Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stories We Could Tell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Тони Парсънс. Краят на нощта

Английска. Първо издание

Превод: Цветана Генчева

Редактор: Олга Герова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД Мария Михайлова

Формат 84/108/32 Печатни коли 23

ИК „Бард“, София, 2007

ISBN: 978–954–585–780–5

История

  1. — Добавяне

На Дейвид Морисън от Хонконг

Първа част
1977 — Не съвсем ангел

1.

Спряха го на митницата. Как няма да го спрат? Тери приличаше на човек, от когото могат да се очакват единствено неприятности.

Беше блед от недоспиване и един Господ знае от какво още, сакото му бе от магазина за дрехи втора ръка „Оксфам“, тениската от нюйоркския пънк клуб Си Би Джи Би, дънките „Левис“ не бяха виждали вода от деня, когато ги купи и се вмъкна с тях в банята (майка му се разписка, че щял да пипне някоя пневмония, а баща му заяви, че бил мръднал), ботуши от „Док Мартенс“ и — ореолът на гордостта му — къса щръкнала коса, боядисана доста нескопосано в черно с нещото, наречено „Гарваново крило“, което бе открил на щанда за дамска козметика в „Бутс“.

— Митническа проверка, господине.

Това господине бе насочено като оръжие, прозвуча като подигравка. Като че ли някой би нарекъл Тери господине. Единият от двамата митничари, почти чукнал трийсетака, бе с плътни рошави бакенбарди и тънки мустачки, също като футболист от „Кингс Роуд“, който се опитва да е в крак с модата, а другият, някакво изкопаемо, бе на възраст поне колкото бащата на Тери, само дето му липсваше чарът на стария.

— Откъде се връщате, господине?

Въпроса зададе дъртофелът, изпънал гръб, очевидно повлиян от всички години, прекарани в униформа.

— От Берлин — отвърна Тери.

Младият, космат като герой на Дикенс, вече се бе заровил в сака „Пума“ и вадеше тениска с надпис „Бог да спаси кралицата“, сребрист касетофон, резервни батерии, микрофон и чифт слипове.

Майката на Тери често повтаряше, че човек никога не знае кога ще те хванат по бели гащи.

— Берлин, значи? Там сигурно е много хубаво по това време на годината — подхвърли онзи с бакенбардите и старият войник се подсмихна. Май си въобразяваха, че имат чувство за хумор. Да не би да се вземаха за легендарното британско дуо Ерик и Ърни от „Терминал Три“?

Старият войник отвори дебелия син паспорт на Тери и се опули. Бледият младеж с черна коса пред него нямаше почти нищо общо с моменталната снимка, достойна за някой престъпник, правена в предишния му живот, когато ходеше с безлична провиснала кестенява коса и все още живееше при мама и татко, докато работеше във фабриката за джин и обикаляше по цял ден зареян в мечти как час по-скоро да се измъкне от сивотата.

На тъпата снимка Тери се взираше към света изпод нескопосана подстрижка, щръкнала уж като на Род Стюарт, въпреки че бе по-скоро като на Дейвид Хил от „Слейд“. Дори се виждаше, че е леко загорял. Беше се снимал, когато все още тръпнеше в очакване да навлезе в истинския си живот. Бузите му пламтяха, когато старият войник затвори паспорта.

Оня с бакенбардите ровеше все по-дълбоко в сака и Тери се сви, защото митничарят се бе докопал до неща, които бяха особено важни за него: извади брой на „Пейпър“ отпреди две седмици с един от пионерите на пънка, Джо Стръмър, на първа страница, красив и обречен като Лорънс Харви в „Стая на върха“. Разгърна страниците, огледа недоумяващо рубриките, посветени на новостите, и заглавията, които не му говореха абсолютно нищо.

„Тазгодишният Костело“. „Доказателства за «Токинг Хедс»“. „Канадските рокаджии «Бахман-Търнър Овърдрайв» се разпадат“. „“Мъди Уотърс" — нови засечки". „Мюзикълът «Фани» за кеф“.

Започна да прелиства „Пейпър“. Дори не погледна материала на централната двойна страница, посветен на „Клаш“, писан от Скип Джоунс, най-великия музикален критик на света, но насочи вниманието си — като че ли това бе най-важното! — към обявите, когато стигна до тях.

— „“Дърти Дик Рекърдс" — осигурете си дозата." — прочете оня с бакенбардите и изкриви погнусено устни. — На това му се вика пълна отврат.

Метна „Пейпър“ встрани и бръкна още по-дълбоко, за да извади опърпания брой на първия сборник есета на Том Улф, в който Тери бе подчертавал цели параграфи, а след това измъкна и нещо безценно — касетките с интервюто, което Тери бе взел от легендарната рок звезда Даг Уд, единствения на „Удсток“, когото публиката бе освиркала и прогонила от сцената.

Тери наблюдаваше как оня с бакенбардите подмята касетката, все едно че е безполезен подарък, с който се е сдобил на някоя бензиностанция, и му се прииска да каже на копелдаците да вървят да направят нещо полезно, като например да се заемат да спипат терорист номер едно, Карлос Чакала.

След това прецени, че така само ще си изпроси пълно претърсване, затова прехапа устни, стегна мускулите на бедрата и се запита колко ли дълго ще го чака гаджето му.

Целта на пътуването ви, господине? — попита старият войник.

— Журналист съм.

Все още страшно се кефеше, когато изричаше тези думи — вече девет месеца бе на тази работа и се вълнуваше всеки път, когато видеше името си под заглавието, особено ако бе придружено с маломерната снимка, която понякога слагаха. Това бяха дребни неща, но те доказваха, че Тери се превръща в човека, който винаги бе искал да бъде. Тези тук не можеха да го спрат.

— Журналист, значи? — повтори мъжът и в гласа му се прокрадна нотка на подозрение, все едно се опитваше да му намекне, че истинските журналисти са облечени в костюми, носят вратовръзки и стискат в ръка дипломатически куфарчета, на всичкото отгоре са разни старци или поне бая по-дърти от него.

— И за какво пишете?

Тери му се усмихна.

Беше краят на лятото на 1977 година и във въздуха витаеше нещо, което се усещаше из клубовете и звуците му се носеха от всяко радио. И ето че изведнъж животът отново му се стори прекрасен, както преди десет години, през шейсетте, когато Тери бе още дете и родителите му бяха убедени, че „Бийтълс“ са добри момчета.

За какво пишеше ли? Пишеше за начина, по който всичко в живота се променя. От прическите до панталоните и какво ли още не.

За какво пише, а?

Този лаф си го биваше.

Тери си спомни, че съвсем наскоро британският рок музикант Рей Дейвис бе признал, че му идвало да си изплаче очите всеки път, когато попаднел на нечия музикална колекция, защото било наистина трогателно да проследиш личните предпочитания на даден човек, неподправени, открити, поостарели с течение на годините, защото ако държиш на тези неща, то всичко става ясно от издрасканите плочи и поизмачканите обложки, всичко лъсва — и надеждите, и копнежите на тайната ти малка вселена, и всичко, към което младото ти сърце е било устремено и което е желало, от което се е нуждаело, за което е тръпнело.

— Пиша за музика — отвърна Тери.

 

 

Мисти го чакаше в залата за посрещачи.

Забеляза я, преди тя да го види. Беше му приятно, когато ставаше така. Бе един от най-любимите му мигове в живота — да я зърне, преди тя да е узнала за присъствието му.

Мисти. Тя бе неговата любима с медноруси коси и котешко лице. Бе висока, слаба, облечена в семпла бяла рокля, комбинирана с груби моторджийски ботуши.

Напоследък момичетата много налитаха на тази нова мода и съчетаваха нещо подчертано женствено — миниполичка, мрежест чорапогащник, високи токчета, дреха като семплата бяла рокля на Мисти — с нещо крещящо мъжко: — груби обувки от „Док Мартенс“, кожени яки или гривни, обсипани с капси, моторджийските ботуши на Мисти. Не се свеняха да подчертаят сексуалността си, мислеше си Тери, предизвикваха те да ги забележиш и безмълвно питаха какво смяташ да направиш по въпроса. Това наистина бе нова мода.

На рамо бе преметнала сака с фотоапарата. На едната презрамка, където човек очаква да види някоя пъстра пластмасова дрънкулка, миниатюрна кукла или на героя от сериала „Щастливи дни“, Фонци, или на Хан Соло, висеше чифт белезници — фалшиви белезници, обвити в розова кожа от норка. На пръв поглед бе трудно да се определи дали са от магазин за играчки или от някой сексшоп.

Мисти с нейните фалшиви белезници от розова норка. Тери въздъхна, когато я видя.

Тя бе като момиче от страниците на някое списание. Не, беше жена — вече не се казваше момиче, това бе другата новост, бе недопустимо да наречеш която и да е „момиче“, задължително трябваше да е „жена“, макар да бе очевидно, че тези млади създания са все още момичета. Мисти му обясни защо трябвало да е така — свързано било със „задушаващата тирания на мъжете“, както тя се изрази.

Странна работа, каза си Тери.

Да, тя наистина бе като птичката — жената — в онзи роман на Томас Харди, дето го учиха в гимназията в годината, когато заряза учението и започна работа във фабриката. „Далеч от безумната тълпа“. Мисти бе като жената в романа — на пръв поглед нежна и женствена, ала прикрила стоманена твърдост. Батшеба. Такава бе Мисти. Истинска Батшеба в бяла рокля, с моторджийски ботуши, неповторима Батшеба Евърдин с чифт фалшиви белезници от розова норка.

Тя все още не го бе забелязала, и докато я наблюдаваше как се взира в тълпата непознати лица, сърцето му преля от щастие. В следващия момент тя срещна погледа му и заподскача на място, възторжена, че го вижда отново след дългата раздяла.

Повече от седмица!

Тя се наведе, промъкна се под надписа „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ и се втурна към него. Не бе от хората, които се съобразяваха с надписи и забрани, крачеше през света, сякаш имаше пълното право да бъде там — където и да е, навсякъде. Също като героиня от роман, също като момиче от някоя песен.

— Виж, Тел — започна тя.

Държеше последния брой на „Пейпър“. Бе излязъл преди почти цяла седмица, а кой знае как мастилото все още не бе изсъхнало и върховете на пръстите й бяха почернели, а на корицата се виждаше слаб, изпит, мрачен мъж с платиненоруса коса, загърнал се в шлифер, застанал пред стена с надпис: „Achtung! Sie Verlassen Jetzt West Berlin“.

Това бе статията на Тери за Даг Уд, която бе написал върху плик с логото на хотела, а след това издиктува по телефона.

— Кажи сега какво представлява? — помоли Мисти, а той не се стърпя и се разсмя, защото този въпрос обикновено го вбесяваше.

Подготвяш материал от 3000 думи за даден човек, а след това хората започват да те питат: „Кажи сега какво представлява?“ Нали от статията трябва да личи какво представлява, иначе написаното е пълен провал. Когато Том Улф е писал за Мохамед Али, Фил Спектър или Хю Хефнър, дали са му казвали: „Браво, Том, кажи все пак какво представляват!“ Сигурно. Все пак Тери не се ядоса, защото тя си бе такава, защото това бе истинската Мисти.

— Направо върхът — отвърна й. — Довечера ще ви запозная, става ли?

И тогава в погледа на Мисти се появи онова отнесено, далечно изражение, тя наведе глава на една страна, а Тери притисна устни към нейните и усети пръстите й да пълзят през боядисаната му в черно коса, усети и фотоапаратите, натъпкани в сака, да се отриват в сакото от „Оксфам“ до сърцето му.

Целувките им имаха вкус на „Марлборо“ и дъвка, и докато се притискаха пред изхода за пътници, напълно погълнати един от друг, без да забелязват как околните се подсмиват, зяпат и подхвърлят шеговити забележки — „Тези двамата като какво са се маскирали, татко?“, — бяха напълно убедени, че целувките им ще съхранят този вкус завинаги.

 

 

Лион Пек се занимаваше със сингълите.

Седеше в тясната като коридор сбутана стая за прослушване, снабдена със стереоуредба, където слушаха новите песни, а около него бяха пръснати поне сто нови седеминчови плочи на 45 оборота, всички излезли миналата седмица, някои от тях в новите лъскави цветни опаковки със снимки.

Работата на Лион бе да открие нещо яко и маниашко — сингъла на седмицата, — след това да избере още двайсет или трийсет други песни, за които си струваше да пусне по някоя евтина шега в един-единствен сбит, но съдържателен параграф, пълен с подигравки.

Язвителното пренебрежение открай време бе част от звученето на „Пейпър“ и читателите разчитаха на обещанието под заглавието на всеки брой за „Секс, купон, мангизи и грозната неподправена истина за порочни страсти“. Точно това се опитваше да постигне Лион на страницата, посветена на сингълите. Стремеше се към грозната неподправена истина за порочни страсти.

Само че хич не му дремеше за тая работа.

Нещо се бе случило на Лион през уикенда, нещо, заради което цялата тъпотия около него — я да видим какво е това тук? — „Продължавай да се носиш“ на „Флоутърс“ или „Безгрижен“ на „Комодорс“ или „Сребърната лейди“ на Дейвид Соул-Старски — дали не играеше Хъч в сериала? — му се струваше незначителна.

През уикенда се случи нещо, което промени начина, по който Лион гледаше на света. Затова се пресегна към „Сребърната лейди“ — или Старски, или Хъч се хилеше от обложката като някой Озмънд, подложен на лоботомия — и я метна към другия край на стаята, все едно бе фрисби. Когато се блъсна в стената, малката пластмасова плоча се пръсна на парчета с чудесно и удивително шумно пукване. Леле, че беше хубаво.

На Лион му стана толкова хубаво, че направи същото с „Продължавай да се носиш“. След това и с „Безгрижен“. Същата съдба сполетя и „Точно така“ на Шоуадиуади. Сетне грабна „Фанфари за обикновения човек“, новия сингъл на „Емерсън Лейк и Палмър“ и я запокити към стената с неприкрита злоба. След малко подът в стаята за прослушване бе осеян с парчета пластмаса.

Лион избута купчината плочи, за да си направи място, започна да разлиства последния брой на „Пейпър“ и въздъхна заради тъпоумните писания. Тези хора нямаха ли представа какво става по света?

Даг Уд бе на корицата и се опитваше да пробутва старите си наркомански номера пред Берлинската стена. Лион се радваше за Тери — представи си го как се е надул от гордост, когато е видял, че статията му е на първа страница — но чак пък толкова. Като че ли рок певецът Лу Рийд вече не бе постигнал същото и резултатът не бе по-добър! Като че ли Даг Уд можеше да различи Карл Маркс от Гручо!

Тери страшно се захласваше по простотиите на кралете на рока, каза си Лион. С всички тук бе така.

Той се прозя, обърна на втора страница и въздъхна, когато видя чартовете. Диско парчета за безмозъчни кретени бяха по първите места на класациите — Дона Съмър се правеше, че получава оргазъм след оргазъм в „Изпитвам любов“, — а топ сред албумите бе музика, която протягаше ръка за помощ към изтерзаните съсухрени домакини, за да преживеят по-лесно менопаузата. „Джони Матиас Кълекшън“.

Лион изсумтя презрително. Разлисти „Пейпър“, а пръстите му също като настроението ставаха по-черни с всяко следващо движение.

Група „Итър“ щели да записват нов албум по време на ученическата ваканция… няколко нови сингъла на „Пайлът“, на „Джентъл Джайънт“ и на „Рой Уд Банд“… нови албуми на Рай Кудър, „Бони М“ и „Модърн Лавърс“…

И след тях — най-сетне! — най-долу на единайсета страница, сбутани в един ъгъл, притиснати от гръмката реклама за концерта на „Аеросмит“ в Рединг и ексклузивен материал за разпадането на „Стийли Спан“, бяха поместени няколко кратки параграфа, които привлякоха вниманието на Лион и накараха сърцето му да започне да блъска. Той бе писал материала.

Този уикенд Националният фронт планира демонстрация, която ще се проведе в квартал, обитаван предимно от чернокожи. Като прикрият расистките си възгледи зад кампания против кражбите и насилието и поемат под безброй развети национални знамена „Юниън Джак“, демонстрантите от НФ възнамеряват да тръгнат от Клифтън Райз, Ню Крос. Маршрутът и времето на демонстрацията все още не са обявени.

Местното подразделение на „Повсеместната кампания против расизма и фашизма за Луишам“ (ПКПРФЛ) планира мирен контрапоход. Сборният пункт на участниците ще бъде Лейдиуел Фийлдс, непосредствено до железопътна гара „Лейдиуел“, в 11.

Бъдете там или ще докажете какви сте скапаняци.

Вестникът бе излязъл по будките из цялата страна в четвъртък, а в Лондон — още в сряда. Та това бе преди цяла вечност, каза си Лион. Истината бе, че миналата събота демонстрацията и мирният контрапоход се бяха обединили и прераснали в най-неудържимата размирица, на която Лондон ставаше свидетел от войната насам. Лион Пек бе сред демонстрантите.

Бях там, каза си той и докосна синината на скулата, където се бе стоварило коляното на конен полицай. Бе видял как се случи всичко. Докато повечето от приятелите и връстниците му мечтаеха да са на концерта на „Аеросмит“ в Рединг, Леон се озова в центъра на размириците в Луишам, притиснат от протестиращите, изтласкани назад от конните полицаи, и имаше чувството, че идва свършекът на света.

Знамената плющяха, участниците мятаха тухли, конните полицаи се врязваха в тълпата, бойните редици се люшкаха ту напред, ту назад сред писъците, долитащи отвсякъде, и сред невъобразимия хаос. Оранжеви димни бомби се търкаляха по Луишам Хай Стрийт, из въздуха се носеше прахоляк от оронена мазилка, навсякъде се въргаляха боклуци от преобърнатите кофи, чуваше се трясък от счупени бутилки, викове, обиди, песни. Трошаха се витрини.

Най-осезаемият спомен на Лион бе физическото усещане за бунт, пламнало в кръвта му, загнездило се в костите. Краката му омекнаха от ужас, когато из въздуха затрещяха оръжия, а полицаите пришпориха конете си през тълпата; сърцето му заблъска диво, когато забеляза омразата по лицата на демонстрантите, и го обзе заслепяващ гняв, щом забеляза тесногръдите фанатици да пробутват расистките си възгледи в квартал, където почти всички бяха черни.

Никога през живота си не бе изпитвал толкова силен страх. А същевременно си даваше сметка, че на което и друго място да бе попаднал, едва ли щеше да се радва повече.

А това имаше значение. Имаше по-голямо значение от всичко друго. Лион Пек, дете на мира и благополучието, бе посветил съботния си следобед на кауза, за която баща му се бе бил през войната в Италия — Сицилия, Монте Казино и похода към Рим. Беше се сражавал срещу нацистите.

Лион не се заблуждаваше. Бе отдал на Луишам един съботен следобед от живота си. В никакъв случай не можеше да го сравнява с онова, на което е бил подложен старият по време на Втората световна война. Но пък преживяването нямаше равно на себе си.

Когато беше по-млад, Лион участваше в политическия живот на училището и университета. Сега обаче бе съвсем различно. Лицето на пакистанеца, който държеше магазин в края на улицата, където Лион бе клекнал, бе нарязано от ножа на някой расист. Нацистите се завръщаха. Истина бе. Човек или трябваше да направи нещо по въпроса, или да върви да гледа „Аеросмит“ в Рединг.

По-късно следобед в този слънчев съботен ден, когато бунтът започваше да се превръща в спомен, също както когато Лион хвърляше киселина в залите на Лондонската школа по икономика, той спря пред магазин за техника на Оксфорд Стрийт, за да види новините на десетките телевизори на витрината. Бунтът бе водещата новина. Единствената новина. Четвърт от столичните полицаи бяха изпратени да потушат размириците и въпреки това не бяха успели да се справят с положението.

Лион се запита дали някой от читателите на „Пейпър“ е отишъл в Луишам, след като е прочел мижавото му съобщение. Запита се дали бе постигнал нещо. Запита се дали в най-скоро време няма всички да заговорят — наложи му се да погледне така наречения си материал — за ПКПРФЛ. След това обърна страницата и обявите го върнаха към действителността. Истината бе, че читателите им се интересуваха предимно от тях.

ЗАПРИЛИЧАЙТЕ НА СКАНДИНАВЦИ! Сабо е скандинавски стил — 5,50 лири стерлинги… Ризи от тензух за 2,70 лири плюс 20 пени за опаковка и доставка… Хипарски рисувани клош панталони — „първокачествен памучен рисуван клош“. Все още само за 2,60 лири стерлинги.

Лион насочи мислите си към модните тенденции с огромно нежелание и се зачуди още ли има хора, които носят тези боклуци. Той самият приличаше на Рамон с къса коса — лондонски вариант на типичен нюйоркчанин. Този стил нашепваше: старая се, но не прекалено.

Лицето и тялото на Лион все още не съответстваха на зализаните мъжкарски дрехи. На двайсет бе слаб като хрътка, създаваше впечатление на крехко момче, на което не му се налага да се бръсне повече от веднъж в седмицата.

На ревера на коженото моторджийско яке от „Луис“ бе закачил пластмасова значка, на която Джими Хил бе застанал в профил също като Владимир Илич Ленин. Носеше прави дънки „Левис“, поизносена тениска с „Тин Лизи“ отпред, бели маратонки „Адидас“ с три сини ленти отстрани. Това си оставаше типичната униформа за всеки отракан мъж, който живееше в големия град през лятото на 1977 година, въпреки че Лион бе придал свой облик на униформата с мека шапка, купена от магазин за стоки втора ръка. Колкото и да бе странно, човек не можеше да види подобно съчетание на последните страници на „Пейпър“, където все още се опитваха да пробутват останките от модата и духа на шейсетте.

Бижута с листа от канабис. Листо от масивно сребро на сребърна верижка — 7 лири стерлинги.

Лион затвори „Пейпър“ и поклати глава. Нагласи меката шапка. Все едно че нищо не се бе променило. Все едно че навън не се водеше война.

На Лион му се струваше, че всички, които познава, живееха в сън още от шейсетте. И колегите му в „Пейпър“, и всички читатели до един, и баща му — най-вече баща му, който в продължение на няколко години бе член на „Кампанията за мирно ядрено разоръжаване“, но сега предпочиташе да членува в голф клуб.

Какво им ставаше на всички? Нима не разбираха, че е дошло времето да надигнат глави, за да отстояват убежденията си? Защо според тях Националният фронт бе организирал демонстрацията в Южен Лондон? Той отново докосна синината на бузата си и му се прииска петното да остане там завинаги.

Изобщо не ставаше дума за незначително кривване от модата — да предпочете дълга коса или къса щръкнала, клош панталони или прави тесни, музикалните легенди Елвис или Джони Ротън. Трябваше да направи много по-съществен избор — дори не просто между Националния фронт и Социалистическата работническа партия, които оклепваха както им падне лозунгите на конкурентите си из целия град, също като бандите от „Уестсайдска история“, същински Шаркс и Джетс на политическия екстремизъм, — а да избере между зло, омраза, расизъм, ксенофобия, фанатизъм и тяхната противоположност.

Разтреперваше се от страх всеки път, когато си спомнеше за Луишам. Замеряха демонстрантите с камъни. Лицата около него бяха разкривени от омраза. Полицаите удряха с палки, блъскаха с крака и колене. Пламваха неочаквани схватки, размахваха се юмруци, раздаваха се ритници, когато някой от участниците в демонстрацията пробиеше полицейския кордон. Конете се насраха от страх, когато ги пришпориха, за да навлязат сред демонстрантите. Лион разбираше как се чувстват нещастните животни. Луишам бе първият случай на насилие, в който участваше, ако не се брои един побой на игрището, докато беше в началното училище. Тогава загуби.

Естествено, каза си Лион, та тя беше прекалено едра за деветгодишно момиче.

Продължи да рови из плочите със сингъли, докато най-сетне откри нещо, което си струваше. „Празна работа“ на „Секс Пистълс“. Сложи плочата на барабана, нагласи иглата и дръпна ръчката за автоматично повторение. Щом колоните забълваха острия вой на китарата, той се зае да унищожи останалите плочи. Братята Джексън, Дона Съмър, „Хот Чокълит“, Карли Саймън и „Брадърхуд ъв Мен“ — запокити ги една по една към другия край на стаята и те се пръснаха на черни парчета.

Лион тъкмо се канеше да метне и „Ма Бейкър“ на „Вони М“, когато вратата се отвори и на прага застана възрастен чернокож чистач, стиснал прахосмукачка, който зяпна с отворена уста пред съсипаните плочи, осеяли килима.

Бога ми, какво правиш, човече? — ахна чистачът.

— Оправям сингълите — отвърна Лион и целият пламна от смущение. — Тъкмо се канех да разчистя цялата тази неразбория.

Съпроводен от зоркия поглед на човека, Лион се отпусна на колене и започна да събира счупените парчета, усмихнат гузно, с надеждата това да бъде прието като знак на солидарност и неизречено извинение.

 

 

Дано да обичаш къри — обърна се майката на Тери към Мисти.

— Обожавам къри — отвърна момичето. — Между другото, баща ми е роден в Индия.

Тери я стрелна с поглед. Нямаше представа, че баща й е роден в Индия. Май имаше доста неща, които не знаеше за нея, въпреки че бяха гаджета от Коледа.

Мисти, Тери и родителите му пристъпваха, обзети от неудобство, в тясното антре. Младата жена възторжено обясняваше за британското колониално величие и за Киплинг, който бил написал как трябва да се приготвя пиле, мариновано в кисело мляко, залято с доматен сос. Родителите на Тери се усмихваха любезно, докато тя бъбреше. Баща му пое сака с фотоапарата; Тери забеляза, че приятелката му е махнала розовите белезници и ги е натъпкала вътре. За пръв път я водеше на гости у тях и всеки се стараеше да направи добро впечатление на останалите. Мисти бе включила чара си на пълна мощност, бащата на Тери си бе облякъл риза, майка му бе подготвила специално меню, а Тери не донесе дрехите си за пране.

Влязоха в хола, посрещнати от високия говор на някакъв стар филм, който се блещеше от телевизора в ъгъла. В първия момент привлече вниманието на всички. Тони Къртис и Сидни Поатие, бял расист и горд чернокож, все още вързани с белезници един за друг, се опитваха да избягат от китайска банда.

— „Дръзките“ — уточни майката на Тери. — Тони Къртис беше очарователен.

— Ще го спра — обади се бащата на Тери. Това бе сигурен знак, че към гостенката трябва да се отнасят като към кралска особа. Двамата не гасяха телевизора, докато говорителите не им пожелаеха лека нощ.

— Какво беше казал Трюфо за живота пред телевизора? — попита Мисти и красивото й лице се смръщи съсредоточено.

— Не си спомням, миличка — отвърна майката на Тери с такова изражение, все едно че току-що я бяха попитали за името на последния сингъл на актьора певец Дес О’Конър и то бе на върха на езика й, ала продължаваше да й убягва.

— Трюфо казва, че преди да изобретят телевизията, хората гледали огъня — обясни напълно сериозно Мисти, както винаги, когато цитираше някого от идолите си. — Той казва, че хората винаги са имали нужда от кино.

Всички се замислиха над думите й.

— Искаш ли хапка с аперитива? — предложи й майката на Тери и подаде чиния със сгърчени миникренвиршчета, набодени с малки клечки. — Вземи си две, миличка. Съвсем малки са.

На Тери му се струваше странно и много необичайно, че Мисти се е настанила спокойно на кафявата гарнитура в дома, където бе прекарал детството си. Когато беше още малък, баща му работеше на три места, за да могат да се изнесат от апартамента под наем, разположен над месарския магазин, и да си имат своя къща, но съзнаваше, че за момиче като Мисти домът мечта на майка му и баща му сигурно изглеждаше твърде скромен.

Тапетите бяха релефни, в единия ъгъл имаше пиано, стъпило здраво върху оранжевия мокет, който приличаше на стелка в кола, останала след някоя тежка катастрофа. Имаше и две табуретки, тапицирани в същия цвят, за да си качват краката, докато четат „Ревей“ (мама) и „Рийдърс Дайджест“ (татко). Мисти бе кацнала по средата на канапето в така наречения хол и се канеше да отпие от така наречения чай.

За всички бе странно и необичайно. Холът, канапето, чаят — имаше чувството, че дори родителите му се изразяват по различен начин в нейно присъствие.

Бащата на Тери беше зяпнал с празен сънен поглед към празния екран на телевизора, стиснал забравената клечка от миникренвирша с два пръста. Бе станал преди малко и се канеше да тръгне за поредната нощна смяна на пазара за месо „Смитфийлд“. Дори да бе напълно буден, светските разговори не бяха стихията му, освен когато бе сред хора, които познаваше от години, като например продавачите и носачите на пазара. Затова пък в цяла Англия нямаше човек, който да надприказва майка му. Тя се пъхна в кухнята и не спря да бъбри с Мисти през прозорчето за сервиране, като надничаше също като моряк през люк.

— Много ми харесва роклята ти — подхвърли тя и опипа с поглед бялата рокля на Мисти чак до моторджийските ботуши. — Изключителна е. — Не спомена и дума за грубите ботуши. — Пиле ли предпочиташ с кърито, или говеждо, миличка?

Мисти едва се сдържа да не изписка от радост.

— Не мога да повярвам, че си приготвила всичко това!

Тери знаеше, че не се е престарала с кърито. Майка му просто изсипваше пликче полуфабрикат във вряща вода и го оставяше да къкри петнайсет минути. Беше наясно, че това е много далече от кърито, което гаджето му очакваше. Също така бе наясно, че Мисти е свикнала да си поръчва храна за вкъщи от истински индийски ресторанти.

Докато пиеше чая, Тери усети как сърцето му се свива и се подготви за същото унижение, което бе изпитал в началното училище, когато след един час по физическо Косматия Нортън скри панталоните му. Тъй като не успя да открие сивите къси панталонки, натъпкани зад писоара (много ти благодаря, Космати), Тери мина по безкрайния коридор до класната стая облечен в пълна униформа, но без панталонките.

— Много се извинявам, госпожице…

Останалото бе заглушено от подигравателния смях на трийсетте осемгодишни деца. И сега се чувстваше по същия начин, докато чакаше майка му да сервира кърито. Все едно че Косматия Нортън отново бе скрил панталоните му в кенефа.

А най-смешното бе, че майка му умееше да готви.

Докато Тери живееше у дома, за чая (Мисти би го нарекла вечеря) и вечерята в неделя (Мисти би я нарекла обяд) майка му винаги сервираше някакво месо и два вида зеленчук, а на празници правеше разкошно печено.

С изключение на неделите, похапваха всеки седнал на любимия си стол, дъвчеха някаква мръвка, поднесена в гнездо от картофено пюре, или свински пържоли с прогизнали варени зеленчуци, докато гледаха сериали: „Сервираха ли ви?“ или документалния „Светът воюва“, или „Фолти Тауърс“ или „Цялата ни страна“, или „Игра на поколения“. „Радвам се да ви видя, да ви видя е истинска радост!“

Само че нещо се бе случило, откакто Тери напусна дома си. Сега вече тук се приготвяха само полуфабрикати — пиле марка „Веста“ сочно, с ориз, вкусът на Индия на „Бърдс Ай“, „Искате гулаш, вземете «Смаш»“, — храна за космонавти, тъмни на цвят прахообразни ястия или кафяви парчета, които трябваше само да полееш с вряла вода или да ги кипнеш.

Когато Тери беше малък, майка му печеше хляб и вкусът му беше божествен. Приказният аромат на извадения от фурната самун направо го побъркваше. Сега вече майка му не намираше време за подобни занимания. Баща му разправяше, че вината била на движението за правата на жените и фирмите производителки на полуфабрикати.

Само че тази вечер майка му бе запретнала ръкави, поне доколкото това бе възможно в тези модерни времена, и сърцето на Тери се изпълни с обич към нея заради положените усилия, въпреки че напоследък нямаше никакъв апетит.

Преместиха се на масата в хола, обикновено запазена за неделите и Коледа; отстрани на най-хубавия им сервиз бяха поставени хартиени салфетки, прегънати на триъгълници, а до тях стърчаха чашите с коктейл от кралски скариди. Бутилката „Ламбруско“ вече бе отворена.

— Значи работиш нощни смени — обърна се Мисти към бащата на Тери. — Също като нас.

Татко му се размърда притеснен на стола, докато оглеждаше загребаната хапка коктейл, плувнал в розов сос.

— М-хм — отвърна той. — Нощни смени. Работя нощем. Точно така.

— Никак не ти допада, нали, говоря за работата нощем — уточни майка му, за да го накара да продължи. — Много мрази нощните смени — обърна се тя към Мисти с престорен шепот.

— Защо така, татко? — попита Тери и побутна коктейла с лъжичката. Баща му поемаше нощни смени, откакто Тери се помнеше. Не му бе хрумвало, че може да предпочита работа през деня. — Защо мразиш нощните смени толкова много, татко?

Старият изсумтя. Ако човек успееше да го извади от мълчанието, за да каже нещо, той беше стряскащо откровен.

— Защото работиш, когато всички други спят. А спиш, когато останалите са будни. Ставаш, когато денят си е отишъл, и не ти сервират корнфлейкс или пържени филийки, както си му е редът, а трябва да се тъпчеш с коктейл от скариди.

Въпреки че устата му бе пълна със скариди, той се усмихна на съпругата си, за да смекчи острите думи и да й покаже благодарността си за положените усилия. Мисти също се усмихна и кимна, сякаш всичко бе чудесно.

— Някой иска ли салата? — предложи майката на Тери.

— Аз не — отвърна Тери.

— Аз искам малко — протегна ръка бащата на Тери.

— Много обича салата — обясни майката на Тери.

Тери знаеше, че това не е истинска салата — знаеше, че така наречената салата са просто нарязани домати, краставици и маруля с някоя и друга накълцана репичка за специални случаи, като днес. Знаеше, че Мисти очаква салата с някаква заливка. Или сос винегрет, или майонезен сос, или зехтин, или нещо такова. Знаеше, че е така, защото когато попадна в „Пейпър“, имаше чувството, че преминава невероятен курс по опознаване на най-различни ястия от най-различни ресторанти, тъй като всички говорители за пресата от всички звукозаписни студиа на площад „Сохо“ хукнаха да черпят новото момче и бръкнаха дълбоко в представителните, докато не разбраха, че той така или иначе ще се светне какви са подлярските им номера.

Имаше още нещо, което забеляза у Мисти. Заливката за салата не беше толкова важна, колкото да накара майка му да се чувства горда, че е положила старание, и това го трогна. Когато тя заяви, че полуготовото къри е истинска фантазия, Тери бе влюбен в нея много повече отпреди, ако това бе възможно.

— Кажи, Тел, хареса ли ти Берлин? — обърна се майка му към него и разряза с ножа за хляб тортата „Шварцвалд“. Дори да бе забелязала, че синът й похапва само от любезност, тя не го показа.

— Невероятен е — отвърна Тери.

Майка му размаха ножа.

— Не е ли чудесно да имаш възможност да пътуващ по цял свят и да ти плащат. Ти си ходил в Германия, нали? — обърна се тя към баща му. Тери забеляза, че повечето неща, които майка му казваше, завършваха с въпрос към баща му, сякаш се страхуваше да не би обичайната му мълчаливост да е причинена от обида, че никой не го включва в разговора.

— По мое време беше малко по-различно — отвърна бащата на Тери.

— Защо, господин Уорбойс? — полюбопитства Мисти.

Бащата на Тери се усмихна мрачно.

— Защото все се намираше по някой изрод, който да стреля по мен.

Мисти поклати удивено глава.

— Животът ви е бил толкова интересен — рече тя. Докосна ръката на майка му, където бе венчалната халка и диамантеният пръстен, подарък за миналия й рожден ден. — И на двамата. Депресията… войната… все едно че сте преживели историята. — Погледна към Тери. — А нашето поколение! Какво сме видели, какво сме направили?

Родителите на Тери я наблюдаваха. Световна война, глобален икономически срив — за тях това бяха нормални неща.

— Парче торта? — предложи майката на Тери.

Взеха чинийките с „Шварцвалд“ и се преместиха на канапето, а Мисти се настани на кръглия стол пред пианото и вдигна капака.

— Десет години ходих на уроци — обясни тя. — От петгодишна, чак до петнайсет. Мама много държеше да се науча.

Тери се усмихна гордо. Нямаше представа, че тя може да свири на пиано. Усмивката му се стопи, когато стана ясно, че не е никак добра. Мисти изпълни най-трагичната версия на „Чопстикс“, която някога бе чувал.

— Десет години ли каза? — Бащата на Тери се разсмя искрено развеселен. — Май трябва да поискаш да ти върнат парите за уроците, миличка.

— Позабравила съм вече — усмихна се Мисти и прие казаното откъм смешната страна.

— Не го слушай, миличка — намеси се майката на Тери и седна до Мисти. — Направи ми малко място. Дай да пробвам и аз.

Пианото бе на бабата на Тери, майката на майка му, останало от времето преди да се появи телевизията, когато всяко семейство от Ийст Енд си имало пиано в някой ъгъл на къщата, а пилците кудкудякали на двора. На времето хората сами се грижели за забавленията си и сами си осигурявали домашни яйца. В малкия хол нямаше достатъчно място за пиано, но майката на Тери отказваше да го продаде, още повече че баба му вече я нямаше.

Майка му прегъна пръсти и те звучно изпукаха, усмихна се свенливо, след това засвири стара песен и запя как човек вижда недостатъците на любимия, но въпреки това остава с него. Свиреше с лекотата на самоука пианистка, а тихият й треперлив глас ги накара да притихнат, въпреки че по лицето на баща му плъзна хитра усмивка.

„Не съвсем, ангел,

ангелите са толкова малко…“

Макар че спря да пее, майката на Тери продължи да свири и баща му се засмя очарован.

— Забравила е думите — обясни той, почувствал се неловко, макар да личеше, че се гордее със съпругата си и се наслаждава на дарбата й. Само че тя не бе забравила думите.

„И докат не дойде ден и той не се появи…“

Погледна разочаровано бащата на Тери.

„Ще бъда аз до теб.“

Мисти наблюдаваше майката на Тери много сериозно, сякаш се намираше в църква или бе до Трюфо, който казва нещо важно.

Веднъж Мисти бе признала пред Тери, че не била опитвала нескафе, преди да напусне дома си. А той знаеше, че накрая майка му ще сервира кафе от бурканче „Нескафе“. Освен това знаеше, че майка му ще сипе и захар, и мляко, без да се сети да попита Мисти дали иска или не, както е редно. Също така знаеше, че някой трябва да измие лъжичките, които бяха използвали за коктейла, за да има с какво да разбъркат кафето.

Но докато наблюдаваше как гаджето му не откъсва очи от майка му, Тери за пръв път почувства, че подобни дреболии нямат никакво значение.

 

 

Поклащането на влака събуди Рей Кийли.

Той отметна дълъг рус кичур от подпухналите си очи и се взря навън към полята, пръснатите фермерски къщи и два дръгливи коня. Един час до Лондон, каза си.

Рей познаваше тези поля също като циферблата на часовника. Познаваше дори конете. Минаваше през тази част на страната вече три години откакто навърши петнайсет и пътуваше на север, за да види бандите, тръгнали на турне в Нюкасъл и Лестър, в Манчестър и Ливърпул, Лийдс и Глазгоу, а след това се прибираше в Лондон, за да пише за тях.

Чак сега разбра какво го бе събудило. В купето долитаха гласове, кресливи, груби, редяха ругатни, без да се съобразяват с никого. Приближаваше група футболни запалянковци, отправили се към, вагон-ресторанта. Поне приличаха на футболни запалянковци — с дълги несресани коси, тениски и ризи с къси ръкави, прилепнали като втора кожа, разкроените им панталони се вееха около грубите ботуши. Сграбчи го познатият страх и той се сви още повече на твърдата седалка, типична за британските влакове, и остави предните кичури коса да засипят лицето му с надеждата да го скрият от света.

Рей познаваше този тип хора, беше наясно какво ще си помислят за него, щом го видят с дългата коса, дънковото яке, белите дънки и каубойските ботуши. Само че в момента предпочитаха да пият по една бира, вместо да тормозят самотния хипар, затова продължиха с хихикане към другия край на вагона.

Рей затвори очи. Не се чувстваше добре. Тази нощ не можа да спи, въпреки че по някое време, изглежда, се бе унесъл, защото нямаше спомен кога жената си е тръгнала от хотелската му стая.

Тя бе говорител за пресата на звукозаписната компания, дошла, за да се увери, че Рей гледа концертите и интервюира вокалиста по време на турнето. Той много я харесваше — приличаше малко на момичето от „Букет бодлива тел“ и беше наясно с музиката. За съжаление Рей много добре знаеше, че следващия път, когато се срещнеха, тя щеше да се държи така, сякаш нищо не се е случило. Все така ставаше. Човек трябваше да приема тези неща по-леко.

Винаги когато се връщаше, се чувстваше потиснат. Беше уморен. Мъчеше го махмурлук. Ушите му пищяха след два концерта и две прослушвания на записи през последните четирийсет и осем часа. Да не говорим, че винаги имаше някое момиче, по което си падаше, а то се оказваше някъде другаде същата вечер. Освен това трябваше да се прибере.

Младежите се върнаха. Надигаха кутии „Карлсберг специално“ и някои огледаха Рей с присмехулно безразличие. Той се зазяпа през прозореца, опита се да овладее дишането си, усети как сърцето му блъска под дънковото яке. Напоследък бяха плъзнали навсякъде. И въпреки това са едно нищо в сравнение с баща ми, помисли си той. Баща му направо щеше да ги пречука.

След това сигурно бе заспал отново, защото когато се събуди, слънцето се снишаваше и му трябваха няколко мига, за да осъзнае, че полята и нивите са останали някъде далече и се взира в изписани с графити стени, а хората приготвят багажа си, защото влакът влизаше в гара „Юстън“.

Беше 16 август 1977 година и нощта се спускаше.