Оригинално заглавие
The Gift of Garigolli, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
kpuc85 (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Ripcho (2013 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника“, броеве 46,47,48,49/1974 г.


Гариголи до Базата

Привет, Шефе,

Радвам се, че си доволен от демографските изследвания и данните за научните познания. Не споменаваш за орбиталните карти, но предполагам, че те са пълни и задоволителни.

А сега би ли ми казал как ще напуснем тази противна планета? Не забравяй, Шефе, че не сме от тия, дето постоянно се оплакват. Нямаш по-добър екипаж в цялата Галактика и ти го знаеш. Спазвали сме тройната директива всеки път, на всяка планета, която сме изследвали. Помниш ли Арктурус XII? Но този път сме затруднени. Виж само разликата в масата. И прегледай докладите, които сме изпратили. Тия съзнателни същества са доста окаяни, Шефе.

Затова моля те да ни уведомиш дали някога е било разрешавано да не се спази „Втората директива“? Не искам да кажа, че няма да си скъсаме връзките дори, за да я спазим — ако можем, — но откровено казано, засега не виждам как ще стане.

А трябва много скоро да се махаме оттук.

Гариголи

Въпреки че беше прекрасна юнска сутрин и от каталповото дърво падаха цветове, а водораслите цъфтяха в пластмасовия басейн, аз не изпитвах удоволствие нито от закуската, нито от сутрешната поща.

Писмото от адвоката започваше, както започват писмата от адвокат със: ОТНОСНО: ГЪДСЕЛ СРЕЩУ ДЮПОИР и уведомяваше Дюпоир (сиреч мен, съпругата ми и двегодишния ни син Бъчи), че освен ако в бюрото на долуподписания до края на работното време на 11 юни (а това е утре) не пристигне заверен чек на стойност 14 752,03 долара, долуподписаният ще бъде принуден незабавно да заведе иск.

Тъй като не можах да измисля нищо по-добро, аз го показах на жена ми Шърл.

Тя го прочете и кимна с интелигентен вид.

— Всъщност като се вземе предвид всичко, той наистина проявява доста търпеливост спрямо нас — рече тя. — Предполагам, че и това са все същите адвокатски истории?

За миг ми мина през ума, че може би тя ще ме изненада със скрити в старата захарница 14 752,03 долара, но разбрах, че няма да го стори. Поклатих глава.

— Това означава, че ще вземат къщата — отвърнах аз. — Вече не съм сърдит, но нали след тази история няма да подписваш нищо за сметка на брат си?

— Няма, разбира се — съгласи се тя възмутено. — Да хвърля ли писмото в кофата за стара хартия?

— Още не — казах аз, като свалих очилата си и слуховия апарат. Шърл знае много добре, че не я чувам, когато съм си свалил очилата, но въпреки това продължи да говори, докато бършеше пюрето от праскови по брадичката на Бъчи, измъкна от ръцете му чашата с мляко, изми пластмасовия буркан от детска храна и го пусна в чувала за пластмасови отпадъци, изплакна капака и го постави в кутията за метални отпадъци и ми наля кафе. Ние сме много екологична къща. Като се вземе всичко предвид, просто се изненадвам колко добра е Шърл за такива работи.

Махнах с ръка, за да прогоня мушиците от портокаловия сок, и си сложих очилата навреме, за да я чуя как пита учудено:

— Какво ли ще правят с нашата къща? Аз не съм такъв демон-декоратор като Джиневра Фридман. Просто ми харесва да е уютна и чиста.

— На тях не им е нужна къщата — обясних й аз. — Просто им трябват парите, които ще получат, след като я продадат на някого.

Лицето й веднага светна. Шърл винаги се стреми да разбере всичко.

Засърбах кафето, като отблъсвах опитите на Бъчи да сграбчи чашата, сгънах писмото и го поставих върху коляното си като кама, жадна за кръвта на гяурите. Бъчи даде да се разбере, че би искал да го изяде, но не виждах как с това би се разрешил проблемът. Въпреки че нямах по-добър начин за разрешаването му.

Довърших портокаловия сок, потупах Бъчи по главата и неразумно целунах, както винаги, Шърл по носа.

— Радвам се, че това се оправи — рече тя. — Нали е много приятно, че пощата вече идва рано сутрин.

Съгласих се и се отправих към автобуса, макар всъщност да беше все едно по кое време би дошло писмото на долуподписания. Мушиците ме преследваха по целия път. Изглежда смятаха, че могат да си изкарат прехраната от мен, което подсказваше, че мушиците почти се равняват по интелигентност с моя шурей. Тази мисъл не беше изненадваща. Беше ми идвала на ум и преди.

Гариголи до Базата

Шефе,

Подвижността на нашия гостоприемник е постоянно нещастие. Сега започна рано дневния си цикъл и половината екипаж остана в дома му. Само Висшата матрица знае как ще се справят, ако не се върнем, преди да им се свърши груповата емпатия.

Нямаш причини да възприемаш такъв тон, Шефе. Ние вършим добра работа и ти го знаеш. „Първа директива: да останат незабелязани от разумните същества върху изследваната планета.“ Те нямат никакви данни, че сме тук, макар да признавам, че това е доста лесно, тъй като те са много по-големи от нас. „Втора директива: при спазване на първа и трета директива да се извърши пълно изследване на географските, демографските, екологичните и познавателните фактори и същите да се предадат на Базата.“ Ти всъщност ни поздрави за тази дейност! Само втора директива ни затруднява.

Продължаваме да правим опити, но не ти ли е идвало на ум, че може би тези същества не заслужават втора директива?

Гариголи

Мъкнех се по пътеката сред джунглите до автобусната спирка и изчислявах с изключително острия си ум, че разстоянието от къщи до спирката е точно 14 752,03 сантиметра. В сантиметри съвсем не звучеше зле. Като пари още от часовете по търговско смятане не бях писал сумата 14 752,03 долара.

Настигнах Барни Фридман, застрахователен агент и съпруг на Джиневра, демона-декоратор.

— Какво стана с търговското смятане? — попитах аз. — Като например деветдесетдневни полици за четиринадесет хиляди седемстотин петдесет и два долара и три цента с обикновена лихва от шест процента? Макар да не мога да разбера защо някой ще бъде толкова глупав да дава пари на някого за срок от деветдесет дни. Щом ги няма сега, няма да ги има и след деветдесет дни.

— Имаш някакви неприятности?

— Мъдро отгатна.

— И какво е направила Шърл този път?

— Подписала е като гарант полица на брат си — отвърнах аз. — Когато постъпи в пресушаващия санаториум за богаташко лечение. По някаква причина те не искали да го приемат само на негов кредит. Трябва да са го позлатили. Той казал, че полицата е само формалност, затова Шърл не искал да ме занимава с нея.

Завихме покрай ъгъла. Барни каза:

— Така веднъж Джиневра не пожела да ме занимава, когато телефонната компания…

— И така, когато братът на Шърл отрезнял — прекъснах го аз, — той й казал да не се безпокои за тая работа и заминал за Калифорния. Мислил, че там ще забогатее от филмите.

— Забогатя ли?

— Дори на кино не е ходил. После ни изпратиха сметката на нас. Четиринадесет хиля… всичко е описано подробно. Три медицински сестри. Лекарства. Апартамент. Терапия. Професионални услуги. Хидротерапия. Групови лечебни сесии. Индивидуални лечебни сесии. Лимузина. Шофьор за лимузината. Помощник-шофьор за лимузината. Твърдо сварени яйца за обеда на помощник-шофьора на лимузината. Сол за яйцата на…

— Хваща те истерия — рече Барни. — Значи просто избяга?

Бяхме вече на автобусната спирка с ято други благоденствуващи млади жители на предградието.

— Потъна като камък в басейн. Ние му писахме и, разбира се, писмата се върнаха. Институтът за психосоматично лечение не си играе.

— Хубаво название.

— Когато получихме първото писмо, се обадих на някакъв човек там, за да обясня. Гласът му не звучеше никак приятно. Просто уморено. Каза, че жена ми не трябва да подписва нищо, без да го прочете. И каза, че ако неговата къща е била общо владение, той щял да счупи ръката на жена си, ако била от този тип, дето подписват, без да четат, и щял отново да я чупи, докато престане да подписва. Междувременно те били продали много услуги и стоки напълно законно и какво възнамерявам аз да направя по този въпрос?

Автобусът се зададе на хоризонта, като изпускаше плътен облак дизелов пушек. Струпахме се около табелата.

— Казах му, че не зная — продължих аз. — Но сега вече ми е ясно. Да ме съдят — това ще направя. Ние, Дюпоирови, винаги намираме разрешение за всеки проблем.

Разговорът бе преустановен за петнадесетте секунди блъсканица, докато влезем в автобуса. Ние с Барни имахме щастие. Озовахме се с притиснати една към друга глави недалеч от един отворен прозорец, който поемаше дизеловия пушек отвън и го изпращаше към нас. Виждах как мушиците храбро се опитват да стигнат до ухото ми, но губят борбата. Барни ми рече:

— Ей, не можеш ли да продадеш къщата си за един долар на някого, в когото имаш доверие, а после те няма да могат…

— Ще могат. И след това и двамата ще отидем в затвора. Попитах един приятел от нашия Юридически отдел.

Автобусът ръмжеше покрай групички други благоденствуващи млади жители на предградията, които размахваха юмруци към нас, когато ги отминавахме.

— А какво ще кажеш за нещо друго. Надявам се, че няма да ме разбереш погрешно. Но дали не може да се изкара, че Шърл… хм, не е напълно вменяема да подписва разни…

— И за това попитах, Барни. Няма никаква надежда. Шърл никога не е била в болница, не е ходила при психиатър и много добре се справя с къщата, съпруга си и малкото си дете. Може би е малко нещо прибързана, но човекът каза, че много хора са прибързани.

Гариголи до Базата

Шефе,

Струва ми се, че открих. Спомняш ли си, че тия хора използуват обменни средства? А нашият гостоприемник няма достатъчно от тях! Какво може да бъде по-просто? С някои малки изменения няколко от местните организми ще могат да концентрират този материал от околната среда и тогава…

И тогава ще се махнем от това кълбо на мъченията!

Гариголи

Автобусът спря при железопътната гара и ние се изсипахме на последователни вълни, които ни отнесоха в различни части на перона. Влакът от 8.07 пристигна точно в 8.19 и аз се метнах в него, мощните ми мускули заработиха като на гигантските антропоиди, сред които бях отгледан. С дебнеща стъпка и наострени сетива се отправих към една празна седалка в средата на вагона, оголих зъби и приготвих броя си на „Таймс“ за смъртоносния удар. Но тази сутрин не ми вървеше. Хиената Уг-фуа, боклукчията от бреговете на Лимпопо, се втурна откъм другия край, изхили се с лудия си смях и се пльосна върху свободната седалка. Аз и другите гигантски антропоиди го изгледахме яростно, разтворихме вестници и списания и се престорихме, че четем.

Тази сутрин заглавията бяха много интересни. ПРЕСАТА НАСТОЯВА ЗА 14 752,03 ДОЛАРА ЗА ОТБРАНИТЕЛНИ РАКЕТИ. ТЪРСИ СЕ „ХИТРИЯТ“ ДЮПОИР ЗА НЕПЛАТЕНИ ДЪЛГОВЕ. ПРИ ЗЕМЕТРЕСЕНИЕТО СА ЗАГИНАЛИ 14 752,03 ДУШИ. ТЯЛОТО, НАМЕРЕНО В СКИД РОУ, Е ИДЕНТИФИЦИРАНО КАТО НА МЛАД ПРОСПЕРИРАЩ ЖИТЕЛ ОТ ПРЕДГРАДИЯТА. ШУРЕЯТ, ДОЛЕТЯЛ ОТ ЗАПАДНОТО КРАЙБРЕЖИЕ, ЗАЯВИЛ С ПЛАЧ: „ЗАЩО НЕ МЕ ПОМОЛИ ДА МУ ПОМОГНА?“ БЕЗМОТОРЕН САМОЛЕТ СЕ ИЗДИГНАЛ НА 14 752,03 МИЛИ. ДЮПОИР ПРЕДЛАГА 14 752,03 ЗА НОВИ ЗАКОНИ, ЖЕЛЕЗОПЪТНИ ЛИНИИ И ШУРЕИ, КОИТО СЕ НАМЕСВАТ В АКТИВНА ТЪРГОВИЯ. Винаги съм смятал, че човек работи по-ефикасно, ако започне деня, като се запознае с главните новини.

Пристигнах в бюрото точно в 9.07, достатъчно късно, за да покажа, че съм ръководен работник, но не толкова късно, че да го забележи мистър Хоргън. Начумереното чело на моята пещера се разтвори под фирмата „Интернешънъл пластик корпорейшън“, аз влязох, поздравих с „добро утро“ няколко души от четиринадесетия етаж, но ми отговори само Херми, продавачът от щанда за цигари. Херми беше любезен с мен, защото три пъти седмично залагах по един долар на тотото. Той едва ли се съмняваше, че ще изминат много дни, преди да види някой долар от мен, може би 14 752,03 дни.

Гариголи до Базата

Още относно последното ми съобщение, Шефе.

Натъкнахме се на затруднения. Намерихме подходяща органична подложка и имплантирахме върху нея колония изменени организми, които извличат злато от околната среда и те заработиха прекрасно, като отлагаха слой чист метал върху подложката, която гостоприемникът носеше със себе си. Но след това той я смачка и хвърли в кофа за смет.

Продължаваме да търсим, Шефе, но просто не зная, не зная.

Гариголи

Винаги ми е трудно да обяснявам на хората с какво си изкарвам хляба. Свързано е с това, че на хората трябва да им се обяснява всичко за пластмасите. Постигам го, като пиша вестникарски статии за пластмасите, които, изглежда, се поместват само в пазарните справочници в Сиу фолс, щата Айдахо. И като пиша сценарии за пластмасите, които се пускат по радиостанциите от 23.55 до 24.00 часа. И като пиша телевизионни сценарии, които сякаш никога не се появяват по екраните. И като уреждам ежегодния конкурс за мис Пластмаса, поне до момента, когато се появяват участничките, защото тогава конкурсът се поема от хората на четиринадесетия етаж. И като пиша ежемесечните кратки новини от областта на пластмасите и ги изпращам на 2000 вестника из Северна Америка. Кратките новини за пластмасите са най-доброто ни средство, защото всяка новина е илюстрирана с рисунка на момиче, което прави нещо с пластмаси, а облеклото й винаги е минимално. Както вече казах, всичко това е твърде трудно за обясняване, затова когато ме попитат какво работя, аз обикновено отговарям: „Каквото ми нареди мистър Хоргън.“

Тази сутрин мистър Хоргън ме извика от конференцията с Джек Дени, нашия художник за кратките вести, и каза:

— Дюпоир, вашата идея за вечерята по случай стогодишнината на пластмасите се отхвърля. От четиринадесетия етаж казват, че й липсва жизнен сок. Измислете нещо друго за зимния сезон и мислете на едро!

Той удари с пластмасов чук по едно парче пластмаса върху бюрото му.

— Какво ще кажете, мистър Хоргън, за следното: дават ли ни мястото, което заслужаваме в гимназиалните учебници по химия? Чрез тях ще запознаем с политена всички момчета, момичета, шуреи…

— Това е дребно — поклати той глава и ми обясни. — С което искам да кажа, че не е едро. Освен това ни обстрелват откачените на тема природа, а от четиринадесетия етаж смятат, че не се справяте с тях творчески.

— Поръчал съм пет хиляди рециркулационни кофи за опита, мистър Хоргън. И те са не от обикновена, а от рециркулирана пластмаса. Използувам ги у дома и съм уверен…

— Уверен си — прекъсна ме той, — когато си втренчил така съсредоточено поглед в крайната цел, че сем спъваш и падаш.

— Струва ми се, че можем да превърнем сегашната опозиция от страна на екологичното движение…

— Екологичното движение — каза той — се състои от хора, които обичат лешоядите повече от бебетата и морските котки повече от автомобилите.

Оттеглих се на последната си отбранителна линия.

— Да, мистър Хоргън — рекох аз.

— Аз лично — продължи мистър Хоргън — обичам да гледам как в прибоя плуват пластмасови бутилки. Някак си ме кара да чувствувам, сякаш участвувам в нещо, което ще бъде вечно. Искам да изразите това чувство, Дюпоир. А сега вървете да приготвите вашите кратки вести.

Помислих да поискам аванс срещу заплатата от 14 752,03 долара, но се поколебах.

— Има ли нещо друго?

— Не, мистър Хоргън, благодаря ви — казах аз и тихичко си излязох.

Джек Дени ме чакаше в бюрото, като си рисуваше рогове на изобилието, от които се изливаха плодове.

— Слушай — рече той, — какво ще кажеш за нещо такова, да променим малко, а? Нещо символично за сезона като „богата реколта на пластмасови изделия, за да стане животът по-приятен“?

— Ти нямаш понятие от журналистика, Джек — отвърнах аз благосклонно. — Спомняш ли си какво пуснахме миналия септември?

— Момиче по корсаж и къси панталони, много къси и прилепнали, което поставя пластмасови капаци на прозорците.

— Точно така. За тази година имам по-оригинална идея. Малка драма в две действия. Първо действие: тя е облечена в корсаж и къси панталони и сваля пластмасовите завеси. Второ действие: тя е облечена в рокля и поставя пластмасови капаци. И ето кое е важното: във второ действие има вятър, който гони листата и прилепва роклята плътно към тялото й. Разбираш ли какво имам предвид?

— Рисувай, Джек — посъветвах го аз.

Той си излезе, като потръпваше.

Аз останах в бюрото и се замислих за къщата, моя шурей и Медицинското кредитно бюро в Гъдсел. След малко и аз започнах да потръпвам. Все още разтреперан, телефонирах на мистър Клоу, за когото бях започнал да мисля като за „моя финансов съветник“ в Гъдсел.

Мистър Клоу беше доволен, че съм се обадил.

— Получихте ли писмото от нашия адвокат? Много добре. И какво точно възнамерявате да направите, мистър Дюпоир?

— Не зная — признах си откровено аз. — Завари ме в много лош период. Ако можем да получим известна отсрочка…

— Свършиха ни се отсрочките — каза той със съжаление. — Имахме един месец отсрочка и ви я дадохме, а сега сме без отсрочки. Истински съжалявам, Дюпоир.

— Ако ми оставите малко време, бих могъл да сключа втора ипотека, мистър Клоу.

— Вероятно ще можете, но не и за 14 752,03 долара.

— Значи искате да ме изхвърлите със семейството ми на улицата?

— Съвсем не, мистър Дюпоир! Искаме само парите на санаториума, включително и нашата комисионна. И може би искаме да накараме хората поне малко да се замислят, преди да подпишат нещо, и хората, които трябва да отидат в окръжната болница, да си вървят в окръжната болница, а не по луксозни почивни заведения.

— Ще ви се обадя утре — казах аз.

— Много ще ви моля — рече искрено мистър Клоу.

С отпуснати като повехнали лиани мускули запрелиствах рисунките на Джек Дени върху бюрото ми.

Мистър Хоргън формално почука по рамката на вратата и влезе.

— Останах с впечатлението, че искахте да ме попитате още нещо тази сутрин, Дюпоир. Свикнах да вярвам на впечатленията си.

— Всъщност, сър… — започнах аз.

— Същото чувство имах и за бедната стара Глобъс — продължи той. — Спомняте ли си мис Глобъс? Заварих я да плаче един ден в картотеката. Била се записала в някаква школа за магьосници. Не могла да си плати, не й харесало там, искала да се отметне. А те си искаха парите. Наложиха запор на заплатата й. Естествено, ние не можехме да приемем подобна финансова безотговорност. Доколкото зная, сега е на работа в армията. Та какво искахте, Дюпоир.

— Аз ли, мистър Хоргън? Да съм искал? Не. Абсолютно нищо.

— Доволен съм, че уяснихме този въпрос — изръмжа той. — Ако съзнанието ти е заето с лични проблеми, не можеш да отдадеш напълно вниманието си на работата за фирмата. Помни, Дюпоир. Искане страната да осъзнае ползата от пластмасовите изделия и забрави за екологичните маниаци.

— Да, мистър Хоргън.

— И на едро, не на дребно.

— На едро ще бъде, мистър Хоргън — отвърнах аз. Навих скиците на Джек Дени на дебело руло и го хвърлих по него, но след като той затвори вратата зад себе си.

Гариголи до базата.

Слушай, шефе,

Оценявам опитите ти да намериш разрешение на нашия проблем, но резултатите ти не са по-добри от нашите. Макар и нашите усилия да не са постигнали кой знае какво, отново опитахме да наберем от оня метал, който нашият гостоприемник използува като обменно средство, но той отново скъса подложката. Може би не го разбираме?

За наши произведения не може и да става дума. Той е прекалено голям за всичко, което ние можем да произведем. Източниците на енергия не изглеждат обещаващи. Разбира се, бихме могли да селекционираме някои организми така, че да концентрирам например плутон или някой от урановите изотопи. Но струва ми се, че този наш гостоприемник няма да ги познае, докато не се набере по-голямо количество, а тогава… ще се получи критична маса.

Междувременно духът ни спада. Държим се заедно, но не бих описал положението като добро. Велитот ухажва Динолис въпреки вторичната директива, която забранява размножаването по време на мисия. Предупредих ги и двамата, но изглежда, нямат намерение да ме послушат. Странното е, че и двамата са в мъжка фаза.

Гариголи.

До края на роботното време двамата с Джек Дени успяхме да подготвим около половината от месечните кратки вести. Може би не бяха голямомащабни, но наистина ги духаше добре вятърът. Като се вземе предвид всичко, не смятам, че можеше някой да ме упрекне, загдето два часа по-късно мрачно пиех седмата си бира в едно тъмно заведение, недалеч от железопътната гара.

Барманът се съобразяваше с настроението ми, телевизорът беше изключен, в джъгбокса имаше само блусове и мрачното ми задоволство се нарушаваше само от някакъв дребен мъж, който се опитваше да завърже разговор.

От време на време му се смръщвах, както бях видял да прави мистър Хоргън. Тогава той се отдръпваше към другата страна на бара за няколко минути, преди отново да се приближи. Накрая набра кураж да ме заговори, а аз бях дотолкова изпаднал в униние, че не можех да го смачкам с яките си мускули. Изглежда, беше нещо като съдържател на хотел.

— Млади приятелю, може би си мислите, че вие имате проблеми, но няма работа като моята. Ипотеки, застраховки, държавен надзор, поддръжка на сградите и градините, кухненски персонал, покупки, бельо, униформи, автомобила и шофьора, поправка на килимите… о господи, поправката на килимите! Колкото и пепелници да поставите, знаете ли какво правят? Крадат пепелниците, а после си хвърлят угарките по килимите. — Той се разплака.

Викнах на бармана да му налее още една чаша. Нямаше да загубя. Ако заспи, ще се отърва от него. Ако се съживи, в продължение на няколко минути щеше да ми бъде благодарен като куче, а в какво положение бях аз, та да се отказвам от такова нещо?

Освен това бях направил някои много интересни изчисления.

— Знаете ли — споделих с него, — че ако давате по 1,46 долара на ден за цигари, можете да спестите 14 752,03 долара, като се откажете от пушене в продължение на 10104 дни и четвърт?

Той не ме слушаше, но престана да плаче. Просто се вглеждаше любовно в коктейла си с водка, или каквото пиеше. Опитах друг подход.

— Когато видите в прибоя да подскачат изхвърлени пластмасови бутилки — попитах аз, — кара ли ви това да се чувствувате като част от нещо велико и вечно?

Той ме погледна с отвращение и отново впи влюбен поглед в напитката си.

— А предпочитате ли лешоядите пред бебетата? — продължих аз.

— Всички са бебета — отвърна той. — Злобни, вмирисани, повръщащи бебета.

— Кои са бебета? — осведомих се аз, понеже бях загубил нишката.

Той поклати тайнствено глава, погали чашата си и глътна наведнъж съдържанието й.

— Коренът на всяко зло — рече той, като преглътна и продължи разнежено: — Не зная докъде ще стигна с него, не зная къде щях да съм без него.

Сякаш говореше за алкохола.

— Без него май щяхте да сте на път към къщи? — подхвърлих аз.

— Щях да копая по пътищата — отвърна той немного ясно и после се изсмя. — Най-големият бизнес в света! Но какви тревоги! Каква конкуренция! И всъщност става въпрос за отвращение, нали?

— Виждам, че изпитвате голямо отвращение към алкохола — рекох любезно аз.

— Не, глупчо! Гостите.

Дадох знак на бармана за осмата чаша, но той не ме разбра правилно и сервира нова напитка и на моя приятел.

— Значи изпитвате отвращение към гостите?

Той се хвана здраво за бара и се опита да погледне право в очите ми, но успя само да намести лявото си око на десетина сантиметра от моето ляво око, като и на двама ни десните очи гледаха съответните уши.

— Трябва да се накарат гостите да изпитват отвращение към алкохола — заяви той. — В това е цялата тайна. Сполучваме. Понякога. Но какви разноски!

Подобно на бързия змийски език, с бързина, недоловима от окото, тренираните ми рефлекси поднесоха бирата към устата. Пих жадно, като се смръщих на моя приятел.

— Значи всъщност сте притежател на отрезвител? — викнах аз.

— Мое момче — възкликна възмутено той. — Няма нужда да ставаме вулгарни. Да кажем „институт“, а? Нека оставим отвращението на пияниците.

— Трябва да ви уведомя, сър — заявих аз, — че имам лични причини да ненавиждам всички собственици на подобни заведения!

Той отново се разплака.

— Значи и вие! О, каква обща ненавист!

— В моя случай няма нищо общо…

— … Каква омраза! Презират, без да се замислят. И за какво?

— Заради вашето кръвопийство — изръмжах аз.

— Кръвопийство ли, приятелю? — изненада се той. — Няма такова нещо. Ние не използуваме никаква кръв, а злато, но златното лечение е вече стара работа. Трябва да се измислят нови номера. Не можем да използуваме сребро, защото е много евтино. Всъщност няма значение какво твърдиш, че използуваш. Всичко е в отвращението… да ги подсушиш, да им бъде удобно и да изпитат отвращение. Но никаква кръв. — Той махна за деветата бира. Изпих я в мрачно настроение, като го гледах гневно над чашата.

— Понякога си мисля, че съм сбъркал — продължи той замислено, като се вглеждаше с подозрителна завист в бармана. — Той например няма никакви грижи. Наливай и прибирай парите. Никакви грижи за празните скъпи стаи, за хората от персонала, дето си чоплят носовете, за трупащите се режийни разноски… нямате представа как всичко се трупа, независимо дали има гости, които да плащат, или не…

— Така ли? — промърморих аз.

— Просто не можете да си представите на какъв огън се пека — изхълца той. — А накрая дори не си плащат. Наистина. Наскоро един тип ме измами с 14 752,03 долара. Разбира се, аз ще ги смъкна от кожата на гаранта, но след като платиш на посредника, каква печалба ще остане?

Аз се задавих от бирата, но той беше толкова натъжен, че не забеляза. Задъхано попитах:

— Наистина ли казахте четиринадесет хиляди…?

— Седемстотин и петдесет и два долара, да — кимна той. — И три цента. Изненадвате се, нали, какви нехранимайковци има на тоя свят?

Не можех да говоря.

— Не можете да си представите — продължи да се оплаква той. — Всички тия заплати. Ваните за хидротерапия. Сметката за вода.

Поклатих глава.

— Може би си мислите, че животът ми е пълен с рози, а?

Успях да си разтворя ларинкса дотолкова, че да изсъскам:

— До този миг, да, точно така мислех. Вие ми отворихте очите.

— Да пием по тоя случай — веднага рече той. — Ей, барман!

Но преди барманът да дойде до нас с десетата чаша, дребният човек изхълца и се свлече на пода като откъснат от ледник айсберг. Барманът се наведе над бара и го погледна.

— Всяка вечер — измърмори той. — А кой ще го отведе у дома тая вечер?

Мозъкът ми работеше бързо като танцуващия паяк Нго, когато плете мрежата си, и успях да кажа:

— Аз. С удоволствие ще помогна. Не се безпокойте.

Гариголи до Базата.

Шефе,

Добре, признавам, че не сме съвсем наред с този проект, но няма причини да се гневиш. Защо трябва да цитираш наказанията за неспазване на тройната директива.

Позволи ми да изтъкна, че въобще не е ставало въпрос за неизпълнение на първата и втората директива. И дори по отношение на втората директива направихме каквото можахме. „Да се заплати на разумните същества с подходящи за тях средства за получената информация“. Тукашните са измамни, Шефе. Те, изглежда, не могат да изпитват емпатия. Виж докладите ни. Между тях си те често взимат, без да дават нищо в замяна, и ми се струва, че при тези обстоятелства би било напълно правилно да се направи някакво изменение във втората директива.

Но аз не протестирам против решението. Още повече, че както изтъкваш, няма да има никаква полза. Когато остарея и отслабна достатъчно, за да се пенсионирам и оттегля в някоя мрежа в Базата, предполагам, че и аз ще започна да мисля по този начин, но повярвай ми, тук, на изследваната повърхност, нещата изглеждат различно.

И дори не мога да предположа какво става с останалата част от екипажа в дома на нашия домакин. Сигурно вече са почти обезумели.

Гариголи.

Имахме малка разправия с един полицай, когото той пожела да удари (защото смяташе, че е неговият нощен пазач, който играе хокей), но накрая заведох дребния човек до Института за психосоматично приспособяване.

Мавзолеят, в който се бе лекувал моят шурей, се оказа триетажна сграда с тераса и решетки по прозорците на партера. И не беше никак далеч от моята къща. Спомних си, че на Шърл това й бе доставило удоволствие. Каза, че ще можем често да посещаваме брат й там и действително тя бе ходила един-два пъти в неделя, но аз за първи път виждах института.

С пяна на уста и разголени зъби, никой не се осмели да ми препречи пътя по тесните пътеки в джунглите. За моите мускули като въжета беше детска игра да отнеса страхливия чакал до леговището му. Шофьорът на таксито ми помогна да го качим по стълбите. Дребният човечец, който преди ми се бе струвал много по-голям и обрасъл, се съживи малко, когато влязохме в антрето.

— Внимавай за биячите, приятел. Тая врата. Тук е бюрото ми. Кожена кушетка. Вечно признателен.

Хвърлих го върху кушетката, запалих настолната лампа със зелен абажур върху бюрото му, затворих вратата и се замислих. Моят неприятел се бе оставил в ръцете ми. Трябваше само да го хвана за кичура коса. Сякаш виждах усмихнатото лице на Шърл и на Бъчи да ме подканят. Трябваше да има някакъв начин.

Замислих се. Животът не ме бе надарил за такива случаи. Гангстерът Рафълс може би веднага щеше да разбере какво трябва да направи, но колкото и да мислех, аз не можах да измисля нищо друго, освен да претършувам чекмеджетата на бюрото.

Все пак това беше някакво начало. Но не открих почти нищо. Разни хартийки и купчини бланки, кашон цигари, явно ароматизирани с оризова ракия и ванилия, полупразна бутилка уиски и пет джобни ножа, вероятно прибрани от пациентите. Имаше също неунищожени пощенски марки на стойност 6,15 долара, но аз бързо изчислих, че дори и да си направя труда да ги осребря, все още нямаше да ми стигат 14 745,88 долара. Нямаше никакви документи за изгаряне.

Изобщо цялото начинание се провали. Избърсах една водна чаша с една от бланките (трудно, защото бяха от толкова добро качество, че по-скоро се пукаха, отколкото да се смачкат) и изпих няколко пръста уиски (трудно, защото беше долнокачествено).

Явно всичко, което имаше някаква стойност, като например приподписани договори на шуреи, се намираха в каса, която от своя страна вероятно беше в Медицинското кредитно бюро Гъдсел. Изнудване? Но нямаше с какво, освен една, две по-странни снимки, скрити между пликовете. Вероятно можех да му причиня дребни неприятности, но далеч по-евтини от 14 752,03 долара. Никъде не забелязах следи от шпионаж, така че дребният мъж (за когото научих от бланките, че се казва Бермингам) да попадне в затвора за 10 104 и четвърт дни, докато аз спестя цената на нашата свобода.

Изглежда, оставаше само една възможност.

Моят домакин хъркаше с отворена уста. Напълно уязвим за гибелта, която го дебнеше. Но как да го погубя?

Не е лесно да се убие човек, както би могло да се помисли. Особено ако не си подготвен. Мистър Хоргън не обича да носим пистолети в службата, а дявол знае какво би натворила Шърл, ако оставя някой пистолет у дома. Така че нямах пистолет.

Помислих за джобните ножове. Но тук възникна един технически проблем. Вие знаете ли къде точно се намира сърцето? Съгласен съм, че е някъде в гръдния му кош и че рано или късно бих го намерил. Но какво щях да кажа на мистър Бермингам, когато се събудеше след първите няколко пробни бодвания?

Единственият ефикасен способ, кой то можех да измисля, за да осигуря гибелта на мистър Бермингам, беше да изгоря сградата заедно с него. Но веднага съобразих, че трябваше изгорят и гостите на института, затворени зад решетките на прозорците.

В този миг си дадох сметка, че няма да убия никого. Нямаше да открадна никакви документи.

Просто щях да оставя адвокатите на мистър Клоу да ни вземат къщата, защото не можех да направя нищо друго. Хвърлих джобните ножове по стената и си налях още една чаша от долнокачественото уиски на мистър Бермингам, като пожелах да се отровя с него и това да му послужи за урок.

Гариголи до Базата

Моля те, Шефе, да не се вълнуваш, но се сблъскахме с нов проблем.

Преди да пиша за него, искам да ти припомня някои неща. Първо: аз бях против изследването на тази планета, помниш ли? Бях заявил, че ще бъде изключително трудно поради разликата в масата на доминиращия вид същества и нас. Ето че ние тук непрекъснато се борим с опасни зверове, които за гостоприемника ни и неговата раса са само микроорганизми и живеят незабелязани в кръвоносните им системи, в тъканите им, храната им и околната среда. Всеки би могъл да предскаже, че това ще бъде тежка, ако не и невъзможна задача.

Освен това нашият гостоприемник много се движи. Писах ти, че част от екипажа остана у дома му. Ние сме засичали времето преди и той винаги се връща между 144 и най-много 216 единици за време — половината от един ден на планетата. Това е много близо до критичната граница, но нашият екипаж е издръжлив и може да се лиши за такъв период от емпатия. Само че този път той не се прибира вече в продължение на 432 единици за време. Това е доста тежко за тези от нас, които са с него. А останалите у дома му сигурно са изживели мъките на каторжници.

Двама от тях се свързаха с нас само преди няколко единици за време и се опасявам, че няма да ти хареса това, което се е случило. Те сигурно са изпаднали в паника. Опитали се сами да изпълнят условията на Втората директива. Те модифицирали някои микроорганизми, за да получат органични вещества, за които сметнали, че вероятно ще се харесат на нашия гостоприемник.

За съжаление се оказало, че организмите проявяват апетит към някои от домашните предмети на гостоприемника и ги разрушили. Така че ние не само не сме му дали нищо, за да спазим Втората директива, а дори сме взели нещо от него. И при това може би сме се разкрили.

Пиша ти го направо, Шефе, защото знам, че така предпочиташ. Поемам пълната отговорност. Защото нямам друг избор, нали?

Гариголи

— Какво, по дяволите, търсите в бюрото ми? — се разнесе гласът на мистър Бермингам някъде отвисоко.

Отворих очи и видях, че е напълно прав. Намирах се в бюрото на мистър Бермингам. Слънчевата светлина нахлуваше през жалузите, а мистър Бермингам стоеше над мен с няколко джобни ножа в ръцете. Повдигнах се на единия си лакът и премигнах.

— Спазми — измърмори той. Е, и?

— Хм… — прокашлях се аз. — Струва ми се, че мога да ви обясня.

Той явно беше махмурлия и трепереше.

— Обяснявайте! Кой сте, по дяволите?

— Казвам се Дюпоир.

— Не ви питам за името, искам да зная… Почакайте. Дюпоир ли казахте?

— Дюпоир.

— Като в случая с 14 752,03 долара?

— Точно така, мистър Бермингам.

— Вие! — задъха се той. — Какво нахалство да се намъкнете тук. Трябва да ви дам добър урок.

Изправих се на крака. Надух мускули, вдигнах глава и нададох бойния вик на гигантските антропоиди, сред които бях отраснал.

Бермингам не ме разбра правилно. На него сигурно не му е прозвучало като боен вик.

— Ако ще повръщате — рече той загрижено, — вървете оттатък. А после ще се разберем.

Последвах сочещия му пръст. От едната страна на антрето имаше врата с надпис „Тоалетна за персонала“, а от другата беше вратата към улицата, през която го бях внесъл. Трябваше ми само секунда, за да взема решение през коя от тях да мина. Преди да успее да реагира, изскочих през външната, входната врата, спуснах се по стъпалата и спрях таксито, което минаваше случайно.

Докато стигнах къщата, която толкова силно желаеше мистър Клоу, моят часовник показваше 7.40. Нямаше вероятност Шърл да спи още. Нямаше голяма вероятност тя въобще да е спала през нощта, след като верният й съпруг за първи път през четиригодишното брачно съжителство отсъствува цяла нощ, без да предупреди, но въобще не съществуваше вероятност тя да е още в леглото. Така, ще трябва да се обяснява. Въпреки всичко мушнах ключа в ключалката на задната врата, открехнах я тихо, промъкнах се като сянка и я затворих безшумно след себе си.

Забелязах, че мирише като казан за варене на ракия, но острите ми сетива на обитател на джунглите не ме предупредиха за нищо. Нищо не се виждаше или чуваше. Дори Бъчи не нарушаваше тишината с бърборене или плач. Промъкнах се в долната тоалетна, където държах резервната си самобръсначка. Прекарах пет минути в усилия да се превърна в благоденствуващ ръководен служител, който се подготвя да закъснее с половин час за работа, но не ми се удаде лесно. Все пак успях да се почистя и да се пообръсна.

Влязох в кухнята и тогава разбрах, че тренираните ми сетива не са ме осведомили за наличието на кана с врящо кафе върху печката. По-трудно беше да го помириша, защото ароматът му се убиваше от миризмата на евтин алкохол, която витаеше около мене.

Затова се обърнах и видях Шърл на стълбата да държи за ръка Бъчи. На лицето й имаше изражение на неописуема трагедия. Ясно ми стана, че веднага трябваше да дам някакво обяснение.

— Любима — казах аз, — истински съжалявам. Срещнах един приятел, когото отдавна не бях виждал, и се заговорихме. Зная, че трябваше да се обадя. Но когато се сетих, беше вече толкова късно, че ме беше страх да не те събудя.

— Не можеш да отидеш с тази риза на работа — рече тя печално. — Изгладила съм ти сивата риза с бели ръкавели. В гардероба е.

Замислих се за положението. Изглеждаше, че тя въобще не е разгневена, а само разтревожена — което, както всеки съвременен съпруг знае, е 14 752,03 пъти по-лошо. Въпреки че миризмата на долнокачествен алкохол ме замайваше, разбрах какво трябва да сторя.

— Шърл — казах аз, като паднах на колене, — прости ми!

— Да ти простя? За какво?

— Че не се прибрах цяла нощ.

— Но нали ми обясни. Срещнал си приятеля си, когото отдавна не си виждал, заговорили сте се. Когато си разбрал, че е късно, си се страхувал, че ще ме събудиш.

— О, Шърл — викнах аз, скочих на крака и я притиснах в мощната си прегръдка.

Но в очите на Шърл забелязах сълзи.

— Наблюдавах Бъчи, честна дума — рече тя. — Когато счупи лампата, го наблюдавах. Но той се оказа по-бърз.

Не разбирах за какво говори. Подобно положение не е необичайно в нашата къща и аз съм си изработил специална техника.

— Какво? — попитах аз.

— Оказа се много бърз — продължи Шърл печално. — Когато изсипа витамините си в овесената каша, бях до него. Отидох да взема книжни салфетки и тогава го направи. Но откъде да зная, че ще се повредят пластмасовите кофи.

— Кои пластмасови кофи? — преминах аз към втората фаза.

— Нашите пластмасови кофи, в които Бъчи хвърли кашата.

Веднага разбрах какво ми казва. В кухнята ни имаше четири пластмасови кофи с капаци за събиране на отпадъци — една за хартия, една за пластмаси, една за стъкло и една за метали. Но кофата за пластмаси беше протекла. Някаква безцветна течност се процеждаше от дъното й и разяждаше плочите на пода. Наведох се и разбрах откъде идва миризмата на долнокачествен алкохол — от течността, която се процеждаше от кофата.

— Какво е това, дявол да го вземе? — попитах аз.

— Щом витамините влияят така върху пластмасата, какво ли вършат във вътрешностите на Бъчи? — замислено рече Шърл.

— Не са виновни витамините. Поне дотолкова зная.

Посегнах и улових дръжката на една бивша голяма кана за мляко. Беше от як политен и четиристотин пъти по-неразрушима от скала. Точно такъв вид пластмасова кана, от каквито се оплакваха, че срещат по любимите им плажове хората, които предпочитаха лешоядите пред бебетата.

Неразрушима ли беше, не зная, но сега беше разядена почти напълно. Издърпах дръжката и част от гърлото. Останалото приличаше на пяната, с която се бях обръснал. Само че онова беше сапун и се очакваше понякога да се разтопява. А якият политен въобще не се разяждаше. Около мен бръмчаха мушици и бях объркан. Не чух, че се звъни и разбрах, че става нещо едва когато чух триумфалния рев на мистър Бермингам.

— Знаех си, че ще ви намеря тук, Дюпоир! А кои са тия хора, съучастниците ви?

Бермингам вече не ме плашеше. Бях претръпнал.

— Здравейте, мистър Бермингам. Този съучастник е жена ми, а по-малкият е синът ми. Шърл, Бъчи, това е мистър Бермингам. Мистър Бермингам ще вземе къщата ни.

— Сигурно сте уморен, мистър Бермингам — каза учтиво Шърл. — Ще ви направя едно кафе.

Гариголи до Базата

Шефе,

Признавам, че този път се провалихме напълно. Не си прави труда да ни отговаряш. Просто ни отпиши. Бих могъл да кажа, че вината не е напълно на екипажа, който остана в дома на нашия гостоприемник. Те мислили, че са намерили начин как да изпълнят втората директива. Модифицирали някакви организми, дори без да използуват бактерии, просто някакъв ензим, който втечнява политена и го превръща в нещо, което се смята за стандартно хранително вещество, тъй като нашият гостоприемник го поглъща редовно. Както знаеш, алкохолът е стандартна храна за голям брой органични същества. А се смята, че подаряването на храна задоволява изискванията на втората директива. Въпреки това признавам, че опитът излезе неуспешен, защото разруши ценни вещи в дома на нашия гостоприемник. Така че аз поемам отговорността, Шефе. Заличи нашата експедиция от списъците. Моля те, уведоми нашите деца и съродители и опитай, ако е възможно, да им съобщиш, че сме загинали геройски.

Гариголи

Шърл бе успявала да смири гнева на значително по-сложни личности от мистър Бермингам, като им е поднасяла кафе. Докато му приготвяше чаша, лъжичка, захар и мляко, аз имах време да си помисля. Мистър Хоргън щеше да се заинтересува от случилото се с нашите пластмасови кофи. Щеше да се заинтересува и четиринадесетият етаж. Щяха да се заинтересуват и екологичните маниаци и може би щяха да забравят, че предпочитат лешоядите пред бебетата и да кажат някоя добра дума за фирмата „Интернешънъл пластикс ко“.

Искам да изтъкна, че това беше важно събитие. Беше нещо голямо, с което искам да кажа, че не е малко. Представляваше нова ера за пластмасите. Основният проблем при пластмасите, както всеки знае, е, че след като се превърнат в отпадъци, те си остават отпадъци. Но веществото в нашите пластмасови кофи разрушаваше политена.

Какво беше това вещество? Нямах понятие. Някаква случайна химическа реакция между овесената каша и витамините на Бъчи? Пет пари не давах. Съществуваше и вършеше работа. Ако успеем да изолираме веществото, не се съмнявах, че световноизвестните учени, които бяха създали пластмасовите капаци за прозорци и пластмасовите кофи, щяха да успеят да го произведат. А след това щяхме да го продаваме на градските служби по чистотата из цял свят. Хората от четиринадесетия етаж щяха да останат много доволни.

Изплакнах едно от бурканчетата за храна на Бъчи, събрах малко от разпадащата се пластмаса в него и го затворих здраво. Изгарях от нетърпение да отида на работа. Мистър Бермингам ме гледаше със зяпнала уста.

— Господи — промърмори той, — на неговите години да си играе с боклуци.

Бях загубил всякакъв интерес към мистър Бермингам.

— Трябва да вървя на работа — казах му аз. — Ще мога да ви изпратя до автобусната спирка.

— Никъде няма да ходите, Дюпоир! Дойдох да си поговорим. Вашето поведение беше под всяка критика и настоявам… Случайно да имате нещо за пиене, Дюпоир?

— Още едно кафе, мистър Бермингам? — попита го любезно Шърл. — Опасявам се, че нямаме нищо по-силно да ви предложим. Обикновено нямаме запаси от алкохолни напитки, тъй като мистър Дюпоир ги изпива.

— Така си и мислех — изръмжа мистър Бермингам. — Познавам пияниците веднага — неспокоен поглед, нелогично поведение, лицемерие, ах какво лицемерие! Притежава всички признаци.

— Той не прилича напълно на брат ми — каза замислено Шърл. — Съпругът ми не тръгва да разбива магазини за алкохолни напитки, когато свърши запасите си в къщи. Но аз не пия, Бъчи не пие и затова обикновено имаме само няколко бутилки бира, а сега и те са се свършили.

Бермингам я погледна с гневно недоверие.

— И вие ли! Подушвам го. Нима ще твърдите, че аз не познавам миризмата на добрия етилов алкохол?

— Това е от кофата, мистър Бермингам.

— Странно място да държите напитки — измърмори той и клекна. Натопи пръст в течността, помириса го, близна го и кимна. — Алкохол е. Прибавете някои съставки, няколко капки оцветител и ще се получи най-доброкачественото уиски, което са ви продавали по хотелите. — Той се изправи и втренчи поглед в мен. — Какво става с вас Дюпоир? Не само че не си плащате честно дълговете, ами искате да не плащате и на барманите?

— До известна степен това е случайност.

— Случайност ли?

— Случайност, че ни заварвате така — поправих се аз. — Разбирате ли, това е нов таен процес. Още не сме готови да го разгласим. Как да се произвежда алкохол от пластмасови отпадъци.

Бермингам отправи въпросителен поглед към Шърл. Като получи съгласието й, наля в една чаша малко от портокаловия сок на Бъчи, прибави малко от течността в кофата, затвори очи и пийна от чашата.

— Хм, може да се продава като водка, както си е — рече той критично.

— Радвам се, че чух мнението на специалист — казах аз. — Според нас в тази работа се крият милиони.

Той отпи отново.

— Та казваше от пластмасови отпадъци? Слушайте, Дюпоир. Можем веднага да уредим всичко. Оня глупак Клоу, колко пъти съм му казвал да бъде учтив, да не безпокои хората. Но той е обзет от адвокатска мания за отмъщение. Извинявам се от негово име, приятелю, извинявам се. Вижте какво — продължи той, като остави чашата, за да потрие ръце, — за да пуснете на пазара този процес, ще ви трябва помощ. Търговски нюх. Мъдри съвети на опитен човек. Като мене. И капитал. И с това мога да ви помогна. Въшкав съм с пари.

— За какво ви е тогава нашата къща? — намеси се Шърл.

— Къщата ли? Уважаема мисиз Дюпоир — викна мистър Бермингам и се засмя сърдечно. — Няма да ви взема къщата! Двамата с вашия съпруг веднага ще се споразумеем. Позволете ми да си сипя още малко от този прекрасен портокалов сок и ще поговорим делово.

Гариголи до Базата.

Голяма радост, Шефе,

Забрави всичко, което ти писах. Изпълнихме втората директива, гостоприемникът ни е щастлив, а ние сме на път за дома! Затопли родните люлки, защото тази нощ ще бъде горещо в хамаците.

Гариголи.

Аз се показах напълно честен спрямо мистър Бермингам. Не го измамих. Сключих сделка с него върху остатъците от нашата пластмасова кофа и я потвърдих пред адвокатите му. Отстъпих му 40% от правата върху напитката, която течеше от кофата, а той се отказа от дребната сума 14 752,03 долара.

Разбира се, тези права не се оказаха толкова ценни, защото веществото в кофата се оказа органично и имаше способността да се размножава. Шест месеца по-късно всеки можеше да си купи капка мая за няколко цента и вие знаете какво стана с производителите на алкохолни напитки в целия свят. Но Бермингам се оправи. Той раздели правата си на четиридесет части и продаде всяка част по 500 долара на питомниците си от санаториума. А мистър Хоргън…

Когато онази сутрин пристигнах на работа, носейки малкия буркан, мистър Хоргън се беше облегнал на вратата на моето бюро като гробар, който чака поредния труп.

— Закъсняхте, Дюпоир — изтъкна той. — Това ме безпокои. Спомняте ли си Меткалф? Високо, русо момиче, дето работеше във финансовия отдел? Все не успяваше да дойде навреме и…

— Мистър Хоргън, погледнете — отвърнах аз, свалих капака на бурканчето и излях съдържанието му в едно пластмасово кошче. Трябваше да мине известно време, докато Хоргън разбере какво става, но след като разбра, беше толкова впечатлен, че онемя.

Да, и четиринадесетият етаж остана доволен.

В цялата работа нямаше много пари. Не можехме да продаваме новото вещество, защото то само се раздаваше на всеки желаещ. Но все пак за мен това означаваше повишение в службата и по-висока заплата. Не много голямо, но не и малко. И както каза мистър Хоргън:

— Приятно ми е, че помагам да се премахнат всички отпадъци, които замърсяват природата. Кара ме да се чувствувам част от нещо чисто и естествено.

И така ние продължихме да си живеем щастливо… поне докато Шърл купи панаирджийската въртележка.

Край