Сесилия Мейрелес
Панаирна неделя

Там, на самия път за Алкобаса,

до Монастерио с къщята бели,

аз знам, че на стъгдата многогласа

пазарът трае цялата неделя.

 

По тумбестата кана и кърчага

със всяка фигура и нова шарка.

На стълбището сложили дисаги,

търгуват хората в премяна ярка.

 

Мъже дошли на пъстра върволица,

глава от дон Перейра по-надменно вирят,

жени с обноски и вървеж на птица

вървят и с вик огласят панаира.

 

На мед тръпчив уханието диво

се носи. Грозде и смокини зрели

във всяка кошница пламтят красиво,

от дъжд и росни капки овлажнели.

 

Изследват търпеливо бездни мрачни

мухите във ушите на катъра.

Тук се разменят викове юначни

и удари потайни на чадъри.

 

Във всеки жест една Алхубаррота,

една Бразилия в дланта корава.

 

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

 

„Смокини едри пълнят ми окото.

По десет четвърт? Майка си продава!“

 

Превързали със черна кърпа челюст,

една старица стене, друга вика.

В ръцете твърди като вкаменелост

как на земята сокът сладък блика!

 

Чорапи сини, морави, пембяни,

отиват и се връщат до премала.

Тресе уши катърът непрестанно.

Прилича на рисунка оживяла.

 

А там старица с пръстите си твърди

от кал почиства кани и бърдуци

с такава грижа и таквоз усърдие,

като че мие малките си внуци.