Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tidings, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2015)

Издание:

Уилям Уортън. Илюзии

Превод: Милко Христов

Редактор: Весела Прошкова

Худ. оформление: Милко Стоименов

Коректор: Красимира Георгиева

ИК „РАТА“ ЕООД, София, 2005

ISBN: 954–9608–08–5

 

Предпечатна подготовка: „КВАЗАР“ ООД

Печат: „БАГРА“ ЕООД


На Сейнт Никълъс

Години аз живях наред,

без да изпълня

обещанието си пред теб.

I
Яребица, кацнала на круша

Тази година зелениката не е дала плод; тъмнозелените листа на храстите са силно нащърбени и заострени, но червените топчести плодове липсват.

Въздухът е влажен и студен, стеле се гъста мъгла, която от време на време се поразсейва и се превръща в ледени капчици. Небето е притъмняло, прехвърчат снежинки, които плавно се спускат към земята.

Вече съм събрал цял наръч зеленика и се отправям към старата ни мелница, изградена от каменни блокове и дърво, сгушена сред долината Морвандо. Пълноводните потоци сякаш всеки миг ще залеят бреговете; мътната вода стремително се спуска по наклона, заобикаляйки огромните, покрити с мъх камъни в речното корито.

Улиците на селцето са напълно безлюдни. Малобройните му обитатели са се сгушили пред камините, опитвайки се да забравят самотата и да прогонят студа, загнездил се в стените на старите каменни къщурки. Наближава пет следобед, ала всички щори вече са спуснати.

Днешният ден е най-краткият в годината — слънцето е достигнало надира си. Утре ще станем свидетели на прераждането му, живителните му лъчи ще помогнат на човечеството да оцелее и през следващите дванайсет месеца.

В подножието на хълма пътят извива, виждам светлината, примамливо проблясваща през прозорчето, прорязано в дебелия зид от дялани камъни на мелницата, построена преди триста години. Често през юлските вечери се наслаждавам на залеза през това прозорче, а в днешния мрачен и студен зимен следобед розовата светлина е символ на топлина и на домашен уют.

Влизам в мелницата през избата, чиято врата е откъм пътя. Подът е застлан с ръчно дялани гранитни плочи, които вечно са влажни.

Тук са разположени гигантските зъбчати колела, валовете и маховиците на бездействащия мелничен механизъм. Помещението ухае на брезова кора; тази сутрин нарязах дърва и ги подредих до камината на горния етаж — отчаян и навярно обречен на неуспех опит да затопля огромното помещение, където цялото семейство ще се събере да отпразнува Коледа.

 

 

Тази година двете ни дъщери ще пристигнат от Америка за празниците. Нашето най-малко дете Бен все още не е напускало домашното гнездо. По-големият ни син ще прекара Коледа с приятелката си, която е французойка. С неговия мотоциклет двамата ще изминат безчет километри по пустинните пътища на Аризона и на Ню Мексико.

И това е начин за отпразнуване на Коледа — нали самият Христос е роден в пустиня? Представям си как нашият Майкъл/Йосиф, препуска по прашните пътища, яхнал своя мощен мотоциклет „Ямаха“ вместо магаре, а на задната седалка пътува Женевиев/Мария, която още не е бременна или поне така се надявам. Ала не се съмнявам, че рано или късно ще се усамотят в стаята на някоя странноприемница.

Най-голямата ни дъщеря Маги, която е и първородното ни дете, от седем години не е идвала във Франция. Съобщи ни, че ще остави петгодишния си син (нашия единствен внук) при съпруга си в Аризона, когото всъщност искала да напусне.

Другата ни дъщеря Никол преди три години прекара Коледа с нас в мелницата. Непрекъснато хленчеше, че е измръзнала до мозъка на костите си, че няма топла вода и баня, за да си взима душ по всяко време, че й липсва рокмузиката и мъж в леглото. Този път ще си доведе приятел, но иначе нищо друго не се е променило, тъй че не ще й липсват поводи да се оплаква.

Нашето най-малко отроче Бен ще навърши петнайсет години преди Бъдни вечер. Единствено той споделя нашето атавистично, езическо отношение към Коледните празници. За нас самото присъствие в мелницата е извор на радост. Удоволствие е да живеем в долината, заобиколена от хълмисти, обрасли с дървета възвишения, върху чиито била се простират пасища за овцете, осмелили се да се изкатерят по стръмните склонове.

Бен не обича да се къпе и не си пада по рокмузиката. Предпочита животните пред хората, а в тази долина представителите на животинския свят стократно превишават броя на човеците.

 

 

Напуснах Париж три дни по-рано от предвиденото, след като приключи семестърът в Американския колеж, където преподавам. Ще се опитам (навярно усилията ми ще бъдат напразни) да създам удобствата, на които са свикнали обитателите на Западните американски щати. Съпругата ми Лор, която също е преподавателка и има свои проблеми, заяви, че предвид всички обстоятелства може би решението ми е най-благоразумно.

Докарах от Париж още един електрически радиатор, та дано този път спася Никол от измръзване. Възнамерявах да купя бойлер и да го инсталирам, но в колата ми нямаше място за него. Въпросната кола е малък спортен фиат с мощност 1300 кубика. Сигурен съм, че спокойно би се побрал в багажника на някой американски автомобил комби. Фиатът е единственото „спортно“ нещо, което притежавам, с изключение на долните ми гащета и на маратонките ми.

Докарах и два топа плат с ширина два метра, които купих от парижкия пазар Алигре. Единият съдържа десет метра яркочервена материя. С нея възнамерявам да замаскирам част от недостатъците на почти спартанската обстановка в мелницата.

През първия ден от зори до мрак метох, бърсах прах, мих прозорци и подове; освен това заковах или закрепих по-солидно елементи от мелничния механизъм, които дразнеха окото.

Събрах цяла купчина изпражнения от плъхове или мишки и две колички със смет, предимно хоросан, изровен от процепите в каменните стени. Мелницата постепенно се руши, но за щастие процесът е доста бавен; ако се поддържа, постройката няма да рухне поне още двеста-триста години.

Изгребах и пепелта от камината; подозирам, че през десетте години, откакто обитаваме мелницата, сме изгорили една средно голяма гора.

Сетне направих завеси от червения плат. По-точно прикрепих парчетата към масивните дъбови трегери над прозорците. Изрязах ивата и с нея привързах „завесите“, за да позволя на оскъдната дневна светлина да прониква в помещението. С остатъка от червения плат застлах голямата маса в центъра на стаята. Сега обстановката е типично коледна и впечатлението ще се подсили от зелениката, макар да липсват червените й плодове.

 

 

На втория ден отново се въоръжих с верния телбод и се качих в таванското помещение, където ще спят нашите момичета и специално доведеният мъж.

Навремето използвах за изолация фибростъкло, което си е горе-долу на мястото, само тук-там е провиснало. Бог знае защо тукашните мишки прекарват зимния си сън във фибростъклото (навярно имат някакви атавистични „огледални“ спомени) — разкъсват го и си правят гнезда. Може би ще измрат от силикоза — не, че ще бъде голяма загуба.

Опънах двайсетина метра от кафявия плат от единия до другия край на тавана, закривайки изолационния материал заедно с гризачите в него. До настъпването на пролетта няма да забележат промяната (имам предвид мишките, не моите гости).

„Нищо не помръдва, дори мишленцето се е спотаило.“

Използвам остатъка от плата за разкрасяване на мъничката тоалетна, която съседите ни смятат за връх на американската изобретателност, а помежду си навярно шушукат, че е ужасно нехигиенична. Ние бяхме първите в градчето, които се сдобихме с подобно нововъведение. Зазидал съм тоалетната чиния, та да не се клати, когато човек посегне да се избърше. Сега в тясното помещение не можеш да се обърнеш, тъй като досами чинията съм инсталирал малка електрическа печка. Така поне най-изнежените части на тялото няма да измръзват при използване на тоалетната.

За съжаление, когато използваме малката печка се налага да изключваме електрическия радиатор в дневната. Иначе бушоните няма да издържат, тъй като са едва петнайсетамперови. Досега този проблем не ни е притеснявал, тъй като идваме в мелницата предимно през лятото.

Клозетната инсталация е толкова сложна, че не подлежи на описание, а пък „по-малко“ употребяваната тоалетна хартия събираме и изгаряме в камината. Не го правим с цел съхраняване на енергията, макар да подкрепям въпросната инициатива; може би това е само част от моя проблем, който е в основата на всички наши проблеми. Истинската причина е, че след тринайсет години използване има опасност септичната яма да се препълни.

Подреждам във вази клончетата зеленика. Сетне отварям месна консерва. Обирам соса със залци хляб, докато отпивам от чашата с червено вино. Когато съм сам, обедите и вечерите ми се свеждат до отваряне на консерви; не си правя труда да приготвям специални ястия.

По-късно отново ще изляза, за да накъсам клончета от близката елхова гора. Ала трябва да изчакам падането на нощта. От дванайсет години насам по традиция се „снабдяваме“ с коледна елха от тази гора. През деня я обхождаме, докато открием подходящо дръвче, и го набелязваме. Падне ли мрак, крадешком се промъкваме в гората, отсичаме елхата колкото е възможно по-ниско до земята, прикриваме отрязаното стъбло с пръст, после, заедно с трофея прекосяваме заспалото градче и се прибираме в мелницата. Нищо не стопля сърцето ми така, както откраднатата коледна елха.

По принцип е доста трудно да съчетаеш традициите на християнството с начина, по който обикновените американци отбелязват Рождество.

Още по-нетрадиционно е празнуването на Коледа в нашето семейство. За нас това е вълшебна приказка за добрия старец и за елхата, за Витлеемската звезда и за Младенеца, роден в обора, сред домашните животни. За нас празникът не е истински без традиционния дънер в камината и без размяната на подаръци. С една дума ние сме истински езичници. Отгоре на всичко по традиция крадем нашето коледно дръвче.

Ала сега на мястото на залесения преди тринайсет години парцел се издига великолепна гора. Елхите са високи, а стволовете им са дебели като телеграфни стълбове. Никой от семейството не ще ми помогне да отсечем дръвчето и тайно да го пренесем в мелницата. Навярно тази година ще се наложи да купим елха. Ще отидем на пазара в Невер, ще се блъскаме с другите купувачи и ще прехвърляме отсечените дръвчета, търсейки най-подходящото.

 

 

Отново си слагам дебелото палто и вълнената шапка, грабвам триона и електрическото фенерче, отварям капака в пода и се спускам в мрака, като предпазливо слизам по стъпалата. Още преди да се озова в избата, дъхът ми секва от студ. Със сигурност знам, че леденият въздух не се издига нагоре. Може би молекулите са толкова нагъсто в това мазе, достойно заместващо фризер, че биват изтласквани от налягането в светлото, просторно помещение на първия етаж. Спускам капака, който няма панти и се полюшва от ледения вятър, олюлявайки се слизам по последните стъпала и се озовавам навън, сред непрогледната тъма. Казвам си, че някъде на небето би трябвало да се вижда лунният сърп, но при все това продължавам да се движа в пълен мрак.

Какво ли е онова, което белее пред мен? Дали е мокрото шосе или е оптическа измама? Човешкото въображение е способно на всичко. Усещам паважа под подметките на гумените ми ботуши, тъй че ще разбера, ако се отклоня от шосето. Мога да включа фенерчето, но очите ми, вече привикнали към мрака, ще бъдат заслепени. Пък и не ми се иска съседите да разберат, че съм тръгнал да сека елхови клонки.

В далечината виждам съседното градче, обгърнато от лунен ореол; от единствената улична лампа струи белезникава светлина и се разсейва сред мъглата; причудливи фигури изскачат от мрака. Светлината създава видения, различни от обикновените гледки, които наблюдаваме посред бял ден; тя е като снега, затрупващ всичко и същевременно създаващ нови форми. Взирам се като омагьосам в осветените каменни къщи, които се открояват сред нощната тъма.

Прекосявам осветеното пространство и сянката ми побягва пред мен. Стисвам фенерчето и си казвам, че някъде тук пътят завива. След завоя навлизам в гората и усещам как стъпвам върху изпопадали клони. Толкова са изгнили и влажни, че не се чупят под тежестта ми.

Залавям се да режа борови клонки с малкия трион, докато събирам цял наръч, който едва държа. С несигурни крачки отново се озовавам на шосето и обгърнат от мрака и от влажния въздух, бързам да се прибера в домашното гнездо.

Когато се озовавам в затопленото помещение, свалям палтото и шапката, сетне започвам да прикрепвам с телбод клонките към гредите на тавана и над прозорците, за да прикрия металните скобки с драпериите.

 

 

Утре ще отида с колата до Невер да посрещна Лорета и Бен. Те ще тръгнат в седем сутринта с влак от Париж. Ще купим в Невер подаръците и храната за празничната трапеза, сетне се връщаме в мелницата. Надявам се да се приберем преди мръкване. Междуселищните шосета във Франция са рисковани за шофиране нощем, освен това има опасност от снежна буря.

Момичетата и непознатият гост ще пристигнат вдругиден, на празника на Бен. Той беше нашата коледна изненада, тъй като е роден ден преди Бъдни вечер. Всъщност раждането на всяко от децата ни беше прекрасна изненада за нас, едно малко чудо. Може би затова Коледа означава толкова много за цялото ни семейство.

 

 

На следващата сутрин се събуждам в шест. Насочвам фенерчето към прозореца и виждам гъста снежна завеса. Метеоролозите са пообъркали прогнозата; снеговалежът трябваше да изчака поне още ден. Сега пред мен се очертава примамливата перспектива да шофирам шейсетина километра в мрака на снежната буря; при това колата ми не е със специални гуми, нямам вериги, отоплителната система работи според капризите си, а стъклото откъм шофьорското място не може да се вдигне догоре. Друг проблем е, че не мога да включвам на трета скорост, а докато пътувах от Париж насам стартерът започна да предава Богу дух. Накратко казано автомобилът ми не е шикозна и нова спортна кола.

Нищо чудно да се окаже, че няма да успея да подкарам старата барака за пътуването до Невер. Акумулаторът май е изтощен. Когато поглеждам през прозрачната му кутия, забелязвам върху цинковите пластини белезникави напластявания. Може би ако го разклатя, във вътрешността му ще се образува миниатюрна снежна буря като в стъклените играчки, които толкова харесвах в детството си.

 

 

За всеки случай докарах тук уреда за зареждане на акумулатори. Имам горчив опит от сцената, която от време на време разиграваме в ранните утрини по парижките улици. Ние с Бен с херкулесови усилия бутаме колата, а Лорета е на волана; тя включва на скорост, но двигателят издава кашлящ звук и отказва да се запали. В крайна сметка съпругата и синът ми грабват чантата с учебниците и изпаднали в истерия, хукват към метрото, а аз свалям изтощения акумулатор, пъхтейки се изкачвам с него до нашия апартамент, където го зареждам. През двата часа, необходими за тази процедура, времето поомеква, отново поставям акумулатора и успявам да стигна в колежа навреме за часовете ми, които започват в десет. По принцип Лорета и Бен пътуват с колата, а аз вземам метрото.

 

 

Бързо навличам дрехите, които още снощи поставих на стола до леглото. Слагам си ръкавиците и шапката, проверявам дали не съм забравил фенерчето и през отвора в пода се спускам в избата, наподобяваща гробница от гранит. Огромният мелничен механизъм безмълвно и някак застрашително се мержелее в почти непрогледния мрак. Вдигам резето, отварям вратата, изкачвам няколкото каменни стъпала и леденият вятър ме блъсва в лицето. Улицата вече е заснежена; бялата покривка е десетина сантиметра дълбока, не се виждат никакви следи. Висулки са окичили стрехата на хамбара, който използваме като гараж. Около колата ни, като почетен ескорт, са разхвърляни останките от поне шест мотоциклета — свидетелства на пристрастията на Майк, като се започне с първата му петдесеткубикова машина, която се стартираше с педал, и се стигне до сегашната му любов — мощна „Ямаха“. Ръждясалите, потънали в прах части от мотоциклета сякаш са свидетелство за преминаването на един мъж от пубертета в по-зряла възраст.

Качвам се в колата и преди да завъртя ключа, проверявам дали фаровете и отоплителната система са изключени. Издърпвам смукача почти до край и бавно натискам два пъти съединителя, дословно следвайки указанията на човека, от когото купих колата, някой си господин Даймант.

Сетне завъртам ключа. Стартерът весело запява: „Тръгваме! Тръгваме! Тръгваме!“. Двигателят остава глух като пън (вероятно би трябвало да се каже „глух като парче чугун“), не чува веселия напев, не реагира.

Завъртам обратно ключа и си казвам, че трябва да изчакам, макар постепенно да ме обземат паника и отчаяние. Опитвам отново. Отново зазвучава бодрото „Тръгваме! Тръгваме!“. Ала двигателят не благоволява да го чуе.

Натискам съединителя до дупка, противно на изричните указания на господин Даймант.

Стартерът очевидно отказва всякакви взаимоотношения с двигателя и води свободно, макар и безсмислено самостоятелно съществуване. Или пък двигателят категорично отказва да се задейства именно от този глупав стартер. Постепенно напевът се променя от „Тръгваме!“ на „Не успявам да се справя“, после зазвучава „Не мога да се справя“, докато накрая се чува „Предавам се“ и в бодрия глас се промъкват нотки на умора и на разочарование, все едно принадлежи на олюляващ се пияница или на човек, отблъснат от любимата.

И на мен ми идва да се откажа, но същевременно трескаво размишлявам. Разполагам с около час да заредя акумулатора. Имам съединителни кабели. Може пък да изчакам, докато стане съседът Филип и да ги свържа към неговия акумулатор.

Завъртам ключа за последен път и двигателят смутено се покашля и а-ха да се включи, задавя се и отново настъпва тишина.

Изчаквам цели две минути в мрака, отправяйки към Всевишния нескопосната си езическа молитва, а към съдбата най-нецензурни ругатни, докато най-сетне се опитвам да умилостивя двигателя. Обещавам, че ще му сменям маслото по-рано от задължителния пробег; че ще поставя масло, подходящо за зимни условия, че може би дори ще ремонтирам трансмисията.

Е, с последното май се поизсилих — ремонтът ще струва повече от самата кола. За миг се опитвам да прогоня съблазнителната и ужасно примамлива идея; ще закарам тази таратайка на автомобилното гробище и ще си купя нова кола. Всъщност вече обмислям няколко възможности.

Не ме изкушавай, Сатана!

Прогонвам съблазнителните видения от съзнанието си. Завъртам ключа и колата неочаквано запалва, сякаш навън е горещ юлски ден. Двигателят изревава преди още да съм чул звука на стартера! Каква ли е тайната? Седя озадачен сред мрака в леденостуденото купе и се ослушвам, докато и четирите цилиндъра заработват в синхрон, взаимно загрявайки се. Намалявам газта и излизам да отворя огромната врата на хамбара, докато не съм се задушил от въглеродния окис. Вероятно смъртта ми ще бъде причислена към странните самоубийства, извършвани по време на Коледните празници.

„Не сме забелязали нищо необичайно, но той винаги е бил много потаен. Човек не можеше лесно да се сближи с него, дори съпругата му беше доста сдържана. Странни птици са това философите. Представете си, този човек даже не бе убеден, че светът е реален!“

Оставям двигателят да работи, след неуспелия ми опит за самоубийство. Притичвам през избата и се качвам във все още топлата стая. Оправям леглото, изключвам трансформатора за електрическото одеяло, измивам си зъбите и лицето, като непрекъснато се ослушвам дали двигателят още работи. Събирам топлата пепел от камината; подреждам парченца хартия, подпалки, тънки вейки, сухи клони, върху които внимателно поставям две дебели цепеници, та да може да запаля огъня веднага щом се приберем. Надавам ухо към хамбара; двигателят боботи.

Оставям кибрит до камината, намалявам газовия радиатор до минимум; бутилките с газ струват по седемдесет и осем франка, освен това се налага да шофирам осем километра до Шатен, за да се снабдя с тях. Проверявам дали съм взел портфейла, чековата си книжка и документите на колата. Не бива да забравям още гаечен ключ, отверка и клещи. Взимам и лопата за въглища. В случай, че заседна в някоя преспа, ще нахвърлям под колелата чакъл от купчините покрай пътя, ако изобщо успея да ги открия под снега и в непрогледната тъма.

Смятам, че съм напълно готов. Оставям да свети лампата над масата. Господи, как не ми се тръгва; стаята изглежда толкова уютна; иска ми се да прекарам зимния ден пред камината, да отпивам от чашата с ледена водка и мислите ми да се движат по техния познат, добре утъпкан път. Какъв е смисълът на живота? Защо съм тук? Възможно ли е човек да знае каквото и да било? Какво би направило Лор щастлива? Мисля, че знам отговора на този въпрос, но действително ли съм готов да предприема нещо? Господи, труден е компромисът между чувствата и разума. По дяволите, какво е любовта? Нима се подхранва от взаимното уважение или пък от страстта? Възможно ли е да я запазя или ще я разруша?

 

 

Двигателят на колата продължава да работи, дори купето се е позатоплило. Прибирам смукача и натискам леко педала за газта. Точно пред входа на хамбара под снега има участък от замръзнала кал. Включвам на заден ход и излизам на шосето. Удрям спирачки, колата занася и едва не се озовава в покритата със сняг градина на мадам Лемоан, засадена на мястото на някогашния обор.

Слизам, влизам в хамбара и заключвам двете крила на огромната порта, спускам голямото резе; в лявото крило е изрязана хобитова вратичка, но за обикновените хора. Излизам, заключвам след себе си и предпазливо пристъпвам в мрака, напразно опитвайки се да не стъпя в калта, прикрита под тънък слой сняг и лед.

 

 

Първите два километра ще бъдат решаващи. Мелницата се намира на дъното на огромна „купа“, в която се вливат три потока и образуват езеро. Няма начин да се излезе от дълбоката падина, освен по заобикалящите я стръмни склонове. В която и да било посока шофьорът го очаква изчакване на почти отвесна отсечка, дълга около два километра. Да бягаш за здраве тук е истинско предизвикателство, което изисква безразсъдна смелост.

Връщам се в колата и установявам, че парното е стоплило купето дотолкова, че стъклата не се изпотяват; снегът и ледът постепенно се топят върху предното стъкло. Надвесвам се навън и почиствам страничното огледало; поглеждам часовника си. Седем и десет. Остават по-малко от два часа до пристигането им; очевидно се опитвам да отложа неизбежното. Натискам газта, включвам на първа и автомобилът запълзява нагоре по стръмния хълм към Вошо.

Успешно преминавам първия труден участък, мястото, откъдето през лятото смело се спускам във финален спринт по нанадолнището. Продължавам да карам на първа и взимам острия завой, след който се намира портата към имота на мосю Пинсон. Задницата на колата поднася ту наляво, ту надясно, сякаш автомобилът танцува самба.

Изкачвам се като скиор-слаломист по хълма, защото знам, че спра ли, никога не ще се добера до билото му, където е разположен Вошо. Мисля си, че пускането по стръмнината ще бъде вълнуващо преживяване.

Преминавам през градчето без никакви перипетии.

Шосето, водещо към Корбо, е изпълнено с остри завои и лъкатуши по полегатия склон. Нашият Майкъл обича да изкачва с мотоциклета си точно този хълм, като бясно сменя скоростите, а машината му е толкова наклонена, че почти докосва земята. Започва да ми се струва, че неговото пътуване през пустинята е най-безобидният и разумен начин да прекараш Коледните празници.

Продължавам да шофирам на първа. На два пъти колата поднася, но успявам да я задържа на шосето и ето, че се озовавам на правия участък, водещ към Корбо. За пръв път превключвам на втора. Изминавам десет километра по път с много завои, който ту се изкачва, ту се спуска по стръмнината, но изобщо не може да се сравни с шосето, което преди малко преодолях. В сърцето ми проблясва надежда, че все пак ще успея да се добера до Невер — царството на мечтите Бургон.

 

 

Сивкавата дневна светлина започва да се процежда през гъстата снежна завеса, когато пресичам автомагистрала 978. Забелязвам, че снегът по платното се е стопил под колелата на многобройните превозни средства и се вижда асфалтираната му повърхност. Предпазливо излизам на магистралата, превключвам от втора направо на четвърта, тъй като колата ми няма трета скорост, минавам на къси светлини, свалям с усилие страничното стъкло и избърсвам огледалото. Задното стъкло е запотено от учестеното ми дишане.

Французите често поставят на задните брони на автомобилите си лепенка с надпис: „Au volant la vue c’est la vie“. Така и не разбрах дали това означава „Докато крадеш, добрата видимост може да ти спаси живота“ или „Докато шофираш, гледката означава живот“. Това навярно ви дава представа за моя „първокласен“ френски. Макар дипломната ми работа да беше върху концепцията на Камю за „съхраняване на илюзиите“, познанията ми по френски език са меко казано недостатъчни.

Успявам да вдигна до половината своенравното странично стъкло и избърсвам капчиците влага от предното. Сега снегът като че не е толкова обилен. Развиделява се. Поглеждам часовника си. Разполагам с около час, а ми остава да измина само четирийсет и пет километра.

 

 

В девет без пет вече шофирам по калдаръмените улици на Невер, над които сякаш надвисват средновековни каменни къщи, укрепени с дебели дървени греди. Когато се озовавам пред гарата, паркирам колата и поглеждам часовника на фасадата на сградата. Подранил съм с петнайсет минути, оказва се, че ръчният ми часовник малко избързва.

Влизам в ресторанта и си поръчвам кафе и кроасан. Плащам на бара и сядам на една маса. Наоколо се разнася невъобразим шум; цяла група френски юноши, издокарани със сака и вратовръзки с училищната емблема, нарамват ските и туристическите си екипировки, подготвяйки да се качат на влака, с който според очакванията ми ще пристигнат Бен и Лорета.

От миризмата на кафето ми се повдига и след първата глътка хуквам да търся тоалетната. Влизам в тясното помещение, където има мивка с огледало над нея и две тоалетни кабини, предназначени за представителите и на двата пола. Влизам и установявам наличието на тоалетна чиния. Вътре е тъмно, но си казвам, че по френски маниер осветлението се включва след завъртане на резето на вратата. Резето е точно каквото предполагах, ала след завъртането му в кабинката продължава да цари мрак. Открехвам вратата, за да се ориентирам за местоположението на тоалетната чиния, хартията, казанчето (снабдено с верижка), хартиените кърпи (някак влажни при докосване). Сграбчвам няколко, оглеждам се за последен път и понечвам да затворя вратата.

От другата кабинка излиза жена с кожено палто и приглажда с ръка добре подстриганата си коса. Питам се дали в онази тоалетна има осветление, обмислям дали да не се стрелна в празната кабинка, но накрая побеждава кавалерството (или свянът), затварям вратата и се усамотявам в мрака.

Когато свършвам и се преборвам с различни копчета, ципове и закопчалки, посягам да отключа вратата. Над бельото съм навлякъл дълги гащи и скиорска грейка; нося две фланели с дълги ръкави, едната ватирана и гарантираща защита от полярен студ (ала не успяваща да ме предпази от студа в нашата долина), пуловер и яке. В мрака не успявам да дръпна ципа на якето.

Когато излизам, с облекчение установявам, че общото помещение е празно. Според току-що сверения ми часовник разполагам с пет минути до пристигането на влака. Заставам пред умивалника и надничам в огледалото. Ярката неонова лампа осветява мръсното ми лице — невероятно е колко съм успял да се изцапам преди да тръгна от мелницата. Опитвам се да се изтрия с нечистата ми носна кърпа. Новите ми и скъпи обувки с дебели подметки са покрити с кал от локвата пред гаража. Прекарвам треперещите си пръсти през побелялата си коса, която е щръкнала във всички посоки. Мразя, когато съм нервен и то толкова, че ръцете ми треперят. Имам чувството, че напоследък ми се случва все по-често.

Косата ми започна силно да се прошарва, когато бях на трийсет и пет, ала имам бял кичур още от двайсетата си годишнина. Има нещо в хората с преждевременно прошарена или побеляла коса, което кара събратята им да се отнасят за умопобъркани или мислят, че са преживели тежка травма, която ги е увредила завинаги. Аз съм един от тези хора. Може би затова завърших философия. Приличам на човек, който непрекъснато е измъчван от тревоги. Всъщност това е самата истина.

Сега съм на петдесет и две и побелялата коса вече отговаря на възрастта ми, ала все още е много гъста и буйна. Навярно дори в ковчега ще изглеждам като посбръчкано момченце. Всъщност това няма да бъде далеч от истината. Повече от петдесет години очаквам да се почувствам истински мъж. Май е крайно време да свикна с мисълта, че това никога няма да се случи.

Докато мия ръцете си, десетина секунди се взирам в неуверените небесносини очи, заобиколени от синкава плът. Странно как с течение на годините клепачите ми все повече увисват и очите ми сякаш надничат изпод повдигнатите платнища на наредени една до друга палатки.

Тази сутрин трябваше да се избръсна, но не ми остана време, пък и изобщо не ми беше до това. Колкото и да е странно, брадата ми все още е тъмна, особено току-що наболите косъмчета. Едно време я оставих да порасне, за да видя как ще изглеждам. Приличах на човек, чиято глава е обърната наопаки.

Влакът има пет минути закъснение, поради което ми остава време да направя откритие, епохално поне за мен. Прозрението не е велико, но е съзидателно като се имат предвид възможностите ми. Откривам защо кроасаните са направени от няколко пласта тесто, извито във формата на полумесец. Причината е хората да ги топят в кафето си без в чашата да падат трохи. С удоволствие отхапвам от кроасана и отпивам от поизстиналото кафе; радвам се на гениалното си хрумване и се чувствам като истински светски човек, изпълнен съм с искрена обич към себеподобните си.

Страховете и съмненията, които ме терзаеха по време на пътуването, сега са изтласкани в далечен ъгъл на съзнанието ми, като купчините мръсен, топящ се сняг от двете страни на магистралата.

По принцип кафето ми действа възбуждащо, но този път отпуска нервите ми, може би защото е почти изстинало или пък се получава някаква химическа реакция, когато в него се потопи кроасан; може би съм се поуспокоил след ужасния път и бързането. Не съм сигурен каква е истинската причина, ала се чувствам като истински Дядо Коледа и искрено съжалявам, че нямам звънче и шейна. Навярно е много забавно действително да бъдеш добрият старец. Е, може би ще имам това щастие в следващия ми живот.

 

 

Ето защо когато чувам как влакът от Париж навлиза в гарата и излизам на перона, се чувствам като герой от книга: светски човек, който посреща любимите си хора. Може би книгата е от Джон О’Хара или от Дж. П. Марканд и в нея се говори за несподелена любов. По-добре да не мисля за това; не точно сега. Още не съм готов.