Елизабет Лоуел
Не ме забравяй (1)

Глава 1

Когато телефонът иззвъня, Алана почти изпита облекчение. Въпреки че още не се бе съмнало, тя беше съвсем будна. Откак се върна от Броукън Маунтин, бе спала съвсем малко и никога спокойно.

Изрита разбърканите завивки и се обърна към телефона. Беше твърде рано, за да я търси някой от Западния бряг, а това означаваше, че сигурно звънеше брат й от Уайоминг, за да се убеди, че е добре.

За да я попита дали си спомня нещо от случилото се в Броукън Маунтин.

— Ало — каза Алана, полагайки огромно усилие да звучи спокойна.

— Сестричке? Ти ли си?

— Здрасти, Боб. Как е Мери?

— Брои оставащите седмици до февруари — отвърна, смеейки се, Боб. — Ако продължава да едрее така, ще се наложи да я сложим на ясла, заедно с кобилите за разплод.

Алана се усмихна, представяйки си дребничката, русокоса Мери, заедно с любимите кобили на Боб.

— Най-добре ще е да не те чува да говориш така — предупреди го тя.

— По дяволите, та това беше нейна идея. — Боб спря за миг, преди да каже отново: — Сестричке?

Алана стисна здраво слушалката. Беше чувала и преди тази интонация, обръщението на малкия брат към по-голямата му сестра, изпълнено с обич и ласка.

Боб искаше нещо от нея.

— Кога си идваш вкъщи? — попита направо той.

Сърцето й заби прекалено бързо. Не знаеше как да каже на брат си, че се страхува от мисълта да се върне в ранчото, откъдето започва стръмната Броукън Маунтин, обвита в лед и тъмнина.

Преди последното си пътуване до там Алана обичаше ранчото, планините, тишината, височините и облаците в небето над главите им. Обичаше спомените за Рафаел Уинтър… За него й напомняше всяко езеро, всяка горичка, изгревите и залезите на слънцето, вятърът повтаряше мелодиите, които Рейф свиреше на хармониката си.

Алана се бе влюбила още повече в земята, защото тя и Рейф бяха част от нея, любовници, скрити между планината и небето, които бяха по-красиви отвсякога, огрени от слънцето.

Но сега тази планина изпълваше Алана с ужас.

Сега спомените за Рейф бяха само крехка, почти разкъсана броня, с която се обгръщаше като с цветовете на зората, надявайки се да прогони ужаса и мрака, които изпълзяваха от бездната на онези шест липсващи дни.

— Аз не… — започна Алана.

Брат й я прекъсна, преди да е успяла да откаже.

— Вече говорих с мениджъра ти — каза весело Боб — и разбрах, че си отказала всички концерти и дори не искаш да погледнеш песните, които ти изпраща.

— Да, но…

Боб продължи да говори:

— Затова не ми казвай, че си много заета. Ако отново пишеш песни, можеш да ги пишеш и тук. Даже ще станат по-хубави. Най-добрите ти песни са написани тук.

Със съзнателно усилие Алана отпусна пръстите си, стискащи слушалката. Не й оставаха никакви извинения, затова не каза нищо.

— Сестричке? Имам нужда от теб тук.

— Боб, не мисля… — започна Алана.

Но гласът й се пречупи.

— Не ми отказвай — побърза да каже Боб. — Та ти още не знаеш какво точно искам от теб.

„А ти не знаеш какво искам аз — помисли си Алана. — Никога дори не си ме питал дали искам нещо.“

Алана не каза думите гласно, но дори така осъзна колко са несправедливи.

Това, от което имаше нужда, Боб не можеше да й го даде. Имаше нужда от топлота и увереност, от сигурност и мъжка сила, която да застане между нея и бездната, сила, която да я пази, докато разбере какво се е случило и отново се научи да се пази сама.

Имаше нужда от любов, а не от ужас. Имаше нужда от хубави сънища на мястото на кошмарите.

Имаше нужда от Рафаел Уинтър.

Но Рейф беше само сън. Кошмарът беше истински.

Стиснала зъби, Алана събра сили, за да заживее в своя нов свят. Сама, разчитаща единствено на себе си.

Беше го правила много пъти преди, изпълнена с решителност да направи възможно най-доброто с това, с което разполага, независимо колко малко й се струва то, когато кошмарът се спусне над нея като буреносен облак.

— Какво искаш? — попита тихо тя.

— Знаеш, че в ранчото винаги имаме проблем с парите в брой — отговори бързо Боб. — Земята е бедна, така казват. Е, Мери и аз имаме една идея — да организираме една шикозна, наистина шикозна лятна почивка за богати господа. Нали се сещаш — риболов високо в планините за хора, готови да си платят добре.

Алана изсумтя нещо неразбираемо.

— Всичко сме измислили, всичко е подготвено — продължи Боб. — Първите ни клиенти са двама изключителни пътнически агенти. А тяхната клиентела се състои от хора, които можеш да намериш в „Кой, кой е“. Всичко се нареждаше чудесно, когато…

— Когато? — прекъсна го Алана.

— Мери забременя — отвърна просто Боб. — Ние сме много щастливи, разбира се, опитваме от две години, но…

— Но какво?

— Доктор Джийн казва, че Мери не може да пътува.

— Това проблем ли е?

— По дяволите, да! Тя щеше да ни готви, да ни забавлява и да ни утешава, да изглажда острите ръбове. Знаеш какво имам предвид, сестричке.

— Да. Знам.

Това беше същата роля, която Алана играеше в семейството, откак стана на тринайсет и майка й почина, оставяйки три момчета, съкрушен съпруг и дъщеря, която беше длъжна да порасне бързо. Точно тогава Алана се научи да намира в себе си усмивката, спокойствието, съчувствието, от които имаха нужда хората около нея. Бе създала наново разбитото от мъка семейство, защото тя също имаше нужда от усмивка, смях и топлина.

— Наистина ще е по-скоро като почивка, отколкото работа — увещаваше я Боб.

Алана долови увещанието в гласа му, но то не я трогна и наполовина толкова, колкото тревожната нотка.

— Езда, риболов и излети в планината като в доброто старо време. Ще ти хареса, сестричке! Сигурен съм. За теб ще бъде истинска ваканция.

Алана прикри горчивия смях, който заклокочи в гърлото й.

Ваканция! Потрепери. В онези планини, които за малко не я убиха. В планините, които още населяваха кошмарите й.

„О, Господи, каква ваканция само ми е организирало малкото ми братче!“

— Сестричке — продължаваше Боб. — Не бих те молил, ако наистина нямах нужда от теб. Не знам към кого друг да се обърна. Пътуването вече е уговорено и двамата агенти са тук. Моля те!

Неочаквано през ума й премина ярка картина, ярък спомен с Рейф… Късно лято, тясна пътечка, извиваща се нагоре по Броукън Маунтин, куц кон и седло, тежащо почти толкова, колкото и тя самата. Тя водеше коня, като влачеше седлото и наблюдаваше скупчените облаци, предвещаващи буря. Беше само на петнайсет, но знаеше колко опасно е да бъдеш на високо, открито място, когато бушува буря.

Проблесна светкавица, толкова близо до нея, че тя почти подуши миризмата на опърлено. Последвалата я гръмотевица сякаш предвещаваше края на света. Конят й изцвили и се вдигна на задни крака, като отскубна юздата от ръката й. Ужасът накара животното да забрави сакатия крак и то хукна надолу по склона, оставяйки я сама.

Тя също беше ужасена, ноздрите й бяха изпълнени с миризмата на бурята, ушите й бучаха от оглушителния тътен на гръмотевицата. И тогава чу някой да вика името й.

Рейф дойде при нея, яхнал коня си, излъчващ онази сила и грация, от които тя винаги се бе възхищавала. Вдигна я на седлото пред себе си и пришпори коня си надолу по склона, докато светкавиците осветяваха пътя им.

Скрита в гъста горичка от смърчове, тя дочака края на бурята заедно с Рейф, облякла якето му, наблюдавайки го с очите на една жена дете, която ставаше повече жена и по-малко дете с всеки дъх, който си поемаше.

На Броукън Маунтин Алана бе открила първо страха, после любовта и най-накрая — ужаса.

Замисли се дали не би могла да открие още някакво равновесие на Броукън Маунтин, противоположности, обединени в хармония, която да я освободи от кошмара.

Тази възможност проблесна в ума й като светъл лъч в безлунна нощ, преобръщайки всичко наопаки.

— Сестричке? Кажи нещо.

Алана се отврати от себе си, когато се чу да си поема въздух и да казва спокойно:

— Разбира се, че ще ти помогна.

Не чу победното възклицание на Боб, уверенията му, че няма да каже на никого от клиентите си, че тя е известната певица Джили, благодарностите му за помощта й. Не чуваше нищо, освен ехото на собственото си ужасяващо решение да се върне в Броукън Маунтин.

Сякаш усетил колебанието й, Боб заговори бързо:

— Запазил съм ти билет за следобедния полет за Солт Лейк. Оттам ще пътуваш с един малък самолет до тукашното летище. Имаш ли нещо за писане подръка?

Объркана, Алана се втренчи в телефона. Простият факт, че Боб се бе погрижил за подробностите по пътуването й, беше изключително необичаен. Не че Боб беше безотговорен, напротив, за Мери се грижеше дори прекалено много.

Докато Алана вземаше за нещо обичайно, за някаква даденост, както хората често правят с родителите или по-големите си братя и сестри.

— Сестричке — обади се търпеливо Боб, — имаш ли нещо за писане? Жив ще ме одере, ако объркам нещо.

— Кой? — попита Алана, ровейки в чекмеджето на нощното шкафче за молив. — Кой ще те одере жив?

Настъпи тишина, изпълнена с напрежение. Изведнъж Боб се разсмя.

— Пътническият агент, с когото имам уговорка, разбира се. Кой друг? Готова ли си?

Тя намери молив, взе някаква разписка, обърна я и записа номерата на полетите и часовете на излитане.

— Но това е днес! — възкликна тя.

— Казах ти, че имаме нужда от теб.

— Това едва ли би могло да се нарече предупреждение, братко.

— Точно такава беше идеята — промърмори Боб.

— Какво?

— Нищо. Само гледай да се качиш на този самолет, ако не искаш задникът ми да стане на картофена салата.

— Боб… — започна Алана.

— Благодаря ти, сестричке — прекъсна я бързо той. — Няма да съжаляваш. Ако някой въобще може да успее, то това е той.

— А?

Алана се чувстваше така, сякаш бе пропуснала половината разговор, и при това по-важната половина.

— Кой „той“? — попита тя.

— Проклятие! — процеди през зъби Боб.

— Пътническият агент? — предположи Алана.

— Да, пътническият агент. Малко е странен — каза сухо Боб. — До довечера, сестричке.

Преди Алана да е успяла да каже нещо, линията прекъсна.

Тя стана и се втренчи в слушалката, която стискаше здраво, питайки се безмълвно защо се бе съгласила да направи нещо, което я ужасяваше.

Каква глупачка бе да позволи на топлите спомени за Рейф Уинтър да я върнат на мястото на кошмарите й. Та тя дори не знаеше дали Рейф е в Уайоминг. В миналото работата на Рейф го отвеждаше на най-различни места по света и само от време на време той прекарваше по няколко седмици в ранчото Уинтър.

Но и това беше достатъчно. Алана се научи да обича Рейф и да приема отсъствията му. Беше се научила да живее за деня, когато той ще се върне и ще се ожени за нея и тя никога повече няма да плаче за него нощем.

И тогава Рейф умря.

Или поне така казаха от Пентагона.

Тя чу сигнала на телефона, сложи слушалката на мястото й и се втренчи в апарата.

Беше яркочервен, като цветята върху кухненските шкафове. Червен като дивите цветя, които растяха високо по планинските склонове.

Червен. Като кръв.

— Видях ли Джак да умира в Броукън Маунтин? — прошепна Алана. — Това ли не иска да си спомни мозъкът ми?

Тя потрепери и се отдръпна от яркочервения телефон.

Разтривайки ръце, за да прогони хлада, който я бе обгърнал от случката на Броукън Маунтин насам, Алана тръгна бързо към гардероба. Облече си дънки и стара памучна блуза. По навик закопча блузата догоре, скривайки нежната златна верижка, която Рейф й бе подарил преди години.

Както винаги, пръстите й останаха малко по-дълго върху малкия символ на безкрайността, който беше част от верижката.

Любов завинаги, любов без край.

Един красив сън.

Но реалността представляваше шест липсващи дни от живота й и един кошмар, чийто край тя все още се опитваше да открие.

Тръгна бавно към кухнята. С ръце, опитващи се да затреперят, Алана включи кафеварката, разбърка две яйца и намаза с масло филия хляб. Насили се да яде и да пие, да почисти масата, да направи всичко онова, което правеха нормалните хора.

Погледът й бе привлечен от безредна купчина листове върху кухненския тезгях. Погледна ги нещастно. Трябваше да прочете песните, които й бе изпратил мениджърът й. Нови песни. Солови изпълнения за единствения оцелял от дуета „Джак и Джили“.

Алана трябваше да прочете песните, но нямаше да го направи, защото вече не можеше да пее.

Това беше най-горчивата загуба, най-непоносимата болка. Преди Броукън Маунтин тя можеше да се потапя в песните си като в цветовете на любовта, които прогонваха сивотата на самотата и черното отчаяние.

Алана бе превърнала любовта си към един мъж, когото смяташе за мъртъв, в песен. Пеенето беше най-голямото й удоволствие, единствената причина да живее, след като й казаха, че Рейф е мъртъв.

Джак Рийвс не я обичаше, но тя го знаеше прекрасно. Нито пък тя го обичаше. Тяхното беше един брак по сметка. Джак обичаше славата, а Джили обичаше да пее.

Сега Джак беше мъртъв, а Джили можеше да пее само в сънищата си. А в сънищата й съпроводът беше от хармониката на Рейф, не безупречният тенор на Джак.

Будна, в нея нямаше музика.

Не беше сценична треска. Дори сега Алана не се страхуваше да бъде пред хора. Нито се страхуваше от просташките стихчета, които си повтаряха феновете, докато я гледаха:

Джак и Джили

се качили на хълма,

за да си донесат ведро водка.

Джак паднал

и си строшил главата,

а Джили си изгубила ума.

Беше го слушала вече, бе го чела написано хиляди пъти, бе чувала да го шепнат. Можеше да се справи с това.

Но не можеше да се справи с ужасното свиване на гърлото, когато отвореше уста, сякаш в нея вече нямаше никаква песен и никога нямаше да има. Само писъци и тишината на смъртта.

Алана се огледа неспокойно наоколо, едва разпознавайки заобикалящите я мебели. Въпреки че бе живяла в апартамента в Орегон в продължение на три седмици, това място не й беше нито удобно, нито познато.

Алана внезапно тръгна към стъклената стена, зад която имаше малка вътрешна градина. Застана до стъклото, опитвайки се да се отърси от остатъците от кошмара и смъртта, страха и грешките, и най-вече — от миналото, което не можеше да промени.

Нито дори да разбере.

— Някой ден ще си спомня какво се е случило — прошепна тя. — Нали?