Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Klein Zaches genannt Zinnober, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mummu (2014)

Издание:

Ернст Теодор Амадеус Хофман. Приказки

Превод от немски: Страшимир Джамджиев, 1976

Илюстрации: Козлов Н.Р., 1993

Издателство „ЕА“, Плевен, 1994

ISBN: 954-450-010-3

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Малкият урод. — Сериозна опасност за един свещенически нос. — Как княз Пафнуциус въведе просвещението в своята страна и как феята Розабелверде постъпи в пансион за възрастни благородни девици
hofman_str_152.jpg

Недалеч от едно прелестно селце на сгрятата от слънчевия пек земя, до самия път, беше легнала бедна дрипава селянка. Измъчена от глад, с пресъхнала от жажда уста, клетата жена беше се свлякла изнемощяла под тежестта на коша, напълнен догоре със сухи съчки, които с мъка беше събрала под дърветата и храстите в гората, и тъй като едва си поемаше дъх, си помисли, че вече умира — така щеше поне да дойде краят на отчайващата немотия. Все пак намери сили да разхлаби въжетата, придържащи коша на гърба й, и бавно се довлече до тревицата, която растеше наблизо. И тук избухна в неудържими оплаквания:

— Само мен ли — заохка тя, — само мен и горкия ми мъж ли трябваше да сполетят всички тия мъки и лишения? Не сме ли единствените в цялото село, които въпреки всичкия си труд и проливана без мяра пот все си оставаме сиромаси, изкарваме едва колкото да не умрем от глад? Преди три години, когато мъжът ми прекопаваше градината и намери златни пари, помислихме, че щастието най-сетне е дошло при нас и сега вече идват добри дни. Но какво стана? Крадци задигнаха парите, къщата и плевнята изгоряха над главите ни, градушката уби всичко на нивата и за да прелее чашата на мъките ни, небето ни наказа с този малък урод, когото родих за срам пред цялото село… На свети Лаврентий детето стана на две години и половина, а нито може да застане, нито да проходи на тънките си крачета и вместо да почне да приказва, само ръмжи и мяука като някакво коте. А пък яде, нещастното изродче, колкото здраво дете на седем-осем години, но нищо не му се лепи. Господ да пожали и него, и нас — ще трябва да го храним, докато порасне, само за наша мъка и за все по-голяма сиромашия, защото това дребосъче ще яде и ще пие все повече и повече, но до края на живота си няма да работи!… Не, не, това е повече, отколкото може да се издържи на тази земя!… О, да можех да умра — само да умра!

И клетата жена започна да плаче и да ридае, докато мъката съвсем й надделя и тя изтощена заспа…

С право се оплакваше жената от ужасното уродче, което бе родила преди две години и половина. Това, което на пръв поглед можеше да се вземе за някакво странно възлесто късче дърво, беше едно уродливо, едва две педи пораснало, момче, което, сложено напряко най-отгоре на коша, сега се бе смъкнало долу на земята и се търкаляше, ръмжейки, в тревата. Главата на това нещастно същество беше потънала дълбоко между раменете, вместо гръб то имаше някакъв израстък, подобен на тиква, а веднага под гърдите висяха две тънки като лешникови пръчки крачка, така че детето изглеждаше като разцепена ряпа. Едно по-ненаблюдателно око едва ли би открило нещо като лице, но след по-внимателно вглеждане би забелязало дълъг, заострен нос, стърчащ от чорлавата, четинеста черна коса, и две малки блестящи черни очички, които, особено на сбръчканото, съвсем старческо лице, напомняха сякаш малко алраунче[1]

Докато жената, както казахме, изнемогнала от мъката си, дълбоко спеше, а нейното момченце се беше изтърколило до самата нея, случи се, че госпожица Фон Розеншон, една дама от близкия пансион за възрастни благородни девици, мина оттук, завръщайки се от всекидневната си разходка. Тя се спря и тъй като по природа беше много добра и състрадателна, дълбоко се трогна, като видя такава злочестина.

— О, справедливо небе — изохка тя, — какви страдания и неволи има на тази земя! Горката нещастна жена! Зная, че още от съвсем малка е започнала да се труди свръх силите си, а ето че е съсипана от глад и грижи! Как болезнено чувствам своята бедност и безсилие!… О, да можех да помагам, както бих искала!… Но каквото ми е останало още — малкото дарове, които враждебната съдба не можа да ми отнеме, не можа да ми унищожи и които са все още на мое разположение, — изцяло и от сърце ще използвам, за да ограничавам страданията. Парите, ако имах още такива, няма никак да ти помогнат, бедна жено, а навярно само ще влошат положението ти. На теб и на мъжа ти не ви е дадено да бъдете богати, а на когото не е дадено да бъде богат, парите изчезват от джоба му, без сам да знае как. От тях той има само ядове и колкото повече пари му идват, повече обеднява. Но аз зная: повече от бедността, повече от лишенията яде сърцето ти това, че си родила такова малко чудовище, което като зло, ужасно бреме ти се е обесило на врата и ти трябва да го носиш цял живот… Да порасне, да се разхубави, да стане силно, разумно, това от детето не може да се очаква, но може би има възможност да му се помогне и по друг начин…

С тези думи госпожицата седна на тревата и взе малкия в скута си. Злото дребосъче се противеше, дърпаше се, ръмжеше, искаше да я ухапе за пръста, но тя каза:

— По-спокойно, по-спокойно, малко майско бръмбарче — и го загали полека и нежно по главата от челото до тила. Постепенно, докато го милваше, щръкналата остра коса на малкия се заглаждаше и накрая се слегна на път на челото и се накъдри на хубави меки вълни по високите рамене и гърбицата. Малкият все повече се успокояваше и накрая дълбоко заспа. Тогава госпожица Фон Розеншон го сложи внимателно до майка му на тревата, напръска жената с някакъв спирт от шишенцето си за освежаване, което извади от чантичката си, и с бързи крачки се отдалечи.

Когато наскоро след това жената се пробуди, тя се почувства странно ободрена и укрепнала. Сякаш хубаво се бе наобядвала и подкрепила с няколко глътки вино.

— Я гледай — извика тя — каква разтуха и бодрост ми докара мъничкото сън! Но слънцето скоро ще залезе зад планините, хайде да се прибираме вкъщи!

При тези думи тя понечи да метне на гърба си кошницата, но като погледна в нея, видя, че малкият го няма. В това време детето се изправи и жално заскимтя. Майката се озърна, плесна смаяно с ръце и извика:

— Цахес, мъничък Цахес, кой ти е сресал така хубаво косата? Цахес, мъничък Цахес, колко щяха да те красят тези къдрици, ако не беше тъй ужасно грозно дете! Хайде, ела в коша!

Тя поиска да го улови и да го сложи направо на дървата, но малкият Цахес зарита, ухили се на майка си и съвсем ясно измяука:

— Не искам!

— Цахес, мъничък Цахес — извика жената извън себе си от учудване, — кой те научи да приказваш? Е, щом си така хубаво вчесан, щом така добре приказваш, ти ще можеш и да ходиш.

Жената метна коша на гърба си, малкият Цахес се хвана за престилката й и така двамата се запътиха към селото.

hofman_str_155.jpg

Те трябваше да минат край къщата на пастора. Случи се така, че пасторът стоеше пред къщната врата с най-малкото си момченце, тригодишно красиво русичко къдрокосо дете. Когато той видя жената с тежкия кош и малкия Цахес, който се клатушкаше до престилката й, той й извика:

— Добър вечер, госпожо Лиза, как сте, много сте се натоварили, едва ходите, елате, починете си на тази пейка пред вратата ми, моята прислужница ще ви донесе да пийнете нещо разхладително!

Госпожа Лиза не изчака втори път да я канят, свали тежкия кош на земята и тъкмо понечи да отвори уста и да се оплаче пред достопочтения божи служител за мъките и сиромашията си, когато при рязкото й обръщане малкият Цахес загуби равновесие и полетя в краката на свещеника. Той бързо се наведе и вдигна малкия с думите:

— Я гледайте какво мило, хубаво момченце сте имали, госпожо Лиза. Това е истинска небесна благословия, да имате такова прелестно дете.

И той взе малкия на ръце, погали го и, изглежда, не забеляза, че невъзпитаното джудже грозно ръмжеше и мяукаше и дори се опитваше да ухапе носа на достопочтения господин. А госпожа Лиза стоеше като втрещена, гледаше го с широко разтворени, слисани очи и не знаеше какво да мисли.

— Ах, драги господин пасторе — започна тя най-после с плачевен глас, — божи човек като вас не се подиграва, разбира се, с една бедна, нещастна жена, която Господ, кой знае защо, е наказал с този ужасен урод!

— Какво говорите — възрази духовникът най-сериозно, — какво говорите, мила жено! Какви са тези безсмислици: подиграване, урод, божие наказание, аз просто не ви разбирам, знам само, че сте напълно заслепена, щом не обичате сърдечно такова прелестно момченце. Целуни ме, добро малко човече!

Пасторът прегърна Цахес, но детето изръмжа:

— Не ща! — и отново се опита да захапе духовника за носа.

— Вижте го този урод — извика Лиза уплашено, но в този момент момченцето каза на пастора:

— Ах, мили татко, ти си толкова добър, така хубаво се отнасяш към децата, че те всички много те обичат!

— О, чувате ли — извика пасторът със светнали от радост очи, — чувате ли хубавото разумно дете, вашия мил Цахес, госпожо Лиза, за когото говорите толкова лошо. Виждам, че вие никога няма да можете да направите нещо от това момченце, колкото хубаво и разумно да е то. Слушайте, госпожо Лиза, дайте ми да отгледам и възпитам вашето толкова обещаващо детенце. При вашата угнетяваща немотия момченцето е само тежест за вас, а за мене ще бъде радост да го отгледам като мой собствен син!

От изумление Лиза не можеше да дойде на себе си и само повтаряше:

— Но, драги господин пасторе, драги господин пасторе, сериозно ли искате да вземете и да възпитате това малко чудовище и да ме освободите от мъката, която имам с този урод?

Но колкото и жената да сочеше ужасната грозота на малкото си изродче, пасторът държеше на своето: той все по-възбудено твърдеше, че в своето безумно заслепение тя не заслужава да бъде благословена от небето с такъв прелестен дар като това чудесно момченце, докато най-сетне, вече съвършено ядосан, изтича с малкия Цахес на ръце вкъщи и заключи вратата отвътре.

Като гръмната остана госпожа Лиза пред вратата на пастора и не знаеше какво да мисли. „Какво, за Бога, е станало с нашия почтен господин пастор — каза си тя, — че толкова се е побъркал по моя мъничък Цахес и смята това глупаво дребосъче за хубаво и разумно дете? Е, Господ да му е на помощ на милия свят човек, той свали от плещите ми този товар и сам се нагърби с него, нека види сега как се носи той! Ехе, как ми олекна кошът с дърва, откакто малкият Цахес не е върху него и аз нямам вече тая грижа!“

И с коша дърва на гръб госпожа Лиза си тръгна развеселена и в добро настроение към къщи.

Макар и да бих предпочел да мълча засега по този въпрос, ти сигурно вече си се досетил, благосклонни читателю, че с госпожицата от пансиона за благородни девици Фон Розеншон, или както някои я наричаха — Фон Розенгрюншон, работите стоят доста особено. Защото очевидно поради тайнственото въздействие на нейното милване по главата на малкия Цахес добродушният пастор го беше сметнал за красиво и умно дете и веднага го беше приел като свой собствен син. Но ти би могъл, драги читателю, въпреки превъзходната си проницателност, да се насочиш към съвсем погрешни предположения или дори да почнеш да прелистваш, във вреда на историята, много съчинения, за да научиш веднага нещо повече за тайнствената госпожица, затова по-добре ще е още отсега да ти разкажа всичко, което зная за тази достойна дама.

Госпожица Фон Розеншон беше висока на ръст, с благородна, величествена външност и донякъде гордо, заповедническо държане. Лицето й можеше без колебание да се нарече съвършено красиво, ако не правеше малко странно и дори зловещо впечатление, особено когато се вторачваше, както обикновено, пред себе си. Това впечатление трябваше да се припише главно на особената, загадъчна бръчка между веждите, едва ли би могло да се каже, че тя може често да се види по челата на госпожиците в пансионите за възрастни благородни девици. Но много пъти, особено през ясни, слънчеви дни, по времето, когато цъфтят розите, в нейния поглед имаше толкова душевно очарование и миловидност, че всеки се чувстваше пленен от сладостната му, непреодолима магия. Когато за пръв и последен път имах удоволствието да видя уважаемата госпожица, тя изглеждаше в пълния си разцвет, в зенита на своята красота, и аз смятах, че имам голямото щастие да видя дамата именно в този зенит и да изпитам едва ли не уплаха пред хубостта й, нещо, което твърде скоро нямаше вече да се случва. Аз се заблуждавах. Най-старите хора в селото ме увериха, че познавали уважаемата госпожица, откакто се помнели, но тя никога не била изглеждала нито по-стара, нито по-млада, нито по-грозна, нито по-хубава от сега. Времето, види се, нямало над нея никаква власт и на мнозина това вече изглеждаше твърде странно. Но имаше и други неща, които, след като се поразмисли сериозно, също така учудваха, и човек просто не можеше да се оправи. Така например стана напълно ясна родствената връзка на въпросната госпожица с цветята, чието име тя носеше. Защото не само че никой друг на света не умееше да отглежда такива чудесни хилядолистни рози като нейните, но и от всеки, дори и най-прост, сух трън, който тя бодваше в земята, пак изникваха изобилно, в целия си разкош, рози. Освен това нямаше съмнение, че при самотните си разходки в гората тя разговаря със странни гласове, които, изглежда, идваха от цветята, храстите, изворите и потоците. Дори един млад ловец я издебнал веднъж, когато стояла сред гъсталака в гората, а в това време необикновени птички с пъстри, блестящи пера, каквито по тези места не се въдели, летели около нея, галели я с крилцата си и с радостните си песни и чуруликане й разказвали, изглежда, всевъзможни весели неща, а тя се смеела и радвала. Поради всичко това по времето, когато госпожица Фон Розеншон постъпила в пансиона, скоро привлякла вниманието на всички в околността. Приемането й в пансиона за възрастни благородни девици бе станало по заповед на княза, ето защо барон Претекстатус Фон Мондшайн, собственик на имението, в близост на което се намираше пансионът и чийто попечител беше той, не могъл да възрази нищо, въпреки че бил измъчван от ужасни съмнения. Напразни останали всичките му старания да открие в Рикснеровата „Книга на турнирите“ и други хроники фамилното име Розенгрюншон. Навярно той се съмнявал в правото на госпожицата да постъпи в пансиона, тъй като не притежавала родословното дърво на трийсет и двама прадеди. Накрая, съвършено сломен, със сълзи на очи я помолил да не се нарича, за Бога, Розенгрюншон, а поне Розеншон, защото това име все пак имало известен смисъл и допускало съществуването на някакви прадеди… И тя, за да му направи удоволствие, приела това име. Навярно ядът на засегнатия Претекстатус спрямо непритежаващата прадеди госпожица се е проявявал по един или друг начин и сигурно е дал първия повод за злословията по неин адрес, които все повече и повече се разпространявали из селото. Към ония тайнствени разговори в гората, в които само по себе си нямаше нещо лошо, сега вече се прибавяха всевъзможни съмнителни обстоятелства. Те се предаваха от уста на уста и представяха действителната природа на госпожицата в съвсем подозрителна светлина. Стрина Ана, жената на Шулце, твърдеше със сигурност, че винаги когато госпожицата кихнела по-силно от прозореца, млякото в цялото село се пресичало. Но едва това се бе потвърдило, и ето че се случило нещо ужасно. Веднъж госпожицата сварила Михел, сина на учителя, когато скришом по-хапвал от пържените картофи в кухнята на пансиона. Тя усмихнато го заплашила с пръст и оттогава устата на момчето останала отворена, сякаш в нея постоянно имало горещ пържен картоф, та затова то носело сега шапка с широка и много издадена напред периферия, защото иначе дъждът щял да вали в устата на горкото момче. Наскоро можеше да се каже почти със сигурност, че госпожицата умее да заклина с огън и вода, да привлича бури и градоносни облаци, да сплита някак особено плитките си и какво ли още не и никой не се съмняваше в думите на овчаря, който с ужас видял посред нощ госпожицата да профучава във въздуха, възседнала метла, а пред нея летял огромен бръмбар рогач, между рогата на който се издигали високи сини пламъци!… Сега всички се развълнуваха, искаха да се нахвърлят на вещицата и селските съдии направо решиха да задигнат госпожицата от пансиона и да я хвърлят във водата, за да я подложат на обичайната проверка на вещиците. Барон Претекстатус се правеше, че нищо не вижда, и с усмивка си казваше: „Така им се пада на простите хора без прадеди, които не са от такъв стар и добър род като Мондшайновци.“ Подразбрала за заплашващото я безчинство, госпожицата избяга в столицата и наскоро след това барон Претекстатус получи заповед от кабинета на княза на страната, с която му се известяваше, че вещици няма. Колкото до многознайните селски съдии, за тях — заради голямата им запаленост да проверят умението на една пансионска госпожица да плува — се нареждаше да бъдат хвърлени в затвора, а на останалите селяни и на жените им — да се внуши, под страх от сериозно телесно наказание, да не мислят вече лошо за госпожица Розеншон. Те се опомниха, стреснаха се от заплахата, че ще бъдат наказани, и почнаха да мислят с добро за госпожицата, което и за двете страни, за селото и за дамата Розеншон, имаше най-благотворни последици.

В кабинета на княза знаеха много добре, че госпожица Фон Розеншон не беше никоя друга, а прочутата, световноизвестна фея Розабелверде.

Работата всъщност беше следната. По цялата земя надлъж и шир едва ли имаше по-прелестна страна от малкото княжество, където се намираше имението на барон Претекстатус Фон Мондшайн и където госпожица Фон Розеншон живееше — с една дума, там, където се случи всичко онова, което възнамерявам по-подробно да ти разкажа, драги читателю.

Заградена от високи планини, тази малка страна с нейните зелени благоуханни гори, цъфнали морави, шумолящи реки и весело бълбукащи поточета приличаше на чудно хубава градина толкова повече, че там нямаше градове, а само приятни села и тук-там отделни дворци. В тази странна градина хората живееха за свое собствено удоволствие, без каквото и да било потискащо житейско бреме. Всеки знаеше, че в страната управлява княз Деметриус, никой обаче не забелязваше по нищо да е управляван и всички бяха напълно доволни. Онези, които държаха за пълна свобода в своите начинания, които обичаха красивите местности и хубавия климат, не можеха да си изберат по-добро място от това княжество, затова се случи така, че покрай другите в тази страна се заселиха и множество прекрасни феи, чиито топлота и свобода, както е известно, се отразяваха благотворно върху всичко наоколо. На тях навярно трябваше да се припише фактът, че почти във всяко село, най-вече обаче в горите, често се случваха чудни неща и че всеки, обзет от очарованието и от упоението им, вярваше напълно в чудеса и тъкмо поради това, без сам да съзнава, беше доволен и добър поданик. Добрите феи, които си бяха уредили живота съвсем свободно — както в Джинистан, — на драго сърце биха отредили вечен живот и на Деметриус. Но това не беше в тяхната власт. Деметриус умря и властта премина в ръцете на младия Пафнуциус. Още докато баща му беше жив, Пафнуциус таеше дълбоко в сърцето си истинско огорчение, защото смяташе, че народът и държавата са ужасно занемарени, оставени без всякакви грижи. Той реши да управлява и веднага назначи за пръв министър в княжеството своя камериер Андрес, който веднъж, когато князът, тогава още само принц, беше забравил кесията си в една кръчма отвъд планините, му бе заел шест дуката и го беше избавил от голямо затруднение.

— Аз искам да управлявам, драги мой! — му извика Пафнуциус. Андрес, който четеше в очите на господаря си какво става в него, се хвърли в краката му и тържествено заговори:

— Сир! Тук, във вашите крака, ви умолява най-верният ви васал, говорещ от името на многохилядния беден, нещастен народ! Сир! Въведете в страната си просвещението!

Пафнуциус се почувства неописуемо потресен от възвишените мисли на своя министър. Той го повдигна от земята, притисна го бурно към гърдите си и каза разхълцан:

— Министър… Андрес… аз ви дължа шест дуката… нещо повече — щастието… държавата си! О, верни, мъдри служителю!…

Пафнуциус поиска да бъде напечатан веднага с едри букви един едикт, който да се разлепи по всички ъгли и да гласи, че от този час е въведено просвещение и всеки трябва да се съобразява с това.

— Скъпи сир! — извика обаче Андрес. — Скъпи сир! Така не може!

— Как да не може, драги? — рече Пафнуциус и като улови своя министър за илика на палтото му, въведе го в кабинета си и заключи вратата.

— Вижте — започна Андрес, когато седна на една малка табуретка срещу разположилия се в креслото си княз, — вижте, милостиви господарю, действието на вашия княжески едикт относно просвещението ще бъде може би по безобразен начин спънато, ако не свържем с него една мярка, която може да изглежда наистина малко строга, но която се налага от разума. Преди да започнем с прокарването на просвещението, тоест преди да изсечем горите, да направим реките плавателни, да засадим картофи, акации и тополи, да подобрим училищата в селата, да научим младежта да пее утринните и вечерните си песни на два гласа, преди да прокараме шосетата и въдворим имунизацията, необходимо е да изгоним от страната всички хора с опасни убеждения, които не се вслушват в никакъв разум и с явните си глупости подвеждат народа… Вие сте чели „Хиляда и една нощ“, скъпи княже! Зная, че светейшият ви покоен татко — Бог да дари мир на праха му — обичаше подобни гибелни книги и ви ги даваше в ръцете още във възрастта, когато яздехте пръчките като конче и ядяхте позлатени медени питки. И тъй, от оная напълно объркана книга вие знаете, милостиви господарю, за така наречените феи, но сигурно не подозирате, че много от тези опасни личности са се заселили в собствената ви страна, в непосредствена близост до двореца, и вършат всевъзможни поразии.

hofman_str_161.jpg

— Как?… Какво говориш?… Андрес! Министре! Феи тук, в моята страна? — извика князът, отпускайки се съвсем пребледнял в креслото.

— По-спокойно, милостиви господарю! — продължи Андрес. — Ние можем да бъдем спокойни, щом поведем мъдра война против тези врагове на просвещението! Да!… Врагове на просвещението ги наричам аз, защото те именно, злоупотребявайки с добрината на вашия покоен татко, са виновни, задето милата ни държава се намира в пълен мрак. Те упражняват със своите чудеса опасен занаят и не се стесняват да разпространяват под името поезия една тайна отрова, която прави хората неспособни да служат на просвещението. Освен това те имат такива непоносими, недопустими навици, че и по тази причина не бива да се търпят в никоя културна държава. Така например тия безочливи същества не се свенят да се разхождат из въздуха с екипажи, в които впрягат гълъби, лебеди и дори крилати коне. Но питам аз, милостиви господарю, какъв смисъл има да съставяме и въвеждаме разумна акцизна тарифа, когато в държавата има хора, които са в състояние, щом поискат, да спускат през комина необмитени стоки на всеки лекомислен поданик? Затова, милостиви господарю, щом като просвещението е обявено, да махнем феите! Полицията ще обкръжи палатите им, опасното им имущество ще бъде отнето, а те самите като празноскитащи ще бъдат изгонени в отечеството им, което, както вие, милостиви господарю, сигурно вече знаете от „Хиляда и една нощ“, е малката страна Джинистан.

— Има ли поща до тази страна, Андрес? — попита князът.

— Засега още не — отговори Андрес, — но след като и те въведат просвещение, навярно ще може да се уреди и с тях полезна всекидневна връзка.

— Но, Андрес — продължи князът, — няма ли нашите мерки срещу феите да се сторят малко сурови? Няма ли разглезеният народ да недоволства?

— И против това — каза Андрес, — и против това зная средство! Ние няма да изпъдим всичките феи в Джинистан, милостиви господарю, а ще оставим няколко в страната, но ще ги лишим от всички възможности да бъдат вредни на просвещението, нещо повече, ще използваме целесъобразни средства, за да ги превърнем в полезни членове на просветената държава. Ако не пожелаят да сключат солидни бракове, те биха могли под строг надзор да вършат някоя полезна работа, например да плетат чорапи за войската, когато има война, или нещо друго от този род. Ще видите, милостиви господарю, хората много скоро ще престанат да вярват във феите, щом те заживеят сред тях, и това в случая е най-доброто. Така възможните недоволства ще стихнат от само себе си… Що се отнася до собствеността на феите, всичко това ще постъпи в полза на княжеското съкровище, гълъбите и лебедите ще бъдат доставени в княжеската кухня за вкусно изпичане, с крилатите коне може да се направи опит да бъдат опитомени и дресирани, за да станат полезни животни, като им се отрежат например крилете и се вържат на ясли, каквито вероятно ще трябва да въведем едновременно със самото просвещение…

Пафнуциус остана крайно доволен от всички тези предложения на своя министър и взетите решения още на другия ден бяха приведени в изпълнение.

По всички ъгли бе разлепен едиктът за въвеждане на просвещението, по същото време полицията нахлу в палатите на феите, конфискува цялото им имущество и ги откара под стража.

Един Господ знае как стана така, че феята Розабелверде беше единствената, която няколко часа преди внезапното обявяване на просвещението подразбра какво се готви и използва това време, за да пусне лебедите си на свобода и да прибере на сигурно място магическите си пръчки от рози и други ценности. Освен това тя узна, че е избрана да остане в страната, с което, макар и с отвращение, се примири.

Изобщо както Пафнуциус, така и Андрес не можеха да разберат защо феите, които се изселваха в Джинистан, проявиха прекалена радост и непрестанно уверяваха, че ни най-малко не съжаляват за имуществото, което оставят в страната.

— В края на краищата — каза Пафнуциус възмутен, — в края на краищата толкова ли Джинистан е по-хубава държава от моята, че се смеят и на мене, и на моя едикт, и на моето просвещение, което тепърва ще даде плодове?

Веднага бе призован първият географ, както и първият историк в държавата, да дадат подробни сведения за тази страна.

И двамата единогласно потвърдиха, че Джинистан била една съвсем окаяна страна, без култура, просвещение, наука, акации и имунизации и всъщност тя изобщо не съществувала. А не можело да се случи нищо по-лошо на един човек, а толкова повече на цяла страна, от това изобщо да не съществува.

Пафнуциус се почувства напълно успокоен.

Когато хубавата, цъфтяща дъбрава, в която се намираше палатът на феята Розабелверде, беше изсечена и Пафнуциус сам ваксинира с кравешка ваксина всичките хлапетии в съседното село, феята издебна княза в гората, през която той се връщаше заедно с министъра Андрес в двореца си. С всевъзможни приказки, но най-вече с някои скривани от полицията зловещи фокуси тя до такава степен го постави натясно, че той я помоли да се задоволи, за Бога, с едно място в единствения и затова най-добрия в цялата страна пансион за възрастни благородни девици, където тя, без да обръща внимание на едикта за просвещение, ще може да се разпорежда и да живее, както си ще.

Феята Розабелверде прие предложението и така дойде в пансиона за благородни девици, където, както вече бе казано, се нарече госпожица Розенгрюншон, а по-сетне — по настоятелната молба на барон Претекстатус Фон Мондшайн — госпожица Розеншон.

Бележки

[1] Според народното поверие — магически корен, наподобяващ по форма човешкото тяло. — Б.пр.