Серия
Господари на Рим (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Antony and Cleopatra, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4 гласа)
Сканиране, разпознаване и начална корекция
dakata1974 (2011 г.)
Корекция
maskara (2012 г.)

Издание:

Колийн Маккълоу. Антоний и Клеопатра

Превод: Венцислав Божилов

Редактор: Евгения Мирева

Оформление на корицата: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: Десислава Петкова

ИК „Бард“, 2008 г.

ISBN: 978-954-585-890-1


На вечния Антъни Чийтам с обич и огромно уважение.

I
Антоний на изток
41–40 г. пр.Хр.

1.

antonij_i_kleopatra_01.png
antonij_i_kleopatra_02.png

Квинт Делий не беше войнолюбив, нито пък се проявяваше като герой по време на битка. Съсредоточаваше се върху това, в което го биваше най-много — да съветва тъй ловко силните на деня, че да ги накара да приемат идеите му като техни собствени.

Затова след Филипи, където нито се бе отличил, нито бе предизвикал недоволството на командирите си, Делий реши да присламчи незначителната си личност към Марк Антоний и да замине на изток.

Абсолютно невъзможно беше да избере Рим. Там всичко неизменно се свеждаше до вземане на страна в свирепите и разтърсващи битки между мъже, твърдо решени да контролират — не, Квинте, бъди честен! — твърдо решени да управляват Рим. След убийството на Цезар от Брут, Касий и останалите всички очакваха, че най-близкият му племенник Марк Антоний ще наследи неговото име, богатството му и буквално милионите му клиенти. А какво бе сторил Цезар? Беше написал завещание, с което оставяше всичко на осемнадесетгодишния си праплеменник Гай Октавий! Документът дори не споменаваше Антоний и той така и не успя да се оправи от този удар — толкова сигурен беше, че ще нахлузи високите червени ботуши на Цезар. Но както можеше да се очаква, Антоний нямаше никакво намерение да се задоволи с второто място. Отначало младокът, както всички наричаха Октавиан, не го безпокоеше. Антоний бе мъж в разцвета на силите си, прочут пълководец и водач на голяма сенатска фракция, докато Октавиан имаше вид на болнав юноша, когото можеш да смачкаш със същата лекота, с която стъпкваш бръмбар. Само че нещата не се развиха по този начин и Антоний не бе намерил начин да се справи с коварното момче със сладникаво личице, зад което се криеше интелект и мъдрост на седемдесетгодишен старец. Повечето римляни бяха уверени, че Антоний, който бе прочут прахосник и отчаяно се нуждаеше от богатствата на вуйчо си, за да погаси дълговете си, е участвал в заговора срещу Цезар. Поведението му след покушението само подкрепяше това виждане. Той не направи опит да накаже убийците — тъкмо обратното, на практика ги постави под защитата на закона. Но Октавиан, който бе страстно привързан към Цезар, постепенно подкопа авторитета на Антоний и го принуди да започне да ги преследва. Как успя да постигне това? Като подкупи значителна част от легионите на Антоний, спечели римската тълпа и отмъкна трийсетте хиляди таланта от военната каса на Цезар — при това тъй ловко, че дори Антоний не успя да докаже, че той е крадецът. След като се сдоби с войници и средства, Октавиан остави Антоний без избор и той бе принуден да го приеме като равен. След това Брут и Касий направиха опит да заграбят властта. Несигурни съюзници, Антоний и Октавиан прехвърлиха легионите си в Македония и посрещнаха силите на Брут и Касий при Филипи. Голямата победа за Антоний и Октавиан не бе решила спорния въпрос кой в крайна сметка ще стане Първенецът на Рим, некоронованият цар, който само привидно поддържа илюзията, че Рим е република, управлявана от върховната камара — Сената — и няколкото народни събрания. Заедно, Сенатът и римският народ. Senatus populusque Romanus, SPQR.

Мислите на Делий продължиха да лъкатушат нататък. Както можеше да се очаква, победата при Филипи бе заварила Марк Антоний без ясна стратегия как да отстрани Октавиан от уравнението на властта. Антоний бе като природна стихия — страстен, импулсивен, избухлив и не особено предвидлив. Имаше огромно лично обаяние и привличаше хората с типично мъжките си качества — смелост, Херкулесово телосложение, заслужена репутация на голям любовник и достатъчно ум, за да се прояви като силен оратор в Сената. Слабостите му обикновено се прощаваха, защото бяха също тъй мъжки — търсене на плътски удоволствия и необмислена щедрост.

Той реши проблема с Октавиан като раздели римския свят помежду им, с изключение на един незначителен дял за Марк Лепид, първожрец и водач на голяма сенаторска партия. Шейсетте години на ту засилваща се, ту затихваща гражданска война бяха довели Рим до разорение. Жителите му — както и останалите италийци — изнемогваха от ниските доходи, недостига на зърно и растящото убеждение, че управляващите ги първенци са колкото продажни, толкова и некадърни. Тъй като нямаше намерение да се прости с положението си на народен герой, Антоний реши да вземе лъвския пай и да остави разлагащите се останки на чакала Октавиан.

И тъй, след Филипи победителите си бяха разделили провинциите в полза по-скоро на Антоний, отколкото на Октавиан, който получи най-неапетитните части — Рим, Италия и големите острови Сицилия, Сардиния и Корсика. Там се отглеждаше зърното за отдавна изгубилите способността да се изхранват самостоятелно италийци. Тактиката подхождаше напълно на характера на Антоний — така той се погрижи Рим и Италия да виждат единствено физиономията на Октавиан, докато вестите за собствените му славни деяния прилежно обикаляха из града и полуострова. Така Октавиан обираше омразата, а самият той се оказваше неустрашим герой далеч от централната власт. Колкото до Лепид, той получи другата житница — затънтената провинция Африка.

О, Марк Антоний наистина бе получил лъвския пай! И то не само от провинциите, но и от легионите. Липсваха му единствено пари, но очакваше да ги изцеди от Изтока, тази неуморима златна кокошка. Естествено, беше си осигурил и трите Галии. Макар да се намираха на запад, те бяха напълно усмирени от Цезар и осигуряваха достатъчно средства за бъдещите му кампании. Многобройните галски легиони се командваха от доверените му генерали и Галия можеше да мине и без личното му присъствие.

Цезар бе убит три дни преди да потегли на изток, за да завоюва приказно богатото и могъщо Партско царство. Смяташе с награбеното отново да изправи Рим на крака. Възнамеряваше да отсъства за пет години и бе планирал кампанията с целия си легендарен гений. А сега, след смъртта му, Марк Антоний щеше да бъде този, който щеше да покори партите и отново да изправи Рим на крака. Той беше разучил внимателно плановете на Цезар и бе решил, че те напълно разкриват таланта на старото момче, но това не му пречеше да ги усъвършенства. Една от причините да стигне до това заключение бе природата на хората, които тръгваха на изток с него. Всички до един бяха угодници и ласкатели и много добре знаеха как да се заиграват с едрата риба в лицето на Марк Антоний, толкова податлив на хвалби и подмазване.

За жалост Квинт Делий все още не бе спечелил неговото внимание, макар че съветите му можеха да бъдат не по-малко ласкателни и да действат като балсам за егото на Антоний. Така че докато яздеше окаяното конче по Виа Игнация, с насинен задник и схванати крака, Квинт Делий все още очакваше шанса си. Той още не го бе споходил, когато Антоний се прехвърли в Азия и спря в Никомедия, столицата на провинция Витиния.

Всички дребни владетели и царе, клиенти на Рим[1] на изток бяха усетили по някакъв начин, че великият Марк Антоний ще се насочи към Никомедия, и се тълпяха в най-добрите странноприемници или на лагер в околностите на града. А той бе прекрасен в своя сънен залив. Повечето хора бяха забравили колко го обичаше мъртвият Цезар. Но именно затова Никомедия все още изглеждаше преуспяваща — Цезар я бе освободил от данъци, а бързащите на запад към Македония Брут и Касий не бяха стигнали толкова далеч на север, за да я разграбят, както бяха сторили със стотици градове от Юдея до Тракия. Така че дворецът от розов и пурпурен мрамор, в който се бе настанил Антоний, можеше да предложи на легат като Делий мъничка стая, в която да прибере багажа и главния си прислужник, освободения роб Икар. След като приключи с това, Делий се зае да разучи какво става и да си осигури място, достатъчно близо до Антоний, за да може да участва в разговора по време на вечеря.

Царете пълнеха залите с пепеляви лица и прескачащи от страх сърца, защото бяха подкрепили Брут и Касий. Дори царят на Галатия, Дейотар, който бе най-възрастен от всички и бе прекарал най-дълго време на престола, си бе направил труда да пристигне, съпровождан от двамата от синовете си — по всяка вероятност любимците му, реши Делий. Попликола, близкият приятел на Антоний, му го посочи, но скоро си призна, че се предава — лицата бяха прекалено много, а той не бе прекарал достатъчно дълго на изток, за да разпознае всички.

Със сдържана усмивка Делий тръгна сред групичките хора в чуждоземни облекла. Очите му проблясваха при вида на големите изумруди и тежките златни накити по фризираните им глави. Разбира се, гръцкият му бе на висота, така че можеше да разговаря с тези абсолютни владетели на страни и народи и усмивката му ставаше все по-широка при мисълта, че въпреки изумрудите и златото всеки от тях бе дошъл тук да засвидетелства раболепно почитта си към своя върховен господар — Рим. Рим, който нямаше цар, който обличаше висшите си магистрати в проста, поръбена с пурпур бяла тога и ценеше железния пръстен на някои от сенаторите повече от цял куп златни пръстени. Железният пръстен означаваше, че родът на този, който го носи, е участвал във властта в продължение на петстотин години — мисъл, която накара бедния Делий машинално да скрие своя златен сенаторски пръстен в гънките на тогата си. Досега никой от неговия род не бе ставал консул, никой не бе заемал високо положение не преди петстотин, а дори и преди сто години. Цезар бе носил железен пръстен, но не и Антоний. Родът на Антониите не беше достатъчно древен. И железният пръстен на Цезар бе преминал у Октавиан.

Въздух, въздух! Трябва му глътка чист въздух!

Дворецът бе построен около огромна градина с перистил и фонтан в средата на дълъг, плитък басейн. Фонтанът, изграден от чисто бял пароски мрамор, бе украсен с русалки, тритони и делфини и се отличаваше с това, че не е бил боядисан така, че да имитира действителните цветове. Ваятелят на величествените създания определено е бил истински майстор. Като изтънчен познавач, Делий бе силно привлечен от фонтана и не забеляза, че някой го е изпреварил и се е настанил в обезсърчена купчина върху широкия му ръб. Когато Делий приближи, човекът вдигна глава. Вече беше прекалено късно да избегне срещата.

Другият бе чужденец, при това знатен — носеше скъпа роба от пурпурен тирски брокат, изкусно обшита със златни нишки, а върху черните му лъскави къдрици, извиващи се като змии, се мъдреше малка златотъкана шапчица. Делий бе виждал достатъчно азиатци и знаеше, че лъскавината на къдриците не се дължи на мръсотия, хората от Изтока имаха обичай да ги покриват с благоуханни мазила. Повечето от царствените молители вътре бяха гърци, чиито родове живееха от векове на Изток, докато този бе местен — Делий беше сигурен в това, тъй като в Рим живееха мнозина като него. Естествено, далеч не всички се обличаха в тирски пурпур и злато! Те бяха сдържани люде, предпочитащи домашнотъкани платове в тъмни цветове. Въпреки това не можеха да се сбъркат. Мъжът на ръба на фонтана беше юдей.

— Мога ли да се присъединя? — попита Делий на гръцки и се усмихна очарователно.

На изсеченото лице на непознатия също се появи очарователна усмивка, а покритата му с блестящи пръстени и с безукорен маникюр ръка се протегна.

— Разбира се. Аз съм Ирод Юдейски.

— А аз — Квинт Делий, римски легат.

— Шумотевицата вътре не ми понесе — каза Ирод и ъгълчетата на дебелите му устни увиснаха надолу. — Пфу! Някои от онези неблагодарници не са се къпали, откакто акушерките им са ги избърсали с мръсни парцали.

— Нарече се Ирод. Без „цар“ или „принц“ пред името?

— А би трябвало да има! Баща ми се казваше Антипатър, принц на Идумея и дясна ръка на царя на юдеите Хиркан. Убиха го блюдолизците на съперника му за трона. Прекалено много се харесваше на римляните, в това число и на Цезар. Но аз се погрижих за убиеца — с нескрито задоволство каза Ирод. — Гледах го как умира, въргаляйки се в купчина разлагащи се миди в Тир.

— Ужасна смърт за юдей — отбеляза познавачът Делий. Заразглежда Ирод по-подробно, завладян от неговата грозота. Макар да нямаха нищо общо помежду си, Ирод страшно приличаше на близкия приятел на Октавиан, Меценат — и двамата напомняха на жаби. Изпъкналите очи на Ирод обаче не бяха сини като на Меценат, а черни и със стъкления блясък на обсидиан. — Доколкото си спомням — продължи Делий, — цяла Южна Сирия подкрепи Касий.

— В това число и юдеите. А аз съм му лично задължен, макар че Рим на Антоний го нарича предател. Той ми позволи да се разправя с убиеца на баща си.

— Касий бе воин — замислено рече Делий. — Ако и Брут беше такъв, битката при Филипи можеше да приключи и по друг начин.

— Птичките казват, че Антоний също е бил спъван от нескопосан партньор.

— Ама че гръмогласни птички имало — отбеляза Делий и се ухили. — А какво чуруликат за Марк Антоний, Ироде?

— Може би си забелязал петте рошави врабчета сред пауните вътре?

— Не, не бих казал. Всички ми приличаха на пауни.

— О, но те са вътре, моите пет врабци от Синедриона[2]! Пазят своята изключителност, като стоят колкото се може по-настрана от останалите.

— В такъв случай са се заврели в някой ъгъл зад по-дебела колона.

— Така е — призна Ирод. — Но щом се появи Антоний, ще се хвърлят напред с вопли и ще се заудрят по гърдите.

— Още не си ми казал защо си тук.

— Всъщност тук има повече от пет врабчета. Наблюдавам ги като ястреб. Искат да се видят с триумвира Марк Антоний и да изложат каузата си пред него.

— А каква е тя?

— Че плета интриги против законния наследник и че аз, гоят, съм успял да се присламча достатъчно близо до цар Хиркан и семейството му, за да бъда разглеждан като кандидат-зет на царица Александра. Това е съкратената версия, за излагането на пълната ще са нужни години.

Делий го зяпна и проницателните му лешникови очи примигнаха.

— Гой? Стори ми се, каза, че си юдей.

— Не и според Мойсеевия закон. Баща ми се оженил за набатейската принцеса Кипрос. Арабка. И понеже юдеите броят произхода по майчина линия, децата на баща ми са гои.

— Тогава… какво се надяваш да постигнеш тук?

— Всичко, ако ми се позволи да направя, каквото трябва да се направи. Юдеите се нуждаят от тежък крак върху шиите си — питай, който си поискаш губернатор на Сирия, откакто Помпей Велики я направи провинция. Искам да бъда цар на юдеите, независимо дали им се харесва или не. И мога да стана. Ако се оженя за хасмонейска принцеса, която да е пряка потомка на Юда Макавей. Децата ни ще бъдат юдеи, а аз смятам да имам много деца.

— Значи си дошъл да говориш в своя защита? — поинтересува се Делий.

— Да. Пратеничеството на Синедриона ще твърди, че аз и цялото ми семейство трябва да бъдем прогонени под страх от смъртно наказание. Но няма да се осмелят да го направят без позволението на Рим.

— Е, това едва ли има особено значение, щом сте подкрепили изгубилия Касий — жизнерадостно отвърна Делий. — Антоний ще трябва да избира между две партии, застанали на неподходящата страна.

— Но пък баща ми подкрепяше Юлий Цезар — отвърна Ирод. — Значи трябва да убедя Марк Антоний, че ако ми позволи да живея в Юдея и да заема престола, винаги ще подкрепям Рим. Той беше в Сирия преди години, по времето на губернатора Габиний, така че трябва да е наясно колко непокорни са юдеите. Но дали ще си спомни, че баща ми е помогнал на Цезар?

— Хмм — измърка Делий и примижа към искрящите струи вода, бликащи от устата на един делфин. — И защо да си спомня тъкмо това, щом доскоро ти самият си бил човек на Касий? А доколкото разбирам, такъв е бил и баща ти преди смъртта си.

— Бива ме за защитник, мога да отстоявам каузата си.

— Стига да ти бъде дадена тази възможност — Делий стана и топло се ръкува с Ирод. — Желая ти успех, Ирод Юдейски. Ако имам възможност да ти помогна, ще го направя.

— И ще видиш, че мога да бъда много благодарен.

— Глупости! — разсмя се Делий, докато се отдалечаваше. — Всичките ти пари са на гърба ти.

 

 

Марк Антоний беше забележително въздържан, откакто потегли към Изтока, но шейсетте души от обкръжението му очакваха, че Никомедия ще види как изригва един истински сибарит. Това мнение се споделяше от трупата музиканти и танцьорки, които набързо пристигнаха от Бизанциум при новината за гостите у съседите. Всеки Дионисиев веселяк от Испания до Вавилония беше чувал името Марк Антоний. А ето че за всеобщо изумление Антоний бе отпратил трупата с торба злато и бе останал трезвен, макар и с тъжна, излъчваща копнеж физиономия на грозното си и същевременно красиво лице.

— Това не може да стане, Попликола — с въздишка се обърна той към най-добрия си приятел. — Видя ли колко много владетели и владетелчета се бяха наредили край пътя, докато идвахме? Как изпълниха залите в мига, когато икономът отвори вратите? И всички са тук, за да изпреварят Рим — и мен. Е, нямам намерение да им позволя да го сторят. Не съм избрал Изтока, за да остана измамен и всички тези богатства да ми се изплъзнат. Затова ще раздавам правосъдие от името на Рим със свежа глава и спокоен стомах. — Захили се. — Луций, помниш ли физиономията на Цицерон, когато повърнах върху тогата ти на трибуната? — Нов смях, последван от свиване на рамене. — Работа, Антоний, работа! — апострофира той сам себе си. — Приветстват ме като новия Дионис, но скоро ще разберат, че от време на време мога да бъда и кисел като дъртия Сатурн. — Червено-кафявите очи, прекалено малки и близко разположени, за да се харесат на скулптор портретист, проблеснаха. — Новият Дионис! Богът на виното и удоволствията! Да си призная, сравнението доста ми харесва. А най-доброто, което можеха да измислят за Цезар, бе просто да го обявят за бог.

Попликола познаваше Антоний, откакто бяха момчета, и предпочете да замълчи, вместо да каже, че според него бог означава нещо повече от бог на това или онова, основната му грижа бе Антоний да продължава да управлява, така че посрещна речта му с облекчение. Това беше типично за Антоний. Можеше да спре с гуляите — понякога за месеци наред, особено когато се събудеше чувството му за самосъхранение. Явно сега бе станало точно това. И беше прав — нашествието на дребни владетели означаваше беди и здрава работа, така че Антоний трябваше да ги опознае лично и да прецени кои от тях трябва да запазят троновете си, а кои — да ги изгубят, с други думи, кои управници бяха най-добри за Рим.

Всичко това означаваше, че за Делий имаше смътна надежда да постигне целта си, като се доближи повече до Антоний в Никомедия. Тогава на сцената се появи Фортуна с решението, че угощението се отлага от следобеда за по-късно. И докато блуждаеше сред шейсетте римляни в трапезарията, незнайно защо погледът на Антоний се спря върху Квинт Делий. У него имаше нещо, което му се харесваше, макар да не можеше да определи какво точно, може би успокояващият факт, че Делий бе способен да се размаже като балсам и по най-неприятния въпрос.

— Хей, Делий! — изрева той. — Ела при нас с Попликола!

Братята Децидий Сакса се наежиха наред с Барбаций и неколцина други, но никой не каза нито дума, докато поласканият Делий пусна тогата си на пода и се настани на средната кушетка на п-образния триклиниум. Докато един слуга вдигаше тогата и я сгъваше (трудна задача), друг свали сандалите и изми краката му. Делий не допусна грешката да узурпира locus consularis[3], то се полагаше на Антоний, а Попликола щеше да се настани в средата. Мястото на Делий бе в самия край на кушетката — най-непривлекателното от всички, но пък каква привилегия за него! Усещаше погледите на другите върху себе си и опитите им да проумеят какво точно бе сторил, за да спечели подобно внимание.

Храната беше добра, но недостатъчно римска — прекалено много агнешко, безвкусна риба, подозрителни подправки, непознати сосове. Имаше обаче и роб с хаван, а щом един римлянин можеше да добави щипка прясно смлян чер пипер, всичко ставаше за ядене, дори германското варено говеждо. Лееше се самоско вино, макар и доста разредено. Веднага щом забеляза, че Антоний пие повече вода, отколкото вино, Делий започна да прави същото.

Отначало не говореше нищо, но след като основните блюда бяха вдигнати и дойде ред на десертите, Антоний се оригна шумно, потупа плоския си корем и въздъхна със задоволство.

— Е, Делий, какво мислиш за цялата тази тълпа царе и принцове? — дружелюбно попита той.

— Много странни хора, Марк Антоний. Особено за човек, който никога не е стъпвал на Изток.

— Странни? Такива са, и още как! Коварни като канални плъхове, по-многолики от Янус и криещи толкова остри ками, че няма и да усетиш как са се забили между ребрата ти. Странно, че подкрепиха Брут и Касий против мен.

— Всъщност не е чак толкова странно — обади се Попликола, който си падаше по сладкото и сега шумно поглъщаше порция сусамени семена с мед. — Същата грешка направиха и по времето на Цезар — подкрепиха Помпей Велики. Ти действаше на Запад, също като Цезар. Не те познаваха що за човек си. Брут беше нищожество, но определено са намерили някаква магия у Гай Касий. Успя да избегне гибелта с Крас при Кара, после управлява Сирия невероятно добре на зряла трийсетгодишна възраст. Касий си беше от добро тесто.

— Така е — съгласи се Делий. — Светът им е ограничен до източния край на Нашето море[4]. Нямат представа какво правят испанците и галите в западната му част.

— Вярно — Антоний се намръщи към сладникавите блюда на ниската маса пред кушетката. — Попликола, измий си лицето! Направо се чудя как ти понася тази медена каша.

Попликола се загърчи към края на кушетката, а Антоний погледна към Делий. Изражението му казваше, че разбира много от онова, което легатът се мъчеше да скрие — немотията, положението на новоиздигнал се, болезнената амбиция.

— Някой от каналните плъхове привлече ли вниманието ти, Делий?

— Един, Марк Антоний. Юдей на име Ирод.

— А! Розата сред петте бурена.

— Неговата метафора беше птича — ястребът сред петте врабци.

Антоний се разсмя дълбоко и гръмогласно.

— Е, при наличието на Дейотар, Ариобарзан и Фарнак май няма да ми остане много време за половин дузина свадливи юдеи. Все пак нищо чудно, че петте бурена мразят нашата роза Ирод.

— Защо? — попита Делий и на лицето му се изписа благоговеен интерес.

— На първо място, регалиите. Юдеите не се кичат със злато и тирски пурпур — това е срещу законите им. Никакви царски одежди, никакви изображения, цялото злато отива в техния Храм в името на целия народ. Крас заграби две хиляди таланта злато от Храма, преди да тръгне да покорява Партското царство. Юдеите го проклеха и той умря по най-позорен начин. После дойде Помпей Велики да иска злато, а след него и Цезар. Сега те се надяват, че аз няма да сторя същото, но много добре знаят, че ще го направя. Подобно на Цезар, ще им поискам същата сума, която поиска и Касий.

Делий сбърчи чело.

— Аз не… ъъъ…

— Цезар поиска същата сума, която поискал Помпей Велики.

— Аха, ясно! Моля да извиниш невежеството ми.

— Всички сме тук, за да се учим, Квинт Делий, а ти ми се виждаш доста бърз в ученето. Е, разкажи ми за онези юдеи. Какво искат бурените и какво — розичката Ирод?

— Бурените искат Ирод да бъде прогонен под страх от смъртно наказание — отвърна Делий, изоставяйки птичите метафори. Щом Антоний предпочиташе своята, тъй да бъде. — Ирод пък иска Рим да му позволи с декрет да живее свободно в Юдея.

— И от кого ще има по-голяма полза за Рим?

— От Ирод — без колебание каза Делий. — Може и да не е юдей според техните закони, но иска да ги управлява, като се ожени за някаква принцеса с подходяща кръв. Успее ли, според мен Рим ще се сдобие с верен съюзник.

— Делий, Делий! Нима наистина си мислиш, че Ирод може да бъде верен?

Сатирската физиономия на Делий се изкриви в пакостлива усмивка:

— И още как, щом е за негов интерес. Тъй като знае, че народът, който иска да управлява, го мрази достатъчно, за да го убие при най-малката възможност, Рим винаги ще служи на интересите му по-добре от собствените му поданици. Докато сме негови съюзници, той ще бъде в безопасност от всичко, с изключение на отровата или засадата, а не си го представям да хапне нещо, което не е било проверено най-щателно, нито пък да тръгне да се разхожда без изключително добре платени телохранители чужденци.

— Благодаря ти, Делий!

Попликола отново цъфна помежду им.

— Един проблем по-малко, така ли, Антоний?

— Да, с известна помощ от страна на Делий. Слуга, разчисти стаята! — викна Антоний. — Къде е Луцилий? Трябва ми Луцилий!

 

 

На следващия ден петимата членове на еврейския Синедрион се озоваха на първо място в списъка молители, прочетен от вестителя на Марк Антоний. Самият Антоний бе облякъл своята поръбена с пурпур тога и носеше неукрасен жезъл от слонова кост, символ на военната му власт, изглеждаше наистина внушително. До него беше любимият му секретар Луцилий, принадлежал преди на Брут. Дванадесет ликтори[5] в алени дрехи стояха наредени от двете страни на курулното му кресло[6] от слонова кост и придържаха снопове пръчки с втъкната в тях брадва между краката си. Подиумът ги издигаше над тълпата.

Водачът започна да държи реч на добър гръцки, но с толкова витиеват и превзет стил, че му отне цяла вечност да обясни кои са те и защо са изминали целия дълъг път, за да се срещнат с триумвира Марк Антоний.

— Ох, я млъквайте! — най-неочаквано излая Антоний. — Млъквайте и се прибирайте у дома си! — Грабна един свитък от Луцилий, разви го и го размаха свирепо. — Този документ бе намерен сред книжата на Гай Касий след Филипи. В него се казва, че единствено първият съветник на цар Хиркан по онова време, Антипатър, и синовете му Фазаил и Ирод са успели да съберат известно количество злато за каузата на Касий. Юдеите не предложили нищо друго, освен чаша отрова за Антипатър. Като оставим настрана факта, че златото е отишло за погрешна кауза, за мен е ясно, че юдеите хранят далеч по-голяма любов към златото, отколкото към Рим. Когато аз стигна до Юдея, ще се промени ли нещо? Не, разбира се! В този Ирод виждам човек, готов да плаща на Рим дължимите данъци и такси, които, следва да припомня на всички ви, отиват за запазването на мира и добруването на собствените ви земи! Когато сте давали на Касий, вие просто сте финансирали неговата войска и флот! Касий беше богохулен предател, заграбил онова, което по право принадлежи на Рим! Какво, Дейотарс, разтрепери ли се вече? Така и трябва!

Бях забравил колко умел оратор е, помисли си Делий. Използва юдеите, за да съобщи на всички останали, че няма да прояви никаква милост.

Антоний се върна на темата:

— В името на Сената и римския народ постановявам, че Ирод, брат му Фазаил и цялото му семейство са свободни да живеят в която си пожелаят римска земя, в това число и в Юдея. Не мога да забраня на Хиркан да се нарича цар на своя народ, но в очите на Рим той е чисто и просто етнарх[7]. Юдея вече не е една земя, а пет малки окръга в южната част на Сирия и ще си остане такава и занапред. Хиркан може да задържи Йерусалим, Газара и Йерихон. Синът на Антипатър Фазаил ще бъде тетрарх на Сепфора. Синът на Антипатър Ирод ще бъде тетрарх на Амат. И му мислете! Ако в Южна Сирия започнат каквито и да било неприятности, ще смажа юдеите като мидени черупки!

„Успях, успях! — мислено изкрещя Делий, като преливаше от щастие. — Антоний послуша мен!“

 

 

Ирод стоеше до фонтана, но лицето му бе изопнато и побеляло, без нито следа от радостта, която очакваше да види Делий. Какъв беше проблемът? Бе дошъл тук като просяк без родина, а щеше да си тръгне като тетрарх.

— Не си ли доволен? — попита го Делий. — Та ти спечели без дори да ти се наложи да защитиш позицията си!

— Защо му трябваше на Антоний да издига и брат ми? — сприхаво отвърна Ирод, сякаш говореше на някого, който не беше тук. — Постави ни на равна нога! Как мога да се оженя за Мариамне, щом Фазаил не само ми е равен, но е и по-голям от мен? Сега той ще се ожени за нея!

— Хайде, хайде — помъчи се да го успокои Делий. — Всичко това тепърва предстои, Ирод. Засега приеми решението на Антоний като нещо повече от онова, на което си се надявал. Той застана на твоя страна. На врабците току-що им подрязаха крилата.

— Да, Делий, разбирам това, но този Марк Антоний е хитроумен мъж! Иска онова, което искат всички далновидни римляни — равновесие. Да ме постави сам на равна нога с Хиркан не е достатъчно. Двамата с Фазаил ще сме на едното блюдо, а Хиркан — на другото. Колко умен си само, Марк Антоний! Цезар беше гениален, а от теб се очакваше да си дръвник. Но ето че попадам на друг Цезар!

Делий гледаше как Ирод се отдалечава, а умът му работеше трескаво. Между онзи кратък разговор по време на вечерята и днешната аудиенция Марк Антоний беше проучил това-онова. Именно затова бе повикал Луцилий! „Ама че измамници бяха тези двамата, той и Октавиан! Изгориха всички книжа на Брут и Касий! И аз като Ирод бях сметнал Антоний за образован дръвник. А той не е такъв, в никакъв случай не е.“ — помисли си Делий и рязко пое дъх. Тъкмо обратното — оказа се хитър и умен. Ще сложи ръка на целия Изток, ще издига един и ще сваля друг, докато царствата клиенти и сатрапиите не станат изцяло негови. Не на Рим. Негови. Беше пратил Октавиан обратно в Италия с такава голяма задача, че да пречупи младия и болнав младок. А ако случайно това не станеше, Антоний щеше да бъде готов.

Бележки

[1] Закриляни от Рим царе, царства и народности. — Б.ред.

[2] Съвет от 70 еврейски старейшини, който решавал най-важните обществени въпроси. — Б.ред.

[3] Почетно място (отдясно) на централната кушетка (lectus medius). — Б.пр.

[4] Mare Nustrum (лат.). Така римляните са наричали Средиземно море. — Б.пр.

[5] Ликтор — една от нисшите длъжности в древен Рим. — Б.ред.

[6] Sella curulis (лат.) — сгъваем стол, на който имали право да седят само висши длъжностни лица в древния Рим. — Б.пр.

[7] Етнарх (гр. — водач на народа) — титла, давана от Рим на първосвещеници и светски водачи, но с по-ограничени права от царете. — Б.ред.