Тери Пратчет
Морето и малките рибки (1)

Бедата дойде, далеч не за пръв път, заради ябълка.

И не една, а цяла торба върху изстърганата и неопетнена маса на Баба Вихронрав. Румени, закръгленки, лъскави и сочни, само ако знаеха какво ще се случи, те щяха да тиктакат като бомби.

— Взимай ги всичките, старият Хопскок каза, че колкото ми душа иска от тях, мои са — предложи щедро Леля Ог и хвърли един страничен поглед към посестримата си във вещерството. — Сочни, малко набръчкани, но пък адски държеливи.

— Нарекъл е ябълка на твое име значи? — всяка дума на Баба прояждаше въздуха като с киселина.

— Щото са ми много румени бузките — отвърна Леля Ог. — А и нали му излекувах крака, след като падна от оная стълба миналата година. А и му направих илач за плешивината му.

— От който обаче файда нямаше — отбеляза Баба. — И тая негова перука, живо безобразие е да я носи жив човек.

— Да, но му хареса, че проявих грижа.

Баба Вихронрав не сваляше очи от торбата. Горещите лета и студените зими на планините бяха чудни за отглеждане на разни плодове и зеленчуци. А Пърси Хопскок беше главният отглеждач и явно го биваше в сексуалните извращения между растенията с четката му от камилска вълна.

— Ябълките му се продават надлъж и нашир — продължаваше Леля Ог. — Като си помислиш само, че скоро хиляди хора ще хрускат Леля Ог, а?

— Още хиляди — заяде се Баба.

Буйната младост на Леля Ог беше отворена книга, макар и от тези, които се продават само изпод тезгяха.

— Благодаря ти, Есме. — Леля Ог за миг се унесе замечтано, след което отвори уста в притворна загриженост. — Ама ти нали не ревнуваш, Есме?

— Аз? Да ревнувам? Как може точно пък аз да ревнувам? Това е само някаква ябълка. Не е да е нещо важно.

— То и аз така си помислих. Само малко четка, да зарадва една възрастна жена — съгласи се Леля. — Та как е хавата при теб, значи?

— А, хубаво. Хубаво.

— Дърва за зимата събра ли си?

— Може да се каже.

— Хубаво — заключи Леля. — Хубаво.

Те замлъкнаха. На прозореца една пеперуда, събудена от неочакваната за сезона топлина, забарабани по стъклото в опитите да достигне септемврийското слънце.

— Тогава значи… картофите си извади ли ги вече? — наруши тишината Леля.

— Да.

— Добра реколта дадоха нашите тая година.

— Хубаво.

— Ами зелето си накисна ли?

— Да.

— Сигурно имаш нещичко предвид за Изпитанията идната седмица?

— Да.

— Сигурно се готвиш усилено?

— Не.

На Леля и се стори, че въпреки яркото слънце, сенките в ъглите на стаята се сгъстиха. Самият въздух като че се смрачи. Вещерските къщурки с времето стават чувствителни към настроенията на обитателките си. Тя обаче продължи да натяква. Глупците може и да прекаляват с припирането, но те са същински мотльовци в сравнение с дребните бабички, на които не им е останало нищо, за което да се страхуват.

— Ще дойдеш ли на обяд в неделя?

— Какво ще има?

— Свинско.

— С ябълков сос ли?

— Ъхъ…

— Не — отсече Баба.

Зад гърба на Леля нещо изскърца. Външната врата зейна отворена.

Някой, който не е вещица, би могъл да намери обяснения, да си каже, че това, разбира се, е било просто заради вятъра. И Леля Ог беше готова да се съгласи с това, но щеше да добави: защо пък това да е бил просто вятърът и как така вятърът е успял да вдигне резето?

— Е, значи, не може цял ден да седим тук да си бърборим, я — каза тя припряно ставайки.

— Купища работа по това време на годината, нали?

— Да.

— Е, тогава на твое място аз бих си тръгнала.

— Довиждане.

Вятърът с трясък пак затвори вратата, когато Леля забърза надолу по пътеката. И през ума й мина, че може пък, кой знае, и да беше мъничко попрекалила.

Ама съвсем мъничко.

Проблемът на това да си вещица (или поне проблемът от гледна точка на някои определени хора) беше, че засядаш в тукашните затънтени места и толкова. Е, за Леля Ог в това нямаше лошо. Всичко, което тя искаше, си беше тук. Всичко, което тя някога е искала, беше тук, макар че в младостта й на няколко пъти й бяха свършвали мъжете. Е и чужбинско ставаше да го посетиш някой друг път, но то не беше сериозна работа. Вярно, имаха интересни нови питиета, и кльопачката им я биваше, да но чужбинско беше място, където отиваш да свършиш, каквото трябва да се свърши, след което пак се връщаш тук, където си ти е мястото. На Леля Ог затънтеното си й харесваше.

Разбира се, размишляваше нататък тя пресичайки поляната, тя от своя прозорец няма такъв изглед. Леля живееше долу в града, Баба обаче можеше да си гледа оттатък горите, че дори и оттатък низините, та чак до величествения кръгъл хоризонт на Света на Диска. Такъв изглед, смяташе Леля, може би може направо да изсмуче ума ти от главата.

Разправяха й, че светът бил кръгъл и плосък, което си се разбираше само, и че се разкарвал през космоса на гърба на четири слона, застанали върху корубата на костенурка, което нямаше нужда чак пък да го разбираш. Всичко това се случваше Някъде си Там, и можеше да продължава все така с пълната благословия и непукизъм на Леля, стига само тя да може все така да си живее в личния си, широк десетина мили свят, който тя си носеше със себе си, където и да отидеше.

Есме Вихронрав обаче имаше нужда от повече, отколкото можеше да побере това мъничко кралство. Тя беше от другия вид вещици.

И Леля си беше поставила за задача да не дава на Баба Вихронрав да скучае.

Тази работа с ябълките си беше доста незначителна, дребнаво заяждане, ако си го кажем правичката, но на Есме й трябваше по нещо да изпълни със смисъл всеки свой ден, а ако това нещо беше яд и завист, значи такова ще е. Сега Баба ще крои планове за някаква дребна победа, някакво фино унижение, за което ще знаят само те двете, и толкова. Леля беше уверена, че може да се оправи с приятелката си като е в лошо настроение, но не и когато й станеше скучно. Скучаещата вещица можеше да я избие на какво ли не.

Хората обичаха да казват, че „в наше време забавленията сами си създавахме“, като че ли това издаваше някаква си там нравствена ценност, а пък кой знае, може и да издаваше, да но последното нещо, което ще искаш от една вещица е да й доскучае и да тръгне сама да си създава забавления. Защото понякога вещиците имаха забележително непредсказуеми представи за това, какво е забавно. А Есме без никакво съмнение беше най-могъщата вещица виждана в планините от поколения наред.

Е, все пак нали наближаваха Изпитанията, а от тях Есме Вихронрав винаги се ободряваше за седмици наред. На съперничество тя скачаше като пъстърва на муха.

А Леля Ог винаги имаше по нещо предвид за Изпитанията за Вещици. Изкарваш си хубав излет и, разбира се, всеки път имаше голяма клада. Кой е чувал за Изпитания на вещици, които да не свършват с хубава клака?

А после можеше да си изпечеш картофи в жаравата.

Следобедът преля във вечер и сенките в ъглите и под столовете изпълзяха навън и се сляха. Баба се люлееше полечичка на стола си в тъмнината и се увиваше в самата себе си. Изглеждаше дълбоко съсредоточена.

Дървата в огнището се разсипаха на тлеещи главни, които една по една угаснаха.

Стъмни се.

Старият часовник над камината тиктакаше, и за някое време не се чуваше никакъв друг звук.

Тогава нещо смътно прошумоля. Книжният плик на масата помръдна и започна да се сбръчква като балон с изпуснат въздух. Постепенно застоялият въздух се изпълни с тежката воня на разложение. Не след дълго изпълзя първият червей.