Метаданни
Данни
- Серия
- Пърси Джаксън и боговете на Олимп (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Battle of the Labyrinth, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Молев, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Детска и юношеска литература
- Детско и младежко фентъзи
- Митологично фентъзи
- Митология
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 64 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- midnight_sun17 (2015)
- Корекция и форматиране
- Mummu (2015)
Издание:
Рик Риърдън. Битката за Лабиринта
Превод: Владимир Молев
Редактор: Вихра Василева
Коректор: Таня Симеонова
ИК „Егмонт България“, София, 2012
ISBN: 978-954-27-0543-7
Text copyright © 2008 Rick Riordan
Permission for this edition was arranged through the Nancy Gallt Literary Agency.
Отпечатано в „Лито Балкан“ АД. София, 2012
Първа допечатка
История
- — Добавяне
Дванайсета глава
Изливам в безкрайна ваканция
Събудих се е усещането, че все още горя. Кожата ми пареше. Гърлото ми беше пресъхнало и дращеше като шкурка.
Над мен се виждаха синьо небе и дървета. Чуваше се бълбукане на фонтан, ухаеше на хвойна, кедър и някакви други ароматни треви. Вълни се плискаха нежно в скалист бряг. За миг се зачудих дали не бях мъртъв, но бързо отхвърлих тази възможност. Бях слизал в царството на Хадес и там нямаше синьо небе.
Опитах се да се надигна. Все едно разяждаща киселина се ливна в мускулите ми.
— Не мърдай — обади се момичешки глас. — Още си твърде слаб. Не бива да се изправяш.
Девойката сложи студена кърпа на челото ми. Появи се бронзова лъжица и в устата ми капна някаква течност. Тя потуши огъня в гърлото ми. На вкус беше като шоколад. Нектарът на боговете. След това над мен се надвеси и лицето на момичето.
Очите й бяха като на кошута, косата й с цвета на прегоряла захар беше сплетена и преметната през едното рамо. Трудно ми беше да преценя възрастта й — може би беше на петнайсет-шестнайсет години, но лицето й изглеждаше неподвластно на времето. Тя запя и болката ми стихна. Това беше някаква магия. Усещах как гласът й прониква в кожата ми и лекува изгарянията.
— Кой… — изграчих аз.
— Шшшт, храбрецо — отвърна тя. — Почивай и се възстановявай. Тук нищо не може да ти навреди. Аз съм Калипсо.
Следващия път се събудих в пещера. Бях виждал какви ли не пещери, но тази определено грабваше първото място в класацията. По тавана искряха разноцветни — бели, лилави, зелени, — кристални образувания, заради които имах чувството, че се намирах вътре в някой от онези кристали, които се продават в магазините за сувенири. Лежах на удобен креват с пухена възглавница и бели памучни чаршафи. Пещерата беше разделена на отделни кътове с бели копринени завеси. В единия ъгъл имаше голям стан, над него беше закачена арфа. На отсрещната стена бяха закрепени лавици, на които бяха подредени буркани със сладко. От тавана висяха сушени билки и подправки: розмарин, мащерка и всякакви други. Ако мама беше тук, лесно щеше да ги назове по име.
В издълбаното в стената огнище вреше котле. Ухаеше на телешко варено.
Изправих се, пренебрегвайки пулсиращата болка в главата. Сведох поглед към ръцете си. Бях сигурен, че ще са покрити с грозни белези, но на тях им нямаше нищо. Изглеждаха си съвсем нормално, освен че може би бяха малко по-розови от обикновено. Бях облечен в бяла памучна риза и памучни панталони, които не бяха мои. Краката ми бяха боси. За миг ме връхлетя паника — какво ли беше станало с Въртоп?, — но после напипах химикала в джоба. Както винаги, той се беше върнал при мен. До него беше кучешката свирка от стикски лед. Някак си беше успяла да ме последва и това не ме зарадва особено.
Станах от леглото. Каменният под беше леден. Обърнах се и се озовах пред лъснато бронзово огледало.
— Пресвети Посейдон! — възкликнах. Бях отслабнал с поне десет килограма и приличах на жив скелет. Косата ми беше в неописуем вид. Връхчетата й бяха обгорени като брадата на Хефест. Ако някой бездомник с подобна външност се приближеше към колата ми на светофара, за да предложи да ми измие стъклото, веднага щях да заключа вратите и да отпраша с мръсна газ.
Обърнах гръб на огледалото. Вляво от мен светлееше входът на пещерата. Поех към слънцето.
Излязох на зелена морава. Вляво се издигаше горичка от кедрови дървета, а вдясно се простираше голяма цветна градина. Насред моравата бълбукаха четири фонтана с издялани от камък сатири, от чиито флейти бликаше водата. Право срещу мен една пътека плавно се спускаше към каменист бряг, по който лениво се плискаха вълни на езеро. Знаех, че е езеро, защото… Просто го знаех. Водата беше сладка, а не солена. Слънцето искреше ослепително, небето беше ясно. Все едно бях попаднал в рая. Тази мисъл мигом ме притесни. Който си е имал вземане-даване със света на митологията, няма как да не научи на собствен гръб, че най-опасни са именно райските кътчета като това.
Момичето със сплетената карамелена коса разговаряше с някого на брега. Не го виждах хубаво заради трепкащите над водната повърхност слънчеви лъчи. Двамата като че ли спореха. Опитах се да се сетя какво знаех за Калипсо от древните митове. Името ми беше познато, но… Нищо не помнех. Чудовище ли беше? Дали не убиваше героите, които попадаха при нея? Ала ако беше зла, защо все още бях жив?
Поех бавно към нея, краката ми бяха схванати. След малко тревата премина в камъни, трябваше да внимавам къде стъпвам, за да не падна, и когато отново вдигнах глава, Калипсо беше сама. Беше облечена в бяла рокля без ръкави с кръгло деколте, обшито със злато. Търкаше очи, сякаш беше плакала.
— Сънчо най-сетне се събуди — рече тя, като се опита да се усмихне.
— С кого говореше? — Гласът ми беше като квакане на жабок, пуснат за три минути в микровълнова.
— А!… С един пратеник — отвърна Калипсо. — Как се чувстваш?
— Откога съм тук?
— Откога… — повтори тя замислено. — Въпросът за времето е твърде сложен на моя остров. Нямам представа, Пърси, честна дума.
— Откъде знаеш името ми?
— Говориш насън.
Изчервих се.
— Ъъъ… Да, и преди са ми го казвали.
— Коя е Анабет?
— Ами… Приятелка. Бяхме заедно, когато… Всъщност как попаднах тук? Къде съм?
Калипсо протегна ръка и прокара пръсти през рошавата ми коса. Отстъпих сепнато.
— Извинявай — рече тя. — Неусетно свикнах да се грижа за теб. А как си попаднал тук… Падна от небето. Цопна във водата — посочи езерото. — Истинско чудо е, че си жив. Явно водата е смекчила удара. А на въпроса къде си — ти си в Огигия.
— Това близо ли е до Света Елена? — попитах аз, тъй като хич ме нямаше по география.
Калипсо се разсмя. Тих, сдържан смях, сякаш наистина й беше смешно, но не искаше да ме обиди. Изглеждаше страшно привлекателна, когато се засмееше.
— До нищо не е близо, храбрецо — отвърна тя. — Огигия е моят измислен остров. Съществува едновременно навсякъде и никъде. Тук може да се лекуваш в безопасност. Няма от какво да се страхуваш.
— Но приятелите ми…
— Анабет, Гроувър и Тайсън?
— Да! — потвърдих аз. — Трябва да се върна при тях. Те са в опасност.
Калипсо отново докосна лицето ми и този път не се отдръпнах.
— Първо си почини. Няма как да помогнеш на приятелите си в това състояние.
Изведнъж си дадох сметка колко бях уморен.
— Ти нали не си… нали не си зла магьосница?
Тя се усмихна свенливо.
— Как ти хрумна това?
— Ами веднъж попаднах при Цирцея и нейният остров също беше много хубав. Само че тя има навика да превръща мъжете в морски свинчета.
Калипсо се засмя.
— Обещавам, че няма да те превърна в морско свинче.
— А в нещо друго?
— Не съм зла магьосница — отвърна тя. — И не съм ти враг, храбрецо. А сега върви да почиваш. Очите ти се затварят.
Беше права. Коленете ми се подгъваха и Калипсо ме подхвана, за да не падна по очи върху камъните. Косата й ухаеше на канела. Беше изненадващо силна или пък просто аз бях отслабнал. Помогна ми да стигна до една пейка с меки възглавници край фонтана и да легна на нея.
— Почивай — заповяда тя. И аз заспах, унесен от бълбукането на фонтана и уханието на канела и хвойна.
При следващото ми събуждане беше тъмно, но не бях сигурен дали е същата нощ, или няколко дни по-късно. Бях в леглото в пещерата. Станах, наметнах си една роба и докуцуках навън. Блещукаха хиляди звезди — толкова ярки можеха да бъдат само в някое непокътнато диво място. Виждаха се всички съзвездия, които Анабет ме беше научила да разпознавам — Козирог, Пегас, Стрелец. А на юг, над хоризонта, грееше ново съзвездие, Ловджийката, създадено в памет на една наша приятелка, загинала през зимата.
— Какво гледаш, Пърси?
Сведох глава. Звездите бяха невероятни, но Калипсо беше два пъти по-бляскава от тях. Познавах богинята на любовта Афродита и макар че не бих го изрекъл на глас, тъй като тя щеше да ме изпепели на мига, за мен Калипсо беше много по-красива, тъй като беше естествена. Тя като че ли не се мъчеше да изглежда хубава и това дори изобщо не я интересуваше, а просто беше красива. Облечена в бяла рокля и със сплетена коса, Калипсо направо сияеше на бледата лунна светлина. В ръцете си държеше някакво растение със сребристи нежни цветове.
— Просто гледах… — Не можех да отделя поглед от лицето й. — Не знам. Забравих.
Тя се засмя нежно.
— Щом така и така си тук, защо не ми помогнеш с разсаждането?
Подаде ми едно стръкче с полепнала по корените пръст. Имах чувството, че дори и в ръката ми то не спираше да расте и да се развива. Калипсо взе лопатата, насочи ме към дъното на градината и там копна плитка дупка.
— Това е лунна дантела — обясни тя. — Сади се само нощем.
Венчелистчетата искряха на сребристата светлина.
— И за какво служи?
— За какво ли? — повтори замислено Калипсо. — Не мисля, че служи за нещо. Живее, свети, дарява красота. Трябва ли да служи за нещо друго?
— Сигурно не — отвърнах.
Тя пое стръкчето и пръстите ни се докоснаха. Нейните бяха топли. Посади го в земята и отстъпи да му се полюбува.
— Много си обичам градината.
— Страхотна е — съгласих се аз. Не че бях кой знае какъв градинар, но тук имаше беседки, покрити с рози в шест различни цвята, огромни храсти орлови нокти, лозници, натежали от червени и розови гроздове, за които Дионис можеше само да мечтае.
— Майка ми винаги е копняла за градина — рекох.
— И защо не си направи?
— Ами… Защото живеем в Манхатън. В апартамент.
— Манхатън? Апартамент?
Погледнах я изненадано.
— Нямаш представа за какво говоря, нали?
— Боя се, че е така. Не съм напускала Огигия… много отдавна.
— Манхатън е голям град и там няма място за градини.
Калипсо се намръщи.
— Жалко. От време на време Хермес минава оттук. Той казва, че светът страшно се е променил, но изобщо не предполагах, че може да се измени чак толкова, че да няма място за градини.
— Защо не си напускала острова?
Тя сведе глава.
— Това е моето наказание.
— Защо? Какво си направила?
— Аз ли? Нищо. Но баща ми е направил предостатъчно. Той е Атлас.
Потреперих. Бях се сблъсквал с Атлас и спомените ми от него определено не бяха добри. Той се беше опитал да убие почти всички, които обичах.
— Не е честно да те наказват заради баща ти — рекох колебливо. — Познавах една от дъщерите на Атлас. Казваше се Зои. Беше невероятно смела.
Калипсо впи поглед в мен. Очите й бяха тъжни.
— Какво? — попитах.
— Излекува ли се вече, храбрецо? Мислиш ли, че скоро ще си готов да си тръгнеш?
— Какво? — премигах объркано. — Не знам. — Пристъпих от крак на крак. Все още усещах слабост. Виеше ми се свят, бях стоял прав твърде дълго. — Искаш да си тръгна ли?
— Искам… — Замълча. — Ще говорим сутринта. Лека нощ.
Тя изтича към брега и изчезна в мрака.
Изгубих броя на изминалите дни. Както Калипсо беше казала, на острова трудно можеше да се държи сметка за времето. Знаех, че трябва да си тръгна. В най-добрия случай приятелите ми се тревожеха за мен. А в най-лошия, можеше да са в опасност. Дори нямах представа дали Анабет се е измъкнала от вулкана. Няколко пъти се опитах да използвам телепатичната си връзка с Гроувър, но не успях. Мисълта за тях не ми даваше мира.
От друга страна, наистина още не бях възвърнал силите си. Не можех да стоя прав повече от няколко часа. Това, което бях направил в Света Елена — каквото и да беше то, — беше изсмукало всичката ми енергия.
Не се чувствах като затворник. Не бях забравил хотел „Лотос“ във Вегас, където се бях оставил да потъна в невероятния свят на игрите до степен, в която почти бях забравил кой съм. Но остров Огигия нямаше нищо общо с хотела. Постоянно мислех за Анабет, Гроувър и Тайсън. Помнех защо трябваше да си тръгна. Само дето просто не можех да го направя. А и Калипсо…
Тя почти не говореше за себе си и това само разпалваше любопитството ми. Седях на моравата, отпивах нектар и се лъжех, че се наслаждавам на цветята, облаците или отраженията в езерото, но всъщност гледах нея — как работи, как отмята косата си, малкия кичур, който винаги падаше над лицето й, когато се наведеше да копае в градината. Понякога протягаше ръце и от дърветата долитаха птици — папагали, гълъби, канарчета, и кацаха по тях. Поздравяваше ги с добро утро, разпитваше ги как са нещата в гнездото, те изцвърчаваха някакъв отговор и весело отлитаха. Очите й искряха. Поглеждаше ме, усмихвахме се, но почти в същия миг тъгата я завладяваше отново и тя извръщаше глава. Не можех да разбера какво я притесняваше.
Един път вечеряхме заедно на брега. Невидими прислужници бяха подредили на масата чинии с телешко варено и чаши с ябълков сок — да, не звучи като царско угощение, но само ако можехте да го опитате! В началото изобщо не бях забелязал невидимите прислужници, но после си дадох сметка, че някой оправя леглата, готви, невидими ръце перат и прибират изсъхналите дрехи.
Двамата седяхме на масата. На светлината на свещите Калипсо изглеждаше още по-красива. Разказах й за Ню Йорк и за лагера, след това как веднъж Гроувър изяде ябълката, с която играехме на хек. Тя се разсмя с невероятния си смях, погледите ни се срещнаха за миг и тя побърза да сведе очи.
— Ето, пак го направи!
— Кое?
— Дърпаш се. Все едно нарочно не си позволяваш да се отпуснеш.
Калипсо беше забила погледа си в чашата с ябълков сок.
— Казах ти вече, Пърси. Наказана съм. Прокълната.
— Как? Кажи ми! Искам да ти помогна.
— Недей. Моля те, да не говорим за това.
— Кажи ми, какво е наказанието ти.
Тя остави салфетката в почти пълната си чиния и невидим прислужник веднага я отнесе.
— Пърси, този остров, Огигия, е моето родно място. Но също така е и моят затвор. Аз съм… сигурно би казал, че съм осъдена на домашен арест. Никога няма да стъпя в твоя Манхатън. Нито пък където и да е било другаде. Затворена съм тук сам-сама.
— Защото си дъщеря на Атлас?
Калипсо кимна.
— Боговете не се доверяват на враговете си. И то с основание. Не бива да се оплаквам. Има и много по-ужасни затвори.
— Но това е несправедливо! — възкликнах аз. — Само защото сте роднини, не означава, че го подкрепяш. Другата му дъщеря, която познавах, Зои Нощната сянка, се бореше против него. Не беше затворена.
— Само че по времето на първата война аз го подкрепях — нежно рече Калипсо. — Все пак той ми е баща.
— Какво? Но титаните са зли!
— Наистина ли? Всички до един? И винаги са били такива? — Тя облиза устни. — Пърси, не искам да спорим, но помисли малко: ти защо подкрепяш боговете — защото са добри или защото са твоето семейство?
Не отговорих. Беше права. През зимата, след като с Анабет спасихме Олимп, между боговете избухна спор дали да не ни убият. А това определено не беше доказателство за тяхната доброта. Подозирах, че и аз подкрепях боговете, просто защото Посейдон ми беше баща.
— Може и да съм била на грешната страна във войната — продължи Калипсо. — А и честно казано, боговете се отнесоха добре с мен. От време на време идват да ме видят. Носят ми новини от външния свят. Но после си тръгват. А аз винаги оставам тук.
— Значи нямаш никакви приятели? — попитах аз. — Никой ли не иска да живее с теб? Тук е прекрасно!
По бузата й се търкулна сълза.
— Обещах… обещах си да не говоря за това. Но…
От езерото се надигна грохот. На хоризонта се появи алено сияние, запламтя ярко и се превърна в огнен стълб, който се приближаваше към нас по повърхността на водата.
Изправих се и посегнах към меча.
— Какво е това?
Калипсо въздъхна.
— Гост.
Огненият стълб стигна до брега. Тя стана и любезно се поклони. Пламъците утихнаха и пред нас се появи висок мъж със сив гащеризон, единият му крак беше стегнат в метална шина, в брадата и косата му припламваха искрици.
— Господарю Хефест — рече Калипсо, — рядко ни оказвате тази чест.
Богът на огъня изсумтя.
— Калипсо! Все така красива. Би ли ни извинила за малко, моля те? Искам да разменя няколко думи с младия Пърси Джаксън.
Хефест се отпусна тежко на стола и си поръча пепси. Невидимият прислужник донесе една кутийка, но я отвори толкова рязко, че колата бликна и опръска работните му дрехи. Хефест изрева, избълва няколко ругатни и метна настрани кутийката.
— Некадърни слуги! — измърмори той. — Откога й повтарям да си вземе роботи. На тях поне може да се разчита!
— Случило ли се е нещо? — обадих се аз. — Анабет…
— Тя е добре — успокои ме богът. — Умно момиче. Успя да се върне при мен и ми разказа всичко. Но е страшно разтревожена за теб.
— Не знае ли, че съм добре?
— Не е моя работа да й го кажа — отговори Хефест. Всички те смятат за мъртъв. Преди да си отворя устата, трябва да съм сигурен, че ще се върнеш.
— Защо? — премигах объркано. — Естествено, че ще се върна!
Богът ме изгледа скептично. Бръкна в джоба си и извади метален диск с размерите на айпод. Натисна някакво копче и дискът се превърна в миниатюрен телевизор. На екрана се виждаше обвития от пушеци връх Снета Елена.
— Все още не се знае дали ще последва ново изригване — обясняваше глас зад кадър. — За всеки случай, властите са заповядали евакуацията на близо половин милион души. Вулканичната пепел е достигнала до езерото Тахо и до Ванкувър, а районът около връх Света Елена е отцепен за движение в радиус от сто мили. Няма данни за загинали, но мнозина са постъпили в болница с леки наранявания и…
Хефест изключи телевизора.
— Доста ни разтърси.
Взирах се смаяно в черния бронзов екран. Половин милиона души евакуирани? Леки наранявания? Какво бях направил?
— Телхините се разбягаха — продължи богът. — Немалко са загинали, а оцелелите едва ли ще се осмелят да използват отново ковачницата ми. От друга страна, и аз мога да я използвам. От изригването Тифон се размърда, но за щастие не се е събудил напълно. Ще видим какво ще стане…
— Не е възможно аз да съм го направил, нали? Не съм толкова силен!
Хефест изсумтя.
— Не си толкова силен ли? Мен не можеш ме излъга, момче! Ти си син на Земетръсеца! Не си знаеш силата!
Комплиментът не ме зарадва. В планината бях загубил контрол върху себе си. Едва не загинах от мощта, която бях освободил. Бях изцедил всичките жизнени сили от тялото си. И сега се оказваше, че едва не бях унищожил северозападната част на САЩ и бях събудил най-ужасното чудовище, оковано от боговете. Може би бях прекалено опасен. За приятелите ми щеше да е по-добре да ме смятат за мъртъв.
— А Гроувър и Тайсън? — попитах.
Хефест поклати глава.
— Боя се, че за тях не се знае нищо. Предполагам, че Лабиринтът ги е погълнал.
— И какво да правя сега?
Той потръпна.
— Не търси съвет от стар инвалид като мен, момче. Но едно ще ти кажа. Познаваш ли жена ми?
— Афродита?
— Същата. Трудно можеш да излезеш на глава с нея. И това, което искам да ти кажа, е: пази се от любовта. Тя така преобръща всичко, че накрая си мислиш, че горе е долу, а грешното е правилно.
Спомних си срещата с Афродита в белия кадилак в пустинята през зимата. Беше заявила, че проявява особен интерес към мен и именно защото ме харесва, ще се погрижи да се сблъскам с достатъчно проблеми в любовта.
— Тя ли го е замислила? — попитах. — Тя ли е направила така, че да падна тук?
— Възможно е. Нямам представа. Но ако решиш да си тръгнеш — пак повтарям, не казвам кое е правилно и кое грешно, — редно е да спазя обещанието си. Да ти кажа как да стигнеш до Дедал. Има едно нещо… Не е свързано с нишката на Ариадна. Или, по-точно, връзката е много малка. Да, нишката ще ти свърши работа. И затова армията на титаните се опитва да се добере до нея. Но най-добрият начин да се ориентираш в Лабиринта… Тезей го е направил с помощта на царската дъщеря. А тя е била обикновена простосмъртна. Нямало е капчица божествена кръв във вените й. Но е била умна и с ясен взор. Виждала е добре. Та, мисълта ми е, че ти много добре знаеш как да се ориентираш в Лабиринта.
Най-сетне загрях! Къде бях спал досега? Хера беше права. Отговорът е бил пред очите ми през цялото време.
— Да — кимнах, — вече знам.
— Значи остана да решиш само дали тръгваш, или оставаш.
— Ами… — Разбира се, че трябваше да тръгна. Но думите заседнаха в гърлото ми. Погледът ми отхвръкна към езерото, изведнъж мисълта да напусна острова ми се стори непоносима.
— Помисли малко — посъветва ме Хефест. — Отложи решението за сутринта. Утрото е по-мъдро от вечерта.
— А Дедал ще ни помогне ли? — попитах. — Ако даде на Люк средството да се ориентира в Лабиринта, с нас е свършено. Сънувах… сънувах, че Дедал убива племенника си. Беше огорчен, поддаде се на гнева и…
— Да си гениален изобретател не е лесно — прекъсна ме богът. — Винаги си сам. Неразбран от околните. Лесно е да паднеш в плен на злобата, да допуснеш ужасни грешки. С хората се работи много по-трудно, отколкото с машините. И когато един човек се счупи, няма как да бъде поправен.
Той обърса последните капчици пепси от гащеризона си.
— В началото Дедал се стремеше да постъпва правилно. Съжали се над Ариадна и Тезей и им помогна. Искаше да им направи добро. И то провали целия му живот. Това справедливо ли е според теб? — Богът сви рамене. — Не знам дали Дедал ще ви помогне, но не съди за някого, преди да си влизал в ковачницата му и да си работил с чука му.
— Ще… ще се опитам.
Хефест стана.
— Сбогом, момко. Добре се справи, че прогони телхините. Няма да го забравя.
Думите му ми прозвучаха твърде прощални, сякаш се сбогуваше с мен завинаги. После богът се превърна в огнен стълб и пое обратно по езерото към външния свят.
В следващите няколко часа обикалях по брега. Когато най-накрая се върнах на моравата, към четири-пет сутринта, Калипсо още беше в окъпаната от лунна светлина градина. Сребристата лунна дантела сияеше и събуждаше багрите на околните червени, жълти и сини цветя.
— Заповяда ти да си тръгнеш, нали? — предположи Калипсо.
— Е, не точно. Даде ми възможност за избор.
Тя ме погледна в очите.
— Заклех се, че няма да ти предложа.
— Какво?
— Да останеш.
— Да остана… — повторих аз. — Завинаги?
— На този остров ще си безсмъртен — рече Калипсо тихо. — Няма да остарееш и да умреш. Можеш да оставиш битките на другите, Пърси Джаксън. Да избягаш от пророчеството.
Зяпах я смаяно.
— Просто ей така?
Тя кимна.
— Да, просто така.
— А… приятелите ми?
Калипсо се надигна и ме хвана за ръката. Обля ме топла вълна.
— Ти ме попита за моето проклятие, Пърси. Не исках да ти го казвам. Но истината е, че от време на време боговете ми изпращат по някой герой. Веднъж на хиляда години те позволяват на някого да доплува до бреговете ми, някой, който се нуждае от помощта ми. И докато се грижа за него, се сприятеляваме… Ала мойрите ми изпращат само герои, които…
Гласът и потрепери.
Стиснах ръката й.
— Какво? С какво те натъжих?
— Винаги ми изпращат герой, който не може да остане — прошепна тя. — Който не може да приеме предложението да бъде с мен. Герой, който… в когото няма как да не се влюбя.
Цареше тишина, само фонтаните бълбукаха и вълните тихо се плискаха в брега. В първи миг не осъзнах какво точно означаваха думите й, а след това възкликнах:
— Влюбена си в мен?
— Само ако можеше да се видиш — усмихна се тя, но от очите й продължаваха да се ронят сълзи. — В теб, разбира се, в кого другиго!
— Затова ли се отдръпваше през цялото време?
— Опитвах се. Но не можех да се спра. О, колко са жестоки мойрите! Изпратиха те при мен, храбрецо, макар да знаеха, че ще разбиеш сърцето ми.
— Но… аз… аз съм си просто аз.
— И това е достатъчно — отвърна Калипсо. — Бях си обещала да не говоря за това. Да те пусна да си тръгнеш, без дори да ти предложа да останеш. Но не мога да го направя. Сигурно мойрите и това са предвидили. Остани при мен, Пърси. Страхувам се, че това е единственият начин да ми помогнеш.
Взрях се в хоризонта. Първите лъчи на зората обагряха небето в алено. Можех да остана тук завинаги, да изчезна от лицето на земята. Да живея с Калипсо и невидимите прислужници, готови да изпълнят всяко мое желание. Да садим цветя, да разговаряме с птиците и да се разхождаме на брега под звездите. Без войни. Без пророчества. Без избори.
— Не мога — рекох.
Тя тъжно сведе глава.
— Не искам да те нараня — продължих, — но приятелите ми имат нужда от мен. Сега вече знам как мога да им помогна. Трябва да се върна.
Калипсо отскубна стрък лунна дантела. Блясъкът на цвета бързо избледняваше на първите лъчи на слънцето. „Утрото е по-мъдро от вечерта“ — беше казал Хефест. Калипсо пъхна цветето в джоба на ризата ми. Изправи се на пръсти и ме целуна по челото — сякаш като благословия.
— Тогава да вървим на брега. Ще те изпратя да поемеш по своя път.
Салът беше от свързани помежду си трупи и представляваше квадрат със страни по пет метра. На мачтата се вееше бяло платно. Не ми изглеждаше достатъчно здрав, за да издържи дори и в езеро.
— С него ще стигнеш навсякъде, където поискаш — обеща Калипсо. — Не се тревожи.
Хванах я за ръката, но тя я издърпа.
— Може да ти идвам на гости — рекох.
Тя поклати глава.
— Никой не може да намери Огигия повторно, Пърси. Заминеш ли, никога повече няма да те видя.
— Но…
— Върви, моля те. — Гласът й се прекърши. — Мойрите са жестоки, Пърси. Не ме забравяй! — За миг на устните й изгря усмивка. — И посади едно цвете в Манхатън заради мен!
— Обещавам.
Стъпих на сала и той веднага започна да се отдалечава от брега.
Докато навлизах в езерото, си мислех, че мойрите наистина постъпваха жестоко с Калипсо, като всеки път й изпращаха герой, в когото тя нямаше как да не се влюби. Но същото важеше и за него. Нямаше да я забравя до края на живота си. Винаги щях да се чудя какво би било, ако бях останал…
Само след няколко минути остров Огигия изчезна в мъглата. Носех се сам към изгрева.
Време беше да реша къде исках да отида. Сещах се само за едно място, което можеше да ми предложи утеха и среща с приятели.
— Заведи ме в лагера — заповядах на сала. — Закарай ме у дома.