Сесили фон Зигесар
Защото го заслужавам (36)

Експериментирането може да бъде надценено

Джени и Елиз продължаваха да се целуват, когато се обади Руфъс.

Звън, звън!

— По дяволите! — Джени отблъсна Елиз, скочи от кушетката и се втурна към кухнята. Не че някой можеше да ги види, но въпреки всичко имаше усещането, че е направила нещо нередно.

— Наред ли е всичко? — Руфъс изръмжа сърдечно в телефона. — Заклещен съм тука с Макс и Лил и останалите неудачници. Снегът е коварен. — Руфъс прекарваше повечето петъчни вечери в Източен Вилидж в един стар бар със своите приятели комунисти, също писатели. Звучеше весело, както винаги, когато беше пил две или три чаши червено вино. — Послушни ли сте, момичета?

Джени се изчерви.

— А-ха.

— Добре, кажи на твоята приятелка да остане. Никой нормален човек няма да пътува довечера.

Джени кимна.

— Добре. — Надяваше се Елиз да си отиде вкъщи, да може да си вземе гореща вана и да събере мислите си, но нямаше как да я накара да си тръгне, когато имаше четири фута сняг на земята и продължаваше да вали.

— Ще се видим по-късно, татко — каза тя и за малко й се прииска да му разкаже колко е объркана от случилото се. Дори и да беше обещаваща артистка, това не й даваше правото винаги да експериментира.

Джени затвори телефона.

— Е, какво ще правим сега? — попита Елиз и влезе в кухнята с разкопчани дънки. Раздели на две едно орео и облиза шоколада отвътре.

Елиз изглежда намекваше, че е готова да преминат към следващата глава на „Това е моето тяло за жените“, но нямаше начин Джени да види какво следва. Тя се прозя фалшиво.

— Татко каза, че се прибира скоро — излъга тя. — И без това съм изморена. Погледна през кухненския прозорец. Всичко беше бяло и снегът продължаваше да вали. Сякаш идваше краят на света.

— Хайде — тя се запъти към банята. — Татко каза да останеш тук.

Имаше единично легло, което определено нямаше да сподели с Елиз. Не и когато Елиз беше толкова… възбудена и непредсказуема.

— Можеш да спиш в леглото ми, а аз ще спя на дивана.

— Добре — отговори Елиз колебливо. — По-добре да се обадя на майка ми. Не си ми сърдита, нали?

— Сърдита? — Джени повтори небрежно. — Защо трябва да ти се сърдя? — Тя отвори чекмеджето с дрехи и подаде на Елиз една голяма тениска и пижама. — Облечи това — заповяда й. В противен случай Елиз можеше да реши да спи гола и това щеше да е доста неловко, особено ако Руфъс се прибереше вкъщи и влезеше в стаята на Джени, за да прочете някоя безсмислена проповед за значението на живота, както обичаше да прави след прекалено много вино. Извади една пижама за себе си и затвори чекмеджето. — Отивам да си взема душ. Може да използваш телефона ми, за да се обадиш на майка си.

Елиз взе дрехите и зяпна картините по стената на Джени. Над леглото беше една от котките на Хъмфри — Маркс, който дремеше на печката, нарисуван с пастелни бои. Маркс имаше тюркоазен цвят, а печката беше червена. Близо до прозореца имаше автопортрет на краката на Джени, с оранжев лак на ноктите и сини кости.

— Наистина си добра — Елиз смъкна дънните си до коленете. — Не искаш ли да завършиш портрета ми?

Джени грабна розовата си хавлия от закачалката на вратата.

— Не и тази вечер — отговори и изтича бързо през хола към банята. Щеше да си вземе дълъг, горещ душ и с повече късмет, когато свърши, Елиз щеше да е заспала. Утре щяха да закусват яйца, да се пързалят в парка и да се размотават като нормални момичета. Без повече експерименти. Що се отнася до Джени, отдаваха прекалено голямо значение на експериментирането.