Серия
Ергенски хроники (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
This Rake of Mine, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 81 гласа)
Форматиране
Еми (2015)

Пролог

Лондон, Англия

1801

— Е — навъси се лейди Оксли. — Предполагам, че има и по-лоши неща от това, дъщерята на някакъв обикновен гражданин да се омъжи за сина ти, но лично аз не мога да се сетя дори за едно. Това завинаги би опетнило кръвната ни линия.

Херцогинята на Шевертън, която седеше до възрастната дама, се съгласи.

— Подкрепям мнението ти, скъпа. Наистина.

— Ако може да е някаква утеха, тя е учила при мис Емъри — призна лейди Оксли, макар и неохотно.

— При мис Емъри, казваш? — Херцогинята се завъртя и погледна въпросното момиче, като я огледа от глава до пети, сякаш преценяваше качеството на топ коприна. — Малко е млада, не мислиш ли? Бих казала, че е чиста и невинна.

— О, тя изглежда достатъчно невинна — заяви лейди Оксли, игнорирайки гневните погледи на хората в съседните ложи, които се опитваха да гледат операта. — Значи има някаква надежда. Небеса, повлеканите, които тези търговци пробутват за свои дъщери, са просто ужасни. Най-големият ми страх е, че Оксли ще се ожени за нея и ще открие, че е опозорена. Би било срамота.

Опозорена.

Думата се понесе из ложата на Оксли към всички наоколо.

Мис Миранда Мабърли, обектът на това презрение и спекулации, си пожела да е на хиляда мили от тук. Бузите й горяха от срам и неудобство, не толкова от обвинението на бъдещата й свекърва, колкото от факта, че родителите й бяха настояли да седи тук и да слуша как доброто им име оскърбително се подмята наоколо.

Прииска й се точно в този момент наистина да бъде опозорена.

Младото момиче пое дълбоко дъх и опита да се концентрира върху изпълнението на сцената, а не върху онова, което лейди Оксли изнасяше в частната си ложа. Не за първи път дамата оплакваше годежа на сина си на публично място и най-вероятно нямаше да е последният.

И все пак, една дума кънтеше в ушите й. Опозорена.

Не съвсем опетнена, разсъждаваше Миранда, тъй като би било крайно неблагоприлично, защото въпреки мнението на лейди Оксли, тя бе почтена млада дама. Освен това пълното опозоряване бе далеч над познанията й по подобни въпроси.

Майка й я побутна и прошепна:

— Любезност, дете, усмихни се! След седмица ще бъдеш графиня.

Миранда даде всичко от себе си, за да повдигне ъгълчетата на устните си, но й беше трудно, въпреки начина, по който майка й сияеше от прекрасните новини.

Подобен съюз бе надминал дори плановете на мисис Мабърли за дъщеря й. Но мистър Мабърли, гражданин с богатството на Мидас[1] зад гърба си бе избрал за единственото си дете най-високомерния съпруг.

И все пак, никой в това посредничество, маневриране и социално проектиране не бе помислил да се посъветва с Миранда относно брака й.

Нейният брак, искаше й се да отбележи пред своите копнеещи за титла родители, лорд Оксли и всички адвокати, банкери и безбройните кредитори на графа, които уреждаха този благословен и финансов съюз.

Никой ли не осъзнаваше, че в тази сделка, тя беше човекът, който трябваше да се омъжи за Оксли? Да вземе името му. Да живее в дома му. Потръпна при мисълта за следващата логична стъпка — да споделя леглото му.

Не че имаше нещо против женитбата за граф. След като бе посещавала Учреждението за обучение на благородни млади дами на мис Емъри, тя беше наясно с дълга си към семейството и страната. Но Миранда намираше съюза с този граф за изключително противен.

Благородниците би следвало да са елегантни и изискани. Чаровна компания във всяка ситуация. Джентълмени по всяко време и — е, честно казано — мъничко героични.

Твърде много ли искаше?

За съжаление, граф Оксли не бе нищо подобно.

Дори когато майка му се оплакваше от недостойния му годеж, той седеше до бъдещата си булка и се хвалеше на всеки, който можеше да чуе, за чифта първокласни коне, които бе купил от Татершал, след като вече имал собствена богата кобилка. Миранда бе затворила очи и стиснала устни, за да се удържи да не изкрещи на глупавия мъж, че не бива да приготвя тигана, докато рибата е в морето, тъй като не бяха женени. Все още.

О, ако беше само леко опозорена, помисли си Миранда. — Само колкото Оксли да се откаже. За да има шанса да намери мъжа на мечтите си. Рицар в блестящи доспехи, който щеше да я обича не само заради богатството й. Почтен джентълмен, който да я целува нежно и любящо. Да кара краката й да се подкосяват и сърцето й да препуска.

Но подобна съдба изглеждаше недостижима за нея, когато запалиха светлините и тя се оказа до своя „герой“, който я гледаше похотливо, сякаш бе комбинация от зряла праскова и кофа със злато. Той караше стомаха й да се обръща.

Миранда би предпочела дори да се омъжи за скучния лорд Седжуик, ако вече не бе женен за прекрасната Емалийн.

Ако само лейди Седжуик бе дошла с тях на опера… щеше да постави лейди Оксли на място и да приповдигне сломения й дух по своя блестящ начин.

Вместо това разчиташе само на компанията на лорд Седжуик, а той беше крайно замислен върху някакъв проблем, съдейки по дълбоките бръчки на челото му. Дори и да не бе толкова притеснен, Миранда знаеше, че не е прилично да излее сърцето си пред сериозния барон, независимо от твърдението на лейди Седжуик колко е изключителен.

И така, когато дойде време за антракта, Миранда бързо се извини на майка си. Пренебрегвайки протестите на добрата жена, че не трябва да оставя „бедния Оксли“ сам, тя излетя от ложата, за да потърси местенце, където да избяга, макар и само докато отново угасят светлините.

Откри една ниша в дъното на коридора, далеч от тълпата благородници, които обикаляха около операта, за да покажат новите си рокли и да обменят най-новите клюки.

Там, в уединението на тъмния ъгъл, Миранда се отдаде на крайно неприличен порой от сълзи. Плака, докато звънецът не уведоми, че е време всички да се връщат по местата си. Какво унижение! Тя не беше по-добра от някой кон при Татершал.

Кръвни линии, как ли не! Майката на Миранда произхождаше от добро и благородно семейство, което имаше много по-велика история от всичко, за което лейди Оксли можеше да претендира. И така, призовавайки цялата си гордост, Миранда изтри доказателствата за отчаянието си и изправи рамене, подготвяйки се за остатъка от вечерта.

За остатъка от живота си. Но внезапно, той пое в съвсем различна посока.

— Жизел, моята богиня, колко се радвам да те видя — прошепна в ухото й мъжки глас, като я хвана за ръката и я завъртя. Младото момиче полетя срещу гърдите му и преди да успее да изрече и дума, той пое устните й в изгаряща целувка.

Миранда започна да се бори с негодника. Извиваше се, в отчаян опит да се отскубне от хватката му, а ръцете й забарабаниха по раменете му със свити юмруци. О, небеса!

Очите й се отвориха широко. Лорд Джон Тремонт? Я целуваше? Господи, не знаеше ли, че това е крайно неприлично?

Очевидно не, тъй като устните му дразнеха и нападаха нейните. Когато отвори уста, за да протестира, езикът му атакува нейния, изпращайки плашеща тръпка към крайниците й — такава, каквато дори не би могла да си представи.

Защото караше коленете й да омекват. Нищо чудно, че в обществото бе известен като Дивия Джак Тремонт.

Защото това — тази магия, която разпръскваше над нея — беше чиста лудост!

Тя продължи да се бори — само защото знаеше, че трябва — и в отговор Дивият Джак я притисна срещу стената, задържа я неподвижно с бедрата си и ясно й показа, че не може да избяга.

Миранда ахна, когато тялото му интимно се долепи до нейното и усети доказателството за намеренията му. То се притискаше срещу нея, твърдо и настоятелно.

А най-лошото бе, че й харесваше да го усеща. Целувката, докосването, чувството от допира на тялото му, я караха да копнее за по-голяма близост.

О, това не беше прилично.

Тя беше сгодена. За друг мъж. Чието име не можеше да си спомни в момента, дори от това да зависеше животът й.

Можеше да се обзаложи, че той никога нямаше да я целува така.

Нито щеше да изкуши езика й да си поиграе с неговия, да подръпва със зъби долната й устна или да задълбочи целувката си, докато от гърлото й не се откъсне меко стенание.

За един удивителен момент младата жена се притисна към него, отдаде се на целувката, позволи на ръката му да обходи бедрото й по цялата дължина и да се насочи към ханша й. Изкушаващото му докосване я караше да си мисли, че целомъдрието е силно надценявано.

Опозори ме, крещеше тя наум. — Опозори ме докрай.

Това беше преди пръстите му да забродят по-високо, да покрият гърдата й и да закръжат около зърното. Докосването му изпрати разтърсващи вълни по цялото й тяло, накара я да стисне бедра, да го пожелае там долу.

Миранда си пое дълбоко дъх и се повдигна на пръсти. О, небеса, това беше твърде много! Опита се да протестира, да побегне обратно при годеника си, когато опитните и талантливи пръсти на лорд Джон разкопчаха корсета й и оголиха гръдта й. И сякаш това не бе достатъчно лошо, той се възползва от голотата й, като заброди с устни по меката копринена плът, карайки зърното й да се втвърди и набъбне, а коленете й да се огънат.

— Е, сладката ми, покажи ми къде можем да се усамотим — прошепна той в ухото й, а миризмата на бренди атакува сетивата й. — И ти обещавам, че ще се погрижа да си напълно задоволена, преди да вдигнат завесите.

Имаше и още?

О, небеса, как е възможно? Как можеше да понесе още от това мъчение?

Това, както изглежда, беше най-малкият й проблем, тъй като точно тогава забеляза майка си и бъдещата си свекърва да стоят на няколко крачки от тях. Лейди Оксли ахна шокирано, а майка й изглежда всеки момент щеше да припадне.

— Пусни ме! — запротестира тя, опитвайки да се освободи, но за неин ужас, дантелата на ръкава й се закачи на едно от копчетата му и я задържа в капана на ръцете му.

Достатъчно дълго, за да чуе гласа на лейди Оксли. Оглушителните писъци на дамата сложиха край на годежа на Миранда, оставяйки я напълно опозорена…

Бележки

[1] Мидас — фригийски цар, фигура от древногръцката митология, символизираща способността да превръща всичко докоснато в злато.