Том Кланси, Стив Пиечник
Огледален образ (42)

40.

Вторник, 10:09 часа сутринта, Усурийск

Старият парен локомотив отпреди войната беше с ръждясал котел, грубо оребрена скара и комин, почернял от десетилетия натрупвани сажди. Тендерът беше пълен с въглища. Кабината беше изпълнена не само с въглищен прах, а и със спомени от предишни пътешествия по цялата територия на Русия. Имаше парчета сухи листа от горите на Иркутск, пясък от туркестанските пустини, нефтени петна от полята в Усинск.

Тук витаеха и духове. Сенките на безбройните машинисти, които бяха управлявали локомотива, и огняри, пълнили пещта му с въглища. Лейтенант Никита Орлов можеше да види следите им върху излъсканата дървена дръжка за управление, изцапана от ръцете им през годините, върху металния под на кабината, изтъркан от грубите подметки на обувки и ботуши. Когато погледнеше през прозореца, можеше да си представи селяните, които са гледали този локомотив, замислени и учудени, възхитени от факта, че „най-после железницата дойде и в Сибир“. Безкрайните пътешествия с волски коли или коне по Великия пощенски път бяха останали в миналото. Сега стотици малки селища бяха свързани от железен, а не кален път.

Обаче историята беше едно, а спешността съвсем друго нещо. Орлов би предпочел дизелов локомотив пред тази реликва, но от Владивосток успяха да осигурят само нея. И от малкия опит, който имаше, Орлов бе научил поне едно за управлението и армията: една кола, влак или самолет в наличност са по-добре от нищо. Когато вече имаш нещо подръка, винаги можеш да потърсиш и по-добро.

Локомотивът всъщност не беше лош. Въпреки шестдесетте години, прекарани по пътищата, той беше в сравнително добро състояние. Главният и свързващият вал бяха здрави, колелата и цилиндрите — подновени. Освен тендера за въглища той дърпаше още два вагона и фургон. Движеше се с добра скорост от над шестдесет километра в час под гъстия сняг. При тази скорост и двамата войници, които работеха на смени като огняри, лейтенант Орлов очакваше да излязат от района на бурята след около шестнадесет или седемнадесет часа. Според заместника му и радиооператор ефрейтор Фьодоров тогава щяха да се намират някъде между Хабаровск и Бира.

Никита и русият с бебешко лице Фьодоров седяха в двата срещуположни края на дървената маса в първия вагон. Една трета от дървените сандъци бяха подредени под формата на пирамида в шест реда в другия край на вагона. Вратата на вагона откъм дясната страна беше отворена и там се намираше параболичната приемателна антена. От нея към квадратното куфарче с телефона водеха два кабела, а самият апарат бе поставен върху одеяло на пода. Фьодоров бе опънал един чаршаф зад антената, за да предпази помещението от навяващия отвън сняг. Трябваше да става почти на всеки две минути, за да чисти чинията на самата антена.

Двамата мъже бяха облечени в тежки бели зимни кожуси и ботуши. Ръкавиците им и един фенер бяха поставени на масата пред тях. Никита пушеше ръчно свита цигара и държеше дланите си близо до фенера. Фьодоров работеше със захранван с батерии преносим компютър. За да могат да се чуват през шума на тракащите колела и бурята, двамата трябваше да викат.

— За да се пренесе товара до най-близкото място, където би могъл да кацне самолет, ще са нужни три курса на Ми-8. Разстоянието е около осемдесет километра — каза Фьодоров, докато изучаваше картата върху екрана. Той обърна компютъра, за да може офицерът да погледне екрана. — Това е тук, на северозапад от река Амур.

Никита погледна екрана и гъстите му черни вежди се смръщиха замислено:

— Трябваше да ни дадат самолет, това е. Още не мога да разбера паниката във Владивосток и защо нямаше в наличност никакво друго транспортно средство, освен този влак.

— Може би сме във война — пошегува се Фьодоров. — А пък никой не се е сетил да ни каже.

Телефонът бипна тихо. Фьодоров се наведе и вдигна слушалката, като запуши с длан другото си ухо, за да може да чува по-добре. След миг той премести фенера настрани и подаде черния приемник на Никита:

— Обаждат се от Корсаков. Препредават разговор с генерал Орлов. — Фьодоров говореше с широко отворени очи и следа от благоговение в гласа.

С каменно изражение Никита взе слушалката и извика:

— Слушам.

— Чуваш ли ме? — попита генералът.

— Едвам! Ако говорите по-високо…

Генерал Орлов заговори бавно и разчленено:

— Никита, смятаме, че един Ил-76, принадлежащ на чужда държава, може да се опита да пресрещне твоя влак късно тази нощ. Опитваме се да определим кой или какво се намира на борда му, но за да направим това, ми е необходимо да знам какво съдържа товарът ти.

Погледът на Никита се премести от масата към сандъците. Не можеше да разбере защо баща му просто не попита офицера, който е натоварен с провеждането на тази операция.

— Капитан Льошев не ме е информирал за това — каза Никита.

— Тогава бих искал ти да отвориш един от сандъците. Записвам заповедта си в дневника и ти няма да носиш отговорност за преглеждането на товара.

Никита още гледаше сандъците. Той също беше любопитен да узнае съдържанието им и затова, след като повтори заповедта, каза на баща си да чака на телефона.

Той подаде слушалката на Фьодоров, сложи ръкавиците си и пресече вагона към сандъците. Свали лопатата от куката на стената, пъхна острата й част под една от дъските и като сложи крак върху дръжката, натисна силно. Капакът на сандъка изскърца и се повдигна.

— Ефрейтор, донеси фенера.

Фьодоров притича и когато оранжевият кръг светлина падна върху сандъка, те видяха пачките американски стодоларови банкноти, опаковани с бели хартиени ленти и подредени внимателно в правилни купчини.

Никита свали капака и го натисна с ботуша си. Нареди на Фьодоров да отвори друг сандък, после пресече клатушкащия се вагон, отиде до масата и вдигна слушалката:

— Сандъците са пълни с пари, татко — извика той. — Американска валута.

— И тук също! — изкрещя Фьодоров. — Американски долари.

— Изглежда всички сандъци съдържат пари — каза Никита.

— Пари за нова революция — измърмори генерал Орлов.

Никита запуши свободното си ухо с длан, за да чува по-добре:

— Моля?

Генералът заговори:

— Корсаков каза ли ти за Украйна?

— Не, нищо не са ми казвали.

Докато генерал Орлов го осведомяваше набързо за придвижването на армиите на генерал Косигин, Никита почувства, че се ядосва все по-силно. Не беше само защото се чувстваше откъснат от истинските военни действия. Никита не знаеше дали баща му и генерал Косигин са се срещали в миналото, макар да беше сигурен, че по въпроса за нашествието са на противоположни мнения. И това за него представляваше проблем, защото той по-скоро би подкрепил динамичния и амбициозен генерал Косигин, отколкото носителя на високи отличия летец-изпитател… Онзи, който си спомняше, че има син, само когато Никита го ядосаше.

Когато баща му завърши, младият офицер се обади:

— Може ли да говоря открито?

Искането му беше крайно необичайно. В руската армия дори и когато говореха неофициално на някой командир или началник, това не беше приемлива форма на обръщение. Отговорът на всеки въпрос беше не просто „да“ или „не“, а „тъй вярно“ или „съвсем не“.

— Да, разбира се.

— Затова ли ме изпрати да придружавам този товар? — попита Никита. — За да ме държиш настрани от фронта?

— Когато ти се обадих първия път, синко, нямаше никакъв фронт.

— Но ти си знаел, че ще има. Трябвало е да го знаеш. В базата чухме, че на мястото, където работиш сега, не може да има никакви изненади.

— Онова, което вие чувате, е агонията на пропагандната машина — отговори генерал Орлов. — Операцията изненада много от висшите военни, включително и мен. И докато не разбера нещо повече за цялата тази работа, не искам парите да напускат влака.

— Ами ако генерал Косигин има намерение да ги използва, за да подкупи местните украински ръководители? — попита Никита. — Забавянето на парите може да струва живота на много руски войници.

— Или да ги спаси — натърти генерал Орлов. — За да се води война, също са нужни пари.

— Но няма ли да постъпиш глупаво, като го подценяваш? — попита Никита. — Чувал съм, че той е стар боец… Още от дете…

— И в много отношения си е останал дете — каза строго генерал Орлов. — Ти разпредели хората си за денонощна охрана във влака, така че никой от вагоните да не може да бъде приближен. И не допускай никого, без аз да съм разрешил.

— Слушам — изпъна се Никита. — Кога ще те чуя отново?

— Когато разбера повече за парите или за самолета Ил-76Т, ще ти се обадя. Ники, имам чувството, че ти си по-близо до фронта, отколкото си мислиш. Бъди внимателен.

— Ще внимавам.

Лейтенантът натисна бутона в лявата страна на слушалката и прекъсна връзката. Накара Фьодоров да почисти снега от чинията за връзка и отново се обърна към картата на екрана на компютъра. Очите му огледаха пътя върху картата от Иполитовка през Сибирчево и Мучная на север. После погледна часовника си.

— Ефрейтор Фьодоров. След около половин час трябва да пристигнем на спирка Озерная. Кажи на машиниста да спре там.

— Слушам. — Фьодоров отиде до стената на вагона, за да използва интеркома, който ги свързваше с локомотива.

Никита щеше да се погрижи влакът да бъде добре охраняван. Това беше заради бъдещето на Русия и никой, нито дори баща му — генерала, нямаше да може го спре.