Тери Брукс
Хук (16)

Мислѝ си щастливи мисли

Същата тази сутрин Питър Банинг отново се запознаваше с тялото си. Преживяването не беше приятно. На твърде много места плътта беше увиснала, омекнала, тресяща се, или пък изскачаше съвсем не където и както трябва. Много негови части просто не функционираха. От безброй месеци си бе повтарял, че трябва да влезе във форма, че ще започне да спортува. А сега най-сетне бе настъпил мигът на истината.

Всичко беше работа на Менче.

— Ако искаш да спасиш децата си — бе заявила тя, когато при изгрев-слънце го издърпа от клона пред очите на Джобчо, Ключалко, Дребосъка, Сънливко, Асото, Не Питай и Бъчонко, — трябва да си готов за Хук. Не можеш да се изправиш срещу него в този вид. Трябва да върнем стария Пан.

Старият Пан. Като че ли изобщо имаше такова нещо. Като че ли той беше това нещо. Но тя продължаваше да настоява и групичката изгубени момчета, на които им се искаше да вярват, че е възможно, й пригласяха — всички те го гледаха така, както биха разглеждали някое странно животно в зоологическата градина.

Така че той започна тренировките — дебелият стар Питър Банинг, адвокат и някогашен делови човек, отклонил се от действителния свят и попаднал в това царство на въображението, поел на експедиция от вида „ах, как ми се иска“, в която щеше да открие извора на собствената си младост — според твърдото убеждение на една фея и на банда момченца.

Вече беше към обяд и той тренираше от три часа. „Господ да има милост над мене!“

Още веднъж затича по пътеката към пролетта, доволен, че зимата е минала, с нетърпение очакващ лятото. Дишаше на пресекулки, краката му пареха, мускулите го боляха, цялото му тяло пуфтеше и се тресеше и изобщо отказваше да реагира по положителен начин на мъчението, на което го подлагаше. Свитата му от изгубени момчета кръжеше около него. Те скачаха насам-натам, насърчаваха го, пееха, танцуваха и възторжено викаха, като изминаваха тройно по-голямо разстояние и притежаваха поне два пъти повече енергия от него.

„О, да можех да съм пак на дванадесет години — само за тази сутрин!“

Той се носеше като слон сред дивите цветя. Мирисът им бе остър и сладък в утринния въздух. Надолу по склона, под клоните на нивга-дървото, към лагуната, пролетта царуваше с цялото си великолепие. Беше обиколил сто пъти нивга-дървото — от всяка страна по един сезон. Истински сезони, не измислени. Лято, есен, зима, пролет. Първо не можеше да повярва — годишните времена на цялата година, струпани около едно-единствено дърво, независимо колко голямо е то. Беше невъзможно от екологическа гледна точка и немислимо от гледна точка на разума. И въпреки всичко те бяха налице. След като десетина пъти обиколи дървото и премина през всеки сезон, нямаше как да не повярва — десет пъти потъна в зимните снегове, препъна се в пролетните цветя, скача по летните треви и спринтира (е, почти) сред есенните цветове. Но накрая повярва, че това наистина се случва — в края на краищата не беше по-откачено от другите неща, с които се бе сблъскал, и сега едва ли беше моментът да бъде придирчив.

От челото му капеше пот и се стичаше по лицето му. Той облиза устни. Температурата се покачваше, докато излизаше от пролетта, минаваше край лагуната и навлизаше в лятото.

Би дал всичко за една студена бира!

— Трябва да тренираш! В дъжда! Трябва да тичаш! На слънцето! В снега! При десет градуса под нулата!

— Влез във форма! Отслабни! Трябва да спечелиш!

— Нагоре! Надолу! По-бързо!

Групичката негови поддръжници крещяха лозунги от всички страни, бутаха го отзад, дърпаха го отпред, водеха го от сезон в сезон, от болка към болка. Останалите изгубени момчета начело с Руфио стояха по няколко около нивга-дървото и го наблюдаваха. Най-вече се смееха — истерично се търкаляха по земята и подхвърляха много нелюбезни (верни обаче) забележки по адрес на тялото му всеки път, когато минеше покрай тях.

— Хей, хитрецо, да не гониш автобуса? — викаше Руфио и отвсякъде избухваше кикот.

— В тази торба трябва да сте поне двама! — изреваваше друг.

Питър продължаваше и се опитваше да не им обръща внимание, доколкото е възможно. Знаеше, че е смешен, и продължаваше само защото не знаеше какво друго да направи. Ако съществуваше и най-малък шанс Менче да е права, че това е начинът да освободи Джек и Маги от капитан Хук…

Той за миг затвори очи, за да прогони чувството, после се запрепъва към есента и хлъзгавия килим от листа, където винаги падаше поне веднъж, после към зимата с нейните любопитни пингвини и после пак пролетта, пак и пак, и пак.

Когато най-сетне му позволиха да спре да тича, беше някъде по средата между пролетта, лятото и пълното изтощение. Менче не разрешаваше почивка и бодро го поведе към самоделните спортни съоръжения, които изгубените момчета бяха построили. Старите дрехи на Питър бяха вече дрипи — и официалната му риза, и останките от смокинга. Жилетката съвсем я нямаше. Обувките му бяха ожулени и прашни.

Менче посочи първия уред — дъска, завързана с въже, на която в една кошница седяха изгубени момчета. Отначало започна с Дребосъка и Ключалко като най-леки, после ги заместиха по-тежки. Когато килограмите не стигаха, добавяха камъни. Питър успяваше да дръпне дъската надолу просто поради наднорменото си тегло, а не поради силата на мускулите си. След десетина опита го освободиха.

Преместиха го на упражнение за краката — въже, завързано за една дъска и за глезените му, бе опънато над лицето му до кичур отровен бръшлян, по думите на изгубените момчета. Ако свалеше краката си, щеше да се случи очевидното. Питър ръмжеше и се напрягаше, мускулите на стомаха му се превърнаха във вода, а лицето му потъна в пот. Накрая отровният бръшлян щеше да падне на лицето му, ако Бъчонко не бе хванал въжето миг преди той да рухне.

Питър се претърколи задъхан. Унило погледна нагоре към свитата си.

— Знам, че съвсем не съм във форма. Знам, че съм стар и дебел. Знам, че наближавам четиридесетте. Приемам всичко това. Приемам, че съм смъртен. Но как цялата тази работа ще ми помогне да си върна децата?

Джобчо се наведе, сякаш изследваше някакъв екземпляр под микроскоп, широката му шапка бе килната над едното око.

— Единственият начин да си дете е да изглеждаш като дете — отговори той тържествено.

После пак изправиха Питър на крака, заведоха го при един огромен дънер и го проснаха върху него, без да се церемонят. Свалиха по-голямата част от малкото му останали дрехи. Заобиколен от изгубени момчета, той отново си спомни „Повелителят на мухите“, но се оказа, че те са намислили нещо много по-лошо. Скупчиха се около него и го заудряха с юмруци и длани в някакъв хаотичен масаж, натискаха и мачкаха отпуснатата му плът и омекналите му мускули, съживявайки цялата болка, която бе трупал й се бе мъчил да забрави през всичките тези часове. Свършиха с едната страна, обърнаха го на другата и продължиха, като пееха и си подвикваха. Питър беше сигурен, че ще умре. Дори тайничко му се прииска.

„Изобщо няма да подейства — помисли си мрачно. — Невъзможно е!“

Руфио се приближи и злобно ощипа корема му.

— Фалшивият Пан май не се е лишавал от храна напоследък, а? — подигра се той.

Масажът свърши, изгубените момчета го вдигнаха така, както някой би вдигнал юфка, и огледаха произведението си.

— Има напредък — рече Бъчонко, сложил ръце на кръста си. Широка усмивка изгря на грубичкото му топчесто лице.

— Все още не изглежда както трябва — намръщи се Не Питай.

Джобчо, Ключалко, Асото и Сънливко дойдоха по-близо. После Дребосъка се промъкна, протегна ръка и оскуба кичур косми от гърдите на Питър. Изгубените момчета се спогледаха. В очите им блесна веселие. Сънливко се зачеса като горила и всички се разсмяха.

След миг Не Питай донесе купа със сапунена пяна. След него вървеше Асото с килнат цилиндър и с много голям, много остър нож в ръка. Питър се ококори. Той заотстъпва от дънера и се опита да побегне, но момчетата го хванаха и го притиснаха към земята. След като ръцете и краката му бяха здраво завързани, Питър реши, че всяко по-нататъшно въртене ще има обратен ефект, и затова лежеше съвсем кротко, докато Асото внимателно обръсна всички косми по тялото му — на гърдите и на гърба, по двата крака и двете ръце. Косъмче не остана.

Само по гащета, Питър стоеше и се взираше изумен в розовото си гладко тяло. Реши, че космите са скривали доста плът. Сега изглеждаше още по-дебел.

Изгубените момчета го оглеждаха критично, някои одобрително кимаха. Руфио пак се появи. Наблюдаваше, без да коментира. Менче прелиташе насам-натам, за да го оцени от различни ъгли.

Изведнъж Джобчо зашепна нещо на другите изгубени момчета. Питър знаеше от опит какво означава това и потърси пролука в редиците им. Но те пак се нахвърлиха върху него и го надвиха. Боядисаха, го като за боен поход — на ивици, завъртулки и странни знаци в най-крещящите цветове, за да заприлича на тях колкото е възможно повече, да прикрият последните следи от това кой и какъв е бил, преди да дойде при тях, и за да се опитат да намерят Пан, скрит някъде в него.

Когато свършиха, пак отстъпиха назад. За миг всички мълчаха. После Джобчо каза тихо:

— Трябва да видим дали още можеш да летиш, Питър.

Отново запяха и затанцуваха. Тържествено го преведоха през поляната и после по-нататък, през пролетта и зимата, до една скала. Почти на ръба и имаше огромна прашка, направена от дърво и въжета, с кожена торба, в която незабавно го сложиха.

— Чакайте, не, няма да стане! — запротестира Питър, ококорен от страх.

Джобчо и Асото отидоха до ръба на скалата и надникнаха надолу. Там, край гигантска кална локва, стоеше едно изгубено момче и държеше изрязан силует на Питър. Асото внимателно напъха русата си коса под цилиндъра, вдигна далекогледа си и изкрещя някакво число на Джобчо, който го отбеляза на малка черна дъска. Последва припряно обсъждане и се стигна до някакво споразумение. Асото вдигна ръка и даде сигнал.

Питър чу, че се завърта ръчка, и усети торбата да се изтегля назад в тежкия чатал на прашката. Ремъкът на катапулта бавно се опъваше. Ръчката продължаваше да се върти. „Скръц, скръц, скръц.“

Питър бе онемял. Едва дишаше. Бе парализиран от страх. Наистина ли щяха да направят това? Не можеше да повярва! Та това бе нелепо! Бе невероятно опасно!

До него се появи Менче, разхождаше се в ритъма на скърцането на ръчката и го оглеждаше критично.

— Имаш нужда само от една щастлива мисъл, Питър.

Само една, и тя ще те научи да летиш.

Питър преглътна.

— Извади ме оттук, Менче.

— Една щастлива мисъл — настояваше тя!

— Ако се измъкна от тази прашка, ще бъда много щастлив! Ще бъда направо блажен!

Долу, където бяха измерили изрязания силует, група изгубени момчета слагаха огромна мрежа. „Представят си, че са в цирка“ помисли си Питър ужасен.

— Мисли, Питър — подканяше го Менче и все още го следваше назад в торбата. — Опитай се.

Питър се замисли, вече отчаян.

— Чакай! Сетих се за една!

Менче подскочи развълнувано.

— Знаех си, че можеш да го направиш! Каква е?

— Миналия февруари акциите скочиха с двеста пункта.

Менче го зяпна.

— Какви акции? За какво говориш?

Главата на Питър трескаво подскачаше.

— Не, ти си права — не ми достигаха инвестиции. Чакай да помисля. Сетих се! Тази ще полети! — Сам се стресна от думите си. — Специалните придобивки!

Менче отметна глава назад.

— Може би това са прекрасни, сладки кръгли пасти с шоколадова глазура?

Питър беззвучно се засмя.

— Говоря за телефона с пет линии в суперлимузината, за запазените билети за всеки мач, за всяка театрална постановка, за реактивните самолети на корпорацията с автоматично получавано разрешение за излитане и за кацане…

Менче вдигна ръце, за да го накара да млъкне.

— Това не е правилната посока, Питър. Слушай, това може да помогне. Аз ще изброявам разни неща, може да ти хрумне нещо. Затваряй си очите и си ги представяй.

Питър с радост затвори очи.

— Добре, готов съм. Побързай!

Менче прелетя по-наблизо.

— Кученца.

Питър се намръщи.

— Опитват се да се самоубиват под краката ти.

— Захарен памук.

— Отвратителна розова лепкавост, която ти омазва целите ръце и причинява кариес.

— Сняг.

— Ужасно — става на киша и разваля гланца на колата ти. — Гласът на Питър премина в хленч. — Не съм щастлив!

Менче започна да се ядосва.

— Щастлив ли си през пролетта?

Питър сви устни.

— Данъци.

— Лятото?

— Комари.

— Какво ще кажеш за плуването?

— Хлор.

— Криеницата?

Питър се поколеба.

— Какво е това?

— Коледа?

— Подаръци, сметки, кредитни карти. Не съм щастлив!

— Препускане нагоре-надолу?

— Житейски факт. Случва се през цялото време, ако играеш на борсата. Просто трябва да свикнеш.

— Сладолед? — Менче вече се отчайваше.

— Топи се на дивана вместо в ръцете ти.

Менче избухна.

Питър, нищо не те прави щастлив!

Лицето на Питър бе съсредоточено.

— Не, това просто не е вярно. Чакай да си помисля, сега ще се сетя. Една минутка. Колко време ми остава?

— Времето ти свърши — пошепна Руфио в ухото му.

Питър отвори очи. Руфио се извисяваше над него — разкрачен, скръстил ръце, покатерил се върху чатала на прашката. Почти като чрез вълшебство се появи мечът на Пан и сряза опънатото въже. Прашката катапултира Питър към небето. Той отчаяно се опитваше да полети, диво размахваше ръце и крака, виеше в отчаяние и ужас. Долу изгубените момчета викаха и скачаха, някои държаха плакати с написани думи като КОНЧЕТА, БОНБОНИ, БРЪМБАРИ и МОНЕТИ. Но те не значеха нищо за Питър. Той като че ли се задържа дълго в небето. Очите на момчетата с надежда следяха напредването му. И Менче гледаше заедно с тях, надничаше между пръстите, с които бе закрила лицето си. Сърцето и лудо биеше, а крилцата й потрепваха.

„Само една щастлива мисъл!“

Но нямаше да стане този ден. Питър полетя надолу, уплашен рухна върху предпазната мрежа. Дробовете му изпуснаха въздуха със свистене, тялото му подскачаше като носен от вятъра балон. Менче долетя до него, следвана от малобройната групичка изгубени момчета, които все още бяха в неговия лагер.

Останалите колебливо се обърнаха към Руфио.

Руфио вдигна меча си.

— Аз съм по̀ мъж от Пан — и два пъти по̀ момче! Да видим сега кой е с мен?

Те се спуснаха към него с викове:

— Руфио, Руфио, Руфио!

Той размаха високо меча в знак на победа и ги отведе от скалата. След няколко секунди вече ги нямаше — връщаха се при нивга-дървото.

Питър седеше зашеметен. Менче и седемте изгубени момчета го гледаха тъжно:

— Имаше една сделка с „Проктър енд Гембъл“ — несигурно каза той. — Тя ме направи щастлив.

Това като че ли не направи особено впечатление на никого.