Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Полтъргайст (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Poltergeist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2015 г.)

Издание:

Джеймс Кан. Полтъргайст

Американска, първо издание

Превод: Мариана Ганева, Георги Апостолов

Дадена за набор на: 17.IX.1992 г.

Излязла от печат на: 19.X.1992 г.

Формат: 56/83

Печатни коли: 14,5

Печат: ДФ „Балканпрес“

Издателство Зодиак-ВН

История

  1. — Добавяне

В някои неща трябва да вярваш, за да видиш.

Ралф Ходжсън

Глава I

… над земята на свободните

и домовете на храбрите.

„Вие гледате телевизионен канал «Куеста Верде Телевижън». Програмата ни за днес завърши. Можете да ни гледате отново в шест и трийсет с информация за трафика, а дотогава ви желаем приятно прекарване на утринните часове.“

Американският флаг рязко изчезна от екрана и моментално бе сменен от съскането на електронните снежинки, хвърлящи свръхестествена синкава светлина на стаята. Стив Фрийлинг спеше дълбоко в креслото си на 15 фута от телевизора. По пода около него бяха разхвърляни карти на земни участъци и парцели, а коленете му бяха затрупани с договори за аренда. Ако се изключи шумът от телевизора, къщата бе тъмна и тиха.

В голямата спалня на втория етаж откъм фасадата жената на Стив — Дайан — беше прегърнала кротко възглавницата, несмущавана от сънища или съмнения. Дантелените пердета пред отворения прозорец се полюляваха от лекото дихание на нощта. Навън бе есен и във въздуха витаеше сянката на настъпващата зима.

До спалнята на Дайан се намираше стаята на Дейна. Дейна беше на петнайсет години, симпатична и тъмнокоса. Тя похъркваше, а едната й ръка беше отпусната върху личния й телефон. Купчина джинси край леглото, куп тетрадки върху стола, дневник, изправен върху несесера.

До спалнята на стопанина беше детската стая. Седемгодишният Роби спеше неспокойно, стиснал лапата на плюшеното си мече. Подът бе обсипан с играчки, дрехи, моливи и други подобни неща — жизнерадостният безпорядък на най-малките. Палячо от плат седеше наклонен на една страна в люлеещия се стол. В другия край на стаята, в легло сполучлива имитация на койка, спеше петгодишната сестричка на Роби — Керъл Ан. Няколко минути след два и трийсет през нощта Керъл Ан отвори очи.

Тя седна безшумно в леглото, провеси крачката си до пода, прошляпа навън от стаята и по коридора до стълбището. Очите й бяха отворени, но нямаха никакъв израз. С еднакъв успех погледът й можеше да бъде насочен както навън, така и навътре. Малките й крачка я понесоха внимателно надолу по стъпалата в мрака, покрай входната врата и до стаята, където баща й се бе отпуснал в креслото си.

Телевизорът изпълваше стаята със специфичното си излъчване, наполовина синьо, наполовина бяло и несекващата му дълга въздишка очакваше началото на сутрешното предаване. Керъл Ан се движеше, като че ли не виждаше заспалия си баща. Тя мина покрай него, без да променя посоката на погледа си, приближи се до окото на телевизора, взря се в неговата дълбочина, докосна лицето му с малката си ръчичка.

— Здрасти — прошепна тя. — Кой си ти?

На горния етаж Дайан се изправи рязко. Тя изведнъж почувства студ и широко отвори очи. Стив не беше до нея. Тя бързо стана, наметна халата си, затвори прозореца и изтича надолу. В момента, в който влезе, Стив се събуди, разсипвайки документите по пода. Те се спогледаха, а после насочиха погледи към Керъл Ан.

Носът на малкото момиченце бе прилепен към изпълнената със статично електричество лъчева тръба, погледът й следеше танцуващите светлинки, като че ли те подаваха тайни сигнали, видими само за нейните очи.

— Къде си? — пропя тя. — Ела по-наблизо, искам да те видя!

Дайан се вгледа тъжно в дъщеря си и потрепери.

 

 

Районът Куеста Верде се намираше на шейсет и седем мили североизточно от Сан Клементе и обхващаше над триста акра земни парцели. Разбира се, той не бе още съвсем благоустроен. Жителите бяха нови, но благонадеждни и той бързо щеше да се развие.

Стив Фрийлинг играеше важна роля в това развитие. Неговото семейство първо се засели в Куеста Верде, още когато Роби беше бебе. Първо се засели, първо засади трева. В началото земята беше безплодна — хълмиста местност, обрасла главно с треволяк. Те обаче прокараха водопровод, засадиха храстчета и фиданки и пуснаха корени. Истински крайградски пионери.

Стив бе и търговски агент номер едно за целия район. За него бе лесно — той вярваше в това място, вярваше в този начин на живот. Имаше свой дом върху парче земя, имаше семейство, работа, бъдеще. Имаше мечта. Той беше доволен от целия свят.

Ето това бе неговата мечта — в този ноемврийски неделен следобед, както и всяка друга неделя, тя го заобикаляше като сладък сън.

Емерсън, съседът, косеше ливадата си; жената на Емерсън — Елен — лежеше по гръб върху плажната скара и разтриваше кокосово масло по бедрата си; Делани, съседът от другата страна, наместваше стола си на верандата и се готвеше да наблюдава как отборът „Ремс“ ще размаже по целия екран „Рейдърс“; трима юноши играеха на фризби в средата на улицата, а златната хрътка на Стив — Е. Бъз — преследваше от един играч към друг пластмасовата чиния; пушек от скарите премрежваше слънцето и прозрачният въздух излъчваше свежест.

Стив несъзнателно обхвана всичко това с един поглед, докато подрязваше розите си — неделята бе денят, в който той се грижеше за градината — и усети преливащо чувство на благополучие. Знаеше за себе си какво представлява, знаеше какво представлява животът. Разполагаше с всичко.

На трийсет и седем години той бе едър и красив мъж, може дори да се каже здравеняк, макар че бе започнал да пуска добре подхранвано американско коремче и линията на косата му се бе качила по челото по-високо, отколкото би му се искало. Имаше болнаво коляно — спомен от участието му в университетския бейзболен отбор. Само преди седмица лекарят му бе казал, че режимът му на хранене е направо ужасен. Стив му отговори, че в това няма нищо странно, тъй като и Дайан е също ужасна готвачка. В този момент Дайан го бе ритнала под масата с шеговит, но изненадващ гняв, като случайно улучи болното му коляно. Той накуцваше вече цяла седмица, понякога с театрално преувеличение, когато присъстваше и Дайан, но това бе само закачка и тя го знаеше. Защото Стив бе най-добрият от всички мъже и дълбоко обичаше семейството си.

Дайан сега го зърна от прозореца на спалнята, щом се изправи. Извика му да не подрязва розите много ниско, но той не я чу поради шума от косачката на Емерсън. Тя реши, че не си струва да вика по-силно. Затова замълча, погледа го за миг и се върна към домашната работа.

Колкото Стив беше едър, толкова Дайан бе крехка. Тънка, червеникавокестенява коса, деликатни пръсти — дори ръцете й изглеждаха крехки. Тя обаче бе определено по-упоритата от двамата. В един миг лицето й можеше да се налее с кръв, очите й — да се втренчат, излъчвайки воля и плам, и тогава нищо не можеше да я отклони от целта. Стив никога не се опитваше да се противопостави на тази сила.

Тя свърши със спалнята и се премести в детската стая, като тихо си тананикаше. Този следобед предстоеше празненството за осмия рожден ден на Роби. Трябваше да подготви цялата къща за предстоящото нападение. Оправи леглата, прибра разхвърляните по пода играчки, изправи палячото на Роби в люлеещия се стол, събра разхвърляните дрехи и тръгна да нахрани дългоопашатия папагал. Намери птичката мъртва на дъното на клетката.

— О, Туити, бедният ми малък Туити — каза тя на малкото създание, полураздразнена, полупечална.

Отвори клетката, извади птичето, занесе го в банята и с церемониален жест го вдигна над отворената тоалетна.

— Съвсем като при викингите — Туити — предаден на морето!

— Какво правиш с Туити? — запита любопитно Керъл Ан.

Тя стоеше на вратата и наблюдаваше майка си.

— Ах, сладката ми, не те видях. Ела тук.

Керъл Ан пристъпи към майка си до тоалетната чиния. Дайан изпитваше особена любов към най-малкото си дете тя бе умна не за годините си и беше така наивно безстрашна към живота, че можеше да й се завиди.

— Туин е мъртъв, сладката ми. Умрял е тази сутрин.

— Какво значи това, мамо?

— Това значи, че сякаш е заспал — ето така. Само че никога няма да се събуди.

— Като дядо ли?

— Да, да, съвсем като дядо.

— Не трябва ли тогава да го погребем? Не мисля, че той обича водата.

Дайан се усмихна:

— Хайде да го погребем в задния двор. Тогава ще можеш да го посещаваш, когато ти стане мъчно за него.

Керъл Ан реши, че този план изглежда добър. Дайан й помогна да намери кутия от пури, пълна с копчета, изпразниха я, после поставиха Туити вътре и тръгнаха една след друга към задния двор почти като в тържествена процесия. Решиха, че най-добре ще се чувства край цъфтящия жасмин, защото ще му мирише на хубаво. Керъл Ан постави в кутията и половин бисквита в случай, че Туити огладнее и го зави с едно от своите чорапчета, за да не му е студено. После добави и моментална снимка на цялото семейство, за да не е самотен, ако се събуди.

— Знам, ти каза, че не се будят — каза Керъл Ан много сериозно, почти тайнствено, — но той може и да се събуди.

— Може би — съгласи се Дайан.

Тя погледна детето с нескрита любов и го целуна по челото.

Редуваха се да копаят меката черна пръст с лопатката за пясък на Керъл Ан. Когато дълбочината достигна един фут, сложиха вътре кутията и я засипаха.

 

 

Роби наблюдаваше този ритуал от стария дъб, разклонил се пред прозореца на стаята му. Това бе едно от малкото стари дървета в околността, но повече нямаше да старее — беше почти мъртво. Изкривено, черно и огромно, само с няколко зелени клончета, все още растящи близо до върха. Стив все се канеше, да го отсече, но така и не намери време. Затова пък Роби го бе приспособил за собствените си нужди и, както е при всяко уважаващо себе си седемгодишно момче, важно място сред тези нужди заемаше катеренето.

Всъщност той бе създал доста сложни взаимоотношения с гигантския дъб. Той му разкриваше тайните на земята, разказваше му приключения с пирати. Понякога дървото криеше и тайна врата към подземен град. Друг път пък бе огромен бог-чудовище — с мощни, загорели ръце, очакващ да бъде освободен от магията и само Роби знаеше думите, с които да го направи. Дървото почти винаги четеше мислите на Роби. Понякога тези мисли го ядосваха, друг път те се смееха заедно.

В по-редки случаи, както и сега, дървото бе оживялата мечта на чуждоземен кораб, който плуваше бавно над земята. Роби седеше сред гарвановото гнездо, образувано от най-високите клони и виждаше пътя напред и разиграващите се долу драми.

В предния двор се виждаше баща му, който стъпваше тежко, по бащински. Това беше добре. Зад къщата мама и Керъл Ан заравяха някаква кутия в най-отдалечения ъгъл. Щеше да пита Керъл Ан за нея по-късно — вероятно поднасяха дар на хората-растения или пък криеха нещо, което не искаха татко да види, или пък в кутията имаше съкровище. Щеше да пита Керъл Ан по-късно.

На верандата виждаше по-голямата си сестра Дейна, седнала на пода с две от приятелките си. Те разглеждаха списание със снимки на известни певци, хихикаха и си шепнеха, правеха с ръце жестове, каквито той знаеше, че не трябва да се правят. Не можеше да разбере какво толкова интересно намират в тези списания. Дейна направо побесняваше, когато я питаше за това.

В съседния двор видя как Бил Мун запали фитила на новогодишна бомбичка в кофата за смет на Мърфи и избяга зад оградата. Всичко замря за миг в момента на експлозията, след това се върна към размерения си ход. Мърфи изтича навън, но само поклати глава и се прибра обратно.

Бил Мун щеше да дойде на тържеството на Роби този следобед и можеха тайно да се посмеят за това неописуемия израз на лицето на стария Мърфи, страхотния начин, по който отекна бомбичката в кофата за смет, съвсем като граната М-80… и само Бил и Роби щяха да знаят, че го е направил Бил. Роби се усмихна като астронавт, опознал всички тайни на Вселената.

През три парцела, на върха на най-близкия хълм, двама хлапаци започнаха състезание със скейтбордове — отдалеч движенията им изглеждаха забавени. Роби насочи поглед още малко по-нагоре и се взря отвъд тях, към хоризонта. Черни облаци затъмняваха небето. Те изглеждаха студени.

Задаваше се буря.

 

 

След два часа Дайан беше подготвила почти всичко за тържеството — гирлянди от разтегателна хартия, магаре без опашка на стената, пакетчета с подаръци на масата в столовата и тортата със свещичките в центъра. Дейна и нейните приятелки бяха свикани да участват в украсяването. В началото това бе посрещнато със силни протести отстрана на Дейна. Нейните приятелки обаче се съгласиха лесно (това не беше тържеството на техния брат, в края на краищата) и на Дейна не й оставаше нищо друго, освен с мъченически вид да окачва гирляндите.

Роби се приготви бързо — изкъпан, сресан, с чисти дрехи, така че можеше да използва оставащото време, за да дооправи всичко — да остави точно тези играчки, които бяха нужни, а останалите да скрие. Той проведе шепнешком спешни преговори с майка си, като обясни, че на Керъл Ан ще й бъде разрешено да се присъедини към тържеството само ако Роби получи уверения, че тя няма през цялото време да преследва навсякъде Бил Мун и да му досажда. Дайан му обеща.

Не мина много време и гостите за тържеството започнаха да пристигат — някои сами, други бяха доведени от родителите си, всички спретнати и сресани, носещи подаръци, увити в ярка хартия. Някои от родителите останаха, за да помогнат на Дайан да контролира хаоса, а някои татковци — за да гледат по телевизията футболния мач.

Мачът бе навлязъл в първата четвъртина, когато тържеството започна и някои сърдити бащи бяха принудени да пропуснат едно-две важни разигравания, за да превозят участниците в пиршеството. Последен пристигна бащата на Джим Шоу, който носеше два картона „Майкълоб лайт“ и огромна торба „Начо Доритос“.

— Какво стана? — запита Шоу, докато измъкваше една бира от кафявата книжна торба.

— Щ-ш-ш-т!

— Хейдън затисна топката.

— „Оукланд“ ще избутат „Бар“ от групата.

— Още три! Господи! Водехме по точки, когато тръгнах от вкъщи, а сега трябва да ги догонваме.

— Ш-ш-ш-т!

В съседната стая шумът от рождения ден се усилваше в геометрична прогресия. „Забоди опашката на магарето“ и „Щипка в бутилката“ наложиха подходящ тон на лудешкото буйство, а първите сълзи се проляха едва при играта на столове. — Керъл Ан се разплака, когато бе оставена без място от Роби при третата обиколка.

Дайан видя в това признак, че възбудата е достигнала критична точка и активността трябва малко да се укроти. И така, тя изпрати всички да търсят Златното Съкровище. Всеки получи свой секретен ключ и бе оставен да действа на свобода навсякъде по долния етаж с изключение на татковия кабинет. Множество малки съкровища и една голяма награда. Всички охкаха и ахкаха, докато се раздаваха ключовете и търсенето започна.

Керъл Ан не можеше да стигне до ключалките и затова бе обявена за Специален Помощник на мама в кухнята, за което получи своята специална награда — комплект „Чичо Доктор“ със стетоскоп, лъжичка за натискане на езика, термометър, бяла шапка и бележник. През следващите петнайсет минути тя преслуша сърцето на Дайан и на другите майки, докато от всички ъгълчета на долния етаж се носеше едва доловимото шумолене на търсачите на съкровища, раздирано от време на време от откривателски писък.

На Керъл Ан обаче скоро й доскуча. Тя незабелязано се шмугна в кабинета, където вървеше другият празник и седна на коленете на Стив.

— Тати, искаш ли да ти разкажа какво сънувах?

— Не сега, миличко, татко гледа мача.

— Какво си мисли, че прави тоя Хейдън? — разгневи се Шоу.

— Бие масло.

Това звучеше скучно. Керъл Ан излезе с провесения стетоскоп и се запъти нагоре да види дали Дейна иска да си играе.

В кабинета играта започна наистина да се разгорещява.

— Виж само спринта на Денард! — възхити се Стив.

— Лестър Хейс! Проклетият Лестър Хейс е там! Там е! Там…

Без никаква причина каналът се превключи от само себе си на „Мистър Роджърс“. Запалянковците наскачаха изненадани и объркани. Стив изтича до задния прозорец и извика:

— Тътхил, магаре такова!

— Превключи го! Бързо! — замоли се Шоу обезумял.

— Извинявайте, момчета — промърмори Стив, докато се насочваше към телевизора. — Когато съседът използва дистанционното си… то е на същата честота като моето.

Той превключи ръчно на канала с футбола. Дайан влезе с мрачен вид.

— Е, кое магаре говори такива неща пред двайсет деца?

Вежливо й обърнаха внимание с едно око, докато с другото всички продължаваха да следят играта.

— Но Тътхил… — започна да протестира Стив.

Дайан величествено излезе — бе свършила това, което беше нужно.

След секунда отново пропя мистър Роджърс. Всички изстенаха. Шоу направо закърши ръце. Стив закрачи с решителен вид към прозореца, насочи дистанционното управление и натисна бутона. От другата страна на двора далечен глас изрева сърдито:

— Недей започва, Фрийлинг!

Стив дръпна рязко плъзгащата се врата към страничното дворче и извика над оградата към изправилия се пред черния вход на къщата отзад мъж:

— Ние тук гледаме мач, Тътхил!

— Моите деца искат да гледат „Мистър Роджърс“ — провикна се в отговор Тътхил.

— Не ме интересува какво гледате, стига да ми спестите тези номера!

— Премести си телевизора! — прозвуча гласът на Тътхил, преди той да захлопне задната врата.

— Премести си ти твоя!

„Мистър Роджърс“ се включи отново точно в момента, когато Стив се върна в кабинета. Събралите се застенаха. Шоу захвърли няколко „Доритос“. Стив гневно се прицели и отново натисна дистанционното. Откъм Тътхилови се дочу едно приглушено „Дявол да го вземе!“

През това време Керъл Ан изкачи стълбите и се промъкна в стаята на Дейна. Дейна лежеше по корем на пода и водеше сериозен разговор с Хедър и Сирина.

— Здрасти, Дейна, искаш ли да ти разкажа какво сънувах? — попита Керъл Ан.

— Здрасти, нахалнице. Не точно сега, ние разговаряме.

— Може ли да ти преслушам сърцето?

— Аз нямам сърце, глупачке.

— За какво си говорите?

— За това колко е тъпо тук.

— Не мисля, че е тъпо.

— Това е, защото всичко наоколо е на равнището на петгодишно хлапе — прекрасно, ако си на пет години, нахалничке, но е мъка за големите деца — тя седна и разкопча блузата си. — Добре, преслушай ми сърцето.

Изведнъж в стаята се втурна Роби с ключ в ръка. Дейна загърна блузата си и изпищя:

— Роби! Мамо!

— Господи, я спокойно. Мислех, че съкровището е тук. А това били само твоите вещици — и той побягна навън, защото Дейна го замери с обувката си.

— Хайде да отидем до сладкарницата!

Трите момичета се изправиха и излязоха.

Керъл Ан запристъпва по коридора към стаята на родителите си.

Роби седеше на стъпалата и изучаваше ключа си. „Между дантела и решетката.“ Отначало той помисли, че това означава между окачената на закачалката в дневната стая престилка с дантела и решетката на стената върху отвора за отопление. Но там нямаше нищо. Огледа всичко около грила в кухнята, макар че там нямаше никакви дантели. Тогава се качи до стаята на Дейна, която бе пълна с дантели, но разбира се, нямаше никакви решетки, а там беше досадната Дейна. Сега какво? Бил Мун вече получи наградата си — страхотен лъчев пистолет, който излъчваше червена светлина. Къде ли е това между дантела и решетка?

Скарата за шишчета навън! Там е! Тя е наистина близо до онова дантелено парцалче, което мама изхвърли върху купчината тухли зад къщата. Той скочи, изтича надолу по стълбите, дръпна вратата на страничния вход и изскочи в затревения двор. Някои от децата бяха намерили наградите си и тържествуваха самодоволно в дневната, други все още тършуваха из цялата къща, повдигаха възглавници, надзъртаха под килими, трети се бяха предали и сега или си играеха, или стояха разстроени. Роби стигна до скарата, погледна вътре в нея, зад нея, под нея. Нищо. Отиде до парчето плат върху тухлите, вдигна го, порови между песъчливите, пепеляви тухли, докато… чакай… да, ето там, затиснато между онези три — с възбудата на предстоящото тържествуване той бръкна в дупката, хвана нещото и… отскочи назад с писък. Нещо го бе ухапало.

Погледна ръката си, повече поразен, отколкото каквото и да било друго. Показалецът му беше малко зачервен и още пареше. Вгледа се отново в тъмния предмет сред купчината изправени тухли — какво ли е това? Там… не мръдна ли? Роби взе в дясната си ръка ръжена от скарата, вдигна го над главата си, ритна долния ред тухли и отскочи назад.

Там беше палячото от плат.

Старият, натъпкан с вата палячо, който се зъбеше дяволски, малко прекалено широко. Роби усети, че като го гледа, по гърба му сякаш полазваха мравки. Отстъпи назад.

Това бе непонятно. Нима това беше наградата му? Не може да бъде. Освен това точно преди началото на тържеството палячото беше горе в спалнята. Роби го видя, беше сигурен. Седеше изправен в люлеещия се стол. Сега му се зъбеше, малко странно извърнат, затиснат между две тухли.

За миг на Роби му загракаха зъбите.

Тогава чу, че майка му го вика откъм къщата, обърна се и побягна обратно вкъщи.

Тържеството продължаваше. Бяха раздадени награди дори на тези, които не бяха открили своите собствени. Отварянето на подаръците се състоя на пода в дневната, като възникна само едно сериозно спречкване по повод правото на първо използване на „Скоростно рали Малибу“. Е. Бъз дотича от маратона си по фризби и много лая.

Накрая, главното събитие — тортата, свещичките, песента, духането, хартиените чинии, пластмасовите вилички. Обичайната битка с парчета торта. Точно по време на първите тактически маневри около бомбардировките с торта всички чуха писъците. Идваха от горния етаж.

Когато влязоха, намериха телевизора, включен на снежинки. Керъл Ан седеше пред него, на сантиметри от него и се взираше вътре в него с израз на дива тревога в очите. Тя нищеше необуздано.

Тържеството бързо приключи.

 

 

Сложиха Керъл Ан да си легне. Тя спа дълбоко около час, после се събуди ободрена и спокойна точно навреме за вечеря. Не помнеше нищо за случилото се.

— Подай ми граха — извика Роби през масата.

Той се чувстваше като крал. Това бе неговият ден.

— Подай ми граха, моля — недоволно измърмори баща му.

Стив бе все още ядосан от Тътхил, все още разстроен за Керъл Ан, все още недоволен от „Ремс“.

— Грах, моля, грах, моля, грах, моля, грах, моля…

— Робърт…

— Може ли, моля, да ми подадете граха, моля? — произнесе мило Роби.

Човек можеше да си позволи да бъде и великодушен на рождения си ден.

— Татко, може ли тази вечер да остана да спя у Хедър? — запита Дейна.

— Не, докато не видя, че си свършила с геометрията…

— Е-е, ама това не е честно, аз…

— Животът не е честен. Това е урок, който трябва да се усвои. Всъщност, не можеш да отидеш у Хедър, дори и да си довършиш домашното. Какво ще кажеш?

— Мамо — захленчи Дейна.

— Напиши си по математика и ще видим — уклончиво каза Дайан. — Сега не може ли да имаме малко спокойствие за разнообразие? — в гласа й се долавяха остри нотки.

— Подайте ми спокойствие, моля — пропя Роби.

Последва пауза, после, съвсем неочаквано, всички се разсмяха. Напрежението спадна. Човек можеше да бъде и магьосник на рождения си ден.

Всички се почувстваха още по-добре, след като наистина хапнаха по нещо — цял ден само торта и газирана вода за малките деца и бира и „Доритос“ за големите деца — това не бе допринесло за ничие настроение. Е. Бъз усети, че е време да потършува под масата за остатъци.

При сервирането на второто Дейна разказваше за училище, Дайан говореше възторжено за последната книга по текстилен дизайн, която бе прочела, а Стив се шегуваше дори по повод на Тътхил.

— Този тип сигурно е най-големият досадник, който някога се е раждал. Струва ми се, че той използва дистанционното само за да ме ядосва.

— Как става това, татко — да превключваш каналите толкова далече? Това като някакъв фокус ли е?

— Това е… нещо като радиовълните, Роби. Хората изпращат тези електрически сигнали отдалече, радиото ги приема и ги превръща в музика. И то е същото. Дистанционното управление просто изпраща електросигнал, който минава по електросхемите в телевизора и ги кара да превключат на друг канал. Всичко това е електроника.

— Аз пък си мислех, че електричеството пуска искри.

— Понякога да. Понякога обаче то просто подава сигнали, които минават по въздуха и не се виждат.

— Като духовете ли?

— Нещо такова. Да. Като добрите духове.

— Като Каспър.

— Аз сънувах духове — каза Керъл Ан с широко отворени сини очи.

— Страшни ли бяха, Керъл? — запита Дейна.

— М-м-м, те също бяха добри духове.

— Какво се случи в съня ти, миличко? — подпита я Дайан.

Тя винаги подтикваше децата да й разказват сънищата си. Сънищата са прозорец на душата, казваше майка й и тя още вярваше в това.

— Вървях в парка и тези хора плуваха между дърветата и искаха да си играят с мен, но не можеха да видят къде съм, а аз не им казвах, а те харесаха новата ми рокля, но се страхуваха от грозния човек и аз исках да си тръгна, но започнах да падам.

— Знаеш ли какво казва Фройд за сънищата с падане, мамо? — попита Дейна.

— Не, какво казва?

Дейна само повдигна вежди и пак ги пусна.

— Много интересен сън, сладката ми — каза Стив. — Хората в чаршафи ли бяха облечени, като духовете?

— М-м-м, носеха най-различни смешни дрехи.

— Искаш да кажеш като палячовци?

Роби изведнъж се стресна при тези думи, които му напомниха случката е палячото сред тухлите в задния двор. Той несъзнателно потърка пръста си.

— Не като палячовци — Керъл Ан тръсна глава. — Като картинките в книжката на баба.

Стив смръщи вежди и погледна Дайан.

— Албума на майка ти?

— Да, да — закима Керъл Ан. — Бума.

Дейна се ухили, Роби се плесна с ръка по устата.

— Стига, вие двамата — смъмри ги Дайан и се обърна към Керъл Ан. — Казва се ал-бум, мъничката ми, не бум. Албум.

Дейна размаха мигли.

— Тя просто е проявила библиомания, майко.

— А ти можеш да престанеш да се правиш на по-голяма, отколкото си, ставаш досадна. Можеш също така да прибереш масата.

Дайан струпа две чинии пред по-голямата си дъщеря.

— Да, майко — прибягна Дейна до най-изтънчената си интонация, закрепи четири чинии върху главата си и като се обърна, каза:

— Съвършена стойка, величествена елегантност и грация — и отиде към кухнята, без да изсипе дори едно грахово зърно.

Роби скочи и запристъпва след нея, като се кълчеше смешно.

— Добре, стига толкова. Помогни на сестра си, Роби — каза Стив.

Роби се върна при масата и събра сребърните прибори. Дайан кимна с глава към Керъл Ан:

— Представяш ли си колко са я впечатлили тези стари фотографии. Някои са на прабаба ми и прадядо ми. Може да има дори и на прапрадядовци и баби.

Стив се усмихна на Керъл Ан.

— Това беше много интересно, миличко. И то показва, че духовете също невинаги са страшни.

Керъл Ан кимна, но сега тя беше много по-увлечена от опитите си да вземе с език от масата едно грахово зърно.

Дайан направи физиономия на Стив:

— Какво е казал Фройд за сънищата с падане?

Внезапно от кухнята се разнесе силен трясък — звук на чупещи се чинии, паднали върху плочки.

— Това ще ти го приспаднем от джобните пари, млада госпожице — извика Дайан.

— Е-е, мамо, не е честно!

— Не запомни ли? — изрева весело Стив. — Животът не е честен.

Той се наведе и игриво целуна Дайан.

— Колко бързо забравят — промърмори той.

 

 

Дайан закъсня за родителската среща и седна на последния ред, за да може да си тръгне по-рано, а след това използва цялото време, за да спори с преподавателя срещу възстановяването на телесните наказания в училищната система.

Когато всичко свърши и присъстващите се събраха в дъното на класната стая, за да пият кафе със сладки, Дайан се сблъска с Дорис Мелник. Синът на Дорис, Еди, беше в един клас с Роби: нещо повече — по една случайност Дорис и Дайан бяха посещавали преди много години едно и също средно училище в Енсино, макар и в различни паралелки. Никога не ги бе свързвало истинско приятелство не поддържаха връзки и сега, но тези общи моменти бяха достатъчни, за да могат, когато случайно се засекат при поводи като днешния, да изпитват благодарност, че се познават. И дори, колкото и да е странно, да се чувстват близки по начина, по който хората се чувстват близки, когато не се познават достатъчно добре.

— Дайан!

— Здравей, Дорис! Слава богу, едно познато лице! Можеш ли да му повярваш на този идиот зад катедрата?

— Ако вдигнат ръка срещу сина ми, ще извадя 32-калибровия пистолет, който Дари ми купи и ще ги съсипя. Това е.

— И се предполага, че това са хора с образование! Учители! Нима не знаят, че децата реагират по-добре на положителната, отколкото на отрицателната принуда? Боже мой, само покажи на едно дете, че го обичаш и то ще се държи десет пъти по-добре, отколкото ако го нашамариш — каза Дайан.

— Какво знаят тези патки за възпитанието на децата?

— Нищо, очевидно. Но ти как си?

— Не мога да се оплача — е, бих могла, но каква полза? Права ли съм? Хващам се на бас, че съм. Така или иначе, връщам се пак в училище. Казах ли ти?

— Не. Това е потресаващо. Знаеш ли, и аз си мислех да направя същото — може би не точно да изкарам степен, но нещо като квалификационни курсове — сега, когато и Керъл Ан тръгна на градина…

— Най-малката ти е вече на детска градина? Ще дойда да я видя. Беше толкова сладка. Как е тя?

— Добре. — Дайан остави най-мрачните възможни нотки да прозвучат в гласа й. — Преди няколко седмици започна да ходи насън.

— Сериозно? — възкликна Дорис, докато налапваше един шоколадов сладкиш. — Сомнамбулизъм! Бедното дете! Какво правите за нея?

— Ами заведох я при училищния психолог. Там, нали знаеш, й направиха няколко теста и казаха, че всичко е наред. Казаха, че с възрастта щяло да мине — Дайан сръбна неуверено от кафето си.

— Мила, не искам да те безпокоя, а съм и сигурна, че малкото ти момиченце е съвсем добре, но тези училищни психолози са съвсем като медицинските сестри. Всичко, което могат да направят, почти се изчерпва с това да ти премерят грешно температурата. Този, който говори тази вечер — и той беше психолог. Ако бях на твое място, щях да потърся съвет и от друго място.

— Защо? Какво смяташ, че може да е това?

— Дявол да го вземе, не знам, не съм специалист. Виж какво, най-вероятно няма нищо, ще мине с възрастта. Всичко, което знам, е, че в днешно време за всичко е нужен специалист. За ляво око, за подпухнал пръст на крака. Керъл Ан е развила сомнамбулизъм — нужен й е специалист по сомнамбулизъм. Права ли съм?

— Къде да намеря такова чудо?

Дорис просия.

— Щом стана дума, снахата на моята братовчедка Бърнис има малко момче, което получи — познай какво! — сомнамбулизъм. И те го заведоха при един невероятен специалист. Не могат да спрат да говорят за този човек. Казват, че детето се е излекувало. Това беше май че… няма година. Ще им поискам телефония номер утре и ще ти се обадя.

— Би ли могла?

— Дали бих могла? Ти трябва да намериш специалист, Дайан. Права ли съм? Бас държа, че съм.

* * *

В далечината се разнесе гръм, приближи се и прозорците издрънчаха. Роби и Керъл Ан погледнаха — всеки от своята позиция в спалнята — той върху леглото си, където сглобяваше нов модел на ракета, придобивката от рождения ден, тя на пода, където си играеше с влакче — и отново сведоха очи. Керъл Ан просто си помисли, че небето кашля, но на Роби гръмотевицата не му хареса. Той се страхуваше, че дървото се сърди. Точно когато си го помисли, блясък на светкавица озари двора и той успя да види стария дъб съвсем близо зад прозореца — силуетът му се люлееше зловещо под напъните на вятъра, клоните му стържеха по прозоречните стъкла като нокти по порцелан. Нов гръм разтърси къщата.

— Струва ми се, че ни наблюдаваха — прошепна Керъл Ан.

Не беше уплашена — просто коментираше.

— Не ни наблюдава — подразни се Роби от сестра си.

Тя понякога говореше големи глупости. Той дори не погледна прозореца.

Влезе Дайан.

— Хайде, вие двамата, време е за лягане. Измихте ли си зъбите?

Те кимнаха.

— Тогава под одеялата и заспивайте!

— Кой може да спи при целия този шум? — настоя Роби.

— Аз мисля, че трябва…

Дайан загаси лампата.

— Лампата в дрешника, светни в дрешника — извика припряно Роби.

— Добре, добре — отвърна Дайан. — Ей сега — тя включи крушката в дрешника, която служеше за светлина през нощта. — А сега, лека нощ!

— Не, почакай, първо виж вътре — примоли се момчето.

То седна в леглото. В далечината отекна гръм.

Дайан отвори широко вратата на дрешника и демонстративно започна да оглежда дълбините му:

— Добре, гледаме зад дрехите. Няма нищо. Сега в кутиите за обувки. Няма. Сега зад счупената поставка за крака. Няма никой. Изглежда наред — появи се тя с усмивка. — Изглежда чисто, никой не се е скрил.

Роби изглеждаше удовлетворен. Дайан се приближи поред до двете легла, целуна всеки за лека нощ и се върна в собствената си спалня.

В този момент Роби забеляза палячото от плат, седнал в люлеещия се стол.

Направо подскочи — толкова бе изумен. Не че палячото се бе появил внезапно, по-точно Роби внезапно осъзна, че той е там. И изведнъж се сети, че той беше навън под купчината тухли по-рано същия ден. Сега изглеждаше, като че ли се смее, с мълчалива, замръзнала усмивка.

Роби стана от леглото, без да поглежда към смеещата се кукла, вдигна една карирана риза от пода и я хвърли върху главата на палячото. След това се върна в леглото.

Някъде далече проблесна светкавица — електрическо синьо — и няколко секунди по-късно се разнесе гърленият звук на гръмотевица.

Или това бе сподавен смях?

 

 

Стив седеше по гащета в леглото, свиваше си цигара и гледаше стар филм на Богарт по телевизията. Дайан скочи в леглото и седна зад него.

— Страхувал ли си се, когато си бил на неговата възраст? — попита тя.

— От какво?

— Роби, бедното дете се страхува от дрешника.

— Такава му е възрастта. На седем години се страхуваш от дрешници, спомням си.

— Ами! А на трийсет и седем?

— От лихвите. Сега се страхувам от лихвените проценти. Какво те безпокои?

На мили разстояние изсвистя светкавица и телевизорът пропука от статичното електричество. Стив облиза хартията, налапа единия край, запали другия и пое дима.

— Керъл Ан ходи на сън. Това е, което наистина ме безпокои.

— Ще й мине с възрастта — той подаде цигарата.

Гръм.

Но видя ли я миналата нощ? Залепена долу до телевизора и водеше разговор?

— Всички деца си говорят сами.

— Тя говореше на телевизора. И спеше. — Дайан дръпна дълбоко и отметна кичур коса от очите на Стив. — А това, което се случи днес следобед… беше страшно, Стив.

— Какво каза психологът?

— Каза, че щяло да й мине с възрастта — отговори Дайан.

Стив се усмихна:

— Искаш да чуеш и друго мнение?

Дайан сви рамене:

— Може би. Дорис Мелник каза, че трябва, или просто не трябва да започваме да строим басейна сега. Може би трябва да изчакаме, докато й мине с възрастта. Искам да кажа, Стив, че тя може да излезе посред нощ и да падне в него, а ние да разберем чак на сутринта.

— Стига, мила, не го вземай толкова навътре. Просто ще трябва да не забравяме да заключим вратите и това е всичко. Тя няма да може да излиза навън.

Той се наведе и гризна ухото на Дайан, лицето й се смекчи.

— Не искаш ли басейн? — прошепна той.

— Басейн, много важно! — тя го отблъсна със смях. — Първият басейн в квартала. Първото семейство в квартала…

— Първи целувки за нощта — промърмори той също като наближаващ гръм.

Целунаха се. На малкия екран в долния край на леглото Хъмфри Богарт целуваше Лора Бъкъл. Върху тоалетната масичка две керамични фигурки си разменяха поклон и реверанс.

— Мамо, страх ме е — на прага на спалнята стоеше Роби.

Дайан се опита да скрие цигарата. Стив й се усмихна и въздъхна:

— Хубав семеен живот! — после се обърна към Роби. — Добре, ела, приятел, ще го прогоним заедно.

Той отиде до сина си, вдигна го и го сложи на раменете си.

— Пази си главата.

Двамата излязоха в коридора.

Стив седна на леглото до Роби. Дървото дращеше по прозореца.

Керъл Ан се беше свила на кравай под завивките в другия край на стаята.

— То се опитва да влезе, татко — прошепна тя.

— Вижте какво, това дърво не иска да влезе в тази къща — заобяснява Стив трезво. — Това дърво е много старо, то се казва Абенийзър и просто пази стаята ви, за да не може да влезе нищо лошо. Дори и да има нещо лошо там отвън — макар че там няма нищо.

Навън вятърът се усили, подбра отнякъде капак на кофа за боклук и го подгони с трясък по улицата. Отново блесна светкавица и пак очерта силуета на дървото. Формата му като че ли се бе променила — ръцете му пипнешком се насочваха към къщата, а разклонението в средата приличаше на раззината паст. Децата подскочиха. Удари гръм — те отново подскочиха.

— Сега — продължи Стив със спокоен тон, — всичко, което трябва да правите, е да броите секундите между светкавицата и удрянето на гърма. Ако успеете да преброите до седем, значи бурята е на една миля оттук. Ако успеете да преброите повече, бурята е отишла още по-надалеч. И няма от какво да се плашите. Нали?

— Аз мога да преброя до единайсет, татко — кандидатира се за доброволец Керъл Ан.

— Страхотно, сладката ми. Я да чуем.

— Едно, две, три, четири…

— Не, почакай да светне светкавицата, Керъл Ан.

Блесна светкавица.

— Едно, две, три…

Стив бавно се надигна и излезе от стаята.

— … седем, осем, девет…

Някъде в далечината прогърмя. Децата бяха спокойни. Стив се върна в стаята си.

По пътя спря край затворената врата на Дейна и долепи ухо до нея. Музика. Той леко открехна и надзърна вътре.

— Лека нощ, Дейна.

— А, лека нощ, татко.

— Остави телефона, Дейна.

— Добре, татко.

Той притвори вратата и се върна в стаята с усмивка на доволен стопанин.

Роби се взираше навън в нощта. Движеха се сенки, които се опитваха да бутнат къщата. Къщата пропукваше под натиска им.

Накрая дойде дъждът. В началото той пръсна по прозореца, после плисна като порой, разпени въздуха, забарабани по стъклото и още повече подсили илюзията. Сега Роби бе уверен — те бяха подложени на нападение.

Нощта отново се освети в бяло като от космическа експлозия — беззвучна и мощна. Дървото се изкриви сякаш от болка. Роби започна да брои наум в очакване на ударната вълна: „… пет, шест, седем…“

Гръмотевицата започна приглушено, като ръмжащо куче, приближи се на вълни, най-накрая достигна къщата, разтърси я, удари я със сила. Роби сграбчи плюшеното си мече и двамата се притиснаха един към друг. Керъл Ан се бе завила презглава, но надзърташе, неуверена какво трябва да прави и наблюдаваше реакцията на по-големия си брат.

Нова светкавица. Дървото този път се наклони напред, сви безформените си юмруци и заудря по стената на къщата. Хралупата, която му служеше за уста, бе широко отворена — смееше се, викаше.

„… две, три…“

Този път гръмотевицата удари по-скоро — по-тежка и по-мощна. Тя сякаш сграбчи и разтърси къщата, без да има намерение да я пусне отново. Ноктите на дървото зачукаха по прозореца. Вятърът виеше като вампир, изпод прозореца започна да се просмуква вода. Роби се опита да затвори очи, но не можеше да не гледа в далечината, не можеше да се вижда, не можеше…

Ужасяващ гръм се стовари върху дървото — блясъкът бе ослепителен, а ударната вълна — моментална, надминаваща всяко въображение експлозия на звук и светлина. Дървото вдигна към небето ръцете си, децата изпищяха, изскочиха от леглата и побягнаха с плач по коридора.

Стив и Дайан се изправиха стреснати, после разбиращо се усмихнаха, когато малките се втурнаха в стаята.

— Добре — каза Стив, като протегна ръце, — всички в леглото на бивак. Какво ще гледаме — „Супермен“ или „Далас“?

Всички наскачаха в леглото.

 

 

„… Можете да ни гледате отново в шест и трийсет с информация за трафика, а дотогава ви желаем приятно прекарване на утринните часове.“

Флагът бе сменен от обсипан с бели снежинки екран, след като „Куеста Верде Телевижън“ спря да излъчва. Навън продължаваше да вали, равномерно, без посока и ярост. Вятърът също като че ли бе отслабнал. Сега светкавиците бяха толкова далеч, че едва проблясваха на хоризонта, като леко смущаваха статичния шум на телевизора. Гръмотевиците бяха замлъкнали съвсем.

Четири тела спяха дълбоко в голямото легло — Стив, Роби, Керъл Ан и Дайан. Те изглеждаха тебеширени под излъчването на телевизора, имаха вид на привидения. В цялата къща цареше тишина.

Внезапно Керъл Ан отвори очи. Тя седна, припълзя до края на леглото, смъкна се на пода и тръгна към телевизора.

Върху екрана се движеха сенки, образувани от снежинките.

— Здрасти — дрезгаво прошепна тя.

Сдържани въздишки се процедиха от екрана. Глас. Не, множество гласове, които се движеха, както се движеха и сенките. Полуформи с полугласове, викащи, движещи се, сменящи се.

— Не те чувам — учудено отвърна Керъл Ан. Тя не бе уплашена, а само любопитна или просто малко озадачена. — Там ли си?

Въздишките се усилиха. Сега по екрана пробягнаха слаби светлинни проблясъци, подобни на микроскопични фотонни експлозии, кристалчета от светлина. Керъл Ан протегна ръка.

Една ръка се протегна към нейната.

Ръка от дим, безформена и безплътна, се източи от телевизионния екран към малкото момиченце. Без форма, но все пак приличаща на ръка с пръсти, които се извиха нагоре, после надолу, за момент обхванаха главата й опипаха я, погладиха косата й и усетиха нейната мекота, нежното й вратле.

После това подобие на ръка се издигна над момиченцето, изтегна се по-нататък в стаята, протегна пулсиращите си пипала във формата на ръка от ектоплазма, която с всяка секунда се удължаваше, оставайки закрепена към екрана — изтегляше се, докато ръката надвисна над леглото, над мирно спящите в него.

Бавно и внимателно тя се спусна към леглото, над всяка фигура поред. Първо се спря над момчето, забоде студен пръст в малката падина на гърдите му, потупа го по бузата, заглуши похлипванията му.

После бе Дайан. Тя пропълзя по кожата й, притисна я, мина по нея, докато друг от пръстите се обви около крака на Стив, обхвана го и се удължи.

Сега отново се вдигна, увисна във въздуха над тях. Керъл Ан наблюдаваше очаровано. Пръстите не спираха да се движат и да опипват. Накрая опряха в стената над леглото и спряха зеленикави, приличаща на пипало ръка, протегнала се по цялата дължина на стаята. Тя стана по-ярка, наля се със светлина…, докато изведнъж се изстреля от телевизора срещу стената с едно оглушително „бу-ум“.

Всички се събудиха и наскачаха. Роби веднага заплака. Стаята изведнъж започна да се тресе, прозорецът се пукна, картини изпопадаха от стените, електрическите крушки експлодираха. Керамичните фигури прелетяха през цялата стая и се разбиха в гардероба.

После, също така внезапно, всичко замря. Стаята потъна в неестествена тишина. Навън бурята премина окончателно.

В продължение на един дълъг миг никой — и нищо — не помръдваше.

И тогава Керъл Ан прошепна:

— Те са тук.