На сто и петдесет милиона километра от Слънцето, в една влажна бетонна стая без прозорци, сред лабиринт от затворнически килии и коридори, недокосвани от милост и надежда, зад малка дървена маса седеше Разпитващия. Умът му беше празен като бележника пред него. Задържания излъчваше някаква мистериозност. След седем дни мъчения не беше обелил и дума. С наведена глава и оковани китки, той стоеше в ослепителната хватка на прожектора, който му пречеше да се отпусне.

— Кой си ти?

Гласът на Разпитващия звучеше монотонно. Всички въпроси бяха зададени. Нито един не бе удостоен с отговор. Сега те се свеждаха до една-единствена фраза, сякаш в името на Задържания се криеше неговата същност.

— Кой си ти?

Изтощен, Разпитващия чакаше. Присвиваше очи заради потта, която капеше от челото му и размазваше редовете на бележника. В притихналата стая той долавяше собственото си дишане и хаотичното почукване на писалката върху тъмния дъбов плот на масата. За миг наостри уши да чуе звуците, които едва проникваха през стените — стържене на подметки, влачене на тяло. Не можеше да прецени дали са истински или въображаеми. Тук пищяха дори и прашинките във въздуха. Появи се и друг странен шум. Откъде ли идваше? Разпитващия остави писалката на масата и вдигна призрачен поглед към Задържания. Мъжът стоеше неподвижно, но присъствието му беше толкова осезаемо, че приличаше на противоречие, запечатано във времето. Капчици кръв падаха меко върху шарения каменен под от краищата на пръстите му, където някога се бяха намирали ноктите.

Разпитващия се намести смутено на стола и сведе очи към притихналата писалка.

— Кой си ти?

Тишината затаи дъх.

Разпитващия мушна палеца си под очилата със златни рамки и леко ги побутна, за да разтрие ъгълчето на воднистото си око. Свали ги внимателно и почисти двете малки кръгли стъкла с протрита носна кърпа, която намирисваше на нафта. След като свърши, намести очилата с тънките си пръсти, които имаха цвят на пергамент, и кимна на едрия мъчител.

— Давай! — заповяда тихо той.

Мъчителят отиде до осветената част на стаята, където спря и потупа леко Задържания по лицето. После неочаквано стовари гумената палка в слабините му. Затворникът пое удара, свлече се на колене, но не издаде никакъв звук. Разпитващия прокара пръсти по белега, разполовяващ тънките му бледи устни в озъбена гримаса. Под яката на масленозелената му униформа, на която нямаше знаци за чин, той чувстваше врата си странно топъл и изпънат. Противно на всякаква логика, Задържания го плашеше. Както тъмните, тежки звезди, които остават скрити за далечния наблюдател, непознатият излъчваше ужасяваща вътрешна светлина.

Бяха попаднали на него случайно. Една неделя, на 25 септември, близо до село Спач, високо в планините на север, екип от полицаи, обучени кучета и доброволци издирваше заподозрян в опита за убийство на Мехмет Шеху, шефа на Държавна сигурност. Невидим снайперист беше стрелял по Шеху, докато той излизал от управлението на тайната полиция. Тогава то се намираше в тухлената сграда на стария затвор в „Руси и Мадх“, квартал на Шкодра. Арестуваха един селянин от Домни, който след мъчения посочи втори човек от същото село — търговец на дрехи на име Касим Бег. За него се смяташе, че се кани да се прехвърли в Югославия. По възможните маршрути за бягство веднага изпратиха ловни групи: на запад към мътната река Буна и на север към така наречения „Овчарски проход“, който се извиваше като серпентина по високото било на планината Дукаджини. Макар и придошли от неочаквани дъждове, буйните води на Буна можеха да се прекосят в най-тесния участък, където разстоянието между бреговете беше около двеста метра. Но тъй като бе известен на малко албанци и се намираше близо до селото на заподозрения, проходът привлече повече търсачи — петдесет и осем въоръжени доброволци и три кучета. Изкачването беше мъчително и ги остави без дъх. Спираловидната пътека минаваше през терени, покрити с варовикова глина и шисти, преди да стигне до ледените висини на пустошта, наричана „Планините на прокълнатите“. В прохода обаче ловната група не откри никого и щеше да се върне без произшествия, ако не се беше намесила съдбата. По-късно случилото се беше оценено като първи контакт със Задържания. Едно от кучетата, свиреп мастиф с огромни размери и сила, беше хукнало към някакво пращене, долетяло от гората. След известно време го откриха да лежи неподвижно сред златисти и оранжеви листа. Тялото му бе обляно от есенната светлина, сякаш беше заспало и освободено от всички копнежи. Вратът му беше счупен. Водачът на групата, млад ковач на име Рако Бей, почувства как над него се спуска сянка при тази гледка. Не можеше да проумее каква човешка сила би могла да убие кучето по такъв начин. Дъхът му приличаше на бял пламък в тъмнеещия въздух, докато той оглеждаше гората с присвити очи. Търсеше съдбата си сред храсталаците глог и леска, но не виждаше нищо освен облака, който се стеле пред очите на човек. Слънцето се спускаше. Гората беше населена с духове. Голите клони отправяха ледени заплахи и лоши знамения. Бей се замисли за майка си. Метна карабината през рамо и подкани останалите да напуснат мястото. Групата имаше и втора мисия, в Келеза — да залови някакъв убиец, селски пекар. Макар че тази цел нямаше да бъде осъществена, в края на виещата се пътека ги чакаше изпълнението на друга задача. Там преследвачите щяха да се натъкнат на Задържания, който беше книгата, написана с обич от Съдбата за Разпитващия.

Издирването на пекаря криеше опасности. Убиецът произхождаше от местен планински клан и се очакваше да окаже съпротива при опита за арест, защото убийството в крайна сметка беше част от невероятно сложна и объркана кървава вражда. Един мълчаливец от Микой измъкнал невярната си съпруга от дома им в пълно съответствие с беса — неписания кодекс, който забранява всякакво отмъщение на закрито — и посред бял ден я прострелял веднъж в главата. Братът на жертвата предал на съпруга сребърния куршум от притихналия й мозък в знак, че му е дал предварителното си съгласие. Така нещата можели да приключат. Любовникът на жената обаче полудял, в пристъп на страст изкарал съпруга от дома му и го убил. Тъй като любовникът бил от вражески клан, братът на съпруга, някакъв фермер, отмъстил. Той на свой ред бил открит от бащата на мъртвия любовник, но осуетил намеренията му, като отказал да излезе от къщата, в която живеел с жена си и детето си — пъстрооко двегодишно момченце с розови бузи. Бил уверен, че беса ще го пази от зло. В продължение на седмици не се случило нищо. Фермерът и нарастващият му страх бродели из къщата като нервни призраци и неотменно вървели един след друг. Странни звуци се чували в онези напрегнати нощи. Фермерът и страхът му, опознали се добре след дългото си съжителство, понякога разговаряли приглушено, а веднъж дори избухнали в смях. Една нощ, когато на небето не се виждали звезди, фермерът се събудил от неспокойния си сън. Врещяла някаква коза от стадото му. Блеела непрекъснато, сякаш била ранена. Фермерът наострил уши и се уверил, че страхът му спи непробудно, защото свистящото му хъркане кънтяло из цялата къща. Той се надигнал сърдито от скърцащото легло, облякъл пипнешком сетрето и панталона от агнешка вълна, след което се отправил към тъмнината, за да види какво става с козата му. Добрите дела обаче невинаги се възнаграждават. Фермерът се изкачил по първия от двата стръмни хълма, които се издигали между къщата и тревожното врещене, без да си дава сметка за коварния капан, подготвен от бащата на любовника. Отмъстителят, пекар с добродушни очи на име Грод, лежал скрит зад второто възвишение, държал козата за единия крак и непрекъснато извивал ухото й. Но тогава се случило нещастие и всичко се провалило. Вероятно заради сънливост или невнимание, а може би заради някой корен или камък фермерът достигнал скалистия връх на първия хълм, загубил опора и полетял към дъното на близката клисура. „Падам“, помислил си мрачно той и промълвил на глас: „Не може да бъде!“ Поведението му през целия живот било достойно за подражание, но в момента, докато мърморел клишета за капризите на съдбата, репутацията му била застрашена. Нарастващият му срам обаче изчезнал своевременно, тъй като той завършил падането си съвсем категорично, когато главата му се ударила в островръх камък. Грод чул зловещото хрускане на счупената кост и се сепнал от мисълта, че плячката му може да е загинала от друга ръка. Ужасен, пекарят изтичал до фермера, приклекнал до него и огледал силно бликащата кръв. Изстенал и проклел лошия си късмет. Нима не бе носил амулет, за да го пази от очите на злото? Нима не бе правил кръстния знак над всеки самун хляб, който бе изпекъл? Как тогава демоните бяха успели да завладеят нощта?

Грод занесъл фермера у дома му, събудил жена му и изтичал до близкото село, за да повика доктора. Двамата тръгнали бързо към къщата. След като прегледал раната, старият лекар заявил, че е твърде късно. Била необходима сложна операция, при това спешна, или фермерът щял да умре до няколко часа.

— Има субдурален хематом — обяснил докторът.

— Не, демоните са виновни! — извикал обезумял пекарят.

Жената набързо се прекръстила.

Старият лекар свил рамене и си тръгнал.

Докато ядосаният Грод ругаел тихо край леглото му, пострадалият фермер, все още в безсъзнание, хванал треска, която преминала в пневмония. След три дни мъжът бил видимо мъртъв.

Грод се разплакал неутешимо.

— Демоните го убиха! — извикал той в даден момент.

— Да, само изглеждаше като пневмония — съгласила се съпругата.

След това на никого не му било до приказки.

Кодексът беса не можел да бъде удовлетворен без убийството на някой мъж. И така, година след смъртта на фермера, когато вниманието и бдителността били приспани, пекарят Грод се върнал в къщата на умрелия. Там заварил неговия малък син, който си играел на моравата. Грод огледал облените от слънце сини макове, по-ярки дори от бенгалски огън, лешниковите храсти и черешовите дръвчета, кучешкия дрян, синапа и магданоза, чуруликащите чучулиги и листенцата на маргаритките, по-бели от полярна лисица. Наблюдавал как детето гони пеперуда с черни криле, заслушал се в звънчето на кравата в далечината, спомнил си младостта, чул смеха на малкото момче, поел дъх и го застрелял между пъстрите очи. Ловната група търсела именно Грод, когато случайно попаднала на Задържания.

Някои смятаха, че не е случайно.

ИЗ ПОКАЗАНИЯТА НА РАКО БЕЙ, ВОДАЧ НА ЕКИПА ДОБРОВОЛЦИ В КЕЛЕЗА, ВЗЕТИ НА 10 ОКТОМВРИ

Въпрос: Какво ви отведе в къщата?

Отговор: Нищо, господин полковник. Грод е роднина на слепеца, който живееше там, но той има кръвна връзка с повечето селяни. Нищо не ни отведе там. Само съдбата.

В. Пази благоприличие!

О. Извинете, господине.

В. Съдбата ни е в наши ръце.

О. Да, така е.

В. Да се върнем към къщата…

О. Намира се извън селото. Обкръжихме я малко след залез-слънце. Беше студено. Влязохме вътре и заварихме слепеца. И другия.

В. Другия?

О. Да. Слепецът седеше край огъня. Другият беше до масата. Имаше много храна: зеле, хляб, сирене, агнешко, яйца, лук и малко грозде. Щом видях агнешкото и яйцата, си казах, че онзи трябва да е гостенин, външен човек. Така че насочих пушката към него. Можеше да е Грод, макар че се съмнявах.

В. Защо?

О. Защото се знаеше, че Грод е синеок и слаб.

В. Не разбирам.

О. Ами… мъжът не отговаряше на описанието на Грод.

В. Не си видял Задържания да е синеок и слаб?

О. Разбира се, че не. Той е черноок и набит, истински звяр. Защо гледате тъй втренчено?

В. Няма значение. Задържания оказа ли съпротива?

О. Не.

В. Нищо ли не направи?

О. Не. Седеше с наведена глава и не помръдваше. На скута му имаше малко вълнено одеяло, което скриваше ръцете му.

В. Каза ли нещо?

О. Не. Говореше само слепецът. Попита ни кои сме и какво искаме. Обясних му, след което ги подканих да се легитимират. Когато старецът стана, видях, че е сляп, и му казах: „Остави, дядо, седни.“ Другият извади картата от джоба си и ми я подаде. Пишеше, че името му е Селча Дечани, продавач на сирене от Тети. Мисля обаче, че е нещо повече от това.

В. Защо?

О. Не знам. Не мога да го обясня.

В. Подавам ти личната карта на Задържания. Тогава проучи ли я внимателно?

О. Ами не. Той очевидно не беше Грод, така че само прочетох някои детайли, разгледах снимката и му върнах документа.

В. Разгледай я отново.

О. На нея е доста слаб. В действителност не е такъв.

В. Но си сигурен, че е той?

О. Да, той е.

В. А цветът на очите? Какво пише?

О. Странно.

В. Какво пише за очите?

О. Пише, че са сини.

В. Сега спомняш ли си, че са били сини?

О. Бяха черни, като лъскави маслини в буре зехтин. Пътувахме заедно до затвора в Шкодра. Черни са.

В. Добре.

О. Изпитвате ли ме?

В. Продължавай с доклада.

О. Картата е сбъркана.

В. Казах да продължаваш.

О. Добре. Тъкмо си тръгвахме, когато слепият мъж заговори странно.

В. В какъв смисъл?

О. Със странен тон. Не мога да го опиша.

В. И какво каза?

О. „Той не е един от нас. Чужденец е.“

В. Какво е имал предвид?

О. Не съм сигурен. Върнахме се и насочихме оръжията си към непознатия, а аз помолих стареца да ни обясни. Той не отвърна нищо. Подканих го: „Дядо, побързай, говори. Дъщеря ми става на три години в края на седмицата и обещах да бъда с нея. Моля те, дай ми отговор.“ А старецът промълви: „Отведете го.“ Аз погледнах онзи в очите и реших да го фрасна с приклада на пушката.

В. Защо?

О. Не знам. Нещо ме накара да го направя. Някакво движение в очите му, някаква вътрешна борба. Имах чувството, че може да ни убие, ако иска.

В. Май си много уморен.

О. Не съм спал.

В. Ще се върнем на това. Какво стана после?

О. Повалих го на пода и му оковахме краката, след което го докарахме в участъка в Келеза. Питахме полицаите дали се е регистрирал при тях, когато е дошъл в селото. Такъв е законът.

В. Правилно.

О. Те отрекоха. Стори ми се много подозрително. Обясних положението на местния комисар и на коменданта на полицията.

В. Добре си направил.

О. И тогава комендантът му зададе няколко въпроса. Мъжът мълчеше, дума не обели. Започнахме да се чудим дали не е ням или бавноразвиващ се. Телефонните връзки до Тети не работеха заради бурята и нямаше как да проверим кой е той. В крайна сметка извадихме невероятен късмет. По същото време в Келеза бе дошъл един търговец от Тети, едър и плешив и доста приказлив. Доведоха го в полицията и го попитаха дали е виждал Задържания преди. Той отговори утвърдително, но не си спомни как се казва. Беше сигурен, че е от Тети. Комисарят спомена името на Селча Дечани и мъжът извика: „Ами разбира се! Точно той е! Селча! Как можах да забравя!“ После се загледа внимателно в нашия човек и на лицето му се изписа странна гримаса. Каза ни, че незнайно защо се объркал. Бил забравил, че Селча Дечани е починал преди много години, а Задържания изобщо не приличал на него. Грешката му го била озадачила, защото познавал Дечани доста добре и тъжил дълго след смъртта му. Много странно.

В. Меко казано. И после?

О. Понеже бързахме и все още преследвахме пекаря, предложих да оставим нашия човек в Келеза, но комендантът и комисарят решително се противопоставиха и ме посъветваха да го вземем с нас в Шкодра. Така и направихме, след което го предадохме на тайната полиция, „Сигурими“. Сториха ми се много притеснени.

В. Тайната полиция ли?

О. Не, онези в Келеза. Като че ли нямаха търпение да се отърват от мъжа.

В. А не ти ли мина през ума, че Задържания може да е стрелецът, направил опит да убие Мехмет Шеху? Нали заради него те изпратиха там?

О. О, да, разбира се, но разбрахме, че той е бил заловен близо до Буна.

В. Кой ви го каза?

О. Хората от Келеза.

В. Задържания спомена ли нещо по пътя от Келеза до Шкодра? Даде ли ви изобщо някаква информация?

О. Не. Не обели и дума.

В. А ти забеляза ли нещо необичайно?

О. Ами… да, може би. На път за Шкодра спряхме в Меси и обядвахме в един двор до затвора. Беше много топло и влажно, така че решихме да починем. Един от хората ми засвири на лютня и всички пяхме. Бяхме оковали краката на Задържания за едно кайсиево дърво, а аз не можех да отлепя очи от него.

В. Защо?

О. Наоколо имаше облаци комари, които го хапеха свирепо.

В. И какво от това?

О. Той не се опитваше да ги прогони.

В. Ръцете му бяха ли свободни?

О. Да.

В. Добре. По-рано заяви, че документите му са били наред.

О. Така ми се стори.

В. И той не оказа съпротива при ареста?

О. Не, никаква.

В. Ще те попитам пак. Защо го удари с пушката? Назови ми друга причина освен странния му поглед. Да не си помислил, че може да държи пистолет или нож под одеялото?

О. Не. Не държеше нищо.

В. Тогава защо го удари?

О. Беше ме страх.

В. От какво?

О. Когато дръпнах одеялото, видях кръв по ръката му. Онази, която дотогава оставаше скрита, дясната. Беше разкъсана, като че ли от зъбите на някакво животно.

В. И това те изплаши?

О. Да.

В. Защо?

О. Спомних си кучето със счупения врат.

ИЗВАДКА ОТ РАЗПИТА НА СЛЕПЕЦА ЛИГЕНИ ШИРКИ, ПРОВЕДЕН В КЕЛЕЗА НА 12 ОКТОМВРИ

В. Вратата на къщата ти беше отключена, така ли?

О. Да. Някой почука и аз извиках: „Влез, добре си дошъл.“

В. Не помисли ли, че е опасно?

О. Опасността е без значение. Тук нещата са различни. Не е както долу, в ниското. И децата ми да беше убил, трябваше да го поканя вътре. „Аз живея в къщата — гласи поговорката, — но тя принадлежи на госта и на Бог.“

В. Няма Бог.

О. В града може и да няма, полковник Вльора, но сега се намираме горе в планината и впечатлението ни тук е, че Той съществува.

В. Спазвай благоприличие, дядо!

О. То помага ли?

В. Можем да си помогнем единствено ако погледнем реалността в очите.

О. Бих я погледнал, ефенди, но къде е тя? Както знаеш, в моя свят трябва да ме водят.

В. Та какво казваше…?

О. Извиках: „Добре си дошъл“, и го чух как влиза. През отворената врата нахлу пороен дъжд, а когато навън се разнесе тътен, почувствах блясъка на светкавицата върху кожата си. Дойде внезапно тази буря, като неочаквана скръб. Станах и посрещнах странника подобаващо. Думите ми бяха: „Бог сигурно те…“

В. Остави тези работи. Казал си нещо, заради което са го арестували: „Чужденец е.“ Какво си имал предвид?

О. Че не е планински човек. Не е гег.

В. Това не го прави опасен.

О. Но той твърдеше, че е гег.

В. Твърдеше ли?

О. Точно така.

В. Мъжът е говорил?

О. В планината е често срещано, ефенди.

В. Не бъди дързък, старче. Какво друго ти каза?

О. Откъде да започна?

В. От началото.

О. Е, както вече се опитах да обясня, посрещнах непознатия подобаващо. „Бог сигурно те праща“, заявих. А после попитах: „Как си?“ „Радвам се, че те заварвам в добро здраве“, отговори той. Обикновено с хората си разменяме такива любезности.

В. Да, знам. Какво стана после?

О. Поканих го на масата, разбира се. Сервирах му храна, в огромни количества. Сигурно е видял, че съм сляп, защото ми каза да не си правя много труд заради него. Отговорих: „Слава на Бога, че имаме храна за гостенина. Да нямаш, е най-големият срам.“ Той замълча, а аз продължих да слагам на масата храна и ракия.

В. Защо извади толкова неща?

О. Заради ръста му. Беше голям. Или по-скоро мускулест. С доста едро телосложение.

В. Как го разбра?

О. Както разбрах, че ти си от Севера. По стъпките. Той стана и сложи дърво в огъня. Доста грубо от негова страна. Тогава си помислих, че сигурно живее в града.

В. Продължавай.

О. Попитах го откъде е. Той отговори, че е от Тети, и се представи като търговец на сирене. Естествено, аз вече го знаех заради миризмата му.

В. И веднага му го каза.

О. Моля?

В. Няма значение. Какво стана после?

О. Разбрах, че е християнин, и прибрах ракията. На нейно място извадих вино.

В. Как се досети, че е християнин?

О. Шапката го издаде. Чух как я сваля и я слага на масата. Твърдото копче отгоре издава звук. Но той не беше от Тети и не беше гег. Ние тук стъпваме здраво на петите, ефенди. Навик от качването и слизането в планината. Когато прекрачи прага, той ходеше по този начин. После обаче стъпките му станаха други. По-меки и по-спокойни. Вероятно забеляза, че съм сляп.

В. Искаш да кажеш, че се е отпуснал?

О. Да, възможно е.

В. Откъде беше според теб? От Юга ли?

О. Не знам.

В. Някъде от вън?

О. В смисъл?

В. Говореше ли с акцент? Като на чужденец?

О. Не. Ето това ме озадачи — използваше типичен северняшки диалект, с най-малките особености, характерни за Тети.

В. Какво още сподели той?

О. Не много. Не и с думи.

В. Моля те, бъди по-конкретен.

О. Попитах го как се казва и той ми отговори. После…

В. С какво име се представи? Помниш ли?

О. Да. Селча Дечани. Това също беше странно. Не името, а моята реакция. Някога познавах Селча Дечани и когато чух името, извиках: „Да! Да, разбира се! Как, по дяволите, не разпознах гласа веднага?!“ И му казах: „Прощавай, стари приятелю, започвам да изкуфявам.“ Тогава изведнъж си спомних.

В. Че Селча Дечани е умрял преди години?

О. Ти откъде знаеш?

В. Няма значение.

О. Да, той умря.

В. Обаче гласът беше на Дечани?

О. Не, всъщност не. Само в началото.

В. Какво стана после?

О. Подканих го да яде. Той обаче не докосна храната. Усетих го. Стоеше тихо и неподвижно. Долових, че го е обзел голям смут, че в него се борят ужасни чувства. Като на война. Скоро обаче те утихнаха и аз почувствах как от тялото му се излъчва друга енергия. Обля ме нещо приятно и топло, почти обич. В началото не знаех какво е. След това той ми зададе много странен въпрос. Поинтересува се дали някога съм виждал Бог и ако е така, дали тази среща не е предизвикала слепотата ми.

В. Що за измислици?

О. Такива бяха думите му.

В. Добре, добре. Попита ли го какво иска да каже?

О. Не. Не бих попитал и теб, ако слезеш от планината в града. Подобен въпрос би бил груб.

В. Ушите ти са опасни.

О. Те чуват. Чуха стъпките ти.

В. Какво му каза?

О. Отначало нищо. Стреснах се. После го попитах дали не му е студено.

В. И какъв беше отговорът?

О. Тишина. Но аз усещах силата му. И тогава изведнъж разбрах какво излъчва — жалост. Толкова гъста, че можеш да я стиснеш. Почти материална. Но не от онзи вид, който е неприятен и те задушава. Беше от другия. Жалост, която утешава и лекува. И още нещо — за миг бях сигурен, че го виждам. Беше млад, със силно изразени черти на лицето и ангелска усмивка. Мислиш ли, че е било измислица? Някои неща не са.

В. Ти си луд. Свърши ли?

О. Да. Това е всичко. После дойдоха хората ти. Провериха документите му. Стори ми се, че не видяха нищо нередно. Когато си затръгваха, аз се намесих и ги спрях.

В. Спомена, че е излъчвал някаква жалост.

О. Да.

В. Тогава защо го предаде?

О. Лоялен съм към държавата.

В. Не ти вярвам.

О. Не можех повече да стоя край него.

В. Защо?

О. Заради нещо, което излъчваше.

В. Жалостта ли?

О. Не, друго. Някаква груба, ужасяваща енергия. Направо ме изгаряше.

В. Може би всичко е било плод на въображението ти.

О. Не, беше истинско.

В. Какво точно почувства?

О. В онзи момент бях сигурен, че е доброта.

Дечани беше покойник, който бродеше из хълмовете в търсене на мигове живот сред объркани спомени. Такова бе негласното убеждение на комисаря и на началника на участъка в Келеза (а по-късно и на хората от тайната полиция в Шкодра, макар че никой не посмя да изкаже подобно опасно мнение). Ето защо те се отърваха от Задържания начаса. Не знаеха какво би могло да се случи с една обикновена душа, когато се докосне до облак възкресена мъгла. Кой изобщо беше Задържания?

Някои се чувстваха неловко.

В Шкодра се придържаха към разума и изследваха Задържания с научни методи, които претендират, че материята е реална и подлежи на измерване. По-нататъшното им предположение гласеше, че мъжът е вражески агент, изпълняващ мисия, която не можеше да бъде отгатната, защото единствено големият Китай беше в приятелски отношения с Албания. А и кой би успял да проследи целите и хитрите планове на всички останали страни по широкия свят? Просто няма време, жалваха се те, но продължаваха неуморно да търсят доказателства, че странникът е бил спуснат с парашут — ушната кал, пробата от фекалиите му и мръсотията, изстъргана изпод ноктите, бяха изследвани обстойно в търсене на остатъци от храна или флора, чужди за тези земи. Огледаха дрехите му под ултравиолетови лъчи, за да намерят следи от химическо чистене. Тайнствените мъдрости обаче не доведоха до нищо. Последва преглед на зъбите на Задържания. Той разкри само „огромна амалгама“, изработена от грубо полирано сребро, и две „коронки от хром-кобалтова сплав“, който бяха „проникнали във венеца заради големия си размер и лошото прилепване по краищата“. Албанска стоматология без съмнение. Но как бе възможно това? Всички хора бяха известни на властите. Те ги преброяваха и следяха. Имената на гражданите се вписваха в безкрайни списъци, проверявани ежедневно и при най-малката промяна на местопребиваването — от къщи до пазара, после на работа и пак у дома. Наблюдаваха ги по време на „културните“ събрания след вечеря и едночасовите четения на новините, при които умовете се спасяваха, скрити зад упоени погледи. Тук хората не ходеха никъде. Водеха ги. Как беше възможно Задържания да е от тези места и да се движи незабелязано с документи на призрак? В подземието на сградата на тайната полиция в Шкодра Задържания беше съблечен гол и бе разпитван и измъчван от няколко агентки по сигурността. Всичко започна в петък сутринта, на 1 октомври, и продължи до малко преди обед на следващия ден. Механичните удари на мъчителите зареждаха агентките с неподправен гняв и ги докарваха до крясъци и ужасни заплахи. И по-лошо беше сторено. Въпреки това Задържания не проговаряше. Така на 2 октомври, обзети от ярост и недоумение, специалистите от Шкодра го изпратиха в столицата Тирана в анонимната сграда на Държавна сигурност. Там бяха истинските експерти. Кошмарите. Средствата.

Там се криеха отговорите на въпросите, които никой не беше задавал.

— Кой си ти? — повтори отегчено Разпитващия.

Изправен на крака между два удара, Задържания стоеше странно притихнал, а погледът му леко докосваше каменния под. Разпитващия се вторачи в дантелата от кръв, засъхнала на челото му. Зачуди се на какво му прилича. Изведнъж си спомни за „Мълчаливият Христос“. Миниатюрна репродукция на символистичната картина висеше в една от килиите на йезуитската семинария, недалеч от центъра на града. Бяха я видели, когато иззеха мястото от свещениците. Няколко месеца по-късно решиха да застрелят директора й и да го сменят със Самия Сабрилу — кошмарно петнайсетгодишно момиче, избрано благодарение на своята жестокост, арогантност и хитрост, както и заради преждевременната си полова зрялост и омразата, която изпитваше към баща си. Това се бе случило година преди да хвърлят всички свещеници в трудови лагери или направо в гробовете. Старата семинария бе превърната в ресторант, специализиран в кухнята на Севера. Разпитващия присви устни и се замисли. Не, мъжът не му напомняше само картината. Имаше и нещо друго. Беше сигурен, че го е виждал и преди. Може би някъде в Тирана. На една от тържествените вечери.

Или в сънищата си.

— Кой си ти? Ако ни кажеш, ще можеш да поспиш.

* * *

Преди това го бяха изолирали в студена килия. Измъчваха го с остри пронизителни звуци и ослепителна бяла светлина, за да задушат сънищата му. После настъпи абсолютна тъмнина и от хилядите ръждиви пори на тавана захапаха зловонни води, бъкащи от частици с неизвестна материя. Килията бавно се напълни догоре. Задушаващата течност постепенно се оттегли. След което процедурата бе повторена отново и отново. Тази фаза имаше продължителност три дни (поне от гледна точка на наблюдателя). Накрая бяха дошли мъчителите, които ползваха прякори, за да се предпазят от евентуално бъдещо отмъщение. Двама от тях бяха мъже. Единият се наричаше „Мечтателя“ заради зареяния му поглед, а другият — „Присмехулника“, вечно усмихнат младеж, който всъщност бе син на Разпитващия. Третият мъчител беше жена, едра бивша монахиня с тежка походка. Викаха й „Ангела“. Имаше тъмносива кожа, свиреп поглед и неукротим тик на едното око, сякаш непрекъснато намигаше лукаво. Облечена в тъмносиня униформа, тя беше фантомът на безмилостната стая. Задържания лежеше по гръб върху окървавена тясна маса. Когато тримата го наобиколиха, Ангела погледна към Разпитващия. Веднага щом той промърмори: „Започвайте“, гъвкавата й палка разсече свистящия въздух и се стовари с всичка сила върху бъбрека на Задържания. Резултатът не зарадва никого в стаята, защото очите му се отвориха съвсем спокойно, все едно току-що се бе събудил в някой хамак през лятото. Смутен, Разпитващия отстъпи назад, защото почувства как наоколо се спуска неземна сила, а към масата полетяха юмруци, палки и псувни, обгърнати в нажежен облак от гняв, ентусиазъм и себеомраза. Той се заслуша в крясъците и напрегнатото сумтене, в ударите и вулгарните обиди, в обвиненията и проклятията. Осъзна, че много скоро те ще се слеят в една-единствена жива ярост, която ще погълне всички умове, но ще бъде безумна, ще прибере душите, ала няма да има своя собствена, а само тази на звяра в центъра на вихрушката. „Свиня!“ „Изрод!“ „Гадна отрепка!“ Хвърлените епитети кипяха от справедлив гняв, който потрепваше във всеки глас и удар. Разпитващия почувства как потръпва от възбуда и за момент се отдаде на звяра, но рязко се сепна, след като погледът му попадна на Присмехулника. Очите на сина му блестяха от безумно удоволствие и някаква непозната емоция.

— Стига! Нещо друго! — нареди Разпитващия.

Ангела сложи пръстите на Задържания в пролуката на вратата и бавно започна да я затваря. В началото се усмихваше и му нашепваше хиляди похотливи намеци, но после се намръщи и на лицето й се изписа истински ужас, защото Задържания не променяше изражението си. Объркани, мъчителите решиха да изтръгнат ноктите му, като сложиха на главата му шлем, изработен така, че да усилва собствените му писъци. Тактиката обаче се провали. Задържания не издаде нито звук. Но когато извадиха и последния му нокът, той се свлече на каменния под със звук, наподобяващ въздишка, смесена с тракането на кости. Разпитващия се разтревожи и рязко погледна към съсухрения старец с евтин кафяв костюм, стоящ извън кръга от светлина. Дългото му, изпито лице беше в сянка, но се виждаше как с две ръце стиска протритата дръжка на черна лекарска чанта. Халката на показалеца му проблясваше, а неспокойният му палец потриваше нервно плоския зелен камък, който светеше като сигнал на далечен кораб.

— Бързо! Прегледай го!

Разпитващия ръмжеше нервно. Обзе го тревожното предчувствие, че Задържания и неговата тайна ще потънат в сенчестата страна на смъртта.

— Виж какво му става! Веднага! Побързай!

Скърцащият стар доктор се затътри напред, прегърбен от тежестта на отегчението и безкрайното повтаряне на безсмислени действия в един безпредметен свят. Мъкнеше своята смачкана душа след себе си, сякаш бе празен чувал от зебло.

— Не го изпускай! — изкрещя Разпитващия.

Бързо преместиха на светло окървавената маса. Когато Присмехулника се наведе, за да вдигне Задържания от пода, Ангела грубо го изблъска, загреба с лекота тялото и го стовари на масата като наръч пращящи съчки.

— Лек е като перце — изсумтя тя под носа си.

За миг се поколеба и се втренчи в Задържания, а лицето й бе обляно от странна мекота. Сякаш изневиделица бе връхлетяна от детска невинност, спомен от блажената чистота. Тя отстъпи назад и потъна в мрака. Дотогава старият лекар вече бе успял да се дотътри до масата. Потърси пулс с отпуснати и сухи пръсти, които шумоляха, все едно бяха пълни със слама. С другата ръка отвори медицинската чанта, щраквайки закопчалката отгоре. В последвалата тишина се чу леко дрънчене. Лекарят търсеше пипнешком стетоскопа на дъното. Намери го и го измъкна. Слушалката се удари в чантата и издаде приглушен камшичен звук.

— Добре ли е? — попита разтревожено Разпитващия.

Докторът погледна нагоре, но видя само обичайната сивота, защото бе принуден да съзерцава света през слой от прах, който покриваше роговиците му — забележително хронично заболяване, диагностицирано като „разстройство на душата“. Беше се появило в деня, в който той престана да вярва, че Вселената има някакъв смисъл. Изведнъж всичко в стаята оживя (лекарят се бе научил да гледа „покрай“ праха) и той забеляза Разпитващия, застанал пред него с тревожно изражение. За момент докторът се взря в чертите му и видя умората по набразденото му грубо лице. Макар и потиснат, гневът не можеше да остане скрит. После старият мъж се отдаде на работата, която тихо го очакваше.

— Трябва ми нов стетоскоп — промърмори той и мушна слушалките в ушите си, следвайки правилата на изкуствените понятия, познати като време и пространство. — Нищо на света не е вечно — добави той.

Тази част от правилата му харесваше.

— Добре ли е? — попита го Вльора.

— Пазете тишина!

Изпълнен със страх от юмруците и празния си стомах, докторът се престори на погълнат от работата. Мръщеше се мрачно, докато движеше накрайника на стетоскопа и се вслушваше в непривичните звуци на едно живо сърце. Както обикновено, те леко го стреснаха.

— Да, добре е — отговори накрая. — Сърцето му е много силно. Просто е заспал.

Разпитващия премигна озадачено. Изведнъж почувства гняв, който го разтърси и го изтръгна от тялото му. Но почти веднага спазмите се укротиха, победени от усещането за тайнственост, надвиснало над масата. Напомняше мъглата на Сътворението, топла и изпълнена с надежда, очакваща живот.

Мислите на Разпитващия полетяха в различни посоки. Дали Задържания не бе обучен да издържа на болка чрез хипноза? Да не би неговите „порти на болката“ да бяха напълно затворени, така че сигналите от мъченията да не достигат до мозъка му? Докато докторът почукваше и опипваше тялото, Разпитващия гледаше втренчено Задържания и се опитваше да разтълкува загадъчните описания на свидетелите, които се различаваха в много аспекти. Още по-лошо — четирима селяни, разпитвани поотделно, се бяха заклели, че са го видели в някакъв магазин в Тети по времето, когато мъжът всъщност бе в ареста в Шкодра. Те бяха напълно сигурни в твърденията си. Лицето на Задържания е толкова обикновено, разсъждаваше Разпитващия. Като бяла страница, върху която умът може да проектира свои собствени образи. Чертите му бяха деликатни и фини, но водачът на ловната група го бе описал като „тъпонос“, „набит“ и „звяр“ — възприятия, граничещи с абсурдното. Разпитващия плъзна поглед по тялото на Задържания. Приличаше на мраморна статуя на Микеланджело — твърда и изваяна, със сияйната аура на скрито движение, което очаква да бъде отключено с молитва.

— Какво е това?

Докторът го погледна.

— Кое?

— Белегът.

— Имате предвид тази вдлъбнатина? Вероятно следа от трахеотомия.

— Не, не на гърлото. На ръката му.

Разпитващия посочи.

— О…

Очите на доктора откриха пролука в прашния слой и се спряха върху белега под лявата мишница на Задържания. Беше петно без косми, където кожата бе сбръчкана и заобиколена от тънка бяла линия, широка няколко сантиметра. Кожата изглеждаше подута и грапава.

— Какво е това? — попита Разпитващия.

— Не знам.

— Рождено петно?

Думите звучаха неясно, като пътници, лишени от паспорта на мисълта.

— Не, не е рождено петно — отговори докторът.

— Или пък огнестрелна рана?

— Вероятно. Може да е всичко. Не знам.

Разпитващия не сваляше очи от белега. Нещо го караше да мисли, че той има някакво значение. Инстинктът му беше тревожен, но неясен. Реши да го пренебрегне.

— Ако смятате, че е важно — промърмори докторът, — попитайте специалистите. Моите методи са съвсем обикновени. — Той извади слушалките от ушите си, сгъна стетоскопа и го прибра в чантата. — Тук нямам повече работа — добави той. Взе чантата и се върна на поста си. После се завъртя и обяви от мрака: — Здрав е.

Мъчителите се прегрупираха около масата.

— Не — спря ги Разпитващия. — Клетката.

Погледът му улови блесналите очи на Ангела и леко присвитите й устни. В Клетката беше невъзможно да протегнеш крак, да се обърнеш или да се изправиш. Можеше само да клечиш. Изтезанието бе непоносимо, дори само за един ден. Ако престоят се удължеше, затворниците преживяваха истински срив. Дали Ангела не предвкусваше бъдещата наслада? Усмивката й обаче не беше в хармония с мъртвия й поглед. Разпитващия насочи безизразното си лице към своя син. Той не се смееше толкова двусмислено. Очите му пламтяха от сладко очакване и нещо смущаващо, което наподобяваше похот. Вльора се обърна отвратен и бързо излезе от стаята. Двамата пазачи отвън му козируваха и удариха прикладите на пушките си в пода. После единият присви длани около устните си и изсъска силно, за да даде знак на другите пазачи, че приближава личност с висок ранг. Обзет от мрачни мисли, Вльора напредваше навъсено по тъмния коридор, съпроводен от ехото на странното потропване и сумтене.

Адът в стаята продължаваше.

Секретарката на Разпитващия чу стъпките му. Ленивата и тъмноока жена на трийсет и няколко години пушеше турска цигара. Извади една кибритена клечка и я сложи в средата на книгата си, за да отбележи докъде е стигнала.

— Имате няколко обаждания, полковник Вльора.

Тя му подаде листчетата, на които ги беше записала, и се втренчи безизразно в него, докато той бързо ги преглеждаше. Очите му все още бяха напрегнати, а ръцете му леко трепереха. Ако можех да го имам сега, помисли си секретарката.

— Нищо спешно — промърмори смутено тя. Дръпна още веднъж силно от цигарата, задържа дима и го изпусна деликатно встрани.

Вльора й върна листчетата, без да продума. Забеляза купчината фасове, натрупани в лилавия стъклен пепелник на бюрото. С напукани зелени букви пишеше: „Сувенир от Добрачи“.

— Този лош навик ще те убие, Леда — скара й се Вльора.

Тя кимна и сведе поглед.

— Знам — отвърна и загаси цигарата.

— Въпрос на воля е — настоя той.

Телефонът иззвъня. Благодарна, Леда вдигна слушалката.

— Секция четири — каза енергично тя. Изслуша отсрещната страна и вдигна въпросителен поглед към Разпитващия, който поклати глава. Тя кимна с разбиране.

— Полковник Вльора не е в кабинета си. — Тонът на секретарката бе леко раздразнен и хладен, сякаш отхвърляше неприлична молба. Използваше тази тактика, за да избегне допълнителни въпроси. — Желаете ли да предадете нещо? — добави кратко тя.

Разпитващия се обърна и се отдалечи. За момент секретарката огледа мрачно гърба му, след което посегна към бюрото за нова цигара.

Когато влезе в кабинета си, Вльора трепна, заслепен от ярките лъчи на обедното слънце. Те проникваха през малките квадратни прозорчета като огнени благословии на някой разюздан светец. Вльора беше прекарал часове в мрачната стая за мъчения. Сега отиде до старото дървено бюро и седна с гръб към ярката безмилостна светлина. По никакъв друг начин не можеше да защити илюзиите си. Отпусна се за кратко в очакване на покоя. После, сякаш за да си вдъхне повече увереност, отвори чекмеджето на бюрото и огледа медалите си — „Партизанска звезда“, ордените „Скендербег“ и „Национален герой“. Взря се изпитателно в тях, затвори чекмеджето и се втренчи в дланите си. Видя, че не треперят. Поне беше спокоен. Взе телефонната слушалка, натисна бутон за свободна линия и набра някакъв номер.

Следвайки произволното си чувство за равновесие, което се менеше всеки ден, той размести предметите на бюрото си — купичка с кламери, букет прясно набрани цветя в чаша вода, поставка за входящи писма, препълнена с доклади за Задържания, и стара снимка в рамка. На нея се виждаха възрастна меланхолична жена — майка му — и петгодишно момченце със зелени очи. Под грубия ретуш усмивките им изглеждаха замечтани и отнесени като бледи, размазани спомени от отминали времена. Върху купчината документи имаше глинено преспапие с формата на сърце, обагрено в ярки цветове. В долната му част беше изписано името „Кири“ с малки букви. Букетът и сърцето представляваха единственият живот в стаята, въпреки че видът на цветята напомняше приближаваща смърт. Вльора беше забелязал, че всичко в тази сграда изглежда по този начин. Нещо витаеше във въздуха.

Съпругата на Разпитващия се обади.

— Ало?

Вльора погледна посърналите цветя, попивайки тъгата, която долиташе по телефонната линия. Намести една теменужка, бореща се за глътка въздух сред сноп червени макове.

— Аз съм — каза той уморено.

— Досетих се.

— Как е малката ми Кири?

— По-добре.

— А температурата?

— Свали я. Изглежда е само лек грип.

— Кажи й, че татко й праща милион целувки.

— Ще го направя.

— И прегръдки, Моричани.

— Разбира се.

Разпитващия впери очи в стената срещу него, докато чакаше болката да заговори отново. Гласът на жена му бе станал още по-мъртъв и отчаян. Трябва да й кажа нещо мило, помисли си той. Но какво? Внезапен мрак заля стената и той чу тракането на дъждовни капки по прозорците. Протегна ръка към ключа на бежовата настолна лампа и върху бюрото се разля петно ярка светлина.

— Тя ще се зарадва много — отбеляза тихо жена му.

Думите й прозвучаха като упрек.

Разпитващия намести лампата така, че да освети цветята в чашата като прожектор.

— Добре — отсече Вльора. Чувството за вина отстъпи на гневното негодувание и той се почувства напълно безпомощен. Изненада се как думите на утеха, които беше търсил, постепенно се отдалечават. Приличаха на корабокрушенци в спасителна лодка, превърнали се в малки точици насред леденото море.

— Трябва да затварям — каза той сдържано. Не можеше да се владее. Спомни си за изкуствения гняв на мъчителите.

— Не, почакай! — спря го тя веднага.

— Да. Какво има, Моричани?

— Става въпрос за Елез, новия бакалин на площада — започна съпругата му. Разпитващия се втренчи в документите на бюрото. Отново погълнат от мисълта за Задържания, той слушаше с половин ухо. — Знам, че лъже — долетяха смътно думите й. — Личи си, когато не е искрен. Лявото му рамо започва да трепери.

Вльора полагаше усилия да се съсредоточи върху словесния порой. Жена му говореше за някакви консерви с бакла.

— Чу ли какво казах? — попита тя.

— Бакла.

— Да, баклата. Твърди, че е свършила, но лъже. Отзад има кутии. Иска подкуп. Ако отидеш, ще ти ги даде с радост, защото ще се изплаши.

— Не мога, Моричани.

— Не можеш?

— Не е почтено. Не бива да използвам положението си за лично облагодетелстване.

Той се вслуша в тишината и тежестта на нищото.

Сега вече нямаше как да я прекъсне. Тя сама трябваше да го освободи.

— Любимото ядене на Кири е — заговори жаловито Моричани. — Студена бакла с много зехтин, лимонов сок и чесън. Надявах се да й направя довечера…

Вече беше загубил.

— Нищо не обещавам — предупреди я уморено той. — И няма да издам кой съм.

— Разбира се. — Изведнъж гласът й стана мелодичен. — Ако си има работа с мъж, ще се държи различно. През цялото време лъже жените. Това е положението.

Моричани бе наясно, че хората познават съпруга й и се страхуват от него — факт, известен на всички албанци освен на самия него. Колко наивно разсъждаваше мъжът й. Заключен високо в кулата на огнените си идеали, той или беше много добър човек, или просто дете. Искаше хората да бъдат третирани еднакво и да са щастливи! Трябваше да стане монах в някой отдаден на съзерцание орден, мислеше си тя. Да потъне в мълчание, докато прави вкусно сирене.

— Наблюдавай рамото му — заяви накрая тя. — Там е ключът.

— Няма да забравя, Муки.

Вльора използва галения прякор, който й харесваше. Милият тон му костваше усилия. Струваше си — щеше да е свободен поне до следващия тъжен поглед. Тогава щеше да я попита: „Какво има?“, а Моричани да отговори: „Нищо, абсолютно нищо.“

— Не закъснявай — настоя енергично тя.

— Няма.

Вльора затвори с облекчение и благодарност и дочу бегло, че Леда разговаря по телефона. Изведнъж го връхлетя яркият спомен за съня от предната вечер. Първо го бе сполетял хроничният кошмар за едно ужасено дете, изоставено само в непрогледната нощ. После се сети за друг, по-неприятен сън, от който помнеше само откъслечни образи. Руснаци. Хо Ши Мин. Банкет в Тирана. Смърт.

Какво означаваше всичко това?

Нямаше представа.

Погледна докладите пред себе си и ги извади от поставката. Те зашумоляха двусмислено — звук, който понякога, в тишината на зазоряване, кара човек да си мисли, че някой е прошепнал името му. Вльора сложи внимателно документите на бюрото. Чувстваше, че отговорът се крие в тях, макар и често да беше размишлявал над съдържанието им. Знаеше, че ако се вторачиш твърде дълго в червения цвят на дадено нещо, няма да видиш зеления. Нуждаеше се от правилната гледна точка. Най-отгоре на купчината имаше бяла лична карта, изпоцапана и протрита от пипане. Гербът с орела и житния клас беше избледнял и приличаше на безкръвен призрак. Разпитващия я разгъна внимателно и зачете двете колони с данни — бащино и майчино име, местожителство, професия, очи, устни, отличителни белези. Замисленият му поглед се плъзна към снимката, залепена най-долу под лявата колона. Задържания го наблюдаваше с простосърдечно доверие.

Беше издокаран със сако, риза и вратовръзка. Главата и раменете му бяха изпънати в горда и самодоволна стойка, типична за селяните, които позират за такава снимка. Прекалено тясното му сако, закопчано и впито, приличаше на взето под наем за случая. Усмихваше ли се? Да, малко, реши Вльора. Задържания излъчваше трогателна детска невинност. Как би могъл изкуствено да си даде подобен вид? Разпитващия се замисли за „Братя Карамазови“ и предсмъртните думи на малкия Илюша: „Тате, не плачи… а когато умра, ти вземи едно добро момче, друго… Сам си го избери между тях, между всички, добро, наречи го Илюша и го обичай вместо мене…“ Понякога този пасаж го караше да плаче. Защо си го спомняше сега? Каква ли асоциация го бе отключила? Той сложи личната карта настрана и продължи да чете мълчаливо. С часове полираше всеки факт и загадка, след което ги обръщаше наопаки и ги оглеждаше на светлината на разума. Въпреки това не достигна до някакво прозрение. Никой прикрит факт не изкрещя тайното си име. Накрая се възцари същата непрогледна мъгла, както в самото начало.

Вльора усети лек полъх на страх.

Остави докладите и се заслуша в успокоителното тропане на дъжда. Може би пък всичко беше наред? Дали безпокойството му не бе въображаемо или сънувано? Зад гърба си той дочу далечен грохот на мълния, отекващ някъде високо в планините на Селча Дечани. Изведнъж се надигна вятър и по прозорците заблъска пороен дъжд. Тайнствени проблясъци заиграха по очилата му. Далечни светкавици, спомен за слънцето. Внезапно вятърът утихна и дъждът спря. Вльора се заслуша и остана неподвижен дълго време, вперил очи в най-долното чекмедже на бюрото. Отвори го и извади отвътре пожълтяла картонена кутия от обувки. Постави я внимателно върху бюрото, сякаш съхраняваше в нея безценна реликва. Кутията беше стегната с дебел гумен ластик. За момент Вльора замислено поглади с палец възела, където ластикът се беше скъсал и бе завързан повторно. Той го свали, вдигна капака на кутията и се загледа в предметите — парче молив, кибрит, протрит кафяв портфейл от евтина напукана кожа, петдесет и седем леки на банкноти и монети, малък оръфан бележник, в който с дребен сбит почерк бяха изброени продажбите на сирене, снимка на жена и лично писмо, написано набързо, но красиво. Това бяха нещата, открити в джобовете на Задържания при залавянето му в Келеза.

Вльора се втренчи в снимката на жената. Беше протрита и избеляла, с неравни краища, като че ли бе отрязана от по-голяма фотография. Жената изглеждаше млада, на двайсет и няколко, макар че чертите й бяха размазани от мекия фокус. Иззад воала, от място, на което въздухът беше наситен със сълзи, блестяха две големи тъмнокафяви очи, изпълнени с гняв. Вльора остави снимката близо до преспапието във формата на сърце. После бръкна боязливо в кутията, улови едното ъгълче на писмото и бавно го вдигна. Състоеше се от един-единствен малък лист, сгънат няколко пъти. Бяха го открили между страниците на бележника. С опакото на ръката си Вльора бутна кутията настрана и намести лампата. Разгъна предпазливо листа и прочете:

Моя любов! Кой знае дали това писмо ще стигне до теб? Енвер умря. Дано Бог е добър с него, защото той се отнасяше мило с мен. Но сега трябва да дойдеш, сърце мое! О, Селча, зора моя, ангел мой! Ужасно ми липсваш! Ела при мен! Веднага, мое сладко момче! Ти си моята любов, младост и душа! Копнея да те прегърна. Ела бързо. Свободна съм, но не съвсем.

Морна

Всички селяни от Тети разказваха една и съща история — как Селча Дечани и Морна Алтамори се обичали безразсъдно от най-ранните дни на тяхната младост. Нито родителските заплахи, нито наказанията можели да засенчат смеха им. Но когато Морна навършила седемнайсет, я омъжили за друг — мълчалив специалист по поливно земеделие с безизразен поглед, който работел на удобна държавна служба. Душата на младия Селча Дечани била изтръгната от тялото му. Съсипан и потънал в скръб, той напуснал селото и се установил далеч, край блатата на юг. Скоро времето заличило дори спомена за имената на влюбените. Тогава обаче се намесила Смъртта. Първо мъжът на Морна бил убит от мълния, когато буря го изненадала на полето. Почти година преди този удар скърбящата Морна започнала да чезне в ноктите на непозната болест, която тихо и неотклонно стопявала силите й. След смъртта на мъжа си Морна изпратила знак на Дечани. Той се върнал в Тети, но я заварил мъртва. Въпреки огромната си тъга младежът останал да живее в селото. Съвсем скоро обаче и той бил покосен от болест, за която лекарите нямали име. Хората в Тети твърдяха, че е умрял от разбито сърце.

Свободна съм, но не съвсем.

Вльора се втренчи в думите. Какво означаваха? Обърканите му мисли бяха прекъсвани от дъждовните капки, тракащи колебливо по прозорците като бастун на някой слепец. Комплексният анализ показваше, че писмото често е сгъвано и разгъвано. Всъщност безброй пъти. Кой друг би го боготворял и препрочитал, ако не човекът, до когото е било адресирано?

Мъртвецът. Призракът. Селча Дечани.

Вльора вдигна очи. Зад него се вихреше силен вятър, стенеше леко и удряше стъклата. Разпитващия усети, че е объркан. Имаше усещането, че го наблюдават. Завъртя се на стола и погледна през прозорците към блещукащия север. От планините към града се носеха гъсти черни облаци. Приличаха на разгневени фанатични орди. След миг щяха да затъмнят площада отдолу, анонимните правителствени сгради от гранит, мрачните широки улици, водещи за никъде, и мократа статуя на Ленин, властваща над празните витрини на магазините, пълни с призраците на милиони копнежи, прахоляк и бегли остатъци от надежда. Раздрънкани и безцелни, два стари автомобила пълзяха сред потоците от забързани велосипедисти, които намръщено си проправяха път напред — подгизнали, парцаливи души, скрити под ярките дъждобрани. Пешеходците се влачеха с опърпани дрехи под плакати, заклеймяващи „враговете“ и „предателите“. Евтиното мастило се стичаше от големите печатни букви на тъжни червени и черни ивици. Разпитващия различи една колона с деца, които маршируваха две по две към Двореца на културата или някой от другите монолитни музеи на площада. Минаваха пред хотел „Дажти“ и за момент на Разпитващия му се прииска да беше юни. Мечтаеше да седне в кафенето на тротоара и да си поръча бира и плато вкусни мезета под звуците на танго или „На хубавия син Дунав“, носещи се в уморения вечерен въздух.

Вльора сбърчи чело. Децата спряха. Какво зяпаха така? Нещо извън полезрението му. Други пешеходци също се обърнаха натам. Мълчаливи и неподвижни в ситния дъжд, те стърчаха от тротоарите като мъртви сиви души. Коленете на Разпитващия изпукаха, когато той стана от стола, за да погледне мокрите улици отдолу. И го видя. Насред потъналото във вода кръстовище се търкаляше окървавеното тяло на йезуитски свещеник. Имаше оловна кожа и безжизнени очи, застинали в недовършена молитва. Докато бе лежал в трудов лагер, той бе покръстил едно новородено. Бяха го осъдили на смърт и наказателният взвод го бе разстрелял тази сутрин. Сега трупът му, увит в монашеско расо, беше проснат на улицата като купчина месо. Щеше да остане там три дни, за да покаже на хората, че ръката на Бог не стига толкова далеч, колкото куршумите.

Очите на Разпитващия доловиха бързо движение на нечия ръка. Един човек в тълпата се прекръсти. Кръвта запулсира в белега, разсичащ устните на Вльора. Той побесня и изскочи от кабинета си. Забърза надолу към мократа улица без шапка, палто и придружител. Усещаше само гняв и силна болка в устните. Когато излезе от сградата обаче, завари само безжизнените тротоари и дъжда. Под безмилостното бушуващо небе лежеше трупът на мъжа, който си беше купил смърт срещу няколко пръски вода. Двама китайци с маоистки униформи излязоха от хотела, скрити под блещукащи черни чадъри с малки жълти дракони по краищата. Те тръгнаха по тротоара и се втренчиха в мъртвия. После се обърнаха и погледнаха към Вльора. Той джапаше с ботуши в локвите и спря едва когато стигна до трупа на свещеника. Освен двамата учудени китайци улиците бяха пусти. Нищо не помръдваше. Но Вльора знаеше, че са там. Наблюдателите. Криеха се. Усещаше ужасените им погледи върху гърба си. Пареха като изгарящи грехове.

— Мислите, че тази свиня е герой? — изрева той. Думите му прокънтяха в бетонната пустош. — Нима предполагате, че ви е обичал? Не знаете ли, че именно заради лъжите му сте толкова бедни, а децата ви са неграмотни и болни? Още ли вярвате в Дявола? Е, ето го вашия Дявол! Ето го, тук!

Той посочи обвинително трупа и продължи да крещи, докато накрая умората не натежа в краката му. Гласът му секна и ръката му се отпусна надолу, останала без сили. Двамата китайци го изгледаха безизразно и се ухилиха, когато погледите им се срещнаха. Без да вижда нищо друго освен огромните им предни зъби, Вльора бавно се обърна и наведе глава. С подгизнали дрехи и продрано гърло, той се заслуша в меките дъждовни капки, впиващи се в твърдостта на сивите, непобедени улици.

На следващата сутрин, 20 март, Вльора нареди Задържания да бъде преместен в тясна и пренаселена килия, сякаш лишена от пропорции. Приличаше на мрачно, обладано от призраци море, пропито от стенания и безспирен шепот, които се носеха над звуците от неспокойното мятане на телата върху наровете, над риданията и копнежа по отминалите дни. На жица от тавана висеше електрическа крушка, която осветяваше килията в кехлибарен цвят. Храната — студено фиде с маково семе и мухлясал хляб — се подаваше през процепи, а от един кран от време на време прокапваше вода. При преместването на Задържания в килията имаше тринайсет мъже и шест жени, но надзирателите идваха често и измъкваха по някой навън. Така на 22 март останаха само петима, сред които Задържания и един луд едноок свещеник, който очевидно помнеше, че е неделя.

— Преди Големия взрив — започна проповедта си той — цялата Вселена била точка с нулеви размери и безкрайно тегло. В даден момент тя експлодирала, създала пространството и неговия близнак, хаоса. Но за да може да възникне Космосът, насочената навън експлозия трябвало да съответства на силата на гравитацията. И то с точността да се улучи с куршум миниатюрен обект, намиращ се на противоположния край на видимата Вселена, тоест на 20 милиарда километра разстояние.

Изведнъж от тъмнината полетя юмрук и се стовари върху бузата на свещеника. Чу се характерният звук на счупена кост и разкъсана плът.

— Казах ти, че искам да спя! — изръмжа нечий дрезгав мъжки глас.

Свещеникът се вслуша в звънтенето в ушите си и пляскането на ръце по пода, докато нападателят пълзеше назад. Раздразнителният мюсюлманин още с пристигането си бе обявил пред всички, че макар и да е „убил много други“, е „напълно невинен“ за „безобразието“, довело го на това кошмарно място — бруталния побой и смъртта на монтьор на велосипеди на площад „Шкодра“.

— После се появила живата клетка — продължи свещеникът с упорито непокорство, макар и благоразумно снишил глас. — Но как се е случило? А, да. Учените твърдят, че преди е имало химически бульон, в който благодарение на прословутата „случайност“ най-сетне се образувал вирус. После още един и още един. Да продължавам ли? Но оставете бульона. В крайна сметка научихме, че той не е съществувал. Вероятността да се получи дори само един такъв вирус за милиард години не е по-голяма от шанса да хвърлиш монета и тя да показва „тура“ шест милиона пъти поред. Популярното обяснение е: „уникално събитие“. Невъзпитано ли е да се твърди, че при такива мащаби разликата между уникално и свръхестествено губи смисъла си?

Отнякъде се чу пъшкане на двойка, която прави секс.

Свещеникът погледна в посока на звука.

— Съвкуплението носи най-голямо удоволствие — отбеляза той. — Защо ли? Защото гарантира продължението на вида. Това е целта. Тя обаче е дело на ума! И така, ние виждаме, че…

Ударът се стовари отстрани на главата му. Свещеникът се олюля, опита да се задържи на крака, но падна и остана да лежи по гръб. Дишаше затруднено.

— Подготвих специално богослужение на тема Вселената — промърмори той замаяно. — Проповедта бе насрочена за тази неделя… Днес неделя ли е? Няма значение. И без друго нямаме вино.

Свещеникът почувства, че отнемат светлината от очите му. Вдигна треперещата си ръка, сякаш за да благослови дете. Тънка струя кръв се стичаше от ъгълчето на устата му. Миг преди да загуби съзнание, той промълви:

— Вървете! Богослужението свърши!

Минути по-късно — или може би часове, ръцете на болката прекършват времето както си пожелаят — свещеникът дойде на себе си, сепнат от тишината. Надигна се и се озърна.

— Значи другите лунатици са си отишли — въздъхна той в мрака. — Несъмнено са ги откарали в лудницата. Майтапя се. Сигурно всички са мъртви.

Погледна към Задържания, който седеше на пода близо до него. Беше навел глава и подпрял лакти на повдигнатите колене, така че дланите му висяха свободно и излъчваха някакво изящество. Все още не бе отронил и дума.

— Здравей — поздрави го свещеникът. — Как се казваш? Какво е тежкото ти престъпление? Освен, разбира се, факта, че си изгубил разсъдъка си. Това определено е криминално действие, особено ако е предизвикано от спомени за рая. Кажи ми, какво си направил?

Задържания не отговори. Не помръдваше.

Свещеникът го огледа мрачно.

— Моля те, не ми обръщай внимание — продължи сухо той. — В края на краищата аз съм само един жалък поп реакционер, слуга на Ватикана и завършен враг на народа. Недей да се замисляш много над нещата, които говоря. — Свещеникът замълча и извърна лице. — Заради бебетата е — промърмори тайнствено той. — Съжалявам. Аз не съм Стефан Курти. Той се би с войниците с голи ръце и юмруци, когато отидоха да разрушат църквата му в Дрин. Изпратиха го в затвора и после в трудов лагер, където тайно покръстил дете. Заради това наказателният отряд го екзекутира. Дали някой светец се е страхувал от Бога така, както хората се ужасяват от тези злодеи? — Той наведе глава към гърдите си и продължи: — Не, не съм Курти. Тялото ми е изтъкано от болка. Аз се измъчвам и съм безнадеждно побъркан. Същинска река от страдание. И въпреки всичко не мога да изгася копнежа си за живот. Живея заради студените лигави фиденца, които ни дават.

Свещеникът вдигна рязко глава и погледна към вратата. По коридора отекнаха неумолими железни стъпки. Приближаваха килията с убийствена целеустременост. Отминаха бързо и постепенно заглъхнаха. Свещеникът отново сведе глава.

— И отец Лазар Шантоя, известният писател… — продължи тъжно той. — След години тежък физически труд го освободиха. Знаеш ли какво направила майка му, когато видяла любимото си момче за първи път след толкова години раздяла? — Той се обърна и пак погледна към Задържания. — Започнала да танцува. Да! Разбрала, че не може да говори и затова започнала да танцува. Съвсем необуздано. Няколко месеца по-късно отново арестуваха Шантоя. Отрязаха дланите му, счупиха костите на ръцете и краката му. Едва тогава позволиха на майка му да го посети. Той влезе при нея по единствения начин, по който можеше — като се подпираше на лакти и колене. Тя се разпищя и поиска от надзирателите да проявят милост и да го убият. Изпълниха желанието й. Видях как го влачат за краката надолу по стълбите, а когато стигнаха до втория етаж, черепът му беше разбит. Щом разбраха, че съм станал свидетел на всичко, ме хвърлиха в изолатора за един месец. Пуснаха ме по-рано, за да играя във волейболен мач.

Той вдигна глава и погледна встрани.

— О, някога бях смел. Когато ме хванаха за пръв път, започнаха да ме разпитват. Истина ли е, че съм агент на Ватикана? Ще се предам ли? Ще се закълна ли в лоялност към новата Албания, първата официално атеистична държава в света? Отказах да го сторя. Тогава започнаха мъченията. Сложиха електроди на главата ми и синьо-бели мълнии изпълниха черепа ми. Имах чувството, че ще умра. Разпищях се и си прехапах езика. Изведнъж почувствах как по лицето ми се стича нещо топло. Реших, че е вода, служеща за проводник на електричеството, но мъжете се смееха. Отворих очи и видях, че един от тях пикае върху мен. Няколко дни след това полудях от жажда и натопих главата си в мръсната воняща тоалетна. Гълтах като обезумяло куче. Крясъците, заплахите и ритниците по цялото тяло не можаха да ме откажат… Нищо, никаква сила или ангел не успя да спре бясното сърбане и близане, докато най-накрая не бях отскубнат от трима силни мъже. Така, струва ми се, започна отвращението от собствената ми човешка същност. До този момент не ме бяха пречупили. Дори един ден надзирателят донесе новината, че възрастната ми майка е много болна. Качили я в линейка, но шофьорът и младият му помощник закъснявали за вечеря. По пътя решили, че цялата работа е голямо главоболие, така че спрели и хвърлили майка ми в пропаст край шосето. Между другото помощникът на шофьора бил синът на Вльора. Мъчителят. Надзирателят ми поднесе своите съболезнования и за утеха ми даде една кайсия. Кайсия вместо майка ми.

И все пак същата нощ, докато тъгувах сам в студената килия и се питах дали Бог съществува, щом толкова невинни страдат, чух гласа Му. О, да, наистина беше Неговият глас! „Яков, кога съм искал от теб да решиш проблема за Злото? — скара ми се той. — Това е мой проблем. От теб очаквам само да си най-добрият свещеник, който можеш да бъдеш.“ Звучеше доста троснато, като Бога на Йов. Може би забеляза, че се озъртам крадешком в килията, за да видя дали някой не е поставил микрофони и високоговорители. После добави: „Вярвай ми. Остави мисленето и теологията на мен.“ О, да, това несъмнено беше Бог. Очевидно се чувстваше самотен, докато се явяваше под формата на облак или като горящ храст в пустинята. Поиска ми се да възразя, но благоразумно замълчах, защото не желаех да слушам порицания, докато Той полагаше основите на света. Какво мъчение само! Но както и да е. Всичко свърши добре. Признавам, че се разтревожих, когато каза „Вярвай ми“, но, общо взето, думите Му имаха чудесен ефект. От този момент нататък реших да стана прекрасен свещеник, да утешавам и да се грижа за другите затворници. Да ги окуражавам и да давам от себе си колкото мога. „Ще се приближа до Божия жертвеник — пееше сърцето ми, — до Бога на радостта и на моето веселие.“ Тогава видях как върху лицето ми се излива топла пикня. След тази случка най-накрая прозрях, че дори и да съществува, Бог просто не ме обича.

После изнесох проповед в трудовия лагер в Мали, където работехме в блатата. Безбройна армия от мъже в парцали, затъващи до гърдите в тиня. Дори изслушах няколко изповеди. Можеш ли да си представиш колко оскъдни са греховете на такова място? Не си мисли обаче, че съм бил храбър. Те просто не се интересуваха от подобни неща. Признаваха единствено кръщението. Мразеха го и се страхуваха от него. Но аз не покръстих никого. Нито едно новородено в лагера. — Свещеникът сниши глас и сведе глава. — Тук съм, защото не успях да изпълня трудовата норма. — За миг той остана мълчалив. После изведнъж зарида отчаяно и започна да се удря с юмруци в гърдите. — Mea culpa, mea culpa! — повтаряше той непрекъснато. Когато се съвзе, се облегна на стената и се обърна към Задържания.

— Свещеник ли си? — попита го тихо в тъмнината. Изчака малко и продължи: — Усещам мириса на свещено масло по ръцете ти. Ще изслушаш ли изповедта ми, отче?

Той не получи отговор. Единственият звук идваше от капещия кран.

— Скоро ще дойдат да ни вземат. Няма нищо. Целият ни живот е подготовка за смъртта. Въпреки това се надявах да застана пред Бог с всичките бебета, които съм скрил от очите Му…

Гласът му заглъхна, а сълзите се стекоха по лицето му. Свещеникът се свлече на безмилостния каменен под с приглушен стон, съставен от всички молитви, на които не бе получил отговор.

— Меме, меме — зовеше той майка си. Постепенно тихото ридание и молбите му притихнаха, погълнати от постоянния поток на дишането му.

Задържания го погледна и бавно вдигна ръка.

След малко по коридора затропаха тежки стъпки. Свещеникът скочи, сграбчи Задържания за раменете и го разтърси с викове:

— Идват! Идват да ни вземат! За бога, дай ми опрощение! Съжалявам за греховете си! Опрости ги!

Вратата на килията се отвори рязко и електрическата крушка изгря неочаквано ярко. Свещеникът продължаваше да пищи:

— Дай ми опрощение! Моля те!

Сърдитите надзиратели го измъкнаха с ругатни от килията.

— Не, не е свещеник.

— Сигурен ли си?

— Да, напълно.

Седяха на десетметрова Т-образна маса в просторна стая с високи тавани. Вльора се бе разположил в единия край, а мюсюлманинът и едноокият свещеник — в другия. Свещеникът беше гладко избръснат и с превръзка на окото. Носеше кафяви панталони от туид и яркозелено поло от агнешка вълна. Дръпна си от зле натъпканата евтина цигара, погледна встрани и изпусна неравен облак дим.

— Ако беше свещеник, щеше да изслуша изповедта ми — продължи той, хвърли неодобрителен поглед на мюсюлманина и добави с леден глас: — Можеше да смекчиш ударите си. — После махна горчиво листенце тютюн от устата си.

Мюсюлманинът неуверено сви рамене и извърна лице.

— Такъв ми е методът — заяви той.

— Страшен метод, няма що!

Всичко беше нагласено. Килията бе населена с актьори.

— Не се жалвай, нали получи свободата си — каза Вльора на свещеника. — Какво друго? Някакви впечатления?

— Болката ми — отвърна замислено свещеникът.

Отнесеният му поглед се спря върху една драскотина на тъмната маса. Напомняше буквата омега.

Вльора се намръщи.

— Болката?

Свещеникът вдигна очи.

— След всичките удари по главата имах силна болка. Непрекъсната. Не спираше. Онзи сложи ръка на челото ми и тя изчезна.

За момент очите на Вльора останаха безизразни. После устните му се извиха в подигравателна усмивка.

— Още ли вярваш в магии, отче? — изръмжа той. — Уморен си. Прибери се у дома при жена си.

Думите на Вльора прикриваха изненадата, страха и безсилието му. В нощта, преди да измисли номера с килията, беше сънувал отново банкета в Тирана, Хо Ши Мин и смъртта, но сега в сцената участваше призрачен слуга — работник в кухнята, чието лице нямаше определени черти. После Вльора се бе върнал в стаята за разпити, където Задържания беше окован за стената с разперени ръце, а Ангела, мъчителката, стоеше пред него и накланяше чаша студена вода към устните му.

— Елена — извика я Разпитващия с истинското й име.

Тя се обърна, усмихна се и отиде при него. Двамата заговориха за Задържания със спокоен, приятелски тон.

— Кой е той? — попита я любезно Вльора.

А тя отговори мило:

— Твоят спасител.

В следващия момент Вльора се бе озовал на улицата, вперил поглед в екзекутирания свещеник, неговия подгизнал и заблуден потисник в дъжда. Когато мъртвецът отвори широко очи и се втренчи заплашително във Вльора, полковникът се събуди с ново подозрение. Дали Задържания не беше поредният досаден мъченик, чиято смелост беше достатъчно нечовешка, за да се превърне в омраза? Дали човекът, който носеше документите на Селча Дечани, не беше свещеник, обикалящ северните планини, за да изнася проповеди и да дава прошка и причастие, преобразен като амбулантен търговец на трошливо бяло сирене? Като се изключеше провалът на опита в килията, хипотезата му съвсем скоро беше напълно отхвърлена от доклада на патолозите. Той се отнасяше до белега върху ръката на Задържания:

Касае се за прецизна операция, осъществена най-вероятно от пластични хирурзи. Най-очевидната характеристика е отсъствието на фоликули и мастни жлези. Тъй като от вътрешната страна на дясното бедро се наблюдава загрубяване на кожата и депигментация, смятаме, че е извършена процедура на присаждане. Доказателство за това е белегът на ръката, където присадената кожа се съединява с другата, както и различната структура на двете тъкани. Установихме видимо изтъняване на повърхностния слой и увреждане на тъканите под него. Налице е и натрупване на възпалени клетки. Изхождайки от тези данни, предполагаме, че целта на процедурата е била да прикрие следи от ваксинация.

Седнал в хладния си кабинет призори, Разпитващия прочете последното изречение и премигна. Да прикрие ваксинация ли? Кой би направил такова нещо? С каква цел? Той се намръщи и хвърли доклада настрана. Докато розовите и сините цветя в чашата на бюрото бавно умираха, умът му се нахвърли гневно върху озадачаващата изостаналост на албанците. Не можеше да приеме тяхната неграмотност, кръвните вражди, бракосъчетанията между малолетни и мисълта за ужасените малки деца, затворени на тъмно през първите дванайсет месеца от живота им, за да не им навредят демоните. И това беше само едно от безбройните осакатяващи суеверия, които изглеждаха почти достоверни и смислени благодарение на вярата в страдащия, кървящ Бог. Вльора погледна дланта си върху бюрото. Беше я свил в юмрук. Полковникът разпусна пръстите си. Продължаваха да треперят. Самият той беше едно от децата в тъмното.

Вльора впери очи навън, в зазоряващата се улица и сребристата светлина на утрото, която се прокрадваше тихо и огряваше мъглата, обгърнала града. Тук-там стърчаха сгради като отражения на призрачни отломки. Защо му бяха хрумнали тези неща?, чудеше се той. Объркан, Вльора погледна доклада на патолозите: „… да прикрие белег от ваксинация“. Какво би могло да означава това? Не знаеше. Когато обаче премести очи към снимката на жена си и детето си, изгубени във времето, дъхът му секна при един внезапен спомен. Едва след като епидемията от едра шарка се бе развилняла из страната преди трийсет и пет години, в Албания бяха започнали да ваксинират бебетата. Задържания, прехвърлил четирийсетте, беше роден няколко години преди това. Следователно, ако беше албанец, нямаше как да е ваксиниран!

Вльора потрепери. Кабинетът му се стори по-студен. Кой би имал нужда да прикрие издайнически белег от ваксинация освен някой страховит вражески агент, изпратен на важна и коварна мисия? Той се замисли над странните думи на слепеца и съвършената имитация на лоша албанска стоматология. Спомни си за удушеното куче в гората и за призрачния Селча Дечани. Ако Задържания не е чужд агент, заключи Вльора, трябва да е дявол.

— Или и двете — промърмори той.

Някога бе чул за легендарния агент от ада.

Тази нощ Вльора спа с демоните.

После събитията поеха в съвършено нова посока. Рано сутринта на 3 април, след като съкрати посещението при болния си баща, по спешно настояване на Вльора в Тирана пристигна висок и слаб лекар от китайската армия. Майор Лиу Нг Дзъ беше експерт по разпитите под хипноза. Работеше като съветник на Държавна сигурност. На трети и четвърти април Вльора го инструктира и го остави да се запознае с материалите по случая. На пети пристъпиха към действие. Задържания, оставен без сън в продължение на трийсет и шест часа и лишен от вода цяло денонощие, беше поставен по гръб върху носилка на колелца. Завързаха го с кожени каиши и го откараха в тясна стая, покрита с бели плочки. Безупречно чистото помещение, ярко осветено от лампи за операционни, беше известно като „Вълшебната стая“. Тук можеха да се правят всевъзможни фокуси. Първо инжектираха на затворниците натриев пентотал. После продължаваха с хипнозата и илюзиите: „Сега ще усетиш как ръката ти се затопля.“ Така непокорните обекти често бяха принуждавани да повярват, че са изпаднали в хипнотично състояние и че всякакви опити за съпротива са безполезни. В действителност ръцете им реагираха на въздействието на скрита диатермична машина. Понякога използваха тайни холографски проектори. „Виждаш ли плътната стена пред себе си?“ „Да.“ „Погледни през нея. Във въздуха се носят рози.“ Такива бяха игрите. Когато приключеха, инжектираха на задържаните метамфетамини, за да предизвикат непреодолимото им желание да излеят всичките си мисли, идеи и спомени. Обектите нямаха време да разсъждават. Понякога към самия край на процедурата се появяваше онова изкривено и хлъзгаво нещо, наречено истина.

— Хайде, започвайте! Какъв е проблемът?

Изтощен и нетърпелив, Вльора се втренчи гневно в Дзъ, който стоеше до носилката срещу него. Беше се привел напред, за да инжектира пентотала. Незнайно защо, той се поколеба. Спринцовката увисна във въздуха, а специалистът мълчаливо огледа лицето на Задържания.

Вльора се разтревожи.

— Какво има?

Дзъ поклати глава, без да помръдне, и отговори:

— Нищо.

Наведе се по-ниско и постави инжекцията.

— За момент ми се стори, че съм виждал този човек някъде.

В стаята влезе експерт, носещ полиграф. Беше нисък, на средна възраст, с близко разположени очи. Протритият му костюм беше с няколко размера по-голям от необходимото и панталоните му висяха като торба.

— Тук съм — промълви кисело той.

Бяха прекъснали закуската му. Намръщен и нервен, експертът разгъна метална масичка и стол и ги стовари шумно до горния край на носилката. После сложи детектора на масата, закачи проводниците по тялото на Задържания и се настани сърдито на стола. Подсмърчайки, намести слушалките си и заяви с многострадален тон:

— Готов съм.

— Ако ни помогнеш, ще може да изпиеш това. — Дзъ опря запотена чаша студена вода до бузата на Задържания. — Прясна изворна вода — каза добродушно той. — Изпълниш ли следващата ми инструкция, ще ти дам да я изпиеш. Става ли? Не е нищо особено. Просто отвори очи.

Вльора поклати глава и заяви:

— Няма да стане. Съмнявам се, че ще свърши работа.

Загледан съсредоточено в лицето на Задържания, изведнъж го обзе вледеняващо подозрение относно самоличността му. Мъжът отвори очи.

Вльора отстъпи бързо назад.

Дзъ надигна главата на Задържания с една ръка, а с другата поднесе чашата към устните му.

— Само една-две глътки сега — предупреди го тихо той и добави: — След това повече.

Задържания най-после проговори:

— Благодаря.

Вльора се уплаши и потрепери, а Дзъ посрещна с усмивка изумения му поглед. Така започна поредицата от действия и събития, които доведоха до убеждението, че Задържания се е събудил. Когато обаче протоколите на случилото се във Вълшебната стая бяха анализирани, това впечатление се превърна в най-невероятната и смъртоносна илюзия, съществувала до момента.

Всички първоначални ходове бяха рутинни. Намалиха светлините до призрачен полуздрач и продължиха с обичайната процедура на хипнотизиране, прилагайки постоянния, монотонен ритъм на метроном. Задържания гледаше махалото, докато то се поклащаше насам-натам. Този метод винаги бе показвал висока ефективност срещу желанието да не бъдеш хипнотизиран и да запазиш бдителността на волята си. След това приложиха любимите фокуси на стаята. Когато се убеди, че най-накрая магията е подействала, Дзъ инжектира на Задържания метамфетамини в по-голяма доза от обичайната — 6,4 милиграма на килограм телесно тегло, количество, подходящо за интровертни невротици. Тогава с най-обикновен глас и безупречен северняшки акцент Задържания не само проговори, но и отвърна на всички въпроси.

За хората, които го разпитваха, може би щеше да е по-добре, ако не беше казал и дума.

Задържания повтори твърдението си, че е Селча Дечани, търговец на сирене и любимият на Морна Алтамори. Той обясни, че всъщност изобщо не е умирал, а просто е избягал на Запад. Съобщенията за смъртта му били целенасочена заблуда, целяща да предпази семейството му от репресии. Завърнал се в Албания, защото очаквал смъртта на болната си майка. Последното в общи линии представляваше версия номер едно.

Имаше и други.

Беше известно, че най-опасните вражески агенти използват наркотици и хипноза като средство за защита, прилагайки „пентоталови блокади“. Обектът, подложен на изтезания или разпити чрез този метод, повтаряше думи, програмирани в състояние на хипноза. В случай че разпитващите проникнеха по-надълбоко, като атакуваха блокадите с още упойващи вещества, под първата версия можеше да се появи втора, която също е била програмирана и внушена. Носеха се слухове, че е открита и трета блокада, но тя се срещаше в много редки случаи. Всички параноични страхове и подозрения се потвърдиха при по-нататъшния разпит, когато Задържания драстично промени първоначалната версия. Макар и да запазваше конструкцията на първата, новата история се различаваше от нея в някои дребни, но съществени аспекти. Този път Задържания призна, че Селча Дечани наистина е мъртъв, а самият той се казва Сабри Мелчани. Преди години избягал в Югославия и от там се прехвърлил в Гърция, за да избегне обвинения в убийство на мъж от вражески клан. След като научил, че въпросният човек не е умрял, а се е възстановил и щастливо крачи по майката земя, Мелчани се почувствал принуден от измъчващата го съвест да се върне и да опита отново да го убие. Това по същество беше версия номер две. Ако бе останала такава до края, нямаше да има нищо тревожно. Само че после се появиха версии номер три, четири, пет и шест, които за огромно разочарование на присъстващите се оказаха пълно копие на първата. Следователно — стига Задържания да издържеше на допълнителните инжекции с опасни вещества — ги очакваше един безкраен омагьосан кръг. Но не това беше най-ужасяващото. Тази чест бе запазена за детектора на лъжата.

Той потвърди всички версии на Задържания.

Трудно е да прецениш накъде да тръгнеш при подобен кръстопът. Естествената посока за огромно облекчение на онези, които копнееха по познатото, водеше директно и незабавно към хаоса. Отчаян, Вльора бе принуден да прибегне до нова тактика, която не беше нито в природата му, нито подлежеше на неговия контрол. От начало до край всичко бе инсценирано от Дзъ.

Нещата започнаха много спокойно. Всъщност дори приятно. Задържания беше заведен в комфортно помещение, където получи медицински грижи и в продължение на седем дни имаше възможност да се къпе. Даваха му храна, вода и чисти дрехи и му позволяваха да спи на пухено легло, без да го будят. Междувременно майор Дзъ инструктира всички, които контактуваха със Задържания, да не говорят в негово присъствие. На осмия ден — понеделник — действията бяха подновени. Въоръжена охрана съпроводи Задържания до кабинета с Т-образната маса. Там го чакаше Вльора. Беше сам. Черните кадифени завеси бяха дръпнати встрани и откриваха големите високи прозорци на източната стена. Слънчевите лъчи проникваха вътре на димни колони, уловили прашинките и страха в своя танц. Двама от надзирателите оставиха Задържания до долния край на масата. После всички напуснаха стаята. Той стоеше с наведена глава и сключени отпред ръце, сякаш оковани с невидими белезници. От високоговорителите на стената долиташе музика, а прозорците бяха отворени, за да се чуват звуците от улицата. От време на време в стаята отекваше детски вик или силен смях.

— Ето че отново се срещаме — започна най-спокойно Вльора. — Новата обстановка може да бъде много освежаваща понякога, като ободрителна напитка. Тя ни откъсва от рутината, от закоравелите ни навици и мислене. Между другото седни, ако желаеш. Моля те, чувствай се комфортно. Добре, все едно. Както искаш. Допада ли ти музиката? Ако не, ще я сменим. Да го направим ли? В момента слушаме Щраус. Чудесно, ще я оставим. Нека ти обясня какво става тук. Първо, благодарим ти за увлекателните истории, които ни разказа. Аз самият обичам и силно се възхищавам на великите произведения на въображението. Много от тях съм превел на албански: „Макбет“ на Шекспир, както и „Хамлет“ и „Отело“. Също „Ингер от Йостерод“ на Ибсен и „Дон Кихот“. Изненадан ли си? Да, аз лично свърших работата, когато преподавах в колежа. Наградиха ме с орден „Партизанска звезда“. Но няма значение. Много се разприказвах. Защо винаги чувстваме тази разяждаща необходимост да се оправдаваме пред всеки непознат? Знаеш ли за какво говоря? Може би не. Е, добре, стига вече. Да се залавяме за работа. Слушай, ще ти кажа какво решихме. Съгласен ли си? Искаме да установим нови отношения с теб. Старите, както ти е известно, не бяха плодотворни. — Вльора посочи към края на дългата маса, където имаше плетен панер със свежи плодове. — Между другото опитай една кайсия — предложи той. — Сега им е сезонът.

В стаята влязоха трима мъчители, зверове с едро телосложение. Сред тях беше и Присмехулника, който ги въведе вътре. Стискаше куфарче от лъскава синя кожа и водеше за ръка десетгодишно момче с деформиран крак. То бе облечено с масленозелена униформа, каквато носеха затворниците. Китките му бяха завързани отпред, а лактите — встрани, до тялото. Когато стигна до средата на масата, синът на Вльора бутна момчето, докато не го огря сноп слънчева светлина. То се изплаши и премигна.

— Е, вече всички сме тук — започна Вльора. — Чудесно. В такъв случай няма да губим повече време. Това момче е циганче, недъгаво по рождение. Освен че има проблем с крака, лявата му ръка е парализирана. Тя е напълно безчувствена и не реагира на болка. Момчето е умствено изостанало и не може да говори. Убило е родителите си, докато спели — разбираемо действие, но не и оправдано. Най-вероятно ще е по-добре, ако умре. Ние обаче няма да го убием. Не. Не е наше право да решаваме подобни неща. Всъщност не смятаме да му правим каквото и да е. Всичко зависи от теб.

По сигнал на Вльора Присмехулника постави куфарчето върху масата, щракна ключалките и извади отвътре прозрачна найлонова торба, която можеше да се стегне с кожени връзки. Очите на момчето се разшириха от страх и объркване, когато сложиха торбата на главата му. Вльора погледна часовника си, сякаш за да види колко време му остава до следващата среща.

— Задушаването е кошмарна смърт — отбеляза небрежно той. — Още по-лошо е да го изпиташ многократно. Отново и отново, без обозрим край. Докато не разкриеш истинското си име и мисията си, както и данните, които ще ги потвърдят, многократно ще довеждаме това момче до ръба на смъртта. Съдбата му е в твоите ръце. Не се чувствай притиснат. Не бързай. Вече споменах, че си страдал достатъчно.

Единият от мъчителите пристегна кожените връзки. Друг обгърна с ръце момчето и го задържа в обхвата на светлината. То се мяташе бясно, очите му изскочиха и устата му застина в беззвучен писък, докато от високоговорителите се носеше „На хубавия син Дунав“.

— Много жалко — каза тъжно Вльора. — Наистина. Но опасността за хиляди е по-важна от болката на един.

Той стана, отиде до вратата и я отвори.

— Елате! — изкомандва полковникът, за да привика майор Дзъ и скърцащия стар доктор с черната чанта от тъмното преддверие. Лекарят веднага се оттегли в най-близкия ъгъл, а Дзъ седна на стола на Вльора.

— Майор Дзъ ще заеме мястото ми — обяви Вльора. Гледаше Задържания с бащинско търпение. — Очевидно прекалено много си свикнал с мен. Чувстваш се твърде комфортно. Да. Майор Дзъ ще изостри отново интереса ти. Между другото не си мисли, че това момче е актьор. Не е така. За да не се съмняваш, веднага ще ти дам доказателство.

Вльора кимна по посока на момчето и Присмехулника извади от джоба си ножче. Разтвори го и отряза кутрето на пищящото момче, като лениво го подхвърли на масата пред Задържания. Пръстът падна до панера с плодове.

Разпитващия се втренчи в сина си. Изглеждаше бесен.

— Проклет да си! — изрева той гневно. — Проклет да си!

Въпреки заповедта да отреже пръст от безчувствената ръка синът на Вльора бе избрал кутрето на здравата. Вльора се обърна и гневно излезе от стаята. Както се случваше понякога, го връхлетя пронизващото съмнение, че хиляди хора не биха могли да бъдат спасени посредством изтезанията над един-единствен човек.

Вльора беше свикнал да пропъжда и потиска подобни мисли още в зачатък.

Този път не го направи.

Случилото се след това бе анализирано внимателно, но никой не го разбра напълно. В крайна сметка неоспоримите факти бяха малко. Когато Вльора излезе, двамата въоръжени надзиратели пред вратата козируваха. После той отиде направо в кабинета си, като по пътя мина покрай много други пазачи. След трийсет и седем минути Вльора внезапно реши да прекрати експеримента на майор Дзъ. Той изхвърча от кабинета като човек, готов да се скара с някого, и бързо се отправи към стаята, където се провеждаше разпитът. Двамата надзиратели не бяха на поста си. Вльора ги откри вътре, съблечени и без оръжие. Лежаха в безсъзнание, дрогирани с медикаменти, взети от медицинската чанта на доктора. Самият старец, макар и недокоснат, изглежда бе преживял фатален сърдечен удар. Момчето беше живо. Следователно броят на убитите възлизаше само на четирима, а не на петима, както се смяташе първоначално. Сред тях бяха и мъчителите. Единият бе загинал от мощен саблен удар, който моментално бе смачкал гръкляна му, а другият беше със счупен гръбначен стълб. Черепът на Дзъ се бе отворил поради силата, с която тялото му бе запратено към стената. Присмехулника — синът на Вльора, бе посрещнал смъртта почти без забележима промяна в изражението, ако не се брояха очите, в които завинаги беше замръзнал някакъв странен, едва доловим блясък. Никой не успя да разтълкува погледа му, но в него определено се четеше изненада. Врагът му беше счупен.

Двамата оцелели надзиратели не можаха да кажат кой знае колко. Единият чул „драскане“ по вратата, влязъл сам в стаята и „за миг“ успял да зърне Задържания, който го уловил за гърлото. Той веднага изгубил съзнание заради „някакъв натиск, който непознатият оказваше на нервите ми“. Вторият надзирател, последвал колегата си, разказа подобна история. Тя бе потвърдена от още четирима пазачи от други етажи. На въпроса защо Задържания бе пощадил живота им, никой не можа да даде еднозначен отговор. Последваха обиски, разпити, следствени доклади, но в крайна сметка те не показаха нищо. Когато тъмнината, шепотът и параноичният страх изпълниха сградата на Държавна сигурност, сърцата спряха да туптят в нормален ритъм. Задържания беше избягал.

* * *

Три вечери по-късно, на 17 май, точно четирийсет минути след залез-слънце, седем млади мъже се събраха в една покрита със сено плевня в планинското село Домни. Срещаха се там всяка неделя в продължение на много месеци. Бяха груби селяци на по двайсет и няколко години. Говореха малко и шепнешком, за да не ги открият кошмарните агенти на „Сигурими“. В началото се вълнуваха от мисията си и страховитите опасности, съпровождащи тайните им срещи, но ударите на времето бяха притъпили сетивата им и сега чувстваха предимно отегчение. Мъжете клечаха на глинения под на плевнята и чакаха човека, който така и не идваше.

— Е, какво мислите?

Хрипливият шепот проряза тишината.

— Смятате ли, че е бил заловен? — продължи говорещият, едър ковач от съседното село. — Дали е мъртъв?

— Радвам се, че ви заварвам в добро здраве.

Селяните се сепнаха. Гласът звучеше непознато. Не принадлежеше на никого от тях.

Те скочиха, обзети от внезапен страх. Кой беше човекът в тъмното? Откъде бе дошъл? Не бяха видели и чули нищо. Нито скърцане на врата, нито шум от стъпки.

Младият ковач бързо възвърна самообладанието си.

— Бог те праща при нас — заговори той с предпазлив глас, изпълнен с надежда. Усети как слепоочията му започват да пулсират, щом изрече думите, с които поиска паролата: — Кажи ни, дойде ли по по-запустелия път?

Задържания пристъпи напред и прошепна:

— „И тварите с нетърпение ожидат прославянето на синовете Божии.“

Ковачът пое дълбоко въздух.

— Епископе! Това си ти! Най-после дойде!

В следващия момент младите мъже коленичиха в редица на пода на плевнята и се приведоха напред. Задържания се приближи бързо и безшумно, сложи длани върху главата на ковача и изрече католическата молитва:

— Всемогъщи Отче, благослови…

Ритуалът приключи за по-малко от минута. Задържания отиде при следващия младеж, докосна главата му и повтори молитвата. След седмия път плътният му ясен глас затрепери, той се свлече на колене и заплака конвулсивно пред погледите на новоръкоположените свещеници. Пръстите на ръцете му без нокти също трепереха неудържимо.

Вльора стоеше в кабинета си, вперил очи в непрогледния мрак. Вдъхна призрачния мирис на цветята, изсъхнали в чашата. Чу грубото щракване на металния ключ, когато пусна бежовата настолна лампа, за да разгледа на светлината тайнствения предмет, открит невредим в устата на убития му син. Една златиста кайсия.

— Димитър — промърмори сковано Вльора.

Името на агента от ада.

Към следващата част или към съдържанието

Уилям Питър Блати Димитър (1)

Метаданни

Данни

Димитър

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа частАлбания

ИЗ ПОКАЗАНИЯТА НА РАКО БЕЙ, ВОДАЧ НА ЕКИПА ДОБРОВОЛЦИ В КЕЛЕЗА, ВЗЕТИ НА 10 ОКТОМВРИ

ИЗВАДКА ОТ РАЗПИТА НА СЛЕПЕЦА ЛИГЕНИ ШИРКИ, ПРОВЕДЕН В КЕЛЕЗА НА 12 ОКТОМВРИ

Уилям Питър Блати
Димитър (1)

Първа част
Албания