Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tidings, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Уилям Уортън. Илюзии

Превод: Милко Христов

Редактор: Весела Прошкова

Худ. оформление: Милко Стоименов

Коректор: Красимира Георгиева

ИК „РАТА“ ЕООД, София, 2005

ISBN: 954–9608–08–5

 

Предпечатна подготовка: „КВАЗАР“ ООД

Печат: „БАГРА“ ЕООД

История

  1. — Добавяне

VII
Седем лебеда плуват

Събуждам се. Тъмно е. Отварям очи веднага, сякаш някой ме е разтърсил. Не ми се ходи до тоалетната, следователно не е минало много време, откакто съм си легнал. Всички спят. От леглото на Бен се разнася равномерно дишане. Надигам се да погледна огъня. Последният пън, който сложих, е изгорял. Трябва да хвърля още дърва, но сигурно не е необходимо, защото навън е топло. Лягам по гръб. Опитвам се да видя колко е часът, но комбинацията от оскъдна светлина и замъглено зрение ми попречва. Макар да съм уморен, имам чувството, че няма да заспя. В главата ми сякаш трескаво се върти някаква машинка.

Накрая решавам да стана, да пия вода, да прочистя организма си от виното, да хвърля дърва в огъня и да се изпикая, за всеки случай. Така може да изкарам до сутринта.

Долепям се до стената, отмятам завивките и внимателно се измъквам от леглото. Не искам да будя Лор. Първо изпивам две чаши вода — толкова студена, че зъбите ми изтръпват. Лор я затопля, когато мие зъбите си и никога не пие направо от кранчето, дори през лятото. Налива водата в шише и я оставя да придобие стайна температура.

Хвърлям в огъня два големи пъна. Горим дърва така, сякаш запасите ни са неизчерпаеми. Ала дървата свършват. Както и моите дни — може би ми остават само девет хиляди, ако ми провърви. Решавам да пикая навън. Обувам чехлите, взимам джобното фенерче, безшумно отмествам газената бутилка, отварям вратата и я затварям, колкото мога по-плътно. Запалвам фенерчето и се изпикавам във водата, която вече не е замръзнала.

Внимателно се качвам на бента. Осветявам мястото, където бяхме направили яслата. Все едно наблюдавам потъването на „Титаник“.

Вероятно ме е събудило движението на леда. Фигурите — разтопени почти до неузнаваемост овални парчета — още се извисяват над повърхността, но ледът, върху който са изваяни, се е откъснал, наклонил се е на една страна и водата бавно поглъща скулптурите. Двама от влъхвите са вече под водата, а третият се е превърнал в безформена буца. В мрачните дълбини плават снежни топки. Водата бавно и безмилостно се покачва. Единият пастир и младенецът в люлката потъват. Дева Мария, Йосиф и животните се накланят. След десет минути всичко изчезва.

Става ми студено, макар че духа южен вятър.

Внимателно слизам по стъпалата. Съзнавам, че лесно мога да падна и да си счупя нещо. Смъртта ни дебне незабележимо. Вероятно можем да се борим с нея с физически упражнения, природосъобразна храна, тичане и йога, но може ли да отблъснеш тигър с навит на руло вестник? Насочвам лъча на фенерчето към термометъра. Плюс десет градуса. Поглеждам часовника си. Полунощ.

Треперейки, събувам мокрите и студени чехли и лягам. Леглото е още топло. Как ще обясня на Лор защо чехлите са мокри? И двамата ги използваме. Носим един и същ номер обувки. Може би трябва да стана отново и да ги сложа до камината да съхнат. Не, студено ми е. Знам, че няма да заспя. Лорета се обръща и слага ръка на устата ми. Целувам я. Пръстите й са като удължени устни.

— Съжалявам, Лор. Събудих ли те?

— Не, бях будна.

— Излизах навън.

— Знам.

— Намокрих чехлите.

— Досетих се. Не се тревожи за това. Няма значение.

Тя лежи по гръб. Не мога да видя дали очите й са отворени.

— Гледах как яслата потъва в езерото. Ледът се наклони и се плъзна във водата. Все едно наблюдавах потъването на кораб.

— Много жалко, скъпи. Надявах се, че скулптурите ще издържат, докато момичетата заминат. Работиха толкова усърдно.

Имам чувството, че Лорета е полузаспала. Гласът й е много по-тих, спокоен и ясен от обичайния. Би трябвало да млъкна и да я оставя на мира, но се чувствам самотен. Претъркалям се на другата страна и слагам ръка върху нея. Тя се обръща с гръб и ме блъсва със задник.

— Честита годишнина, Лор.

— Още не е станало утре, скъпи.

— Минава дванайсет. Женени сме от трийсет години. Кой би повярвал?

— Аз. Само че се оженихме в Илинойс, а там са седем часа след нас. Пък и сключихме брак в девет сутринта. Дотогава има още шестнайсет часа.

Сега знам, че тя е напълно будна. Сънен човек не може да направи тези изчисления. А може би отдавна е пресметнала всичко.

— Разговарях с Майк. Мисли да работи при мосю Коста и да живее в Париж. Иска да зареже образованието.

— Щом наистина го иска, предполагам, че не можем да направим нищо. И без това не мислех, че има желание да стане палеонтолог. Някак си не му подхожда. Смятам, че се е въвлякъл в някакво сложно премеждие.

— Да, може би. Но аз се притеснявам, че всъщност не иска да се жени. Възможно е да се залавя с брака, както с науката — по случайност. Просто поема най-лесния път.

— Така става с почти всичко, скъпи. Не се съпротивлявай толкова усилено. Остави нещата да следват естествения си ход. Няма върховен господар, нито предсказуем план. Трябва да имаш повече увереност.

Отново лягам по гръб. Лорета не помръдва. Клоните на дърветата се удрят в покрива. Не ги ли отрежа, ще строшат плочите. Преди да заминем, може да накарам Бен да държи стълбата, за да се кача и да се справя с тях. Искам да говоря с Лор още.

— Опитах се да убедя Майк да продължи образованието си и да получи поне учителска правоспособност. Така ще може да си намери някъде работа като преподавател. Казах му, че докато учи, ще им помагаме финансово. Имаш ли нещо против?

— Съвсем не, Уил. Ще направя каквото е необходимо, за да стъпят на краката си и да живеят щастливо. Нищо друго няма значение.

И тя ляга по гръб. Мръсен номер. Събудих я, а сега се е вторачила в тавана. Надявам се, че не забелязва клоните. Не мога да млъкна.

— Но после се замислих. Ако Никол роди и ти останеш вкъщи с половин заплата, ако Маги се разведе и отгоре на всичко издържаме Майк и Женевиев, не знам дали ще остане нещо за нас.

Лорета се обръща към мен, подпира се на лакът и слага ръка на гърдите ми. Целува ме по бузата и после съвсем леко по устата.

— Всичко ще се нареди, скъпи. Престани да се тревожиш. Обзалагам се, че кръвното ти налягане е скочило и безсънието не ти помага. Нямаме грижи. Всички са здрави. Това е най-важното. А що се отнася до парите, можем да продадем къщата на майка ти. Ще бъдат повече от достатъчни.

Навеждам се над Лор.

— Но, Лорета, тя е нашето гнездо с яйца — бели пари за черни дни. Всичко, което имаме, освен мелницата. Сигурно се шегуваш. Къщата е единственото, на което можем да разчитаме, когато остареем.

Тя се усмихва. После ме притегля към себе си за хубава и страстна целувка. Отдавна не сме се целували така. Забравил съм колко е приятно. Лор ме поглежда в очите.

— Виж какво, скъпи. Въпреки че след неколкомесечна пауза пак имам менструация, вече нямаме нищо общо с яйцата. Тази част от живота ни свърши. Да, гнездата ни останаха — тази мелница и апартаментът в Париж. Наемът е дългосрочен и ще можем да го плащаме. Не се нуждаем нито от гнездо, нито от яйца. Но нашите деца се нуждаят. Не виждам как бихме могли да изхарчим парите си по-добре, отколкото да инвестираме в техните яйца и гнезда. Мисля, че и родителите ти са разсъждавали по същия начин. Убедена съм, че това е най-разумното вложение за техните пари.

И така, пак се провалям. Изглежда тези неща не са ми ясни. Някой трябва да ми ги обясни. Сгушвам се в нея.

— Как си могла да живееш толкова дълго с един глупак, Лор? Не съм изпълнил никое от обещанията си към теб. Ти се омъжи за човек, който щеше да става велик философ, а сега си забутана в една чужда страна, далеч от децата и единствения ни внук. Трябва да работиш, за да свързваме двата края. Не получи нищо от сделката. Пак ще попитам, както правя на всяка годишнина, макар че според въртенето на земното кълбо и твоите изчисления сме на осемнайсет часа от действителното събитие — искаш ли да се откажеш? Не си се променила. Защо не се измъкнеш, докато все още можеш? От онова, което съм чел по въпросите на секса, психолозите биха ни осъдили на двайсет годишни сеанси и обучаване в чувственост. Сигурна ли си, че искаш да продължаваш така?

Отначало не мога да разбера дали тя се смее или плаче. Цялото й тяло се тресе и трепери. После осъзнавам, че е комбинация от двете. Притискам я до себе си. Когато докосвам лицето й, усещам, че е плакала. Бузите й са студени, хлъзгави и мокри.

— Аз съм тук, Уил. Не съм срещала по-мил и добър човек от теб. Малко жени биха казали това за съпрузите си. Правя всичко възможно. Само те моля, дай ми малко време.

 

 

Няма какво повече да си кажем. Притискаме се един до друг и ми се струва, че тя заспива в прегръдките ми. Измъквам се от ръцете й и се изтягам по гръб. Все едно съм изпитал оргазъм. Чувствам се напълно отпуснат. Бавно се разтапям и се рея. Главата ми вече не се върти и постепенно се заема с мислите — не се колебае, а се задълбочава в тях. Приятно усещане. Дали и другите хора го изпитват? За мен е неповторимо.

Размърдвам се, лягам на лявата страна и се вторачвам в каменните стени, които ту се озаряват в розово и оранжево от пламъка на огъня, ту помръкват до сивосиньо и тъмната охра на естествения камък. Знам, че мога да лежа така не повече от пет минути. Инак ще ме заболи кръстът. А заспя ли в тази поза, гърбът ми ще се схване и ще разваля Коледата. Ала забраненият плод е съблазнителен. Позволявам си още няколко минути като подарък за Коледа и за годишнината.

Убеден съм в едно — не можеш да обичаш другите, ако не обичаш себе си. Това е главният ми проблем. Не знам къде загубих увереността си.

Всеки вид любов, ако е нещо повече от уважение, възхищение или страст, има някакво митично свойство, с помощта на което човек чувства и участва в чувствата на другите, в тяхната радост, скръб, възторг и отчаяние. Щастлив си заедно с тях и плачеш, когато те са тъжни. Но за да го направиш, трябва да имаш личен опит с тези емоции.

Лягам по гръб и се вторачвам в дъските на тавана. Де да можех да обичам така! Заспивам.

 

 

Събуждам се и виждам, че е съмнало. Снегът по стъклото на капандурата се е стопил. Клоните на дърветата се поклащат. Вятърът изглежда е утихнал.

Бен вече е станал. Походното легло и дюшекът му са прибрани. Огънят гори силно. Чувам, че Лор прави нещо в кухнята. Горе момичетата се кикотят и местят разни неща. Лор ме поглежда.

— Е, най-после се събуди — отбелязва тя и се взира в часовника си. — След шест часа ще сме женени от трийсет години.

Отдалечавам часовника от лицето си и присвивам очи. Лорета има право. Часът е почти десет. От години не съм спал толкова до късно. Скачам и започвам да оправям леглото. Чувствам се освежен, но движенията ми са мудни. Бухвам възглавниците, приглаждам юргана и отивам при Лорета, която ме прегръща.

— Честита годишнина, Уил! Стоплила съм вода да се измиеш, преди момичетата да слязат. Ще заминат за Париж с Майк и Женевиев. После Майк и Женевиев ще се върнат тук за няколко дни. Девойките изгарят от нетърпение да се позабавляват в добрия стар град на светлините.

Изглежда толкова безгрижна. Още не мога да се разсъня.

Хуквам да се мия. Воня от вчерашното нервно потене, затова бързо се натърквам със сапун и вода. Използвам една от кесиите, които Лор ни купи за Коледа, после си пръскам малко от нейния парфюм. Уж й го подарих, пък го използвам.

Бързо навличам всекидневните си дрехи. Слагам си обувките, когато момичетата се появяват на стълбата. Никол застава на най-долното стъпало, а Маги мъкне чантите.

— Здрасти, татко. Започнахме да мислим, че си умрял. Наспа ли се?

— Да. Не си спомням нищо. Размишлявах и изведнъж, сякаш някой ме удари по главата — все едно с торбичка с пясък.

Маги прескача последното стъпало.

— Честита годишнина, татко! Вече поздравих мама. Не мога да си представя, че сте женени от трийсет години.

Ники струпва багажа върху капака на мазето.

— Мислехме да направим нещо като празнична закуска и после да тръгнем.

Тя се приближава до хладилника и изважда бутилка шампанско.

— Виждаш ли, снощи тайно сложихме това в хладилника. Правим, каквото можем.

Ники е облечена в същите дрехи, с които дойде. Пътуването беше дълго. Прозорецът на колата не се затваря, но този път въздухът не е толкова студен. Бен се приближава до елхата и взима двата си подаръка. Слага ги до чиниите, наредени за Лор и мен.

— Това не са подаръци за Коледа, а за годишнината. Мисля, че още съм твърде малък, за да раздавам коледни подаръци. Освен това тези за годишнината са по-важни.

Лор го прегръща леко, за да не го смути и пуска една вафла в чинията ми.

— Хайде, Уил, започвай да ядеш. Бен, ще отворим подаръците, докато пием шампанското. Имаш ли нещо против?

— Не.

Лор пече вафли, а ние ядем. Майк и Женевиев пристигат с форда, оставят го пред мелницата и изтрополяват по стълбите. Бъбрят весело и изглеждат безгрижни. Дали винаги е било така или само мрачните ми мисли придават на всичко тъмен нюанс?

— Здравейте. Извинявайте, че закъсняхме. Едва се измъкнахме, пък и снощи стояхме до късно. Но истината е, че се успахме.

Двамата заемат местата си. Лор е опекла достатъчно вафли, затова сяда при нас. Много по-приятно е, отколкото да отидем в ресторанта на мадам Льопаж, както възнамерявахме. По-весело е и прилича на нашата сватба. В десет и трийсет сутринта закусихме в един чикагски хотел с изглед към Мичиганското езеро. Денят беше студен и слънчев.

Никол отваря шампанското и налива, без да изсипе капка. Налива дори на Бен. Чашите ни са обикновени, а не за шампанско, и затова наистина се изисква голям майсторлък. Вдигаме чаши. Очите на всички са приковани в мен. Поглеждам Лор, която кима.

— Добре, но този път ще има само една наздравица. Емоциите ми са на привършване.

Вдигам чашата си и оглеждам всички.

— За изминалите трийсет години, които не бяха толкова лесни, колкото изглежда мислят някои от вас. Но си заслужаваха. Бракът не е купа с череши, нито легло от рози. Не е и само легло. Ако изобщо може да се окачестви, бракът е клуб за двама за взаимна подкрепа и възхищение.

Допираме чаши и отпиваме. Шампанското е превъзходно — достатъчно студено и сухо и с дъх на изсушени гроздови стебла. Бен го помирисва, пийва една глътка, избърсва носа си и оставя чашата.

— Отвори подаръка си, татко.

Слагам чашата на масата и дръпвам връвта на непохватно опакованата кутия. Внимателно разгъвам хартията, разтърсвам пакета и се вслушвам в звука, като се усмихвам — така, както правеше баща ми. Дали Бен и Майк ще постъпват по същия начин? Обзалагам се, че ще е така.

Вдигам капака на кутията и се втрещявам. Потискам желанието си да извикам и да заразя всички с емоционалния си порив. Мислех, че продължителният ми сън е възстановил съсипаните ми нерви, но очите ми се напълват със сълзи, докато изваждам от кутията подаръка на Бен. Как е разбрал? Не съм споменавал нищо.

Слагам го на масата. Снегът бавно пада върху стилизирания снежен човек. Има метла, бомбе, черни очи като от въглен и морков вместо нос. Всички ръкопляскат. Бен се усмихва широко — както никога досега.

— Ами, когато го купувах, беше още топло и ти все ми обещаваше, че ще завали сняг. Сега имаме истински сняг и направихме истински снежни човеци, така че този е само един повече.

— Отвори твоя подарък, мамо.

Лор сръчно разопакова пакета. Не се бави, но и не бърза. Прави го стъпка по стъпка. Накрая изважда старомоден стереоскоп с процеп от едната страна, където се слагат диапозитивите. Има и кутия с четирийсет диапозитива. Бен протяга ръка, взима един и го пъха в процепа. На лицето на Лор разцъфва прекрасна усмивка.

— Много е красив, Бен.

Той коленичи до нея и наглася копчето.

— Погледни, мамо. Сякаш наистина си там. По-реално и от действителността.

Лор ми подава стереоскопа. Съзирам червеникавокафяв пейзаж с камили, застанали пред една пирамида. Все едно гледам миналото. Отдалечавам уреда от очите си. Изработката е изящна. Всеки диапозитив е поставен в стъкло, оградено с дървена рамка. Бен е толкова развълнуван, че ръцете му треперят.

— Намерих го на Марше Алигр. Гледах го толкова дълго, че мъжът ми го продаде на половин цена от тази, която каза в началото. За пръв път започвам да осъзнавам колко е забавно да си Дядо Коледа. Това много ми помага.

Лор целува Бен по обраслата с меки косъмчета буза. Той леко се дръпва, но не много.

— Благодаря, Бен. Чудесен подарък. Ще гледам диапозитивите часове наред. Бих искала да споделя това вълшебство с малките първокласници. Знам, че и на тях ще им хареса. Може ли?

Той кима.

От време на време разклащам моя снежен човек, гледам как снежинките падат и си припомням последните няколко дни — танците в хижата на Майк, правенето на ледените скулптури, потъването им във водата и акумулатора на фиата. Спомените са най-хубавият сувенир от всички.

Майк става. В едната си ръка държи чашата, а с другата трака по чинията с вилицата си. Отправяме поглед към него. Много е сериозен.

— А аз искам да съобщя, че двамата с Женевиев отлагаме сватбата. Решихме аз да се върна в Калифорния и да взема учителска правоспособност, а тя ще работи в пощата тук. Ще живее при майка си и ще спестява пари. Не отменяме сватбата, а просто я отлагаме.

Хвърлям бърз поглед към Женевиев. Тя се усмихва на Майк. Чудя се как са стигнали до това споразумение. Надявам се, че не съм им повлиял и решението е тяхно. Отново поемам по пътеката на вината.

Сега Никол трака по чинията си. Лицето й е сериозно, но в крайчеца на устните й трепти усмивка.

— И аз се връщам в университета. После искам да изучавам скулптура при човека, когото се надявах да доведа тук за Коледа. Смятам да го убедя да живее с мен. Оная работа с Дева Мария не е за мен. Видях какво стана с нея — всичко се топи, ледът се накланя и бавно потъва във водата. Ще преследвам онзи мъж, ще го накарам да разбере колко много го обичам и ще намеря начин да го доведа в нашето семейство — дори ако трябва да го ударя по главата с дървен чук или да пронижа сърцето му със стоманено длето… Сигурна съм, че ще бъде чудесен съпруг и баща. Ще го харесате. Той знае какво е истинска любов, но я прахосва за камъните и цимента. Вероятно може да извае целия Морван в една гигантска скулптура и да направи това място известно.

Поглеждам Лор. Усмихва се — този път искрено.

Сядаме, изпиваме шампанското и изяждаме последните вафли. Момичетата започват да пренасят багажа си. Майк и Женевиев отиват да видят езерото. Лор и аз заставаме до капака на пода. Той хлопва и Лор се отпуска в прегръдките ми. Стоим така, а капакът отново се вдига. Маги. Поглежда ни.

— Мамо, татко. Надявам се, че няма да възразите, но аз реших да се разведа. Странно е, като си помисля, че точно вие ми помогнахте да взема това решение, макар да не искате да напускам Джордж. Ние с него никога няма да бъдем като вас… Мъчно ми е за Сет. Двамата с Джордж много се обичат. Не желая да ги разделям, но държа да прекарам живота си, както аз искам. Не се притеснявайте. Аз съм голямо момиче. Ще се справя.

Маги започна добре, но накрая по лицето й се стичат сълзи — по-бързо, отколкото може да ги избърше, макар че държи две носни кърпи. После излиза. Тръгваме след нея.

 

 

Стигаме до пътя. Нашият „Форд Капри“ е натоварен с багаж. Никол се е свила на задната седалка. Маги се притиска до нея. Женевиев сяда до Майк.

Всички знаем, че не сме по грандиозните прощални сцени, затова бързаме да приключим.

Майк включва двигателя и потегля. Махат ни. Гледаме как се отправят към хълма, където живеят семейство Вашо, за да вземат чантите на Женевиев. Надявам се, че старата кола ще издържи на тежестта на целия този багаж.

Господи, пак започвам. И така, много от големите ми грижи изчезват и сега ме очакват нови. Това е болестно състояние. Лор слага ръце на раменете ми.

Сега ли е моментът? Оглеждам се да проверя дали сме сами. Не виждам Бен. Мисля, че не слезе да каже довиждане. Надявам се, че другите деца са изгаряли от нетърпение да тръгнат и не са забелязали това.

Обръщам глава към Лор, която още гледа към завоя, където се скри колата. Господи, дано да направя всичко това, без да й причиня болка и без да я накарам да мисли, че съм подлец или егоист! Вече не съм сигурен в себе си. Това заличава всяко мое качество, което съм ценил. Усещам, че ставам като всички останали.

Премислил съм го хиляди пъти, опитвайки се да намеря най-подходящите думи, но сега се чувствам неуверен като малко дете.

Продължавам да държа ръце на раменете на Лор и да гледам красивите й избледняващи очи. В много отношения тя е по-хубава, отколкото когато я видях за пръв път в Евънстън. Лор мига и се усмихва — машинално и без да прикрива тъгата и бдителността си. Гласът й е тих, овладян и съвсем различен от моите чувства.

— Тържеството по случай трийсетата ни годишнина беше прекрасно, нали, Уил? Децата бяха чудесни.

Още се взирам в очите й, търсейки нещо, което да ми помогне. Започвам да губя смелост. Може би трябва да почакам още малко. Но не искам да се връщам в мелницата — нашия коледен дом, докато не излея цялата си отрова. Имам чувството, че ако чакам твърде дълго, никога няма да кажа онова, което трябва и ще продължим да живеем по същия начин, а Лор ще се отдалечи още повече от мен.

Чудя се дали мога да имам доверие на гласа си. Душата ми е пълна и същевременно празна.

— Да, Лор, страхотни бяха. Явно не подозираха, че това може да е последната Коледа и годишнина, която празнуваме заедно. Опитах се да им го кажа, но те не слушаха.

Усмивката й бавно изчезва. Лицето й пребледнява и очите сякаш блестят, сияещи на студената светлина.

— Какво искаш да кажеш, Уил? Сигурна съм, че може би още догодина отново ще ги съберем. И Сет ще дойде.

— Не говоря за тях, Лор, а за нас.

Поемам дълбоко въздух и чакам. Все още мога да се откажа, но не го правя.

— Много ми е неприятно да ти го кажа, Лор, но аз знам за теб и Пит. Ужасно съжалявам.

Лицето й е станало сиво като кишата в канавката на шосето. Продължава да ме гледа в очите, но по бузите й започват да се стичат сълзи. Още я държа за раменете. Гледаме се така, както не сме правили от години.

Неизвестно защо моите очи остават сухи. Не мога да плача. Може би защото дълго мислих за този миг, страхувах се от него, избягвах го, исках да не настъпва и се преструвах, че не съществува. Но сега изпитвам облекчение. Някаква буца у мен се стопява и се разпада. Лор на два пъти отваря уста, но не казва нищо. Накрая продумва.

— Моля те, Уил, не може ли да почакаме? Да влезем вътре.

— Съжалявам, Лор. Влезем ли, няма да мога да го направя. Тази мелница е всичко, което сме били. Не разбираш ли?

— Добре, Уил. Съжалявам, че не изчака още малко. Исках да ти разкажа всичко и да ти обясня. Сега няма да ми повярваш. Вероятно аз съм тази, която чака твърде дълго.

— Вярвам ти, Лор. Винаги съм ти вярвал. Знаеш това.

Мълчим. Притискам я до гърдите си. Вече не мога да я погледна в очите. Усещам как нещо засяда на гърлото ми. Знам, че ще се разплача, затова трябва да побързам.

— А сега, ти трябва да ми повярваш. Знаеш ли как започнах да подозирам, че има нещо? Господи, колко типично за мен! Изнасях лекция на семинара в един съботен следобед, когато изведнъж земята под краката ми се разтресе. Наложи се да спра да говоря и да седна. Бях изумен, когато установих, че съм се възбудил… Всичко това продължи само няколко минути. Не знам какво си помислиха студентите. Имах чувството, че съм получил лек сърдечен удар. Смятах да отида на преглед в Американската болница. Исках да ти кажа, но както обикновено, забравих… Това се случи на единайсети май, преди около година и половина. Означава ли тази дата нещо за теб? Мисля, че тогава си изпитала първия си оргазъм, към който се стремяхме толкова усилено през всичките тези трийсет години.

Лор ридае на рамото ми. Притискам я още по-близо до себе си. Тялото й е толкова отпуснато, че трябва да я държа да не падне. Не реагира. Само кима. Опитвам се да събера смелост, за да продължа. По-лошо е, отколкото предполагах. Потрепервайки, поемам дълбоко въздух.

— После ми се случи още няколко пъти. Обикновено в събота или в дните, когато ходеше на родителска среща. Не беше толкова силно, колкото първия път и не се плашех. Но нали съм си глупак, не го свързвах с теб. Помислих, че се дължи на критическата възраст у мъжа или нещо подобно. Изненадваше ме ненадейната ерекция. Сетне тестисите ме боляха. Но напоследък това не се случва.

Чакам. Лор още не казва нищо. Сега идва най-трудното.

— После, един ден, когато ти не беше вкъщи, се обади някаква жена. Името й беше Каролин. Плачеше. Искала да разговаря с мен. Това беше съпругата на Пит. Знаеш какво е отношението ми към съпругите на служителите в многонационалните компании, но тя беше много разстроена и аз се съгласих да се срещнем на другия ден след часовете. Беше събота и знаех, че няма да си у дома. Отдавна не го правеше. Все измисляше нещо — Лувъра, някоя изложба, оранжерията, „Комеди Франсез“, пазаруване или Операта. Чувствах, че си щастлива и аз също бях щастлив, но ми липсваше… Тя дойде у нас. Държеше няколко твои писма до Пит. Изпратила си ги до службата му. Не знам защо ги е занесъл вкъщи. Вероятно са били толкова хубави и изпълнени с любов, че е искал да бъдат близо до него. Каролин настояваше да ги прочета. Били любовни и изобилствали от мръсотии. Беше бясна и трепереше от гняв. Въпреки грима, лицето й беше бяло. Отказах да ги прочета. Писмата бяха лични. Не е правилно друг да ги чете… Ще призная, че бях много наскърбен. Ала не се изненадах. Дълбоко в душата си чувствах твоята радост и удовлетворение през изминалите две години. От една страна съзнавах, че си намерила човек, когото можеш да обичаш така, както никога не си обичала мен. И това ме радваше. Трябва да ми вярваш.

Опитвам се да я отдалеча от себе си, за да я погледна в очите, но Лор се е вкопчила в мен. Вече не ми се говори по този въпрос.

— Както и да е. Въпреки възраженията ми, Каролин показала писмата на Пит. Предупредила го, че ще се разведе и ще вземе децата, ако той незабавно не поиска да го преместят, за да престанете да се срещате. Според нея някои от нещата, които си написала, могат да доведат до уволнението ти, без право да преподаваш където и да е… Пит поиска да го преместят. Знам, че продължавате да се виждате, но, разбира се, не казах на Каролин. Пък и едва ли щеше да повярва как съм разбрал. Успях да я убедя да не ходи в училище с писмата. Не беше трудно. Не моите думи, а нейната гордост я спря. Накарах я да обещае, че няма да се свързва с теб и няма да прави сцени. Стана по-добре, отколкото очаквах.

Усещам как Лор се сковава. Притискам я до себе си, но ръцете й се отпускат от двете страни на тялото. Не желае да ме погледне. Правя точно онова, което не исках — причинявам болка на най-любимия си човек. Но вече съм стигнал почти до края и трябва да продължа. Не искам да бързам, но не искам и да протакам.

— Едва сега съзнавам, какво съм преживял тогава. Отначало ми беше трудно да го възприема. Но го проумях внезапно и понякога беше невъзможно да работя. Наблюдавах те и разбрах много неща — начина, по който се обличаше, правеше косата си и дори вървеше. За пръв път изпитах ревност — емоционална, психическа и умствена. Едва се сдържах да не повърна, когато мислех за това. Знаех, че трябва да говоря с теб, да излея чувствата си и да споделя болката си. Много исках ти да ми го кажеш. Чудя се какво ти е говорил Пит и колко си знаела.

Лор все още не реагира. Стои вцепенена и макар да е в прегръдките ми, не се притиска до мен.

— Обичам те, Лор. Знам, че ужасно страдаш. Сигурно истински обичаш Пит. Съзнавам, че никога не би ми причинила болка, ако не се отнася до нещо изключително важно за теб. Знам, че по своему обичаш и мен, макар че понякога ти е трудно да го проявиш. Аз съм откъснат от този свят. Пилея твърде много време, за да тичам напред-назад, да оправям нещата, да влагам смисъл в тях, да се правя на глупак и да се опитвам да повярвам в цялата тази реалност, която всички останали с лекота приемат за даденост.

Лор се отдръпва от мен и отново ме поглежда в очите. Лицето й е зачервено, а бузите блестят от сълзите. Клати глава — не достатъчно бързо, за да е твърдо „не“, нито достатъчно бавно, за да бъде само знак на отказ да повярва на думите ми. Поглеждам към къщата на мадам Лемоан. Капаците са спуснати. Ако някой ни гледа, ще помисли, че тъгуваме, защото децата са заминали.

— Слушай, Лор. Не е лесно да го кажа, но говоря сериозно. Щяхме да изхарчим много пари за Никол, но това вече не се налага. Защо не ги използваш и не си вземеш отпуск? Заслужаваш го… Отиди в Кънектикът и разговаряй с Пит и Каролин. Провери какво е положението. Бих сторил всичко, за да станеш отново същата жена, която обичах през всичките тези години. Направи го. Не само заради себе си, а заради мен и цялото ни семейство. И когато си наясно, ще измислим нещо. Убеден съм, че така ще бъде най-добре за всички.

Никой от двама ни не помръдва. Лор е престанала да клати глава. И вече не плаче. Стигнал съм почти до края.

— Лор, единственото, което знам, е, че не искам да продължаваме така, както през последните години. Нямам предвид само секса, а отчуждението, потайността и преструвките. Това не е хубаво нито за нас, нито за Бен. Сигурен съм, че неговото четене на книги и отдалеченост от всичко не е само генетично наследено от мен, а начин да се прави, че не забелязва и не знае какво става.

Лор още стои с отпуснати ръце. Стискам пръстите й — леденостудени. Вторачвам се в очите й. Сега са безизразни, унили и безжизнено кафеви. Това ме плаши.

— Лор, повече от всичко на света искам ти да си щастлива. Ако останеш с мен, далеч от Пит, как бих могъл да се убедя, че истински те обичам? Разбираш ли? Колкото и да е болезнено, аз те моля да го направиш. Заради мен.

Очите ми се изпълват със сълзи на самосъжаление. На радост, че всичко свърши. На срам от онова, което съм сторил. На моята загуба, може би? Не знам. Един от проблемите ми е, че никога не съм сигурен.

Тя ме поглежда право в очите. В изражението й има сила и същевременно въпрос. Дръпва ръцете си и се отдалечава от мен.

— Уил. Всичко това е ужасно. Първо, искам да ти кажа, че те обичам и съжалявам за случилото се. Мъчно ми е, че си разбрал по този начин. Сигурно си бил много нещастен. Как е възможно да съм била толкова сляпа и да не го видя?… Няма смисъл да обяснявам каква беше връзката ми с Пит. Все едно да разкажеш сън, който е бил толкова реален и емоционален, че е неописуем и същевременно изчезва почти толкова бързо, колкото се е появил… Знам, че не искаш да нараняваш чувствата ми. Това не ти е присъщо. Но ти го направи. Не знаех нищо от онова, което ми каза. Пит не е споменавал нито дума. Нямах представа, че Каролин е намерила писмата. Нито, че той е поискал да го преместят. Спомените от него, които пазех в сърцето си сега избледняват, дори се заличават от тази измама. Съзнаваш ли какво означава това? Чувствам се предадена. Не съм предполагала, че мога да бъда по-нещастна, отколкото бях, но е така. Иска ми се да умра.

Гласът й е изпълнен с чувства. Вече не само плача, а ридая като бебе. Искам да я прегърна, но тя се държи настрана.

— Единственото хубаво нещо от цялата история е, че вече не изпитвам вина. Трийсет години страдах, че не водим истински полов живот и не откликвам на желанието ти. Мислех, че вината е моя, но сега знам, че съм способна да бъда страстна. Ти и аз не сме родени един за друг. Въпрос на химия или нещо подобно. Предполагам, че това имат предвид, когато казват, че хората са сексуално несъвместими. Смятам, че нашият случай е такъв. Омъжих се за теб, защото ти беше един от малцината мъже, които не ме плашеха. Беше нежен и не ме караше да правя нищо насила. Никога не ме принуди да опитам сексуални игри, които не искам. Бях привлечена от онова, което сега ме тревожи и от манията ти към теориите и концепциите. Чувствах, че мога да живея с теб. Само не знам защо ти се ожени за мен.

— Защото те обичах, Лор. Исках да бъдеш моя съпруга и да имам деца от теб. Знаех, че си много стеснителна и скромна. Това също ме привличаше. Харесваше ми да бъда с теб.

Тя прехапва устни. От дългия си опит знам, че се готви да каже нещо, но се бои да не ме обиди. Ала трябва да го каже на всяка цена. Сякаш предварително се наказва, като хапе устни. А може би се опитва да попречи на думите да излязат от устата й.

— Уил, мисля, че ти се страхуваш от секса и от мен. Да го правиш с мен. Не смятам, че имаш силен животински инстинкт, нагон, или либидо — наречи го, както искаш. Изглежда се нуждая от мъж, който притежава тези неща. Пит беше такъв. Вероятно, преди да е минал и месец, той ще вкара в леглото си друга жена, освен Каролин. Това е в кръвта му. Може би съм блудница. При това детска учителка. Каролин с право е искала да занесе писмата ми в училище. Доставяше ми удоволствие да бъда любовница и да се любя до умопомрачаване. Направих живота си толкова вълнуващ, че не можех да мисля за нищо друго. Съжалявам, Уил, но е истина. Предполагам, че съм си такава.

Тя навежда глава, сетне отново ме поглежда.

— Но аз те обичам, Уил. Заради любовта, която можеш да дадеш. Заради начина, по който обичаш децата ни. Затова се ожених за теб. Харесваше ми да бъдем заедно. Но това няма да промени сексуалния ни проблем. Иска ми се да мисля, че ще правим добър секс, но не съм сигурна. Съжалявам, Уил. Мъчно ми е и за двамата. Вината не е твоя, нито моя. Просто не съществува… Постъпи, както намериш за правилно. Ще продължа да преподавам — благодарение на теб. Бен може да остане при теб или при мен. Както иска. Може да живеем заедно или да се разделим. Както кажеш. Бих желала да продължа да живея с теб и да се опитам да компенсирам за случилото се, но ще проявя разбиране, ако ти не искаш. Решението е твое.

Лор ме гледа още една минута, претърсвайки очите ми.

— Извинявай, Уил. Не издържам повече. Имам чувството, че ще припадна. Пък и оставих чайника на печката. Нали не искаме мелницата да изгори?

Тя се обръща. Грациозно прескача вършините и треските, останали там, където влачихме дървата за огъня. Отваря вратата, влиза и я затваря, без да погледне назад. Накрая чувам, че спуска капака на пода.

 

 

Тръгвам покрай мелницата и нагоре, към бента. Краката ми треперят. Студено ми е. Вдигам ципа на якето, което наметнах, преди да излезем. Облаците се разсейват. Виждат се късчета синьо небе. Може отново да се застуди, но изглежда няма да вали сняг.

Спирам до езерото. Точно пред нашата врата. Ледът се е стопил почти напълно. Поглеждам надолу. Неизвестно защо, водата е невероятно чиста. Снежните топки със сърцевина от лед още се носят по повърхността като гигантски зърна нафталин. Парчето гума от ореола на младенеца е потънало и се поклаща върху скалите на дъното. Пъхам ръце в джобовете и напипвам нещо твърдо. Камъче. Третото камъче, което не успях да хвърля в утрото на Бъдни вечер. Моето камъче. Останало е у мен.

Изваждам го. Камъчето е гладко, плоско и затоплено от джоба ми. Слагам го в извивката на показалеца си и го подпирам с палец. Държа го само за миг и го гледам, после лекичко го изстрелвам като стъклено топче. Камъчето описва дъга и цопва във водата. Сетне, поклащайки се напред-назад, пада на дъното.

Обхождам с поглед езерото. Няма момичета, които доят крави, но не ми и трябват. Няма лебеди. Само една дебела сива гъска, която съвсем сама весело пляска във водата.

Девет барабанчика бият барабани

Десет гайдаря свирят на гайди

Единайсет дами танцуват

Дванайсет лорда подскачат

 

Дванайсет лорда подскачат

Единайсет дами танцуват

Десет гайдаря свирят на гайди

Девет барабанчика бият барабани

Осем момичета доят крави

Седем лебеда плуват

Шест гъски снасят яйца

ПЕТ ЗЛАТНИ ПРЪСТЕНА.

 

Четири прелетни птици

Три кокошки

Две гургулици

И една яребица,

Кацнала на круша.

Край