Айра Левин
Кулата на ужасите (1)

Глава първа

Не можеше да се отрече, че понеделникът започна добре — Хофманови пак се въргаляха в леглото, доктор Палм говореше по телефона със самоубийствено настроен бивш пациент, чистачката на семейство Коул се самообслужваше с един от вибраторите им, Лесли и Фил имаха среща в перачницата, а малко след това стана още по-интересно. Макевой влезе във фоайето с жена, силно напомняща Теа Маршъл — същото заоблено лице, същата черна коса. Без съмнение идваше да огледа апартамент двайсет Б, ремонтиран миналата седмица.

Наблюдаваше ги как се качват с асансьор две. Имаше пищна фигура — висока, с предизвикателен бюст. Носеше елегантен, средно тъмен костюм. Хвърли бегъл поглед в неговата посока, застанала с ръка върху чантата с дълга, окачена на рамото дръжка, и се загледа в Макевой, която дърдореше за централно регулираната климатична инсталация и супермодерната кухня. Трийсет и пет — трийсет и шест годишна. Подчертана прилика.

Включи големите монитори и ги настрои на хола и спалнята на двайсет Б. Видя я как влиза в антрето и минава през празния хол. Токчетата й потропваха по паркета.

Тя застана до прозореца и се загледа в ниските сгради от другата страна на Медисън, с което му даде възможност да я одобри и в гръб.

— Прекрасен изглед — възхити се тя.

В мелодичния й гърлен глас долови ехо от тембъра на Теа Маршъл.

Не успя да забележи халка, но вероятно беше женена или живееше с някого. Готов беше да я приеме независимо от всичко, стига, разбира се, да наемеше апартамента. Стисна палци.

Тя се извърна от прозореца, хвърли поглед наоколо и се усмихна. Вдигна лице. Спря в средата на стаята и се взря право в него. Теа Маршъл го гледаше в очите. Сърцето му запрескача и остана без дъх.

— Какъв необикновен полилей.

Плоската стъклена чиния на тавана беше оформена в изящните очертания на стила „Ар Деко“. От хромирания й център я наблюдаваше мъничката Кей, обърната надолу с главата, облечена в малиновочервен костюм.

— Нали — обади се госпожа Макевой и застана до нея. — В цялата сграда са такива. Тук парите не се пестят. Според първоначалния план апартаментите трябваше да са частни. Като претеглите всички доводи, ще видите, че условията са изгодни.

Наемът беше висок, но не непосилен. Върна се на прага на антрето, обърна се и заоглежда стаята — прясно боядисани в бяло стени, размери десет на единайсет, огромен прозорец, паркет, барче с преход към кухнята… Ако и другите помещения бяха с паркет, трябваше да вземе решение веднага, без много да му мисли. Но искаше ли всъщност да се махне от Банк Стрийт? Да преживее цялата суматоха на едно местене…

Отиде в антрето.

Кухнята беше угледна — бежова ламперия, неръждаема стомана, кокетно оформени квадрати. Под шкафовете имаше флуоресцентни лампи. Масата за готвене бе достатъчно голяма.

Банята изглеждаше претенциозна, но приятна. Стените и тавана бяха облицовани с черно стъкло, крановете — хромирани, имаше голяма вана и отделна кабина с душ. До шкафчето над умивалника светеха тръбни лампи, таванът беше увенчан с още една чиния „Ар Деко“, по-малка от онази в хола.

Спалнята в дъното на антрето беше голяма почти колкото хола, и тя прясно боядисана в бяло, с вградени дрешници на цялата лява стена. Срещу вратата грееше още един огромен прозорец, разкриващ поредната главозамайваща гледка — част от парка с пожълтелите дървета, късче от езерото, покрива на готическата постройка на Пето Авеню. Дясната стена беше предостатъчна за бюрото, а, разбира се, срещу прозореца, с лице към него, беше мястото на леглото. Въздъхна към обърнатия си образ в полилея на тавана и се извърна към госпожа Макевой, застинала в очакване до вратата.

— Това е първият апартамент, който разглеждам.

— По-хубав няма да намерите — усмихна се доверително госпожа Макевой. — Не бих го изпуснала за нищо на света.

Върнаха се в антрето. Госпожа Макевой отвори вградения шкаф за спално бельо.

Разгледа всичко още веднъж, без да спира да мисли за високите тавани и истинската камина в изискания си апартамент на Банк Стрийт. За рокклуба на ъгъла, за хлебарките в кухнята, за двете години с Джеф и за шестте години с Алекс.

— Ще го наема — заяви тя.

Госпожа Макевой се усмихна окуражително.

— Елате в канцеларията ми. Ще попълните формуляра, а аз веднага ще направя всичко необходимо.

* * *

Докато чакаше обаждането на Едгар, просто не можеше да си намери място, а той се накани да позвъни едва в сряда късно следобед.

— Здравей, Едгар. — Изключи двата големи монитора, без да спира да говори. — Как си?

— Горе-долу. А ти?

— Добре съм.

— Изпратих ти отчета за септември. Мисля, че ако прецениш правилно поведението на пазара, ще останеш доволен. По въпроса за сградата казах на Мийлс да поговори още веднъж с Дмитри за фоайето.

— Посъветвай го да опита на руски. Онова парче мрамор още е там. Тоест онези две парчета.

— Сигурен съм, че новият мрамор е поръчан. Ще проверя и ще ти се обадя. Госпожа Макевой е намерила кандидатка за двайсет Б. Казах ли ти, че е свободен?

— Да.

— Името й е Кей Норис. Трийсет и девет годишна, разведена. Главен редактор в издателство „Дайадъм“, вероятно тиха и кротка. Персоналната справка и препоръките й са отлични. Госпожа Макевой твърди, че е привлекателна. Има котка.

— Кей име ли е или инициал?

— Име.

— Кей Норис.

— Да.

Докато я въвеждаше в компютъра рече:

— Звучи идеално. Предупреди Мийлс да вземе мерки всички да я обграждат с особено внимание.

— Добре. Засега няма друго…

— Тогава не те задържам.

Затвори телефона. Подчерта името: КЕЙ НОРИС. На трийсет и девет години. Изглеждаше по-млада.

Теа Маршъл умря на четирийсет. Въздъхна.

Включи големите монитори — първият в хола, вторият — в спалнята й, точно както в понеделник сутринта. Спалнята блестеше от ярките слънчеви лъчи, които струяха през оголения прозорец. Намали яркостта. Увеличи я малко в хола. Втренчи се в двете празни стаи на мониторите близнаци, без да сваля ръце от пулта за управление. Изображенията се разгърнаха като огромни, синьо-бели, леко потрепващи криле.

В четвъртък вечерта се обади на Алекс и му каза да дойде да си прибере книгите.

— За Бога, Кей, знам, че ставам досаден, но сега, в началото на семестъра, моментът е съвсем неподходящ. Ще трябва да ги задържиш още няколко месеца.

— Съжалявам, но не мога. Следващата седмица се изнасям. Или ще си ги вземеш, или ще ги оставя отвън. Бог знае защо, загубих интерес към средновековната архитектура.

Не беше чул за разрива й с Джеф. В гласа му прозвуча неподправено съчувствие.

— Добре, че се изнасяш. Чудесна идея. Ще започнеш всичко начисто. Намери ли нещо подходящо?

Разказа му.

— И е на предпоследния етаж. От хола се вижда Ийст Ривър, а от спалнята — част от Сентръл Парк. Светлината просто блика. Кварталът е хубав, с добре поддържани ниски стари къщи, а музеят „Купър-Хюит“ е на съседната улица.

— Медисън… тринайсет… нула нула… — Прозвучаха замислените нотки, с които винаги я оборваше. — Не е ли един стъклен и доста… тесен небостъргач?

Пое дъх и отговори:

— Да.

— Кей, миналата зима там асансьорът премаза човек. Не помниш ли? Домоуправителят. Сградата е построена само преди няколко години, а вече е известна с три-четири смъртни случая. Тогава си помислих: „Жалко, че в номера й има тринайсет, това само подхранва суеверията.“ Така започваха и новините по телевизията: „Тринайсет нула нула е нещастният номер на Медисън Авеню“, или нещо подобно. Разбира се, ти си…

— Алекс — прекъсна го тя, — знам всичко това. Защо смяташ, че съм суеверна? И защо непременно трябва за всичко да ти давам обяснения?

— Тъкмо това исках да кажа и аз. Разбира се, че не си суеверна, но все пак реших, че трябва да знаеш, ако още не си чула.

— Книгите, Алекс — натърти тя.

Договориха се да мине да ги опакова в неделя следобед и да си ги вземе през седмицата. Пожелаха си довиждане и затвориха телефона.

Вечният покровител. Не, не и не.

Естествено, злополуката с домоуправителя си беше чиста трагедия, но не правеше апартамента по-малко хубав. Нямаше да допусне Алекс и някакъв скапан телевизионен говорител да я вкиснат. Три-четири смъртни случая за повече от три години не бяха нещо изключително. По два апартамента на етаж — общо четирийсет. В повечето вероятно живееха по двама души — значи около шейсет-седемдесет човека. Без да се броят напусналите и персоналът.

Фелис се отърка о глезена й. Вдигна я, гушна я на рамото си и поглади пухкавата рижа козина.

— Фелис, миличка, да знаеш само каква изненада те чака! Цял нов свят. Бедничката, няма да можеш да си играеш с хлебарките. Поне така се надявам. Човек никога не знае.