Луан Райс
Брегът на светулките (17)

Шестнадесета глава

Внуците на Огъста прекарваха деня с баба си. Бяха навън и тичаха из двора. Обожаваха „Хълма на светулките“ — също както майка им и лелите им бяха обожавали тази къща. Огъста седеше до портата. Пред нея имаше табла с напитки и няколко стари албума със залепени в тях изрезки.

Тя не се беше забавлявала със своите дъщери, докато бяха малки. Най-лошото бе, че го съзнаваше още тогава, но не можеше да направи кой знае какво. Беше обсебена от баща им като от болест, за която нямаше лек. Най-доброто, което можеше да направи за трите момичета, беше да ги наблюдава, да ги снабдява с бои и хартия за рисуване, да им носи семена и саксии, да им напомня да си напишат стихотворенията за училищния празник. За нея да бъде с баща им беше от първостепенно значение.

Когато бяха мънички, тя им позволяваше да пекат курабии и да замразяват желе във формите за лед, оставяйки кухнята в пълен безпорядък. Разрешаваше им да ядат любимите си храни и никога не ги насилваше да се тъпчат със зеленчуци и риба само защото били полезни. На дванайсетгодишна възраст Каролайн беше придобила навика да си приготвя сама макарони със сирене. Всяка вечер.

Беше готова да им намери каквото и да е занимание, само и само да остане свободна, за да бъде с Хю. Толкова се страхуваше да не го загуби. Непрекъснато се опитваше да го съблазнява. Ходеше облечена в прозрачни нощнички, за да привлече вниманието му. Четеше История на изкуствата, изучаваше какви колекции могат да се видят в най-известните музеи, за да подпомогне кариерата му, вместо да помага на дъщерите си да си пишат домашните.

Хю беше нейната мания. Когато не беше при нея, тя си мислеше, че е с друга жена. Тази мисъл я влудяваше. В подобни случаи Огъста се беше опитвала да се концентрира върху децата, но вътрешната й несигурност беше огромна. И щом Скай пожелаеше да й разкаже приказка, а Клий поискаше помощ за урока си по музика, Огъста ги препращаше към Каролайн. За да остане насаме с Хю.

Очите й се насълзиха при мисълта за покойния й съпруг. Беше го обичала невероятно силно, а той се беше оказал с изключително труден характер. Работата му винаги беше на първо място, следваха удоволствията, а някъде към края на списъка идваше ред на Огъста и момичетата. Или по-точно — на момичетата и Огъста. Не беше съвсем сигурна в каква последователност ги беше поставил, а след инцидента в Редхоук ревността й и чувството й за вина, породени от този факт, станаха още по-силни.

Любовта на Хю към дъщерите му личеше в портретите, които им беше направил. Особено в портретите на Каролайн. В „Момичето с бялата рокля“ — неговата най-известна картина — той беше успял да предаде красотата, крехкостта и сериозността на най-голямата си дъщеря. Огъста никога нямаше да забрави деня, в който Хю нахвърляше скиците за този портрет. Тук, в „Хълма на светулките“. Тя го беше наблюдавала и през цялото време се беше чувствала като лошата мащеха от приказката за Снежанка. Искаше й се Хю да беше помолил нея да му позира. Не Каролайн.

Каролайн беше облякла бяла вечерна рокля. Дрехата беше дълга и права. Беше се облегнала на една от колоните на портата и гледаше към морето. В очите й се таеше някаква неспокойна страст. Приличаше на девойка от древногръцка трагедия. Огъста помнеше как се чудеше каква е причината за този дълбок копнеж и тази обреченост, които се излъчваха от дъщеря й. От лицето на Каролайн се излъчваше дълбока скръб. Хю майсторски беше предал това настроение.

Огъста прелистваше албумите, отпиваше от мартинито си, а спомените прииждаха на талази в съзнанието й. Ето статиите от вестниците, които беше изрязала, когато „Момичето в бялата рокля“ се беше превърнало в сензация на биеналето във Венеция. Пръстите й погалиха снимката на портрета. Не беше избеляла с годините: косата на Каролайн беше все така тъмна и лъскава, роклята — синкавобяла, небето и морето — тъмносини и тъмносиви.

Онова, което спираше дъха на Огъста, беше изражението на Каролайн. Очите на момичето бяха невероятно красиви, но изпълнени с болка. Огъста и много от най-изявените критици твърдяха, че никога не са виждали подобен портрет. Сега възрастната жена гледаше портрета и продължаваше да се пита: какво беше причинило подобна дълбока скръб? Смъртта. Сигурна беше. Смъртта на Джеймс Конър и Андрю Локууд.

Уморена от тежките мисли, тя вдигна поглед към внуците си. Най-малката й дъщеря се самоунищожаваше пред очите й. Не можеше да направи нищо, за да й помогне, но затова пък можеше да се постарае да бъде добра баба.

— Деца, не се ли изморихте? — извика тя. — Марк! Марипат! Елате при мен да си хапнете по нещо.

— Какво има за ядене? — попита Марк, когато се изправи задъхан пред баба си.

— Кифлички с лимон — отвърна тя и му поднесе синята порцеланова чиния. — Сама съм ги правила.

Децата си взеха по една кифличка, благодариха учтиво и бавно задъвкаха.

— Вземете си още — подкани ги Огъста. — Хайде. Няма да развалят апетита ви за вечеря, пък и не е нужно родителите ви да научават, че сте яли. Искате ли да видите някои стари снимки?

Децата кимнаха. Огъста им направи място на пейката и те седнаха от двете й страни. Бяха високи за възрастта си. Имаха прекрасната кожа на Клий и сериозните очи на Питър. Марк облегна глава на рамото на Огъста и това я накара да се усмихне щастливо.

Отмести рязко встрани албума, в който беше „Момичето в бялата рокля“, и извади един, в който бяха налепени снимки от нейните ученически години в Провидънс. Беше се радвала на спокойно и щастливо детство. Такова, каквото беше възнамерявала да даде и на своите деца.

— Това са майка ми и баща ми. Нашето куче Спънки… — започна тя.

— А това котките ти ли са? — попита Марипат и посочи към Мяу-Мяу и Ликърис.

— О, да — кимна Огъста. — Обожавахме домашните си любимци. Бяха като членове на семейството.

— Мама е ходела на лов — гордо рече Марк. — Веднъж е застреляла огромен глиган.

Огъста примигна.

— Дивите животни са нещо друго — изрече неуверено. — Те могат да бъдат много, много опасни.

Огъста бързо прелисти страниците, нетърпелива да се върне към по-безопасни теми. Семейството й на ферибота за Блок Айлънд, на плажа в Нюпорт, на балетния й рецитал в църковната зала…

— Това кой е? — попита Марк, когато видя снимката на едно мъничко кученце.

— О! — възкликна Огъста. — Това е Малчо.

— Много е сладък! — усмихна се Марипат. — От породата чихуахуа ли е?

Децата зачакаха отговора и съсредоточено гледаха баба си.

— Малчо… — въздъхна тя. — Искате ли да чуете неговата история?

— Да! — извикаха в един глас децата.

И Огъста им разказа.

Всичко беше започнало през прекрасна юнска утрин, когато тя беше едва деветгодишна. Слънцето грееше, но денят беше хладен. Тя седеше на брега с въдица в ръка. Рибата кълвеше. Леферите плуваха наоколо и се нахвърляха един на друг с канибалско настървение. Огъста улови една двайсетсантиметрова риба, изядена наполовината от друга.

— В морето плуваха рибни вътрешности и кръв. Чайките кръжаха ниско и крещяха. Можете да си представите. Леферите се самоизяждаха — рече тя, после им разказа как беше видяла нещо мъничко да плува по повърхността на водата. Първо беше помислила, че е перката на акула, спуснала се в преследване на рибата, но после беше забелязала, че въпросното нещо има уши.

— Бабо! — възкликна Марипат.

— Да, скъпа, това беше Малчо.

— Кученце? Насред океана?

— Плуваше към леферите, а както знаете, те имат остри зъби и се придвижват на огромни стада, а когато са гладни, унищожават всичко живо по пътя си.

— Бабо, знаем за леферите — прекъсна я Марипат.

— Чудесно. Както и да е. Измъкнах Малчо от лапите на смъртта. Той беше само кожа и кости. Трепереше като луд. „Бедната малка чихуахуа — помислих си. — Трябва да е паднал от някоя яхта.“

— И си го отнесла у дома? — попита Марк.

— По-скоро — пренесох го тайно у дома. Вече имахме куче и две котки и родителите ми бяха заявили категорично, че не желаят никакви животни повече! Затова го отнесох в моята стая… — Огъста затвори очи при спомена за котките. Почувства как гърлото й се свива. Отпи от чашата си. — Опитах се да му дам от храната на Спънки, но Малчо не пожела да я яде.

— Сигурно е бил много изморен от плуването — предположи Марипат и погали снимката на кученцето с малкото си пръстче. — Бедното животно.

— Да. — Огъста се загледа в снимката. Сама я беше направила. Беше сложила Малчо върху своята розова сатенена възглавничка, за да излезе по-добре. Въздъхна. — Не искаше да яде. Нито да пие вода. Трепереше, измръзнал до мозъка на костите си от студената морска вода. Наистина си мислех, че ще умре.

— И умря ли? — със страх попита Марипат.

Баба им направи пауза, после отвърна:

— Не. Вечерта го взех при мен в леглото. Бях донесла и котките, за да ни топлят. Всички се свихме накуп. Приличахме на семейство лисици в бърлога. Беше топло и приятно.

— И ти си го стоплила? И той оживя? — попита с надежда Марк.

— О, да. Оживя. — Огъста изви вежди и подаде на децата по още една кифличка. Марипат се поколеба дали да я вземе, но Марк веднага я грабна.

— И той се е сприятелил с Мяу-Мяу, Спънки и Ликърис? — Марипат облиза захарта, полепнала по пръстите й.

— Ами, не.

— Не? — извикаха едновременно двете деца. Изглеждаха разтревожени.

Огъста се запита дали изобщо трябваше да започва да им разказва тази история. Опита се да я преиначи, да я направи по-ведра.

— Най-накрая Малчо ожадня. Дадох му да пие мляко от шишето на куклата ми, после сипах още малко в една уличка. Трябваше да отида на училище, но преди да тръгна, му дадох да дояде остатъка от кашата ми.

— О! Сигурно е бил много щастлив!

— Тръгнах към училището, следвана както винаги от Спънки. Като ученичка изкарвах отлични оценки, деца — продължи Огъста. — Учителите ми казваха, че съм дете за пример.

— А какво стана с Малчо? — попита несмело Марипат.

— Оставих го в стаята си, за да не го види майка ми.

— Защото още не си имала възможност да говориш с нея и да я убедиш, че той трябва да остане у вас — разумно обобщи Марк. — Остави ли котките при него, за да му правят компания?

— Да — кимна Огъста.

— И те станаха ли най-добри приятели? — попита Марипат, обзета от предчувствието за щастлив завършек на историята.

— Не — отвърна Огъста. Знаеше, че е отишла прекалено далеч, но нямаше връщане назад. — Той ги изяде.

Марипат зина от ужас. Марк не откъсваше очи от албума. Огъста бързо обърна няколко страници. Марипат се опита да сдържи сълзите си, но те потекоха по страните й.

— Защо? — попита тя.

— Защото се оказа, че не е чихуахуа! — обясни баба им. — Беше ужасно! Върнах се вкъщи от училище и открих кръв и котешка козина из цялата стая. Котешки крайници, оглозгани до костите.

— Мяу-Мяу! Ликърис! — проплака Марипат.

Огъста през сълзи им разказа останалото. Беше заварила Малчо до леглото си — цялото в кръв. Малкият му език висеше отвън, от ноктите му капеше кръв, а физиономията му приличаше на демонична маска, когато се нахвърли хищно върху нея. Едва беше успяла да затвори вратата.

— Оказа се, че Малчо е виетнамски воден плъх — един от най-кръвожадните бозайници на земята. Ветеринарният лекар, който дойде да събере останките от горките ни котки, предположи, че е попаднал на някой товарен кораб, тръгващ за Америка от Азия, и е паднал някъде из нашия залив.

В този момент пристигна Клий. Беше дошла да вземе децата си. Щом я видяха, те зареваха с глас. Тя изпусна торбите със зеленчуци, които носеше, и се спусна към тях. Притисна ги към гърдите си, но децата продължиха да ридаят.

— Мамо! — извика разтревожено Клий. — Какво се е случило?

— Мамо, баба е имала ужасен домашен любимец, който е изял нейните добри котки! — изхълца Марк. — Някакво дяволско животно, което приличало на чихуахуа, но не е било куче!

— Разказала си им за Малчо? — Клий не можеше да повярва на ушите си.

— Ами, да. Разказах им, защото те ме питаха! — опита се да се защити Огъста.

— А ако те бяха помолили да им дадеш да си играят с кибрит, щеше ли да им позволиш? Или пък ако искаха да си хапнат десерт преди вечеря? Може би и това би им позволила?

Майка й сви устни. Чувстваше се ужасно. Не смееше да спомене за лимонените кифлички. Всичко, което беше искала, бе да прекара няколко приятни мигове с внуците си, да ги накара да я обикнат малко повече. Беше си помислила, че историята за Малчо ще им се стори страшна и вълнуваща.

— Мислех, че децата обичат страшни истории — отбранително рече тя.

Клий поклати глава, но нищо не каза. Тя поведе децата си през двора. Огъста я видя как ги хвана за ръце и как тримата се насочиха към каменните стъпала, водещи към плажа, как за миг се спряха и се заслушаха в шума на вълните. Напрежението в гласовете им скоро изчезна и те отново се превърнаха в майка и две деца, които спокойно разговарят.

Брадичката й потрепери. Огъста отново посегна към чашата си. Мартинито я сгря. Не беше възнамерявала да разплаква децата. Беше ги почерпила с кифлички, беше им показала няколко стари снимки — само за да я обикнат. Това беше единственото, към което се беше стремила цял живот — обичта на хората.

Огледа се наоколо. Търсеше Хомър — единственото живо същество, което, изглежда, я приемаше такава, каквато е — с всичките й грешки и недостатъци. Само че Хомър очевидно се беше отправил на едно от своите тайнствени пътешествия. Дори на него му беше писнало от нея, помисли си Огъста. Не го винеше. Тя самата се смяташе за неудачница. Каквото и да направеше, то все завършваше зле.

* * *

— Бясна съм на майка си! — каза Клий на Питър.

— Какво е направила?

Тя замълча. Седеше до съпруга си, а той я беше прегърнал през раменете. Гледаше как децата плуват в басейна. Вечерта беше ясна. Звездите светеха ярко в небето.

— Разплака децата. Разказа им ужасна история за едно от домашните животни, които е имала, като е била малка.

— Колко ужасна може да бъде една такава история? — засмя се Питър.

— Ами… — колебливо започна Клий. Знаеше, че и тази история попада в графата „Това може да се случи само в нашето семейство“. — Въпросното животно разкъсало котките й и би могло да прегризе гърлото й, докато е спяла. Бих казала, че това е достатъчно, за да сънуваш поне няколко кошмара, нали?

— О! — възкликна Питър. — Никога не съм чувал тази история!

— Бедната мама! — въздъхна Клий. — Не се е променила изобщо. Сякаш иска да направи това, което трябва, но все не успява. И никога не би могла.

— Като загубена в своя собствен свят е.

— Отчаяно копнее да бъде обичана, но вместо да спечели любовта на хората, прави така, че да ги отблъсне от себе си.

— Би трябвало да има малко повече вяра.

— В другите ли? Не знам… Баща ми не беше човек, на когото би могло да се вярва.

— Не в хората. В себе си — поправи я Питър. — Тя е добра жена и би трябвало да се довери на инстинктите си. Чувал съм я да казва, че й се иска да не е позволявала на баща ви да ви води на лов.

— Наистина щеше да е добре, ако се беше доверила на този си инстинкт — сухо отвърна Клий. Майка й беше предпочела да угажда на мъжа си, да му доставя удоволствие, вместо да следва майчинските си инстинкти. Как изобщо беше възможно подобно нещо?

Клий и Питър замълчаха. Ръката му нежно галеше косата й, а звуците, които децата издаваха в басейна, я унасяха. Съжаляваше майка си. Колко ужасно трябва да е да прекараш целия си живот, бягайки от истината! Толкова да се страхуваш от собствените си чувства, че да не успееш да предпазиш децата си.

— Искаш ли да поплуваме? — попита Питър.

— Не, благодаря. Така съм се отпуснала… Не ми се мърда.

— Виж.

— Какво да видя?

— Това лято Марипат е много по-уверена във водата. Помниш ли как се страхуваше преди?

— Но никога няма да се осмели да отиде на дълбокото — каза Клий. — Предишната година Марипат с часове стоеше на извитите стълбички и не смееше да влезе във водата. А щом се престрашеше, плуваше само на плиткото, и то с баща си, а в очите й се четеше ужас.

Това лято всичко се беше променило. Клий всяка сутрин я водеше на уроци по плуване. Докато Марк играеше футбол или отиваше на плажа с приятелите си, Марипат тренираше с учителя си по плуване.

Сега Питър и Клий наблюдаваха как дъщеря им се плъзга плавно по повърхността на водата. Не се страхуваше. Плуваше сама, унесена в мислите си, а всеки замах я отвеждаше там, където искаше да отиде.

— Харесва й — отбеляза Питър.

— Наистина — съгласи се с гордост майката. Беше предприела мерки, за да помогне на дъщеря си да победи страха, да се почувства по-силна и самоуверена. Това нямаше нищо общо с оставянето на детето само в планината и слагането на оръжие в ръцете му. Просто най-обикновени уроци по плуване.

* * *

Каролайн се задъхваше. Беше прекарала по-голямата част от вечерта в изкачване на връх Серендипити, после беше поела на запад по стръмната пътека, водеща към гранитния пролом. Нощта беше тъмна. Закриляше преследваните. Звездите бяха надвиснали ниско. От билото беше погледнала на югоизток и беше видяла светлините на „Метеор“, трепкащи като звезди в Пролива. Беше се запитала колко още ще остане Джо на това място.

Покрай нея беше прелетял бухал. Лунната светлина се отразяваше от лъскавите му криле с цвят на тъмен кестен. Покрай пътеката растеше орлов нокът и сега, когато вече се спускаше, тя дълбоко вдишваше свежия му аромат. Тясната пътечка криволичеше и внезапно ставаше стръмна, а до нея се виеше широк път, който отвеждаше в центъра на Блек Хол. Каролайн беше настроена меланхолично. Тя инстинктивно избра пътеката, която свършваше при брега на река Ибис.

Видя лисицата още щом свърна. Пристъпваше дебнешком покрай ниска каменна ограда. Така плътно се притискаше към земята, че отначало Каролайн я взе за сянка. Козината й беше лъскава и червена, а върхът на опашката й — снежнобял. Каролайн замръзна на мястото си. Очите й откриха жертвата в тъмното. Беше земна катеричка. Лисицата се промъкваше бавно. Изведнъж усети присъствието на Каролайн.

Двете се озоваха една срещу друга. Сърцето на Каролайн лудо биеше. Лисицата изглеждаше толкова малка! Приличаше на миниатюрно коли. Хищникът оголи зъби срещу нея. Направи крачка към жената, после подви опашка, прескочи стената и изчезна в тъмнината. Каролайн не се беше уплашила. Напротив, мислеше, че лисицата е красива. Срещата й с дивите животни беше част от удоволствието на разходките из планината. Не можеше да си обясни как навремето вдигаше ръка да ги убива. Убийството не беше в кръвта й. Въпреки това ясно си спомняше мириса на барут, присвиването на очите при прицелване.

Влезе в кухнята си и се спря. Дишаше тежко. Наля си чаша хладка вода и се опита да се успокои. Погледна през прозореца.

Беше с къси панталонки в цвят каки и тъмносиня риза с навити над лактите ръкави. Гъстата й коса се спускаше свободно по раменете. Каролайн свали туристическите си обувки и се съблече. Искаше да си вземе душ…

Телефонът иззвъня.

— Ало? — каза тя.

— Каролайн. Обажда се Джо.

Не беше очаквала да чуе гласа му. Стискаше слушалката, но не намираше сили да продума.

— Ти ли си? — попита той.

— Здравей.

— Как е сестра ти?

— Не знам — отвърна. Не беше виждала Скай от разправията им вкъщи.

— Съжалявам, че я оставих в такова състояние миналата вечер. Съжалявам и за случилото се по време на бала. Не исках да го провалям…

— Не се извинявай — прекъсна го тя. — Трябваше да предупредя майка си, че ще си там. Но мислех, че ще успея да предотвратя срещата между вас.

Линията изпука. Сигурно беше напълно нормално, след като Джо й се обаждаше от кораба.

— Нашите семейства. Това е една от причините да ти се обадя. Бих искал да посетя „Хълма на светулките“.

— Добре — отвърна тя. Разбираше колко важно е това за Джо.

— Мислиш ли, че може да се уреди? Знам, че майка ти не желае да ме вижда. Не я обвинявам. Но искам да посетя мястото…

— Мисля, че мога да ти помогна. — Това означаваше ли, че Джо се кани да си тръгва? — Кога искаш да отидеш там?

— Скоро. Утре ще сме заети с изваждането на основната част от съкровището. Ще ни отнеме цял ден. Когато обаче го измъкнем, ще сме приключили със задачата си по тези места. Така че който и да е ден е изключение на утрешния ме устройва.

— Какво ще кажеш за сряда? — попита тя.

— Чудесно.

Уговориха се да се срещнат в дома й и после Каролайн да го закара с колата си до „Хълма на светулките“. Щеше да се постарае майка й да не е там.

— Хей, Каролайн… — импулсивно рече той.

— Да?

Последва тишина, нарушавана единствено от пукането по линията.

— Благодаря — каза Джо накрая.

* * *

Две вечери по-късно Саймън най-после благоволи да се появи. Той дори не си направи труда да се промъкне незабелязано в къщата. Поршето му шумно навлезе в автомобилната алея, водеща към входа на къщата, а касетофонът в колата така гърмеше, че събуди Скай. Саймън влезе в кухнята, затръшвайки вратата, и отвори хладилника. Наля си едно питие. Когато пресуши чашата си, затрополи по стълбите.

Щом отвори вратата на тяхната спалня, се опита да стъпва по-тихо. Не очакваше жена му да е будна. Приближи до прозореца и се загледа към луната, отразяваща се във водата. Беше напълнил чашата си с вино и сега бавно отпиваше. Вероятно мислеше за картината, която щеше да завърши съвсем скоро. Щеше да я нарече „Ноктюрно №62“ или който там номер следваше. Винаги кръщаваше картините си „Ноктюрно“ и добавяше нещо накрая на името, за да се различава от предишните. А може би в момента се опитваше да реши каква цена да й сложи, когато я обяви за продажба.

Разкопча ризата си и поглади голите си гърди. Започна да разкопчава и джинсите, потънал в мисли. Не преставаше да отпива от виното си. Сигурно си представяше колко известен ще стане един ден, а може би умът му беше зает със сервитьорката, от леглото на която се беше измъкнал преди малко.

— Забавлява ли се? — попита го Скай.

Гласът й го накара да подскочи.

— О, ти си будна.

— Да.

— Обикновено спиш като пън.

Това беше ужилване. Той намекваше за слабостта й към алкохола. Само че тази вечер тя не беше сложила и капка в устата си. Леко трепереше. Беше пъхнала ръцете си под завивката, за да не се издаде. Тялото й се изчистваше от алкохола и това не беше леко. Устата й беше пресъхнала. Главата я цепеше жестоко. Само че си струваше. Искаше да е в състояние да обръща внимание. Да забелязва нещата. Нищо да не пропуска — дори как собственият й съпруг се прибира късно у дома след любовна среща. Беше се уморила да се крие.

— Сега обаче не спя — спокойно рече тя.

— А, добре.

— Къде беше?

— Какво искаш от мен? Да ти давам отчет за всяка своя стъпка ли? Ако си искала такъв съпруг, да се беше омъжила за Питър.

— Това и сама го осъзнавам. Но да оставим този въпрос. Искам да знам къде беше.

— В ателието си. Работех.

— Това не са дрехите, с които рисуваш — отбеляза тя.

— Откъде знаеш? — изсмя се Саймън. — Имаш проблем, Скай. През повечето време си толкова пияна, че дори не забелязваш с какво съм облечен, когато рисувам.

— Тази вечер не съм пияна.

— Няма значение.

— Искам развод — изрече бавно тя.

Възцари се гробна тишина. Саймън продължи да се разсъблича. Беше сигурна, че в момента съпругът й се чуди как да запази предишното положение: искаше да задържи Скай, защото името й и парите й му даваха сигурност, но също така искаше да разполага със свободата да спи с други жени.

Саймън се изправи гол на лунната светлина. Беше висок и слаб. Синкавата светлина караше тялото му да изглежда влажно. Той за пореден път надигна чашата към устните си и се поглади по гърдите. Пристъпи към Скай. Приседна на крайчеца на леглото и й предложи от чашата си. Тя поклати глава. Той остави чашата на тоалетната масичка и се пъхна под завивките. Плъзна ръце под нощницата й. Погали гърдите й. Не беше я докосвал така от дълго време. Тя прехапа устни и изви гръб. Саймън я целуна по шията, езикът му опита вкуса на кожата й. Усещането беше толкова прекрасно, че тя едва се сдържа да не изстене от удоволствие.

— Хм, Саймън — започна.

— Да? — Продължи да гали бедрата и корема й и да покрива с чувствени целувки шията й.

— Махай се от леглото ми.

— Знаеш, че не го искаш — измърмори той.

— Махни се от леглото ми — повтори тя. — Събери си гадните дрехи от моя под и незабавно изчезни оттук. Наистина ли мислиш, че искам да ме докосваш, след като си бил с друга жена? Не чу ли какво ти казах преди малко? Искам развод.

— Сигурно се шегуваш! — възкликна Саймън. — Не говориш сериозно. — Седна в леглото и я загледа втренчено.

— Напълно сериозна съм.

Той стана от леглото, облече се и се разбесня из стаята. Ругаеше. Мразеше я. Никога вече нямаше да успее да възстанови старите си отношения с нея. Никога. Смелостта, която Скай беше открила в себе си по време на свадата на плажа, щеше да я съпътства до края на живота й. С един замах слагаше край на всичко, което я беше наранявало или можеше да я нарани.

Саймън излезе от стаята. Чуваше стъпките му, затръшването на вратата зад гърба му. Скай разтреперана посегна към телефона.

Беше сряда, пет часът сутринта. Зазоряваше се. Въпреки че беше рано, тя решително набра номера на Каролайн. Така беше: винаги, по всяко време, когато имаше нужда, Скай можеше да й позвъни и сестра й щеше да се отзове. Не бяха говорили от няколко дни. Трябваше да възстанови връзката с най-голямата си сестра. Притисна слушалката към ухото си и чу сънливия глас на Каролайн.

— Аз съм — каза Скай.

— Добре ли си? — попита я разтревожено.

— Да. Каролайн, извинявам се, че се обаждам толкова рано.

— Радвам се, че го направи.

— Току-що помолих Саймън да напусне дома ми. Просто се случи и исках да ти го кажа. Можеш ли да повярваш? Казах му, че искам развод. Писнало ми е от всичко.

— О, Скай! Много се радвам! — възкликна Каролайн.

— Искам да се оправя. — Докато говореше, гласът й ставаше все по-дрезгав. Знаеше, че това, което казва, е вярно, но трудно постижимо. Да се почувства по-добре. Не би трябвало да има нищо по-лесно от това, но не и в пет сутринта, когато трепереше от желанието да обърне една чашка, за да потисне болката.

— И аз искам да се оправиш — промълви Каролайн.

— Цял ден не съм сложила капка алкохол в устата си — каза Скай.

— Толкова се гордея с теб! — Скай си спомни всички случаи, в които сестра й беше казвала същото: по време на пролетните концерти, при участието й в училищните пиеси, когато беше на шест години и направи най-хубавата количка от всичките си съученици, когато на дванайсетгодишна възраст извая първата си скулптура, когато постъпи в колежа, когато се премести да живее в Рим, когато направи първата си самостоятелна изложба в Ню Йорк.

Каролайн винаги беше до малката си сестра и винаги се гордееше с нея.

— Съжалявам за нещата, които ти наприказвах онзи ден — промълви виновно Скай и стисна още по-силно слушалката.

— Не се извинявай. Срамувам се да призная, че до известна степен имаше право.

— Искаш да кажеш, че ти… съжаляваш?

— Да съм казвала подобно нещо? — засмя се нежно Каролайн.

— Щастлива съм, че те имам — каза развълнувано Скай.

— Взе ми думите от устата.

— Сега ще се опитам да поспя.

— Искаш ли да дойда? Да поседя малко при теб?

— Не — отвърна тя. Знаеше, че и това ще премине. Трябваше да премине.

— Сигурна ли си? — попита я загрижено Каролайн. — Ще дойда само ако го искаш. Можем да слезем до плажа, да си поприказваме и дори да поплуваме. — Макар че думите й звучаха уверено, тя внезапно замълча. Отново се опитваше да поеме нещата в свои ръце, когато сестра й трябваше да се справи сама.

Скай се засмя и Каролайн я последва.

— Няма нищо — рече Скай. — И така съм добре.

— Знам.

— Всъщност… — Гласът й трепна. Налегна я тежка умора. — Всичко ще бъде наред, докато ти…

— Докато аз какво? — попита Каролайн.

— Докато ти ме обичаш — прошепна по-малката сестра.

— Това е толкова лесно.