Ернст Теодор Амадеус Хофман
Златната делва (1) (Една приказка от новото време)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der goldne Topf, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mummu (2014)

Издание:

Ернст Теодор Амадеус Хофман. Приказки

Превод от немски: Страшимир Джамджиев, 1976

Илюстрации: Козлов Н.Р., 1993

Издателство „ЕА“, Плевен, 1994

ISBN: 954-450-010-3

История

  1. — Добавяне

Първо бдение

Злополуките на студента Анселмус. — Превъзходният лечебен тютюн на гимназиалния директор Паулман и златистозелените змии
hofman_str_006.jpg

В деня на Възнесение Господне, в три часа следобед, един млад човек изтича през Черните порти на град Дрезден и в бързината си налетя право в кошницата с ябълки и сладкиши, които една стара, грозна жена продаваше, цялото съдържание, доколкото остана несмазано и нестъпкано, се пръсна на всички страни за най-голяма радост на уличните хлапета, които весело си поделиха плячката, подхвърлена им по този начин от припрения господин. На проклятията и виковете, нададени от старицата, стрините наоколо оставиха сергиите си с разни лакомства и напитки, обкръжиха младия човек и започнаха с просташка невъздържаност да го ругаят и кълнат, а той, занемял от досада и срам, само подаде малката си, не особено пълна кесия, която старицата алчно грабна и бързо пъхна в бездънния си джоб. Сега вече кръгът около младия човек се разкъса, той изскочи от него, но докато бързаше по-скоро да се отдалечи, старата изкряска след него:

— Тичай, тичай, дяволско изчадие, теб в стъкло трябва да те затворят, само в стъкло!

В пискливия, грачещ глас на жената имаше нещо тъй ужасяващо, че минувачите учудено се спряха и усмивката, която отначало се разля по лицата им, веднага изчезна. А студентът Анселмус (защото именно той беше младият човек), въпреки че не разбра нищо от странните думи на жената, почувства неволно някакъв ужас и още повече ускори крачките си, за да се избави от отправените към него любопитни погледи на тълпата. И докато си пробиваше път през навалицата от празнично пременените, разхождащи се граждани, той чуваше да се шушне отвред: „Горкият младеж! Уф, каква проклета жена!“ Тайнствените думи на старицата неусетно бяха придали на сама по себе си смешната случка известен трагичен обрат и хората наоколо започнаха да спират вниманието си върху човека, когото дотогава изобщо не бяха забелязвали. Жените бързо простиха на добре сложения, строен, явно образован, силно пламнал от затаения гняв младеж цялата проявена от него несръчност, както и напълно скараното му с модата облекло. Сиво-синкавият му фрак беше така скроен, като че ли шивачът, който го беше шил, беше само дочул нещо за днешната модна линия, докато черните, добре поддържани атлазени дрехи му придаваха вид на човек с някаква учена титла, което никак не се съгласуваше с походката и държането му. Когато студентът наближи края на алеята, която водеше към Линкеските бани, така се задъха, че трябваше да тръгне вече по-бавно, но все пак не смееше да погледне наоколо, защото още му се струваше, че наоколо летят ябълки и сладкиши, и всеки приветлив поглед, отправен към него от една или друга девойка, схващаше само като отражение на злорадия смях край Черните порти. Така той стигна до входа на Линкеските бани. Върволица празнично издокарани хора нахълтваше в увеселителното заведение. Отвътре долитаха звуци от духова музика, навалицата от весели гости ставаше все по-шумна. Сълзите бяха готови да се появят в очите на горкия студент Анселмус, защото Възнесение беше и за него особено любим семеен празник и той също имаше намерение да вземе участие в развлеченията, предлагани от това райско място, дори беше решил да се поразпусне до половин порция кафе с ром и една бутилка двойна бира и за да може така да погуляе, беше взел у себе си повече пари, отколкото следваше да си позволи. Но сега фаталната стъпка в кошницата с ябълки го беше лишила от всичко, което бе взел. За кафе и двойна бира, за музика и оглеждане на пременени девойки — с една дума, за всички мечтани удоволствия не можеше вече и да се мисли. Той бавно отмина входа и тръгна по пътя към Елба, който беше по това време съвършено пуст. Под едно бъзово дърво, израсло от някаква стена, той откри много приятна полянка. Разположи се на нея и си натъпка една лула с превъзходен лечебен тютюн, който неговият приятел, гимназиалният директор Паулман, му беше подарил. До самия него се плискаха и весело шумяха златожълтите вълни на хубавата Елба, отвъд която прелестният Дрезден смело и гордо извисяваше островърхите си кули в благоуханния небосвод над цъфналите поляни и свежо разлистените гори, а по-нататък, прибулени от настъпващия здрач, планинските зъбери напомняха за далечната Бохемия. Но загледан мрачно пред себе си, студентът Анселмус само изпускаше кълба тютюнев дим, лошото му настроение все повече се засилваше, докато най-после се изрази в следните думи:

— Няма съмнение, аз съм роден само за нещастия! Че никога не ми се е падала парата в новогодишната баница, че все губя на „чифт-тек“, че филията ми с масло все ще падне върху намазаната си страна — за това да не говорим. Но не е ли истинска зла орис, че макар и да съм, напук на дявола, вече студент, аз все пак съм и ще си остана несръчен провинциалист. Облякъл ли съм някога нови дрехи, без веднага да им лепна някое мазно петно или отвратително да ги раздера на някой стърчащ гвоздей? Поздравил ли съм някога някой придворен съветник или дама, без шапката ми да отхвръкне надалеч, без дори да се подхлъзна и най-позорно да се просна на излъскания под? Не съм ли принуден да плащам всеки пазарен ден в Хале по три-четири гроша за изпотрошени грънци, защото дяволът все ще ме накара да тръгна направо като някаква муха без глава? Отишъл ли съм веднъж навреме на лекции или някъде другаде, където се е налагало да бъда? Нима някога ми е помогнало, че съм излизал половин час по-рано и заставал пред вратата с ръка върху дръжката? Нали, щом се опитвах при звука на звънеца да я натисна, дяволът я ще ми излее някой леген на главата, я някой внезапно ще излезе и ще се сблъска с мене и аз ще се заплета в хиляди разправии, така че току-виж пак съм закъснял. Ах, ах! Къде останахте, блажени мечти за бъдещо щастие, когато в гордостта си се надявах, че ще мога да се издигна до таен секретар! Но не направи ли така злощастната ми звезда, че и най-благоразположените към мене хора да ме намразят? Знаех, че тайният съветник, на когото бях препоръчан, не може да понася хора с къса коса. Фризьорът с немалък труд ми прикрепи отзад на главата една малка плитка, но още при първия ми поклон проклетата връв се изниза и един пъргав мопс, който в това време ме подушваше, триумфално понесе плитчицата ми към тайния съветник. Аз се спуснах уплашен след него, но връхлетях върху масата, на която, закусвайки, съветникът работеше: чашите, чиниите, мастилницата, пясъчницата с дрънчене се прекатуриха и струи от шоколад и мастило заляха току-що написаната релация. „Господине, да не сте луд?“ — закрещя разгневеният таен съветник и ме изгони веднага. Каква полза, че гимназиалният директор Паулман ми е дал известна надежда за една писарска служба, нима злощастната ми звезда, която навсякъде ме преследва, ще допусне това? Ето и днес! Исках да отпразнувам това тъй хубаво Възнесение с истинска душевна наслада, исках, както му е редът, да се поразпусна. Можех като всеки друг посетител на Линкеските бани гордо да подвикна: „Келнер, една двойна бира, но от най-добрата!“ Можех да постоя до късно вечерта, и то в непосредствена близост с една или друга компания от красиви, прелестно издокарани млади момичета. Знам, че бих добил кураж, че бих станал съвсем друг човек; щях да стигна дори дотам, че ако някоя девойка би запитала: „Колко ли е часът?“ или „Какво е това, което сега свирят?“ — аз щях свободно да скоча, без този път да прекатуря бирата си или да се спъна в пейката; почтително приведен, щях да направя няколко крачки и да кажа: „Позволете, мадмоазел, да ви услужа, това е увертюрата от «Дунавска женица» или «Ей сега ще удари шест часът». Нима някой ще намери нещо лошо в това? Не, казвам ви! Девойките биха се спогледали с дяволска усмивка, както става обикновено, когато се осмеля да покажа, че и аз умея да си служа с лекия светски тон и зная как да се отнасям към дамите. Но ето че дяволът ме вкара в проклетата кошница с ябълки и сега трябва самотно да пуша моя лечебен…“

hofman_str_008_009.jpg

Тук студентът Анселмус беше прекъснат в своя монолог от някакво странно шумолене, което се му край него в тревата, но скоро то се плъзна към клоните и листата на бъзовото дърво, което се свеждаше над Анселмус. Изглеждаше, като че ли ту вечерният ветрец поклаща листата, ту птички пърхат сред клоните, докосвайки се закачливо при своя летеж с малките си крилца. В този момент нещо започна да шушне, да шепне, сякаш цветовете на дървото зазвучаха като накачени по него кристални камбанки. Анселмус се заслуша. И тогава сам не разбра как шепненето, шушненето и звънтенето се превърнаха в тих, едва доловим говор:

— Измежду — помежду — между клонки, между разпукнали цветове ние пълзим, лъкатушим и се вием — сестрице — сестрице — вий се — блещукайки — бързо, бързо нагоре — надолу — вечерното слънце изпраща последни лъчи, свири вечерният вятър — росата шумоли — пеят цветовете — нашите езичета трепкат, ние пеем заедно с цветовете и клонките — звездите скоро ще заблестят — скоро ще трябва да се спуснем надолу — да пропълзим, да залъкатушим — сестрице.

И тихият говор продължи така с объркани думи. Студентът Анселмус помисли: „Това ще е вечерният вятър, който нашепна днес толкова ясни слова.“ Но в същия миг над главата му се разнесе високо тризвучие от звънки кристални камбанки. Той погледна нагоре и съзря три блестящи златистозелени малки змии, които се бяха увили в клоните и протягаха главици към вечерното слънце. Тогава отново се чу шушнене и шепнене на същите думи и малките змии запълзяха нагоре-надолу между листата и клоните и докато се движеха, сякаш хиляди искрящи смарагди се сипеха през тъмнозелените листа на бъзовия храст. „Това ще е вечерното слънце, което така се отразява в бъзовите листа“ — мислеше си студентът Анселмус, но тогава камбаните прозвучаха отново и Анселмус видя как една от змиите насочи отгоре главицата си към него. Сякаш електрически ток премина през цялото му тяло, той потрепера, загледа се нагоре, една двойка прекрасни тъмносини очи се впериха с неописуем копнеж в неговите и някакво непознато дотогава чувство на висше блаженство и на пронизваща болка разкъса гърдите му. И докато се вглеждаше с копнеж в тези дивни очи, сладостните акорди на кристалните камбани прозвучаха отново и искрящите смарагди пак се посипаха върху него, обгърнаха го с хиляди святкащи пламъчета и го оплетоха със златни блещукащи нишки. А бъзовото дърво прошумоля и каза:

— Ти полежа в сянката ми, моето благоухание те обгръщаше, но ти не ме разбра. Дъхът на цветовете ми е моят език, когато любовта ме възпламени.

Вечерният вятър го погали и каза:

— Аз милвах твоите слепоочия, но ти не ме разбра, полъхът ми е моят език, когато любовта ме възпламени.

Слънцето се показа иззад облаците и лъчите му припламнаха с думите:

— Аз те обливах със своето жарко злато, но ти не ме разбра, жарта е моят език, когато любовта ме възпламени.

И потъвайки все по-дълбоко в погледа на прелестните очи, все по-горещ ставаше копнежът, все по-пламенно се разгаряше желанието в сърцето на Анселмус. И тогава всичко се раздвижи, сякаш пробудено за радостен живот. Полските цветя и цъфналите дървета разпръснаха наоколо своя аромат, подобен на чудна песен, подета от хиляди флейти, и това, което те пееха, се отнасяше като ехо от прелитащите златни вечерни облаци в далечни страни. А когато и последният лъч на залязващото слънце изчезна зад планините и вечерният здрач хвърли своето було над околността, някъде отдалеч се чу един дълбок грубоват глас:

— Ехей, какво е това шушнене и шепнене там на другия бряг? Ехей, кой търси там още лъчи отвъд планините — хайде, стига сте се грели, стига сте пели — ехей, прибирайте се вече през храсталаците и тревата, през треволяците и реката! Ехей, хайде по-ско-ро до-лу, хайде по-ско-ро долу!

Гласът заглъхна като тътен от далечен гръм, а кристалните камбани с рязък, неприятен тон изведнъж се строшиха. Всичко се смълча и Анселмус видя как трите змиички се плъзнаха, блещукайки, през тревите към Елба. С едва чуто шумолене те се гмурнаха в реката и над вълната, където изчезнаха, лумна с пращене зеленикав пламък, който се стрелна косо към града и постепенно угасна.