Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Криле“, брой 12/1989 г.


Пеленгаторът бездействуваше, базата бе замлъкнала, видимостта беше отвратителна. Колинз свери курса, погледна висотомера и остави планшета с карта на местността върху коленете си. До него полковник Мортимър Джеймс напрегнато се взираше в редките пролуки на мъглата, през които надничаше отровната зеленина на джунглата — мрачна и потайна, извор на непрекъснати неприятности. Колинз долови тръпчивия й дъх, наситен с опасност, представи си смъртоносната точка с къдрава следа, устремена към него, и неволно потръпна. Като че ли отгатнал мислите му, хеликоптерът непривично подскочи, а кабината се разтърси от необичайно силни вибрации.

— Какво става? — извика полковникът.

— Тресе! — отвърна пилотът нервно и като сви устни, добави: — Нищо не разбирам, не прилича на попадение!

— Веднага се свържи с базата!

— Опитах, няма връзка!

Мортимър изруга, после стреснато се втренчи в собствената си ръка, която бе претърпяла странна метаморфоза. Изглеждаше месеста и неестествено голяма, приличаше на непознато, страшно мекотело, готово да го вкопчи в пипалата си. Усети неконтролируем ужас и поиска да изкрещи, но от гърлото му излезе неясно боботене. Тялото му се вцепени, единствено очите му продължаваха да регистрират непонятните околни явления. Колинз се беше свлякъл на съседната седалка и едва показваше призраци на живот. Навън се стелеше белезникава, желеобразна маса, лишена от светлосенки, която попиваше шума на двигателя. Изгубил управление, хеликоптерът се носеше като полумъртва риба, подхвърляна от вълните на разгневен океан.

Необяснимите явления изчезнаха така внезапно, както се бяха появили. Колинз изпъшка, мъчително се изправи и пое управлението на машината. Мортимър Джеймс се размърда, изсумтя нещо нечленоразделно и дълго масажира слепоочията си. Мъглата беше изчезнала, в чистото пространство под тях се забелязваше обширно поле, набраздено с широки ивици обработена земя. В далечината се виждаха участъци от гъста растителност, чийто керемиден цвят будеше недоумение.

— Какво беше това? — най-сетне доби дар-слово Колинз.

— Един дявол знае — отвърна полковникът.

— Не забелязвате ли нещо нередно, полковник? — попита Колинз.

— Да не си сбъркал маршрута?

— Не, сър. Тревожи ме видът на околността и мълчанието на радиостанцията. Отдавна трябваше да пристигнем.

— Така е, не виждам и следи от ландшафта на базата.

— Горивото е на привършване, ще се наложи да извършим принудително кацане.

Мортимър Джеймс замълча. Поглади неспокойно приклада на автомата. После повдигна бинокъла и след кратко наблюдение издаде неопределено възклицание. Зад една от ивиците с непонятната оранжевочервена растителност се показваха заоблените колиби на туземно селище, които почти се сливаха с линията на хоризонта.

— Погледни, Колинз! — каза полковникът и подаде бинокъла. — Гледай да стигнем дотам, но внимавай! Не знаем кой се е настанил в селото.

Хеликоптерът вдигна облаци прах и увисна над разораната нива, към която вече тичаха местните жители. Те не носеха оръжия и Мортимър счете този факт за добър признак, но преди да скочи от машината, освободи за всеки случай предпазителя на автомата.

Туземците изглеждаха смаяни, но бързо се окопитиха: прозвуча непозната реч и отвсякъде засвяткаха любопитни погледи. Обзети от известно неспокойство, Джеймс и Колинз закрачиха към близките колиби.

 

 

Мбота изчакваше приближаването на чужденците с присъщата си невъзмутимост. Винаги любопитният Годинго се беше лепнал за него, готов да коментира събитията. Тъмните му очи играеха от вълнение и той нетърпеливо пристъпваше от крак на крак. Приказливата му уста не се стърпя да отбележи:

— От моя дядо съм чувал, че неговият е виждал много бели хора, но те били лоши.

Мбота го изгледа изненадано.

— Лоши? Какво означава това?

Годинго изпадна в затруднение, спря да се движи и се замисли. Внезапно лъскавото му черно лице се озари от белоснежна усмивка.

— Сетих се! — заяви той победоносно. — Да си лош, означава да се държиш като всички гару̀-гару̀, които постепенно прехвърлихме на още по-другата земя, защото разкъсваха нашите крави. Ако не бяха лоши, нямаше да ги изгоним.

Доволен от обяснението, Годинго се изпъчи важно.

— Длъжни сме да посрещнем белите хора, както подобава, после ще преценим какви са. Сигурно пристигат отдалеч и се нуждаят от гостоприемство — отсече Мбота и плесна с могъщите си ръце.

Очаквала този знак, от близката колиба излезе млада девойка и с грациозна походка се отправи към непознатите. Върху дланите й лежеше поднос с изпечена питка, под дясното й рамо се развяваше зелената лента на доброто намерение. Мбота и Годинго я последваха и ритуалът по посрещането започна. Белите туники на тримата красиво се развяваха от слабия ветрец.

— Смятам, че се представят добре — отбеляза Колинз.

— От тези черни маймуни може да се очаква всичко — процеди през зъби полковникът. — Дръж пръста на спусъка.

Почтително приведена, туземката поднесе питката. Мортимър Джеймс не благоволи да я удостои с поглед и се обърна към Мбота и Годинго.

— Хей, вие! Знаете ли пътя към база „Карлингтън“?

— Не разбираме — отвърнаха те на родния си език.

— По дяволите, що за брътвежи!

Той погледна към все още приведената туземка и в изблик на гняв бутна подноса от ръцете й. Питката се търкулна на земята, но това съвсем не му направи впечатление. В базата полковникът беше прочут с грубостта си.

— Не се държите джентълменски, сър — позволи си да направи забележка Колинз. — Намираме се на непознато място, освен това чернокожата е твърде привлекателна.

— Млъкни, лейтенант! Плащат ми да водя война, не ми е до обноски. Искам да се приберем бързо, а тези маймуни ни бавят. Да се разходим из селото, дано някой разбира човешки език.

Мортимър Джеймс се спря пред колибите и извика:

— Има ли някой да ме разбира? Ще му платя добре, ако ме заведе до база „Карлингтън“.

Една тънка рогозка се размърда и пропусна хилав, немощен старец.

— Стар Масанга разбира. Научил език от мой дядо, а той научил от негов, живял на друга земя. Стар Масанга не знае какво това база „Калинтън“ и какво това „плати“.

Първоначалното чувство на облекчение у полковника се смени с недоумение.

— Възможно ли е туземците да не знаят за базата? — попита той Колинз. — Наоколо се води война и почвата кипи под краката. Защо се правят, че не познават парите?

— Хитруват, сър. Сигурно са във връзка с бунтовниците.

— И аз съм на същото мнение — каза Мортимър и свирепо погледна Масанга. — Слушай, старче! — продължи той. — Ако до утре не намериш човек, годен да ни заведе до базата, ще подпалим мръсните ви колиби! Война е!

— Война? Аз чувал за нея. Било много, много отдавна. Мой дядо казва, това много, много лошо нещо.

Полковникът замахна да го удари и старецът изненадано отстъпи назад.

 

 

— Казвам ти, че са лоши! — настоя Годинго пред Мбота.

— Изчакай още малко. Понякога старият говори глупости, знам ли какво е рекъл на гостите? Нека да ги нахраним, сигурно вече са гладни.

 

 

— Какво имаме за храна, лейтенант? Ненормалното слънце залязва, време е за вечеря.

— В хеликоптера има консерви и шоколад, сър. Но ми се струва, че черните се канят да ни гощават. Запалили са огньовете си и нагряват плоски камъни.

— Виж дали наоколо не се навърта някоя кокошка, консервите са ми втръснали. И бъди нащрек, не претърсихме мръсните им дупки.

Колинз тръгна между колибите и започна да наднича през дървените огради на дворовете. В един от тях видя едра, подобна на пуйка, птица, даде къс ред с автомата и прескочи да вземе плячката си, която все още конвулсивно потръпваше.

 

 

— Мбота — извика разтреперан Годинго. — Той уби милия кро̀а-кро̀а! Те са много лоши!

Очите му се просълзиха, а едрото лице на вожда се вкамени. Туземците застинаха в очакване на неговите думи.

— Ще им дадем последна възможност — реши той. — Сигурно тези двамата пристигат от съвсем далечни земи и не познават симпатичния кро̀а-кро̀а, който веселеше децата ни.

Тълпата се отпусна.

От огъня се разнесе апетитен мирис, но по-голямата част от туземците в знак на протест се прибра в колибите си. Същата девойка отново се появи и поднесе на полковника нова питка. Този път той благоволи да я вземе, отхапа залък и заяви учудено:

— Опитай! Знаеш ли, вкусно!

Колинз отчупи късче и го налапа. После случайно погледна към небето и се задави.

— Нима е възможно, сър?! — изхриптя той, като се мъчеше да спре кашлицата.

Зад изгрялата кървавочервена луна се подаваше огромният диск на втора. Бавно и застрашително тя запълваше долната част на небосвода. Пилотът се удари по челото, но втората луна не изчезваше. Ставаше все по-светло.

— Къде се намираме? — промълви той отчаяно. — Изглежда не на Земята!

Очите му заиграха объркано. Мортимър Джеймс също се бе втрещил, но по-бързо дойде на себе си.

— Имаш право — потвърди той. — Ако не бяхме в Африка, а над Бермудския триъгълник, щях да се сетя по-рано. С пространството над джунглата се е случило нещо необяснимо гадно, затова изчезна и връзката с базата. Я донеси уискито от хеликоптера!

Колинз се върна скоро и подаде бутилката. Полковникът бавно свали капачката, отпи глътка и се замисли.

— Слушай, лейтенант — проговори провлачено. — Откъде този полуумен старец знае английски?

Пилотът едва не подскочи.

— Вие сте гениален, сър! Струва ми се, че спомена нещо за дядо си.

— Докарай го веднага! Още се мотае между колибите.

 

 

Масанга застана пред полковника.

— Внимавай добре, черно плашило! И отговаряй точно на въпросите ми! Преди малко спомена, че си научил езика ни от дядо си, а той от неговия. Кога те са дошли тук?

— Масанга чувал, тогава има война и лоши бели хора убива черни хора. Черни хора бяга и среща Голям приятел от звезди. Голям приятел подарява велика сила в кутия и мой дядо на дядо, и негов жена, негов деца, негов приятели идва тук, на друга земя. Тази земя хубав земя, наш земя. Вече няма лоши гару̀-гару̀, те на още по-друга земя…

— Почакай, старче! Спомена за някаква велика сила в кутия, къде е тя?

— Аз вече стар и забравил. Мбота, Годинго, Матуве, други млади знае къде кутия и как да заповядва на велика сила.

— Кои са те, посочи ги!

Масанга усети, че е казал повече от необходимото и виновно погледна към Мбота.

— Достатъчно — отряза полковникът. — Не си прави труда да криеш някого, а превеждай, каквото ти кажа. Видяхте как вашата птица умря, нали? Ако не ни върнете на земята, от която сте дошли, ще ви избием всичките. Този и другият ще ни придружат, за да покажат как управлявате великата си сила.

Мортимър показа вожда и спътника му, а старият човек уплашено размърда устните си.

— Убеди ли се, че са лоши? — произнесе доволно Годинго, след като изслуша превода.

— Да! — потвърди Мбота. — Уважаеми Масанга, преведи на лошите бели хора, че ще ги изпратим на земята, която им подобава, и то незабавно!

— Бързо им увират кратуните — отбеляза самодоволно полковникът, след като изслуша превода. — Представяш ли си фурора в базата? Възможностите, които се откриват пред армията, ако такъв апарат наистина съществува! Хей, старче! Кажи им веднага да започват!

Туземците домъкнаха блестящ, покрит с множество черни издатини конусообразен предмет и го подадоха на Мбота. Той го задържа с усилие, после насочи върха му към Мортимър Джеймс и Колинз. Полковникът усети неочаквана опасност и изкрещя нещо, но думите му заглъхнаха в млечнобялата субстанция, която ги обгради отвсякъде. Телата им се разтърсиха от вибрации и силната, разкъсваща вътрешностите, болка ги накара да помислят, че умират.

Когато се осъзнаха, се оказаха затънали до колене в някакво лепкаво мочурище. Вибрациите бяха изчезнали, наоколо се застилаше рядка мъгла. Около тях се разнесе приглушено ръмжене, придружено от тежки, шляпащи стъпки. След това в сумрака изникнаха кошмарните фигури на десетина огромни звяра, които затъваха до корем в миризливата, гъста пихтия на мочурището, но неумолимо се приближаваха. От разтворените им челюсти, осеяни с дълги, заострени зъби, капеха лиги. На планетата на Мбота и Годинго някога ги наричаха лошите гару̀-гару̀.

Край