Фридрих Незнански
Черният квадрат (22)

16.

Рита подава газ, аз блъскам колата отзад; Ромадин натрупва клони под задните колела и идва да ми помага. От ауспуха излиза черен дим, калта изпод колелата като картечен откос се посипва по лицето, якето и дънките ми.

Вече половин час се мъчим да измъкнем ладата, но всичките ни усилия са напразни. Старецът донася лопата и я пъха под едното колело. Процедурата се повтаря със същия успех.

— А как се свързвате със света, Люциан Германович? — питам, едва поемайки си дъх.

— Как ли? А-а… — плесва се той по челото и мърморейки си „Ама че съм изкуфял дъртак, прости ми, господи!“, заситня към къщата. След пет минути се чува рев на мотор и на пътя изскача стара газка, зад чието кормило гордо седи нашият домакин.

Най-после измъкваме ладата на твърда почва. Рита слиза от колата и когато ме поглежда, избухва в неудържим смях…

Меркулов се е затворил в една от стаите, обявявайки монопол върху находката. Ние с Рита се мотаем без работа из двора. След като разтребва масата от обяда, Ромадин отива в оранжерията, за да се опита да спаси отскубнатия от Меркулов разсад. Рита ми предлага:

— Искаш ли да те науча да караш?

Целият плуввам в пот, докато разбера смисъла на Ритините команди:

— Амбреаж, спирачки, скорост, газ… Амбреаж, спирачки, скорост…

Ура, колата не гасне, аз потеглям!

— Спирачки!!! — отчаяно крещи Рита. Ладата леко се поднася и ние се озоваваме на милиметри от един телеграфен стълб. Целуваме се. Дълго. И неочаквано за самия себе си казвам:

— Омъжи се за мен!

Рита се отдръпва, гледа през страничното стъкло, после се обръща към мен:

— Ще се омъжа… — Протяга ръка, сякаш да увери някакъв невидим свидетел, и отново казва: — Аз ще се омъжа за Саша Турецки.