Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Undercover lover, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
aisle (2015)

Издание:

Сали Стюърт. Тайният любовник

Американска. Първо издание

Редактор Теди Николова

Компютърна обработка Дима Василева

ИК „Бард“, София, 1999

УДК: 820(73)-31

История

  1. — Добавяне

Глава 1

Алисън Прескът се втурна по алеята, разбутвайки насъбралите се зяпачи и репортери, и запъхтяна се озова пред ограденото с въже място, където беше трупът. Хвърли бърз поглед през рамо, за да се убеди, че Рик Холмс я следва с камерата, надвеси се над въжето и тикна микрофона под носа на най-близкия полицай.

— Предполагаме, че убиецът е същият. С този случаите стават вече пет — тъкмо отговаряше той на нечий глас. Има рана от тъп предмет върху главата. Убийството е извършено някъде между полунощ и пет часа сутринта.

— Кой е открил трупа? — попита Алисън.

— Една чиновничка от десетия етаж. — Мъжът посочи нагоре. — Тя идва по-рано на работа, за да отвори кантората.

— Подозирате ли някого? — извика друг репортер.

— В момента не. Работим върху случая. Надяваме се скоро да го разрешим.

— Идентифицирахте ли жертвата? — Алисън не отместваше поглед от лицето на полицая, избягвайки покрития с чаршаф труп. Отскоро беше в занаята и още не бе свикнала да се изправя лице в лице с насилието.

— Не още. Изглежда е скитник.

В този момент един едър мъж в тъмен костюм разбута тълпата, повдигна въжето и се пъхна под него.

— Детектив Рейни, има ли някакви новини по случая? — настойчиво попита Алисън.

Мъжът й хвърли кръвнишки поглед, а после огледа и останалите представители на медиите. Презрението му бе очевидно.

— Нашият отдел работи по няколко версии, които в момента се проверяват, но засега нямам право да ги обсъждам с пресата. — Обърна се с гръб, повдигна чаршафа и измърмори нещо, което не бе за пред телевизионните камери. После заговори с един от полицаите, без изобщо да обръща внимание на репортерските въпроси, които се сипеха от всички страни.

— Обществото има правото да знае! — с отчаяние извика Алисън.

Рейни я удостои с още един кръвнишки поглед, който само преди шест месеца би я накарал да се свие и да се оттегли с подвита опашка. Ала сега тя не мръдна от мястото си и в отговор го изгледа не по-малко свирепо.

— Обществото има правото да настоява убиецът да бъде заловен и наказан и ние тъкмо това се опитваме да направим. — Детективът коленичи до трупа, ясно демонстрирайки, че повече няма намерение да си губи времето с разни досадни репортери.

Алисън скръцна със зъби от отчаяние. Трябваше да продължава да виси тук заедно с останалите журналисти с надеждата да улови нещо важно, което да направи репортажа й интересен, за да блесне с него в новините в шест.

Изведнъж отнякъде изникна някакъв висок мъж, облечен в избелели и износени дрехи, и застана до Алисън. Въпреки че се опитваше да не го забелязва — не можеше да свикне с плашещата гледка на бедността и нищетата, която заплашваше да нахлуе в най-скоро време и в нейния живот, — погледът й, без да иска, се плъзна с любопитство по непознатия.

Главата и лицето му бяха покрити с буйна маса от светлокафяви къдрици, сред които очите и носът едва се забелязваха. Невзрачните му дрехи бяха износени, но чисти. Кафявото карирано сако висеше като на закачалка на слабата му фигура, а жълто-кафявите чорапи едва достигаха глезените.

— Кой е жертвата? — подвикна мъжът към един от полицаите.

Сърцето на Алисън се сви от състрадание към непознатия, тъй като предчувстваше раздразнения отговор, който щеше да последва.

Обаче детектив Рейни се обърна почти с нетърпение, както й се стори, и повдигна въжето, за да може високият мъж да мине.

— Познаваш ли го?

Непознатият коленичи до Рейни и внимателно огледа трупа. Алисън беше наясно с грубото отношение на детектива към скитниците и напрегнато се втренчи в него.

Всъщност интересът й нарастваше с всяка изминала секунда. И не само поради поведението на детектив Рейни. Имаше нещо особено и в непознатия — нещо, което приковаваше вниманието. С вехти дрехи наистина, но не с държание на пребито куче, толкова характерно за скитниците.

— Виждал съм го. — Мъжът говореше тихо и думите му едва се чуваха, но Алисън долови нотки на безсилен гняв в гласа му.

Той се изправи и се обърна, за да си тръгне. В този миг погледът му за секунда срещна нейния. После бързо се наведе. Гъстата коса падна върху челото му, почти закривайки очите. Решително си запробива път през тълпата, без да обръща внимание на репортерските въпроси.

— От кога живеете на улицата?

— Какво знаете за убийствата?

За пръв път Алисън сякаш онемя. Умът й бясно препускаше, опитвайки се да анализира впечатленията си от този мъж. Интуицията й подсказваше нещо! Тези негови очи! Светлокафяви, будни, интелигентни и блестящи. Той толкова бързо ги скри от нея, сякаш се страхуваше, че тя ще забележи… какво?

Алисън се промъкна до Рик и прошепна:

— Снимай го, колкото можеш по-дълго.

Рик й хвърли кратък въпросителен поглед, но изпълни молбата й.

— Какво мислиш за него? — попита тя, когато мъжът вече бе изчезнал и Рик отпусна камерата.

— Нищо — сви рамене операторът. — Ти какво мислиш за него? Нали ти поиска да го снимам?

— Не знам. Струва ми се, че у него има нещо. Той се държи странно.

— Страх го е. — Рик се огледа дали има нещо интересно за снимане.

— Не — възрази младата жена. — Не е това. Той не беше изплашен. Беше ядосан. Видях гнева в очите му.

— Повечето от тях са сърдити на целия свят.

— По дяволите, нямах предвид това. Огледа ли го по-внимателно? Той не прилича на останалите скитници.

— С какво е различен? На мен ми изглежда като всички бездомници. Смяташ ли, че сме заснели достатъчно метри за репортажа?

— Просто е различен. По-силен, по-млад, по-сериозен. Не знам. Но в едно съм сигурна — очите му не бяха нито замъглени, нито уплашени. Те бяха ясни и светли. Видя ли с каква самоувереност си пробиваше път през тълпата? А да не говорим за начина, по който държеше главата си наведена и криеше лицето си. Дори ми се струва, че косата и брадата му са изкуствено накъдрени. Да си виждал бездомници, които си харчат парите за изкуствено къдрене?

Рик обгърна със свободната си ръка раменете на Алисън.

— Толкова отчаяно се стремиш да направиш големия си удар като телевизионен репортер, че си започнала да си въобразяваш някои неща!

Алисън го смушка силно в ребрата.

— Мери си приказките, защото, когато направя големия си пробив, ще си взема по-добър оператор. Да вървим! Трябва да свършим нещо полезно.

Тя се изправи и уверено заговори:

— Намираме се на мястото, където бе открит трупът на брутално убит скитник — един от многото бездомници, бродещи из улиците на Оклахома.

Алисън завърши въведението си, млъкна и се огледа. Любопитните все още се тълпяха край въжето, а по-незаинтересованите си отминаваха, забързани за работа. Не, този репортаж няма да се превърне в репортажа на века!

На отсрещната страна на улицата някакъв мръсен и очевидно пиян мъж се подпираше на един стълб и наблюдаваше околните.

— Его там — прошепна младата жена на Рик и забърза към скитника. Не искаше някой от останалите журналисти да надуши находката й.

Бавно се запредвижва, без да престава да говори, сякаш това бе част от кпредварителния сценарий.

— Познавахте ли някой от жертвите? — настоятелно попита тя и пъхна микрофона под носа на мъжа.

Скитникът се сгуши в дрипавия си пуловер около слабото си тяло, макар че ранната есенна утрин бе приятно топла, и за миг се втренчи неразбиращо в младата жена. Внезапно сълзящите му очи светнаха. Той се усмихна, разкривайки беззъбата си уста.

— Искаш ли да пийнеш, хубавице? — Протегна към Алисън бутилката, която държеше в ръка.

— Не. Благодаря ви.

В този миг отново зърна високия мъж с обраслата глава. Той се подпираше на стената на няколко метра от нея и я наблюдаваше с ясните си умни очи. Тя се убеди, че е била права — непознатият беше силен и здрав, въпреки слабата си фигура.

— Ето там — обърна се тя към Рик и забърза към мъжа.

В мига, в който я видя, че приближава, непознатият изръмжа някакво проклятие и хукна към близката алея. Алисън също се затича, ала мъжът беше по-бърз.

— Бил! — извика възрастният скитник и едва не я събори, когато тромаво се заклати след приятеля си. — Не изоставяй Дийли! Имам цяла бутилка. Не изоставяй Дийли!

— Алисън, върни се веднага! Да не си полудяла? — достигна я гласът на Рик.

Високият мъж зави зад ъгъла и когато младата жена стигна до там, той вече бе изчезнал.

— По дяволите! — изруга тя и се огледа. Сигурно се беше шмугнал в някоя от задните врати.

Дийли се дотътри до нея, озърна се, въздъхна тежко, надигна бутилката и отпи щедра глътка.

— Къде изчезна той? — попита Алисън, въпреки че старият скитник едва ли можеше… или искаше да й отговори.

Дийли свали бутилката и безцелно се отдалечи, без да каже нищо.

Тя го проследи с поглед. Отчаянието, което се излъчваше от нещастника, натежа като олово в гърдите й. Въздъхна и тръгна обратно към Рик, който приближаваше, мъкнейки камерата. Дишаше тежко и лицето му бе намръщено.

— Какво, за Бога, си мислиш, че правиш като тичаш след някакви си скитници, които могат да те ударят по главата, да вземат скъпия ти часовник и ти пак да бъдеш благодарна, че си се отървала толкова леко.

— Е, нищо подобно не се случи. Искаш ли аз да занеса камерата до микробуса?

— Не, не искам да носиш никакви камери! По дяволите, Алисън, трябва да престанеш с тези безумия. Миналата седмица едва не те застреляха. А когато продължи да преследваш онзи брокер, обвинен в измама, той за малко не се нахвърли с юмруци върху теб. Никакъв репортаж не заслужава да си рискуваш живота.

Младата жена изпъна рамене, лицето й се озари от професионална усмивка и тя продължи по предварително подготвения текст.

За петте месеца, през които Алисън работеше като репортер за Канал 7, съвсем не се бе превърнала в заплаха за Барбара Уолтърс[1], а и през днешния ден това едва ли щеше да се случи.

— Отпусни се — каза й по-късно Рик, когато свършиха. — Получи се хубав репортаж.

Алисън ритна ядосано тротоара.

— Репортажът е просто задоволителен. В него няма нищо, което да го отличава от репортажите на останалите журналисти.

— Да, но те нямат великолепното ти лице и чувствения ти глас — увери я Рик, прибра камерата и се изкачи на шофьорското място.

Алисън затръшна вратата си.

— Е, да, нямат моето лице. Те имат лица без нито една бръчица.

Може би трябваше да приеме предложението на Дъглас да я подмлади безплатно като част от споразумението за развода. Започването на кариера в телевизията, когато си на тридесет и четири години, е доста рискован експеримент, ако всички останали репортерки са около двадесетте.

— Ти си единствената ми позната жена, която всяка сутрин разглежда лицето си под лупа — възрази Рик. — Превърнала си се в параноичка заради проклетия си бивш съпруг и тъпата му реклама на пластичната хирургия. Повярвай ми, никой, освен теб не забелязва тези твои въображаеми бръчици.

— Но не можеш да отречеш, че тридесет и четири години са много за жена репортер, и то начинаещ.

— Ще се справиш — увери я Рик, но тя забеляза, че той не обори твърдението й.

Когато микробусът зави зад ъгъла, Алисън отново зърна двамата бездомници — високият мъж очевидно се опитваше да успокои по-възрастния.

— Рик…

— Не! Те няма да разговарят с теб.

— Нека опитаме поне още веднъж — умолително го изгледа тя, ала когато видя изражението на оператора си, разбра, че няма да успее да го склони.

Дребен и мършав, с очила и морковена коса, Рик в никакъв случай не приличаше на някой диктатор, по-скоро на самоназначил се ангел пазител. Но младата жена не се оплакваше от това положение. В крайна сметка, ако не беше Рик, тя нямаше да получи тази работа.

— Нуждаем се от затрогваща история за бездомниците — замислено рече тя, загледана през прозореца към улиците, които след мръкване щяха да се изпълнят с живот.

— Вече имаме такава.

— Ха! Да не би да наричаш затрогваща история тъпите дрънканици на Трейси Глупачката?

— Не е мое мнение, а на шефа. — Рик спря микробуса на паркинга пред телевизионната станция. — Хайде! Ще ти помогна да монтираме материала.

— Задръж кадъра! — извика Алисън. — Върни го. Ето тук. Сега спри!

— Твоят подозрителен мъж? — попита Рик и усили контраста на образа.

— Погледни го по-внимателно! Сложи си увеличителни очила! Нима не разбираш за какво ти говоря? Стойката, държанието…

— Очите… Да, знам. — Рик се намръщи и поклати глава. — Може би е прекалено смело предположение, но аз наистина почвам да разбирам за какво говориш.

— Чудесно! — въодушевено възкликна Алисън. — Кога тръгваме из улиците, партньоре?

— И какво смяташ да правиш? Да дебнеш наоколо, докато откриеш този приятел? Да общуваш с някакви пропаднали пияници? Ти си луда, Алисън! Подозирах го още в колежа, но сега вече съм напълно сигурен. — Натисна бутона за стартиране на филма.

— Както по-рано ти казах, ще направим един трогателен репортаж за бездомниците. Няма начин отново да не се натъкнем на този мъж. Бил… така го нарече по-възрастният скитник.

— Ами ако не се получи?

— Тогава ще си призная, че ентусиазмът ми е бил вятърничав и само съм си въобразявала някои неща, да не говорим, че съм твърде стара за тази професия. Ще се откажа и ще си намеря някаква друга работа. Ще завинтвам гайки в болтове.

— Болтове в гайки — поправи я Рик.

— И това също. Ще имам нужда от няколко работи.

Рик се наведе и я прегърна.

— Знам какво ти струва непрекъснато да се бориш с Дъглас и делата му за родителските права. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна… макар и да съм убеден, че си луда.

— Благодаря ти, Рик. Ти си истински приятел. — Тя също го прегърна и се запъти към вратата.

— Хей — извика той след нея, — ако се окаже, че този приятел е убиецът, можем да му дадем адреса на Дъглас.

Младата жена се засмя.

 

 

— Страхотна си, мамо! — възкликна Мегън, когато лицето на Алисън се появи на екрана. — Всичките ми съученици си умират от яд. — Тя се намести в дълбокото кресло и преметна слабичките си крака върху страничната облегалка.

— Просто си търсиш извинение, за да останеш до десет часа — подразни я майка й.

Обаче Алисън тайно се радваше, че дванадесетгодишната й дъщеря одобрява новата й професия. Нуждаеше се от нещо, което да компенсира финансовите подкупи на Дъглас, част от усилията му да й отнеме дъщерята, като я влачи безкрайно по съдилищата. Ала тя не притежаваше неговите средства. Младата жена потръпна, като си помисли какво би могло да се случи. Мегън беше целият й свят. Нямаше да позволи да я изгуби — особено заради такъв отвратителен баща като Дъглас! Само ако имаше повече време, за да напредне в работата си, ако беше на двадесет вместо на тридесет и четири… ако Дъглас не се бе влюбил в двадесет и една годишната си медицинска сестра. Любов и похот…

Стисна решително устни. Не можеше да промени миналото, но можеше да се погрижи за бъдещето.

Намръщи се на собствения си образ върху екрана. От мястото си върху дивана на не повече от метър и половина от телевизора, Алисън тревожно се вгледа в лицето си, търсейки издайническите бръчици около очите и устата. Трябваше да си признае, че бе доста фотогенична. Високите й скули, наследство от някой далечен индиански прародител, правеха иначе обикновеното й лице да изглежда забележително добре на екрана. Кестенявата й коса, лъскава и буйна по рождение, благодарение на грижите на скъпите фризьори през годините се спускаше на разкошни меки вълни около лицето. Е, не беше необикновена красавица, но изглеждаше доста представително, реши накрая Алисън.

— Искаше ми се татко да не бе взел големия телевизор — оплака се Мегън.

— Ако имахме голям екран, всичките ми бръчки щяха да се виждат.

— Не се притеснявай. Татко каза, че все още е готов да ти ги махне.

Алисън изпъшка. Като дъщеря на пластичен хирург, Мегън смяташе, че опъването на лицето и отстраняването на бръчките със скалпел не е нещо кой знае какво. Всяка жена над тридесет според нея би трябвало да е преживяла поне няколко пластични операции. Но ако легнеше върху хирургическата маса на Дъглас, той по-скоро щеше да й пререже гърлото, отколкото да й отстрани бръчките.

— Кой е този готин тип? — попита Мегън и насочи вниманието на Алисън към мъжа, облегнал се върху една от сградите в дъното на кадъра. — Прилича ми на рок звезда или нещо подобно.

— Нещо подобно… — повтори Алисън, заинтригувана, че дъщеря й бе отличила мъжа от останалите скитници. — Просто бездомник.

— Скитник? Не е възможно. Мисля, че е някаква известна личност, но се крие.

Ако Алисън бе имала и най-малките колебания относно решението си да проследи този мъж и да научи нещо повече за него, то в този миг те окончателно се изпариха. Децата виждаха много по-ясно нещата и ги разбираха по-добре от възрастните. От това наистина можеше да се получи интересен репортаж, нещо, което толкова отчаяно желаеше.

На устните й заигра лека усмивка и тя си позволи малко фантазии. Става прочута телевизионна водеща и всеки път, когато Дъглас и Бони си пуснат телевизора, тя им се усмихва насреща. Край на всички страхове! Пък нека и всяка седмица Дъглас да й праща призовки за съда. Тя наема най-добрия адвокат и той му дава да се разбере. А ако предложи да купи на Мегън кожено палто за Коледа, тя ще му отговори, че вече си има три у дома.

Първото нещо, което щяха да направят, е да се махнат от тази къща в нова и по-хубава, така че Дъглас да не повтаря непрекъснато, че не можела да осигури прилично жилище на дъщеря му. Каква ирония! Та именно той ги бе настанил тук!

— Това ли е всичко? — попита Мегън и я изтръгна от приятните й фантазии.

Алисън погледна към екрана и видя, че там вече течеше дискусия за местните данъци и такси.

— Да, това е моят репортаж. Направих и още един за преработката на отпадъците, но не знам дали ще го излъчат тази вечер.

— Иска ми се още веднъж да видя онзи готин тип.

Обзалагам се, че ще мога да го разпозная, ако успея да го разгледам по-отблизо.

— Е, ще видим — отвърна по традиционния за всеки родител начин Алисън. Тя вече бе обмислила тази идея. Трябваха й снимки на непознатия, за да може да го разгледа по-подробно.

Той наистина приличаше на дългокоса рокзвезда. Ала движенията му бяха по-скоро на спортист — не мускулестото перчене на някой бейзболен играч, а гъвкавите и чувствени движения на плувец или кънкьор.

Алисън се сепна от приятните тръпки, които пробягаха по гърба й. Та тя изпитваше влечение към този скитник! Истинска лудост! Крясъците на някаква реклама я изтръгнаха от мислите й.

 

 

Следобеда на следващия ден, по времето, когато чиновниците вече бяха приключили работния си ден, Алисън паркира колата си в южните покрайнини на търговската част на града. Според нейните данни всички жертви бяха намерени именно в този район.

Бе достатъчно късно, за да не гъмжат улиците от хора, но все още светло. Алисън не би искала да замръкне тук.

Взе от колата кошницата със сандвичите и тръгна по улицата. Зърна някакъв дрипав мъж и спря.

Здравей. Аз съм Алисън Прескът. Искаш ли един сандвич?

— Каква е уловката?

— Никаква. Просто искам да си поговорим. Аз съм репортер от Канал 7.

Макар че сините й джинси и ризата й бяха стари и избелели, Алисън усещаше, че не си е на мястото. Очевидно мъжът не й повярва. Той дръпна за последен път от цигарата си, хвърли я на тротоара, грабна сандвича от ръката й и побягна.

Алисън едва сдържа желанието си да изругае високо. Но само стисна дръжката на кошницата и отново закрачи по улицата.

Ще трябва да приложи план „Б“. Влиза в един от приютите за скитници и се опитва да установи контакт с някой от тях. Сигурно управителят няма да я изхвърли, след като носи малко храна. Най-близкият приют, „Нова надежда“, бе малък и отворен едва от няколко месеца. Струваше й се най-вероятното място, където можеше да попадне на следа.

Алисън отвори тежката дървена врата. Вътре, върху грубо скованите пейки се бяха настанили двадесетина скитника, които ядяха и си приказваха. В предната част на стаята бе издигнат импровизиран олтар, покрит с избеляла покривка от червен сатен. До олтара, зад груба дървена маса седеше огромен мъж с плешива глава, по която тук-там стърчаха бели косми. Той раздаваше чиниите с храна, придружени от кратки религиозни напътствия. Сините му очи блестяха, а на лицето му грееше широка усмивка.

— Влез, приятелко — подкани я той, когато видя Алисън, застанала нерешително до вратата. — Заповядай да разделиш с нас, каквото Бог дал, макар че ми се струва, не си дошла да се нахраниш. Доколкото виждам, държиш кошница и ако тя съдържа похапване, ти си двойно по-добре дошла.

— Да, донесла съм малко храна. — Младата жена смело пристъпи напред.

— Изглеждат съвсем пресни — каза мъжът, след като повдигна найлоновата опаковка на сандвичите.

— Направих ги само преди няколко часа.

Отблизо мъжът изглеждаше още по-огромен. Приличаше й на борец, прекалил с наркотиците през шестдесетте години. Дрехите му бяха доста прилични. Само дето ръкавите на избелялата синя риза му бяха къси, а копчетата й всеки миг щяха да се разхвърчат.

Мъжът й се усмихна, но продължи да подава чиниите с храна.

— В повечето от ресторантите правят от остатъците сандвичи, така че моите приятелчета са свикнали да ги ядат сухи.

— Аз не работя в ресторант. Репортерка съм в Канал 7. — Очите на мъжа изстинаха, но той продължи да се усмихва. — Искам да направя истински репортаж за бездомните. Публичността може да донесе повече храна от ресторантите.

Мъжът се замисли за миг.

— И с какво мога да ви помогна?

— Всъщност не знам точно — искрено отвърна Алисън. — Просто бих искала да поговоря с някои от тези хора, да ги опозная, да усетя живота им.

Отговорът изглежда го задоволи. Мъжът бавно кимна.

— Може би бихте могли да ме представите на някои от приятелите си. Изглежда, че те не ми вярват. Аз съм Алисън Прескът. — Тя подаде ръка.

— Преподобният Самюъл Полък — отвърна той, протегна огромната си лапа и нежно стисна ръката й.

Алисън установи, че с благословията на свещеника бездомниците бяха по-склонни да я приемат, но повечето нямаха желание да разговарят с нея. Младата жена реши да не ги насилва, а да пообиколи между тях, за да могат да свикнат с присъствието й, да се отпуснат и… тогава би могла да направи така жадувания си изключителен репортаж.

Като си представяше, че е на едно от партитата на Дъглас, тя започна да се спира при всеки и да бъбри непринудено, опитвайки се да запомни лицата и имената им, както би постъпила всяка любезна домакиня. Но изпита разочарование, тъй като странният мъж, когото бе видяла предния ден не беше там.

И тъкмо когато се канеше да си тръгва, в помещението влязоха Бил и възрастният Дийли. Алисън инстинктивно отстъпи крачка назад. Беше в отдалечения край на стаята, скрита в полумрак, и бе сигурна, че не са я забелязали. Трябваше да прецени ситуацията и бързо да реши как да действа.

Дийли отиде до масата и си взе сандвич, а Бил седна на една пейка в средата и се разприказва с една групичка мъже и жени. Алисън се приближи, като застана между него и вратата, за да не може отново да й избяга.

Беше повече от убедена, че тук имаше достатъчно материал за един хубав репортаж. Като го видя сред всички тези хора, различията между него и тях изпъкнаха още по-силно. Косата му, макар и рунтава и несресана, беше чиста. Гласът му бе по-силен от несигурните гласове на останалите, а докато говореше от време на време проблясваха белите му зъби.

Тя седна до него.

— Здравей, Бил — поздрави го Алисън и бе възнаградена с изненаданото му, но не недоволно изражение, когато се обърна и я видя. В следващия миг лицето му се изкриви от гняв.

Брад Малоун се бе съсредоточил върху ролята си на скитника Бил. Надяваше се по този начин много по-лесно да измъкне необходимата му информация. Толкова бе погълнат от този друг свят, че в първия миг изпита приятна възбуда, когато видя познатите черти и светлокафявите й очи да се усмихват насреща му.

Ала после моментално си спомни откъде му бе познато това лице. Първата му мисъл бе да побегне, обаче решително вдигнатата й брадичка му подсказа, че този път тя бе решила да не го изпуска и нямаше лесно да се отърве от нея.

— Здравей — отвърна накрая той, кимна й и отново се обърна към останалите, с които разговаряше за последната жертва Ханк.

— Познаваш ли я? — попита Майк.

— Тя е репортер — тихо отвърна Брад.

— Да — презрително рече Кей и притисна платнената си чанта към гърдите. — Тя ни каза. Иска да направи репортаж за нас, бездомните.

Една тясна ръка с дълги нокти, покрити с бял лак, внезапно изникна между него и Кей.

— Алисън Прескът от Канал 7. Мога ли да ти задам няколко въпроса, Бил? Преподобният Полък каза, че в това няма нищо лошо.

Той се втренчи в ръката й, възхищавайки се на малката и красива длан. Въздъхна примирено, стана от пейката и се ръкува. Ръката й бе мека и нежна, но ръкостискането — твърдо.

— Какво ще кажеш да те изпратя до колата ти и да поговорим по пътя? — предложи Брад.

Щеше да я забаламоса с измислената си история и да се отърве от нея.

Бележки

[1] Известна телевизионна журналистка в Щатите. — Б.пр.