Ефраин Баркеро
Наследен мед

Моят дядо бе река, която напояваше полята,

пълна цялата с ръце, очи, уши неизброими.

Същевременно бе сляп и мълчалив като дърво.

Беше старият актьор и на дома гласа дълбок.

Бе сеячът и плодът. Лозата със набръчкана главина.

Показалецът на дните и кръвта себеотдайна.

Моят дядо беше зимата с ръцете белоцветни.

Беше нашата река, която населяваше земите.

Беше нашата земя, която се възраждаше и мреше.

 

Мойта баба беше клончето, от раждания превито.

Беше образът на къщата, във кухнята приседнал,

беше мириса на хляба, скътаната ябълка червена.

Бе ръка на розмарина, глас на ревностна молба.

 

Беше беднотията на зимите безкрайни,

цяла в захар като простите сладкиши,

И петнадесет деца ядяха от ръцете й вълшебни.

И петнадесет деца заспиваха във гняздото й на орлица

Много правнуци и внуци бяхме

минали поред през нейните съсухрени ръце.

Ала тя е винаги ръката, що брашното и водата смесва

Тя е нощното мълчание, пълно със заспали птици.

Тя е връшника на детството със бързащата питка.

 

Моят скъп баща приличаше най-много на земята.

Сигурно се бе родил ведно със кукуруза и житата.

Моят скъп баща бе мургав и на коня спеше.

Беше като конника ленив на пролетта.

 

Чичовците ми приличаха на птиците от родното ми място.

Всички имаха по нещо от дърветата и планините.

Яки бяха някои като коне впрегатни.

Други имаха лице на камък или на пшеница тъмна.

Ала всички те напомняха нещата, сродни на земята.

Бяха ято терутеро^[1], вестоносци на дъжда.

Бяха косове, които от черешите крадяха.

 

Аз дойдох в света, когато бяха стари вече; моят дядо

беше беловлас, брадата го отдалечаваше като мъгла.

Аз дойдох в света, когато тук горяха майските огньове.

Първият ми спомен е гласът сърдечен на реката и земята.