Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mummu (2014)

Издание:

Ернст Теодор Амадеус Хофман. Приказки

Превод от немски: Страшимир Джамджиев, 1976

Илюстрации: Козлов Н.Р., 1993

Издателство „ЕА“, Плевен, 1994

ISBN: 954-450-010-3

История

  1. — Добавяне

Бъдни вечер

hofman_str_090.jpg

На двайсет и четвърти декември децата на медицинския съветник Щалбаум не биваше по никой начин да влизат в средната, а още по-малко в съседната гостна стая. Фриц и Мари се бяха свили в един ъгъл на задната стаичка, вечерният здрач беше настъпил и те доста се страхуваха — както обикновено през деня, никой още не беше внесъл лампа в стаичката. Шепнейки с тайнствен глас, Фриц откри на по-малката си сестра (тя беше едва седемгодишна), че още от сутринта в заключените стаи се чувало шумолене, тропане и дори леко почукване. А преди малко един дребен съмнителен човек се бил промъкнал през коридора с голяма кутия под мишница, Фриц бил сигурен, че това може да е само кръстникът им Дроселмайер. Мари плесна радостно с малките си ръчички и извика:

— Ах, какво ли хубаво нещо е приготвил този път за нас кръстникът Дроселмайер!

hofman_str_091.jpg

Апелативният съдия Дроселмайер не се отличаваше с особена красота, беше дребен и слаб, имаше много бръчки по лицето и черен пластир на мястото на дясното око, но нямаше никаква коса, поради което носеше хубава бяла перука от стъкло, много майсторски направена. Но и самият им кръстник беше голям майстор, разбираше от часовници и дори сам ги правеше. Затова, когато някой от хубавите часовници у Щалбаумови заболееше и не можеше вече да пее, кръстник Дроселмайер идваше, сваляше стъклената си перука и жълтото си жакетче, препасваше една синя престилка и почваше да завира остри инструменти в часовника, така че от тази гледка малката Мари просто я заболяваше сърцето, но това не причиняваше никаква вреда на часовника, напротив, той пак оживяваше и започваше съвсем весело да мърка, да бие и да пее и всички много се радваха. Винаги когато идваше, кръстникът носеше в джоба си нещо хубаво за децата: понякога някое човече, което си въртеше очите и смешно се кланяше, понякога някоя кутийка, от която изскачаше птиченце, или друга играчка. Но за Коледа той винаги изработваше нещо особено хубаво и майсторско, което му струваше много труд, ето защо, след като подаръкът беше поднесен, родителите веднага го прибираха…

— Ах, какво ли хубаво нещо ни е приготвил кръстникът Дроселмайер — извика сега Мари.

Фриц беше на мнение, че този път сигурно ще е някоя крепост, в която всевъзможни много хубави войници маршируват нагоре-надолу и правят различни упражнения и тогава идват други войници, които искат да превземат крепостта, но войниците отвътре започват храбро да стрелят с топове, така че се разнасят страшни гърмежи.

— Не, не — прекъсна го Мари. — Кръстник Дроселмайер ми беше разказал за една хубава градина, вътре имало голямо езеро, в което плували красиви лебеди със златни гердани на шията и пеели чудно хубави песни. Тогава при езерото идвало едно малко момиченце и започвало да ги храни със сладък марципан.

— Лебедите не ядат марципан — прекъсна я рязко Фриц, — освен това кръстник Дроселмайер не може да направи цяла градина. Всъщност ние не разбираме нищо от неговите играчки, веднага ни вземат всичко обратно, затова предпочитам подаръците от татко и мама, те остават у нас и можем да правим с тях каквото си искаме!

И децата се опитаха да налучкат какво ли щяха да получат този път. Мари смяташе, че мамзел Трутхен (нейната голяма кукла) много се е променила напоследък, защото всяка минута падаше по-тромаво от всякога на пода и това не й се разминаваше без ужасни белези по лицето, а пък за някаква чистота на облеклото не можеше и да се мисли. И най-строгите мъмрения не помагаха. А и мама се беше усмихнала, когато Мари толкова се беше зарадвала на малкото чадърче на Гретхен. А Фриц уверяваше, че неговата конюшня има нужда от един кафяв кон, пък и войските му останали изобщо без кавалерия, на татко това било много добре известно. С една дума, децата знаеха, че родителите им са купили всевъзможни хубави подаръци, които сега слагаха около елхата, и бяха сигурни, че Дядо Коледа гледа сега елхата с много благосклонни очи и че всеки коледен подарък, докоснат от благодатната му ръка, доставя такова удоволствие, каквото не може да се получи от нищо друго. На децата, които все си шепнеха за очакваните подаръци, напомни тези неща по-голямата им сестра Луиза, като добави, че всъщност самият Дядо Коледа е този, който подарява на децата чрез милите им родители винаги това, което ще им достави истинска радост и удоволствие, тия работи той разбира много по-добре от самите деца, ето защо те не трябва да желаят и да си въобразяват всевъзможни неща, ами тихо и мирно да очакват това, което ще им се подари. Малката        Мари се замисли, но Фриц промърмори на себе си:

— Във всеки случай най-много бих се зарадвал на един кафяв кон и на ескадрон хусари.

Беше станало съвсем тъмно. Притиснати един до друг, Фриц и Мари не смееха вече да кажат нищо, струваше им се, че наоколо нещо шумоли с нежни крила и че някаква много хубава музика долита отдалеч. Една силна светлина премина край тях по стената и децата знаеха, че това е Дядо Коледа, който сега е отлетял на сияещи облаци при други щастливи деца. В този миг се разнесе сребристо звънтене: клинг-линг, клинг-линг, вратите се разтвориха и от голямата стая нахлу такава ослепителна светлина, че децата ахнаха високо и застанаха като заковани на прага. Но татко и мама пристъпиха към тях, уловиха ги за ръка и казаха:

— Елате, елате, мили деца, и вижте какво ви е донесъл Дядо Коледа.