стол.

— Много мило, мистър Фрост. Как е Марша?

— Чудесна и делова — отвърна Фрост, докато сядаше.

Соломон кимна одобрително.

— Истинска работяга е! — той се отпусна назад в директорския си стол. — Тя е любимата ми проститутка. Малко са нещата, които не бих направил за Марша. Да разбирам ли, че сте тук за ваканцията с намерението да се хванете на работа и да припечелите пари?

— Точно така — отвърна Фрост.

— Дошли сте, където трябва. С какво се занимавате? Каква работа търсите?

Фрост извади списъка с подробно изброените си качества, който беше напечатал, и му го подаде.

— Тук е изредено всичко, което съм работил, мистър Соломон. Може би ще ви хрумне някаква идея как да уредите моя въпрос.

Соломон прочете онова, което Фрост беше написал, като леко подсвиркваше от време на време.

— Вие май сте сменили доста работи през последните дванадесет години — отбеляза той, оставяйки листа на бюрото. — Я да видим — три години като патрул в нюйоркската полиция, стигнали сте до детектив втора степен, напуснали сте след две години, за да постъпите във ФБР като агент. След три години сте напуснали, за да отидете в стрелкова част във Виетнам. После сте станали инструктор по взривовете в Ирландската републиканска армия. След това сте станали наемник в Ангола. И накрая тази година за кратко време сте работили като човек за охрана за „Уестърн Секюрити Корп“ в Бостън. — Той наклони главата си на една страна. — Живот, изпълнен със събития и жестокости. — Взе отново списъка и продължи да чете: — Познания за повечето съвременни оръжия и експлозиви, черен колан по джудо, карате, стрелец с военна грамота, правоспособен пилот и т.н., и т.н. — Остави листа. — Много впечатляващо, мистър Фрост, но никой не планира да започва война в Перъдайс Сити. Струва ми се, че талантите ви ще останат без приложение тук. — Той се замисли и после продължи. — Разбира се, има неща, които бих могъл да ви предложа, но…

— Например…

— С вашата външност и телосложение можете да печелите по петстотин на седмица. Имам една стара грозотия, която се нуждае от шофьор, но ще трябва да си лягате с нея поне веднъж седмично.

— Не е за мен — отвърна твърдо Фрост.

— Така си и мислех. Имам и един много богат педераст, който търси компаньон, но вие… не, не ви виждам да се впишете в тая картинка.

— Нито пък аз.

— Как ви се струва да станете спасител? Ще печелите около стотачка, но ще се чувствате, все едно сте на почивка. Всичко, което ще трябва да правите, е да седите на плажа и да чакате някой да започне да се дави.

Това предложение се хареса на Фрост, докато не се замисли за заплатата.

— Ще трябва да е нещо далеч по-добро от това. След всичко, което чух от Марша, очаквам да натрупам доста пари.

Соломон въздъхна.

— Онази стара грозотия…

— Това го забравете. Какво ще кажете за бодигард?

Соломон грейна. Приведе се напред и натисна звънеца. Сладураната с испанската красота надникна през вратата.

— Някакви свободни места за бодигард, Кармен?

— В момента няма. — Тя се ухили подигравателно на Фрост. — Засега бодигардовете са залежала стока — и изчезна, затваряйки вратата.

— От време на време наистина получаваме заявки за бодигардове — каза Соломон. — Това като че ли е най-доброто за вас. Да речем, че се навъртате наоколо? Ако чуя нещо…

— Не мога да си позволя да чакам — отвърна Фрост. — О’кей, ако това е всичко, което можете да ми предложите, ще се обадя на Марша. Вероятно ще успее да направи нещо за мен, докато ви мрази.

Соломон потрепери.

— Не вършете нищо прибързано. Дайте ми ден-два… става ли? Ще накарам Кармен да провери картотеката ни. Оставете й телефонния си номер. Ще ви намерим нещо.

— Два дни, после се обаждам на Марша.

Фрост го остави и излезе в приемната.

Кармен го посрещна с подигравателната си усмивка.

— Предупредих ви. Оставете ми телефонния си номер, но не плачете, ако не ви се обадим.

Фрост написа телефонния номер на Сий мотел и го остави на бюрото й.

— Намери ми хубава работа, миличка, и ще ти купя лента за пишещата машина — каза той.

— Пак грубиянщини — отбеляза тя и се протегна към телефона.

Фрост се върна в задушното си бунгало и се приготви да чака. Ако Соломон не се обадеше с някакво предложение, знаеше, че ще стане лошо. Нямаше представа как да се свърже с Марша, а дори и да успееше да го направи, не виждаше как можеше да му помогне тя. Оставаше му само да чака и да се надява. Така че това и направи — започна да се надява и да чака. Страхуваше се да се отдалечи от телефона, затова поръча да му донесат от снекбара сандвич и бира за обяд. Бирата беше блудкава и трудно би могла да се нарече студена, а сандвичът сякаш беше направен от памук.

В осем часа вечерта реши, че Соломон и сладураната с испанския вид вероятно са се прибрали вече в порядъчните си домове, така че спокойно би могъл да отиде да поплува. Прекара времето до полунощ в плуване, в излежаване под палмите и в съзерцаване на кукличките и техните момчета, докато те се веселяха. Почувства се самотен.

Спа до късно, пи полуизстинало кафе, което би трябвало да се срамува от себе си, после се облече и отново се приготви да чака.

В три, след още един отвратителен обяд, вече беше готов да се предаде. Може би, помисли си той, не беше чак толкова страхотна идеята да дойде тук. Сега започна да съжалява, че се е вслушал в приказките на Марша. После, точно когато се готвеше да се откаже и да тръгне за Маями, за да види дали не може да си уреди нещо там, телефонът иззвъня.

Беше Соломон.

— Имам работа за вас, мистър Фрост. Бихте ли дошли веднага в офиса ми. Спешно е.

— Този, който в момента чука на вратата ви, съм аз — отвърна Фрост, затвори телефона, затича се с все сили към колата и се насочи към булевард „Рузвелт“.

* * *

Когато Фрост нахлу в приемната, сладураната с испанския вид седеше до бюрото и си правеше маникюра.

Тя му хвърли леден поглед и щракна с пръсти по посока на кабинета на Соломон.

— Ето ви и вас, мистър Фрост — каза Соломон иззад бюрото си. — Седнете. Работата сякаш е поръчана специално за вас.

Фрост седна.

— Колко ще получа? — попита той.

— Шестстотин на седмица, собствен апартамент, платена храна. Добре е, нали?

Фрост се съгласи, че е добре.

— Знаете ли условията на агенцията?

— Все още не, но вие със сигурност ще ми ги кажете.

Соломон захихика.

— Петдесет процента от заплатата ви за първата седмица и по десет процента до края.

— Не се учудвам, че можете да си позволите костюм като този — рече Фрост. — Добре, съгласен съм. Каква е работата?

— Бодигард. Това искахте, нали?

— Чие тяло ще трябва да пазя?

— Мистър Гранди е мой много ценен клиент. Има причини да се тревожи за безопасността на дъщеря си. Живее в Рим. Докато са били там, е бил направен безуспешен, но доста настървен опит тя да бъде отвлечена. Тъй като действително се е изплашил, мистър Гранди е наел вила в Перъдайс Ларго, където е изпратил дъщеря си. Мисли, че далеч от Рим тя ще е в по-голяма безопасност.

— Гранди? Кой е той?

Соломон направи нетърпелив жест.

— Карло Гранди е най-богатият индустриалец в Италия. Слуховете говорят, че има няколко милиарда долара. Той, както вече ви казах, е един от клиентите, които ценя най-много. Осигурил съм целия персонал за вилата и съм организирал всичко за удобството на дъщеря му.

— Няколко милиарда долара? — Фрост наостри уши. — Как изглежда дъщеря му?

— Не съм имал щастието да се срещна с нея, нито пък с мистър Гранди. Договарям се с майордома на мистър Гранди — мистър Френци Амандо. — Соломон направи гримаса. — Е, той не е лесен човек, но какво да се прави. Причината, поради която поискаха от мен да осигуря втори бодигард, е, че когато мистър Амандо правил проверка през нощта, открил нощния пазач заспал. Уволнили са го моментално. — Спря, за да запали пура. — Горещо ви препоръчах и мистър Амандо е готов да ви наеме пробно за един месец. Остави на мен да проверя препоръките ви и аз му казах, че миналото ви е кристално. — Той погледна лукаво Фрост. — Така е, нали?

— Можете да го повторите — отвърна Фрост с усмивка. Сега разбираше защо условията на агенцията са толкова високи.

— Не споменах най-опасните ви занимания, мистър Фрост. Струва ми се, че щеше да е неразумно. Казах му, че сте били детектив към нюйоркската полиция, после федерален агент и наскоро — охрана. Изглеждаше удовлетворен.

— Имате предвид, че получавам работата?

— Да, ако я искате. Имам няколко желаещи за бодигардове, но тъй като Марша е моя и ваша приятелка… — Той размаха пурата си във въздуха.

— Искам я. Сега какво трябва да правя?

— Трябва да се представите на Джек Марвин, който е главен телохранител. Той ви очаква. Мистър Амандо може да не намери време да се види лично с вас. Той е зает човек, но ако реши да се срещне с вас, внимавайте. — Той бутна лист хартия през бюрото си. — Тук са инструкциите как да стигнете до вилата. Перъдайс Ларго е мястото, където живеят най-богатите. Вила „Орхидея“ — резиденцията на мистър Гранди — се намира на един остров. До Перъдайс Ларго се стига през мост, който се охранява непрекъснато. Ще трябва да покажете шофьорската си книжка на пазача, който е предупреден, че ще отидете. Предлагам ви да си съберете багажа и да отидете там, колкото се може по-бързо. Става ли?

Фрост стана на крака.

— Тръгвам веднага и благодаря.

Соломон махна с ръка в отговор.

— За Марша бих направил всичко.

— Къде отсяда, когато е тук? — попита Фрост, докато вървеше към вратата.

Соломон го погледна внимателно.

— Тя не ви ли каза?

— Забравих да я попитам.

— В Спениш Бей хотел, къде другаде?

— Че какъв е пък той?

— Най-добрият и най-скъпият. Марша може да печели по хилядарка на нощ, когато е в настроение. — Той потри ръце. — Каква работяга!

Когато излезе в приемната, Фрост видя, че Кармен беше свършила с ремонта на ноктите си и в момента четеше някакъв внушителен на външен вид документ.

— Работата е моя — каза Фрост, спирайки до бюрото и. — Дължа ти една панделка за пишещата машина.

— Затвори си устата — отвърна рязко тя — и подпиши тук. — Подаде му документа. — Това е договорът ти с агенцията.

Фрост седна на един стол близо до нея и прочете внимателно документа, а пасажите с дребния шрифт — дори още по-внимателно. Всички надници, които трябваше да получи, щяха да се плащат директно на агенцията. След като агенцията удържеше онова, което й се полагаше, щете да влага парите му по сметка на негово име в Нешънъл Флорида Банк. Беше му направена застраховка срещу нещастен случай за десет хиляди долара, като вноската се удържаше от заплатата му. Ако не се задържеше на работа за повече от две седмици, от последната му заплата отново щяха да се удържат петдесет процента.

— Явно знаете как да се грижите за себе си — отбеляза той, взе химикалката, която тя му подаде, и се подписа.

Тя не си направи труда да отговори.

— Какво ще кажеш за една празнична вечеря довечера? — предложи той, без кой знае каква надежда. — Мога да ти покажа изрезките си от пресата, а и ти можеш да ми покажеш твоите.

Тя го погледна ледено.

— Разкарай се — рече и се пресегна към телефона.

Не можеш да печелиш непрекъснато, мислеше си Фрост, докато слизаше с асансьора към партера, но поне си длъжен да опиташ.

* * *

Перъдайс Ларго се оказа провлак, съединяващ магистралите Е1 и А1. А между Перъдайс Сити и Форт Лодърдейл.

Пътят към него се охраняваше от пазач и електронно задвижваща се бариера.

Когато Фрост спря пред бариерата, огромен мъж в зелена униформа и с 45-калибров колт на хълбока огледа изпитателно колата му. После огледа и Фрост и по изражението на лицето му Фрост можеше да съди, че не оценява кой знае колко нито него, нито колата му.

Пазачът излезе бавно от къщичката си, отиде до колата и взе шофьорската книжка на Фрост.

— Джек Марвин ме очаква — рече Фрост. — Вилата на мистър Гранди.

Пазачът прочете всичко, включително и написаното с дребен шрифт на шофьорската книжка, и после му я върна.

— Втората вдясно и после все направо до следващата къщичка на пазача — излая той и тръгна обратно към къщичката си.

Фрост сви по втората пряка вдясно и подкара по широко авеню, прясно поръсено с пясък. От двете страни на авенюто имаше високи десет фута огради. Тук и там в оградите се виждаха високи дъбови порти, водещи към вилите. Мирисът на богатството действаше съкрушително на Фрост.

В края на пътя се появи друга къщичка на пазач. Бариерата беше вдигната и до нея чакаше друг як като бик мъжага.

— Все направо — каза той, зяпайки колата на Фрост, сякаш не можеше да повярва на очите си. — Паркирайте на паркинг 10. Там ви чака Марвин.

Фрост подкара по дълъг петдесет ярда мост, който се простираше над ивицата морска вода. Пред себе си, в средата на една лагуна, забеляза острова. Островът се криеше зад засадени близо едно до друго мангови дървета. В края на моста имаше висока десет фута двукрила порта. Когато стигна до нея, тя се отвори. Подкара колата по широкия песъчлив път и зърна зад манговите дървета висока десет фута ограда, обвита с електрическа жица. В огледалцето на колата си видя, че портата вече се е затворила.

След като кара стотина ярда през гора от папайа и лоукуетови дървета^[1], най-после стигна до резиденцията на Гранди.

Вилата беше двуетажна, в испански стил, цялата в червени и бели бугенвилии^[2] и имаше най-малко петдесет спални. На Фрост му се стори направо огромна. Пред нея се простираше половинакрова ливада с малко езеро с игриво фонтанче. Лехи с рози и бегонии допълваха с пъстротата си гледката.

Близо до вилата беше паркингът. Кремави и кафяви ролсове се подсмихваха подигравателно на небесносиньо ламборджини, което пък от своя страна се подсмихваше подигравателно на сребрист бенц.

Когато Фрост паркира колата си, от сянката излезе висок слаб мъж със сиво сако и тъмносин спортен панталон, втъкнат в мексикански ботуши, и се приближи към него. На хълбока му имаше 38-калибров специален полицейски пистолет. Шапката му беше в австралийски стил.

Когато Фрост се измъкна от колата, слабият мъж се присъедини към него. Студените му твърди очи, разположени върху тясно сурово лице, разгледаха изпитателно Фрост, после мъжът му протегна ръка.

— Джек Марвин.

Стиснаха си ръцете.

— Майк Фрост.

— Какво ще кажете да се поразходим наоколо и междувременно да ви запозная с работата? — предложи Марвин. — Първото нещо, което ще ви е нужно, е униформа като моята. Ще ви кажа откъде да си вземете. Вече говорих с ченгетата и всичко, което трябва да направите, е да отидете до полицейското управление да си вземете разрешително за оръжие. Тук имаме оръжеен склад и ще можете да си изберете. Трябва малко да побързаме, защото тази вечер в осем застъпвате. — Той се придвижи към сянката и поведе Фрост по тясна пътечка, обградена с орхидеи, като продължи да говори. — Работата е лесна. Електрониката малко или много се грижи за сигурността, но независимо от това трябва да сте нащрек. В стаята на охраната във вилата има алармена сигнализация и екрани. Работата ви ще е да ги наблюдавате. Много е досадно. Предполагам, че сте видели оградата с електричеството, когато сте идвали насам. Не се доближавайте до нея. Смъртоносна е. Ако някое копеле реши да се прави на много умно и, използвайки изолационни ножици, пререже жиците и успее да влезе, алармата сигнализира в полицията и в стаята на охраната в къщата. Оградата опасва острова от всички страни. Не смятаме, че може да имаме проблеми през деня. В лагуната има прекалено много лодки, а, както сте забелязали, входът се охранява добре. В девет вечерта пускаме четири добермана-убийци, за да пазят острова. Внимавайте с тях. Когато сте нощна смяна, стойте в стаята, ако не искате да ви прегризат гърлото. Кучетата ме познават. Аз ги пускам и аз ги прибирам, когато дойда сутрин на работа. — Излязоха от сянката на открито място близо до оградата в задната част на острова. Оттам се виждаше морето. В него вече плуваха няколко моторни патрулни лодки и няколко яхти, които се люшкаха безцелно по водата. Екипажите им се състояха или от дебели мъже с още по-дебелите им жени, или от елегантни млади мъже с кукличките им. Гледката вонеше на богатство. — Тук държим лодките — рече Марвин и отвори някаква врата, която водеше към пристанище, в което се виждаха шестфутова моторна яхта, риболовна лодка и малка гумена лодка с външен мотор. Той махна с ръка по посока на лодките. — Всичко това е чисто прахосничество. Никой не ги използва, но си стоят там, в случай че на някой му се прииска да го направи. — Изплю се върху оградата. — Предполагам, че всички богаташи наоколо имат лодки, така че имаме и ние.

Отдалечиха се от пристанището и той поведе Фрост към вилата. Фрост поглъщаше всичко, без да пропуска дори най-незначителните подробности. Накрая стигнаха до вилата и Марвин поведе Фрост по широка песъчлива алея, която ги отведе пред дъбова врата.

— От тази врата се влиза в стаята на охраната — обясни Марвин и извади ключ. Отключи вратата и Фрост го последва в голямо помещение с климатична инсталация. До една от стените имаше множество телевизори. До тях се мъдреше голямо табло, покрито с червени, жълти и зелени лампи. До другата стена беше оръжейната сбирка. Колекцията беше впечатляваща: две пушки, два автомата, сълзотворен газ и набор ръчни пистолети. В центъра на стаята имаше маса и два стола. Пред екраните бяха поставени две кресла.

— Тук ще работите през нощта — рече Марвин, като затвори вратата. — Сядате в едно от креслата и наблюдавате таблото и мониторите. Внимавайте да не заспите. Джо заспа и Дъртия Смрадливец го спипа. Ако искате да останете на тази работа, не заспивайте. Тази седмица вие сте нощна смяна, другата съм аз. — Отиде до голям шкаф и го отвори — вътре имаше хладилник. Извади от него две кутии бира, даде едната на Фрост и му посочи един стол.

Фрост седна, каза „наздраве“ на Марвин и отпи.

— Дъртия Смрадливец?! Това Френци Амандо ли е? Соломон ми спомена за него.

Марвин кимна и седна.

— Точно така. Истинско копеле. На мен работата ми харесва. Парите са добри. Условията са добри. Почакайте само да видите жилището си. Много, много е хубаво. Тук съм вече три месеца, само че Дъртия Смрадливец разваля всичко. Имаше случаи, в които едва се сдържах да не му избия зъбите. Търси си белята. Копелето обича белите. Обича да се перчи с властта си — Марвин отпи от бирата. — Така че ако искате да останете на тази работа, а тя си струва, внимавайте с Амандо.

— Соломон ми каза, че е имало опит за отвличане — подхвърли Фрост. — Така ли е?

— Това е причината за всички тези предпазни мерки — Марвин извади пакет цигари от джоба на ризата си и му предложи. Запалиха. — Ще ви обясня картинката. Гранди — това е шефът — е пълен с долари. За да получите представа, ще ви кажа само, че ако загуби пет милиона, за него ще е същото, както за вас, ако загубите двадесет цента, и не се шегувам. Преди пет месеца, когато са били в Рим, е имало опит да отвлекат дъщеря му. Нека ви разкажа за нея. Тя е млада, привлекателна, разглезена, пакостница и до този опит за отвличане е обръщала Рим с главата надолу. Гранди я обича до полуда. Опитът за отвличане го е изплашил до смърт. Четиримата гангстери са били убити, загинали също и две ченгета. Гранди решил да махне дъщеря си от Италия. Наел това местенце, осигурил охраната и сега дъщеричката живее тук. — Марвин направи гримаса. — Съжалявам я. Тя е направо затворничка. Никога не напуска острова. Плува в басейна, гледа по два нови филма на седмица, също и телевизия, но всичко това е дяволски скучно, след като човек е щурял в Рим. Гранди я посещава на всеки шест седмици. Дъртия Смрадливец следи тя да стои на острова, както и ние с вас да си вършим работата. — Погледна Фрост. — Ясна ли ви е картинката?

Фрост махна към таблото и мониторите.

— Значи всичко, което трябва да правя, е да седя тук и да наблюдавам? Ами ако се включи червената светлина?

Марвин посочи една врата.

— Тази врата води към жилищните помещения на вилата. Не трябва да я използвате, освен ако не се включи червената светлина. Ако това се случи, грабвате автомата и тръгвате към подножието на стълбите, където са спалните. Оставате там, така че никой да не може да стигне до стаята на Джина, това е дъщерята. Щом се включи червената лампа, полицията ще се вдигне на крак и до няколко минути ченгетата ще пристигнат.

— И кучетата ще ги разкъсат на парчета.

— Кучетата са добре дресирани. Ако дотогава не са се погрижили за разбойника, се включва друга червена светлина. Тя излъчва електронно контролирано подсвиркване, което могат да чуят само кучетата. Когато го чуят, те се връщат в двора си и вратата автоматично се затваря.

След пет минути — ни повече, ни по-малко — ченгетата ще се изсипят в пазвата ви, ще пристигна и аз.

— Май ще си изкарвам парите без особен труд.

— Май е така. Номерът е винаги да сте нащрек, така че Дъртия Смрадливец да не ви забие нож в гърба, но не си мислете, че е толкова лесно да стоите нащрек през цялата дълга и скучна нощ.

Фрост вдигна рамене.

— Имал съм и по-лоши работи. Като се заговорихме за работа, Джо Соломон ли ви намери тази тук?

Марвин поклати глава.

— Аз не давам десет процента от онова, което печеля, на разни хитри мошеници. Петнадесет години бях полицай. С жена ми се разделихме. — Той отпи и направи гримаса. — Предполагам, че се оженихме прекалено млади. Когато останах сам, открих, че никак не е весело да си ченге и да живееш в бунгало под наем. Един ден се заговорихме с Том Лепски, мой много добър приятел. Той е първокласен детектив. Каза ми, че Гранди има нужда от бодигард. Представих се на Дъртия Смрадливец и получих работата. Уредих и Джо Дейвис, мой приятел, за втори човек. Печеля по осемстотин на седмица. Имам къща, в която да живея, и японец, който да се грижи за мен. Всички ястия — и то все хубави — са включени. — Той се подсмихна. — Докато продължава, това е най-доброто, което мога да желая.

Мислено Фрост отбеляза, че Марвин не е от хората, които гонят „бързата пара“. Допиха си бирите, после Марвин се изправи.

— Ще ви покажа къщичката ви.

Фрост го последва към задната част на вилата, после покрай голям плувен басейн, до който се виждаха кресла и бар, зад бара дребен японец с бяло сако миеше чаши.

Той погледна Фрост и му се поклони.

Това е Сука. Той се грижи за нас — обясни Марвин, без да спира. Продължиха по тясна пътечка и не бяха изминали много, когато чуха ужасяващ лай, от който по гърба полазваха тръпки.

След един завой по пътя си те излязоха при обграден с бодлива тел двор, където четири огромни добермана стояха заплашително в редица, лаеха и ръмжаха.

— Млък! — викна им Марвин и кучетата моментално млъкнаха с очи, приковани върху Фрост.

— Стойте настрана от тях — напомни Марвин. — Способни са да ви убият.

Фрост му повярва.

След като отминаха двора, стигнаха до две дървени къщички.

— Тази е вашата, а съседната е моята.

Марвин отвори вратата и се озоваха в голяма комфортно обзаведена дневна: имаше и телевизор, и стерео радиоапарат. После минаха в голяма спалня, добре обзаведена баня и кухничка.

— Хубаво е, нали?

Фрост се огледа. Беше повече от хубаво: беше луксозно.

— Запомнете само едно нещо — каза Марвин със сериозно изражение. — Никакви жени тук, дори и да успеете да вкарате някоя, което е невъзможно.

Фрост кимна, като си мислеше колко дяволски прахоснически луксозна е къщичката.

— Разбрах ви — отвърна.

— Когато сте дневна смяна, което ще бъде следващата седмица, приключвате в осем вечерта и след това напълно разполагате с времето си, но трябва да се върнете до два през нощта, това е опасното време. Все пак връщайте се по-рано, в случай че Дъртия Смрадливец реши да провери.

— Ами транспортът?

— В гаража има една T.R.7. Тя е за нас.

— Значи се връщам късно и кучетата ме разкъсват на парчета.

Марвин се усмихна.

— Никакви проблеми. Държите прозорците на колата си затворени и карате право към гаража. Вратата се контролира електронно. Може би кучетата ще лаят около колата, но са обучени да не влизат в гаража. Когато вратата се затвори, излизате от колата. В гаража има друга врата, която води към къщичката ви.

— Умно измислено.

— Надявам се. — Марвин бутна шапката си назад. — Е, Майк, по-добре ще е да вземете униформата си и после да отидете до полицията за разрешителното. На Трумън Авеню е Харис ще ви помогне. Той знае какво ви трябва. Върнете се около 19 часа. Ще вечеряме заедно в стаята на охраната. Няма да имате оплаквания от храната. Не ни се предлага избор, но онова, което донасят, винаги е хубаво. Предполагам, че това е всичко. Връщам се на работа. До скоро — и след като му кимна, той се отдалечи.

Фрост отиде с фолксвагена до отговарящите за екипировката и излезе с три чифта униформа и с шапка в австралийски стил.

После отиде до полицейското управление и взе разрешителното за носене на оръжие, след което подкара към Сий мотел, уреди сметката си, взе такси и се върна в имението на Гранди.

Чувстваше се спокоен и щастлив. Помисли си за Марша. Беше му направила добра услуга. Шест стотака седмично и всички разходи за храна и спане, поети от работодателя, това си беше направо кражба.

Дано да продължи дълго, помисли си той, докато таксито го караше към Перъдайс Ларго. Божичко! Дали намерих на хляба мекото?

На хляба мекото?

По-късно щеше да разбере колко беше сгрешил.

Колкото и да беше як и да обичаше парите, ако все пак можеше да погледне в някоя кристална топка и да види какво го очаква, щеше да се изпари от Перъдайс Сити с първия възможен самолет.