Серия
39 ключа (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Maze of Bones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)

Издание:

Рик Риърдън. Лабиринтът с костите

ИК „Егмонт България“, София, 2009

Редактор: Златина Сакалова

Коректор: Танка Симеонова

ISBN: 978-954-27-0305-1


На Хейли и Патрик, които посрещнаха предизвикателството

Глава 1

Пет минути преди да издъхне, Грейс Кахил промени завещанието си.

Адвокатът й донесе втория вариант, който от седем години беше нейната най-съкровена тайна. До този миг Уилям Макинтайър не знаеше дали тя ще прояви безумието да подпише него.

— Сигурна ли сте, уважаема госпожо? — попита той.

Грейс погледна през прозореца към окъпаните в слънце морави на имението. Котаракът й Саладин се сгуши до нея, както правеше, откакто тя се беше разболяла, днес обаче присъствието му не беше достатъчно, за да й вдъхне спокойствие. Грейс Кахил щеше да даде тласък на събития, заради които можеше да настъпи краят на цивилизацията.

— Да, Уилям. — Жената едва си поемаше дъх. — Сигурна съм.

Адвокатът счупи печата върху папката от кафява кожа. Беше висок сбръчкан мъж. Беше с остър като клюн нос, който винаги хвърляше сянка отстрани върху лицето му. През половината живот на Грейс беше неин съветник и най-близък довереник. През годините двамата бяха споделяли много тайни, но никоя от тях не беше толкова опасна като тази.

Той вдигна документа така, че Грейс да го прегледа. Тялото й се разтресе от пристъп на кашлица. Саладин измяука угрижено. След като жената спря да кашля, Уилям й помогна да вземе химикалката. Тя сложи с немощна ръка подписа си.

— Те са си още деца — възропта Уилям. — Жалко, че родителите им…

— Но родителите им не го направиха — прекъсна го горчиво Грейс. — А сега децата са достатъчно големи. Можем да разчитаме единствено на тях.

— Ако не успеят…

— Тогава пет века труд ще отидат на вятъра — отвърна Грейс. — Всичко ще рухне. Родът, светът… всичко.

Уилям кимна мрачно. Взе от ръцете й папката.

Грейс се облегна и започна да гали Саладин по сребърната козина. Гледката навън я натъжаваше. Денят беше прекрасен, не й се искаше да умре точно сега. Искаше й се да излезе на последен пикник с децата. Искаше й се да е млада и силна и отново да обикаля света.

Но вече недовиждаше. Едва дишаше. Грейс впи пръсти в нефритената огърлица — талисман за щастие, който преди години беше намерила в Китай. Благодарение на него тя се беше разминавала неведнъж на косъм със смъртта, той я беше спасявал многократно. Но вече не можеше да й помогне.

Грейс се беше потрудила доста, за да се подготви за този ден. И въпреки това не бе успяла да довърши толкова неща… не бе казала на децата толкова много.

— Стига вече — пророни Грейс Кахил. И с тези думи склопи очи.

* * *

Щом се увери, че Грейс е издъхнала, Уилям Макинтайър отиде при прозореца и спусна завесите. Предпочиташе да е тъмно. Мракът му се струваше по-подходящ за онова, което имаше да върши.

Вратата зад него се отвори. Котаракът на Грейс изсъска и се скри под леглото.

Уилям не се обърна. Беше се вторачил в подписа на Грейс Кахил върху новото завещание, което току-що се беше превърнало в най-важния документ в историята на рода Кахил.

— Е? — каза рязко някой.

Уилям се извърна. На вратата стоеше мъж в костюм, черен като нефт, лицето му не се виждаше в здрача.

— Време е — рече Уилям. — Постарай се да не се усъмнят.

Адвокатът не беше сигурен, но му се стори, че мъжът в черно се е усмихнал.

— Не се притеснявай — увери го той. — Никога няма да се досетят.