Майкъл Ридпат
Борсови игри (1)

1.

За по-малко от половин час бях изгубил половин милион долара, а и автоматът за кафе не искаше да работи. Денят определено заплашваше да се превърне в лош. Половин милион долара са много пари. Имах нужда от една чаша хубаво кафе.

Сутринта се започнала повече от добре. Един спокоен юлски вторник във фирмата за управление на портфейли от ценни книжа^[1] „Де Джонг и Ко“. Хамилтън Маккензи, моят шеф, отсъстваше. Прозинах се, докато препрочитах скучните описания на „Файненшъл Таймс“ за сапунените мехури от предишния ден. Половината бюра около мен бяха опустели; хората или бяха някъде по работа, или в отпуск. Телефоните мълчаха, затрупани с купища хартия. Хаосът в момент на отдих. Офисът имаше вид повече на библиотека, отколкото на борсов салон.

Погледнах през прозореца. Високите сиви сгради на лондонското Сити се възправяха мълчаливо сред жегата, погълнала улиците в подножието им. Мярнах една ветрушка да се рее около покрива на застрахователното търговско дружество на сто метра на запад. Гигантският финансов център продължаваше дрямката си. Трудно беше да се повярва, че там въобще става нещо.

Самотна светлинка бликна върху телефонния пулт пред мен. Вдигнах слушалката.

— Да?

— Пол? Тук е Кеш. Идва. Движим го.

Познах разлатия нюйоркски акцент на Кеш Калахан, „главния двигател“ в „Блуумфийлд Уайс“^[2], голяма американска инвестиционна банка. Настойчивостта в гласа му буквално ме подхвърли в креслото.

— Какво идва? Какво движите?

— Само след десет минути сме готови с новия шведски заем. Искаш ли условията?

— Да, моля те.

— Окей. Петстотин милиона долара, с купон^[3] 9 1/4 процента. Срок на погасяване^[4] — десет години. Предлагат се на 99. Процентният доход^[5] е 9,41 процента. Ясно ли е?

— Ясно.

Шведите вземаха 500 милиона долара заем чрез емитиране на еврооблигации^[6] и използваха „Блуумфийлд Уайс“ като гарант^[7] за емисията^[8] си ценни книжа.

Работата на „Блуумфийлд Уайс“ беше да продадат облигациите на инвеститорите; терминът „Евро“ означаваше, че те ще се разпродават по целия свят. А моята работа беше да реша дали да купя.

— Девет цяло и четиридесет и една стотни процента е добър доход — продължи Кеш. — Десетгодишният италиански заем носи 9,38 процента, а никой не смята, че Италия е добра колкото Швеция. Канада е по-добър пример за сравнение, а тя носи 9,25 процента доход. Не е необходимо човек да е много умен, за да види, че процентите ще хвръкнат до небесата, нали разбираш какво имам предвид? Да ти запиша ли десет милиона?

Ентусиазмът на Кеш да осъществи продажба беше изключителен по всяко време на денонощието. А паднеше ли му случай като този, не познаваше граници. Но въпреки това в думите му действително имаше смисъл. Направих няколко прости сметки с калкулатора. Ако доходът от новите облигации паднеше до нивото на канадския — 9,25 процента — това означаваше, че цената ще нарасне от 99 на 100. Чудесна печалба за всеки инвеститор с достатъчно бързи рефлекси да закупи облигации по първоначалната оферта. Разбира се, в случай че емисията се окажеше фиаско, на „Блуумфийлд Уайс“ щеше да им се наложи да понижават цената дотогава, докато доходът нарасне достатъчно, за да привлече купувачи.

— Задръж малко. Трябва да помисля.

— Окей. Но побързай. А и трябва да знаеш, че вече сме пласирали триста милиона в Токио.

Телефонът замлъкна на мига, в който Кеш се втурна към следващия си клиент.

Разполагах със страшно малко време за събиране на информация и вземане на решение. Набрах номера на Дейвид Барат, агент по продажбите в „Харисън Брадърс“. Повторих му това, което току-що бях чул от Кеш, и го запитах какво мисли за сделката.

— Не ми харесва. Звучи добре като цена, но спомняш ли си колко лошо се продаде емисията на Световната банка, дето я пуснаха преди две седмици? В момента никой не купува еврооблигации. Не мисля, че някой от клиентите ми в Обединеното кралство ще се осмели дори да се докосне тях.

Ясният спокоен глас на Дейвид говореше за солиден опит и трезв аналитичен разсъдък. Умението му да се оказва прав почти всеки път му бе осигурило множество лоялни клиенти.

— Много полезен съвет. Благодаря — казах аз и затворих.

Още една светлинка бликна на пулта. Беше Клер Дюамел, една упорита французойка, която продаваше облигации за Лозанско-женевската банка, известна повече като ЛЖБ.

— Здравей, Пол, как е при теб? Имаш ли готовност да закупиш известно количество облигации от мен днес?

Ниският й гърлен глас беше грижливо модулиран да привлече вниманието дори и на най-коравосърдечния клиент.

Тази сутрин обаче нямах време за флиртуване. Макар и да полагаше неимоверни усилия да го прикрие, Клер правеше изумително добри преценки, а аз спешно се нуждаех от мнението й.

— Какво мислиш за новия шведски заем?

— О! Боклук. Абсолютен боклук. В момента пазарът е отвратителен. Клиентите ми също. Агентите ми по продажбите — и те. Всъщност, ако искаш да знаеш, сигурна съм, че скоро ще предлагат облигациите съвсем евтино.

Имаше предвид, че агентите й по продажбите до такава степен ненавиждат емисията, че ще опитат да продадат облигациите веднага с надеждата, че по-късно ще могат да ги изкупят обратно на по-ниски цени.

— „Блуумфийлд Уайс“ твърдят, че по-голямата част от облигациите вече били продадени в Токио.

Гласът на Клер затрептя от гняв.

— Ще повярвам, когато го видя с очите си. Внимавай, Пол. Много хора са се разделили с много пари, само защото са се доверили на Кеш Калахан.

През следващите няколко минути телефонният пулт пред мен загря от непрестанните позвънявания на агентите ни по продажбите. Обсъждахме сделката. Никой от тях не я хареса.

Трябваше ми време да помисля. Помолих Карън, нашата секретарка, да отлага всички разговори. Сделката ми харесваше. Вярно, че пазарът беше много спокоен. Също и че на емисията на Световната банка отпреди две седмици не й беше провървяло. Но все пак оттогава не беше имало нови емисии и аз имах чувството, че инвеститорите си пазят парите в очакване на най-добрата. А тази можеше да се окаже такава. Доходът определено беше привлекателен.

Най-интригуващото в случая беше работата с японците. Ако Кеш беше прав и те вече бяха пласирали облигации на стойност 300 милиона долара от 500-милионната емисия в Япония, сделката щеше да се развие много добре. Но можех ли да се доверя на Кеш? Дали не ме вземаше за левак — за двайсет и осем годишен хлапак с някакви си само шест месеца опит в пазара на облигации? Какво щеше да направи Хамилтън, ако беше тук?

Огледах се. Май се налагаше да обсъдя въпроса с Джеф Ричардс, Той беше заместник на Хамилтън и отговаряше за стратегическите разчети, които фирмата правеше по отношение на наличните пари и лихвените проценти, но пък беше привърженик на цялостния икономически анализ. Сделките с нова емисия изобщо не бяха неговата стихия. Хвърлих поглед към бюрото му. Прехвърляше в компютъра данни от някаква статистическа брошура. Най-добре беше изобщо да не го закачам.

Освен Карън, единственият човек в офиса беше Деби Чейтър. Съвсем доскоро се бе занимавала с управлението на фондовете^[9], доверени на фирмата. Работеше в този ресор едва от два месеца и опитът й беше по-малък дори и от моя. Но имаше остър ум и аз често обсъждах идеите си с нея. Работеше на съседното бюро и от известно време наблюдаваше с явен интерес развитието на нещата.

Изгледах я разсеяно. Търсех решение.

— Не знам какъв ти е проблемът, но самоубийството не е изход — каза тя. — Имаш вид на човек, готов всеки момент да се хвърли през прозореца.

Широкото й лице разцъфна в усмивка.

— Само разсъждавах — усмихнах й се и аз. Обясних й накратко какво ми беше съобщил Кеш за новия шведски заем. Казах й и за липсата на ентусиазъм у конкурентите.

Деби слушаше внимателно и след краткотрайно размишление заяви:

— Е, щом Кеш я харесва, аз не искам да имам нищо общо с нея. — Подхвърли ми един брой на „Мейл“. — Ако наистина имаш желание да профукаш парите на клиентите ни, защо не го направиш с нещо по-безопасно, от рода на четири цяло и тридесет стотни процентния доход от „Кемптън Парк“?

Захвърлих вестника в кошчето.

— Сериозно ти казвам, мисля, че от този храст може да изскочи заек.

— Сериозно ти казвам, щом е замесен Кеш, забрави за всякакви зайци.

— Ако Хамилтън беше тук, сигурен съм, че щеше да се намеси.

— Е, попитай го. Трябва вече да се е прибрал в хотела си.

Беше права. Хамилтън беше прекарал деня в Токио на разговори с някои от институциите, чиито пари управляваше нашата фирма. Трябваше вече да е приключил.

Обърнах се към Карън.

— Свържи ме с Хамилтън. Мисля, че е в „Империал“. Само побързай, моля те.

Имах на разположение още няколко минути. Една от тях беше потребна на Карън да открие Хамилтън в хотела му.

— Здравей, Хамилтън. Прощавай, че ти развалям вечерта — казах аз.

— О, ни най-малко. Тъкмо дочитах някои поотложени неща. И какво ли толкова се притеснявам! Тия така наречени проучвания са пълна идиотщина. Какво става при вас?

Разказах му в общи линии за сделката и повторих отрицателния коментар на Дейвид, Клер и останалите, накрая му предадох и онова, което Кеш ми беше съобщил за японците.

Последва неколкосекундна пауза, после спокойният внимателен глас на Хамилтън ми подейства също като добро малцово уиски.

— Много интересно. Може да се окаже, че ще имаме някаква работа тук, момчето ми. Тази сутрин разговарях с представителите на две компании, застраховащи живот. И двамата споделиха, че се тревожат за ситуацията на фондовата борса в Америка и бясно продават акции. Имат неколкостотин милиона долара за покупки на пазара за облигации, но чакат голяма нова емисия, за да могат да закупят нужния им обем. Знаеш как е при японците — щом двама от тях разсъждават по този начин, значи е съвсем вероятно да има още поне десетина със същата идея.

— Значи е възможно Кеш да е казал истината?

— Колкото и да ти изглежда невероятно, напълно е възможно.

— Значи да закупя десет милиона?

— Не.

— Не? — Май нещо не бях разбрал. Според Хамилтън вероятността сделката да е печеливша беше голяма.

— Купи сто.

— Сто милиона долара? Сигурен ли си? Та това означава да се инвестира огромна сума пари в сделка, която никой не харесва. Не разполагаме с толкова много пари в брой.

— Е, тогава продай някоя друга облигация. Виж, Пол, много рядко имаме шанс да направим наистина добри пари, а този е тъкмо такъв. Купи сто милиона.

— Добре. Мога ли да те намеря в хотела?

— Да, но имам да свърша още няколко работи, така че не ме притеснявай, освен ако наистина не е наложително. — И той затвори.

Покупката на сто милиона беше голям риск. Огромен. При провал загубите щяха да съсипят добрите ни финансови резултати за цялата година. Щеше да е извънредно трудно да обясним това на институциите, които ни бяха доверили парите си. От друга страна обаче, ако японците наистина бяха закупили облигации на стойност 300 милиона долара и ние придобиехме за сто милиона, това означаваше само 100 милиона за останалия свят. Хамилтън имаше репутацията на човек, понякога поемащ големи, но винаги пресметнати рискове, които в крайна сметка се оправдаваха.

Замига поредната светлинка. Беше Кеш.

— Хвърляме ги на пазара. Какво ще кажеш, приятелче? Искаш ли десетка? Чувствам се късметлия на това число. Хайде да направим едно ударче.

Усетих как гърлото ми се стяга, но все пак бавно и спокойно казах:

— Купувам сто.

Дори и Кеш онемя при тия думи. Чух само едно едва доловимо „Уха!“. Наложи се да чакам цели пет секунди, докато се обади.

— Сто милиона на цена 99 няма да стане. Можем да ти продадем петдесет на 99, но другата половина ще се наложи да ги вземеш на 99,20.

Проклет да бъдех, ако се оставех да ме изработи по този начин.

— Виж, и на двамата ни е ясно, че на останалите играчи от пазара им се повдига от сделката. Изглежда аз съм единственият, на който му допада, но само на цена 99. Или ще стане на 99 цялата, или изобщо няма да стане.

— Пол, ти не си наясно как стават тези неща. Щом искаш да закупиш толкова много облигации, ще трябва да се бръкнеш в джоба.

Подмилкващият се глас на Кеш започваше да ме дразни.

— Сто милиона на 99 или си ги блъскай в главата.

Пауза. И след малко:

— Добре, нека бъде твоето. Продавам ти облигации от новия шведски заем на стойност 100 милиона долара на цена 99.

Затворих телефона. Ръката ми трепереше. Това беше много над най-голямата позиция, която бях договарял през живота си. Залагането на 100 милиона долара срещу мнението на останалите играчи на пазара за ценни книжа не е шега работа. През ума ми се стрелнаха всички възможни ужасии. Ами ако бяхме допуснали страшна грешка? Ако загубехме стотици хиляди долари за броени минути? Как щяхме да го обясним на мистър Де Джонг? Как щяхме да го обясним на институциите, които ни бяха доверили парите си?

Това не можеше да се случи. Наложих си да прогоня всички „Какво ще стане, ако…“ от главата си. Трябваше да превърна мозъка си от хаос на налудничавите предположения в абсолютно надеждна сметачна машина. Трябваше да се отпусна. Забелязах побелелите кокалчета на пръстите си — все още стисках слушалката на телефона. С усилие я оставих на вилката.

Търсеха ме по всички линии. Включих една. Беше Клер.

— Не ти ли казах? Абсолютен боклук. Купи ли нещо?

— Да, малко.

— О, не! — Гласът й звучеше съчувствено. — Наистина трябва да внимаваш с тоя Кеш. Но ако все пак искаш да купиш още, знаеш къде да ме намериш. Предлагам ги на 98,20.

— Не, благодаря. Чао.

Значи ЛЖБ вече предлагаха облигации под първоначално обявената цена от 99. Но Клер беше споменала, че те се опитват да продават „къси“ облигации, с надеждата впоследствие да ги изкупят обратно. Не беше за учудване, че офертата им е с ниски цени.

Включих друга линия.

— Здравей, Пол, тук е Дейвид. Купи ли нещо от тоя нов шведски заем?

— Малко.

— Е, тая работа нещо не е наред. Ние купуваме на 98,75 и предлагаме на 98,80. Това хич не се нрави на клиентите ми.

О, господи! Ставаше нещо ужасно. Цената падаше страшно бързо. При цена, предлагана от продавача 97,75, аз губех 250 000 долара. Трябваше ли да зарежа сделката? И да се примиря със загубите? Спомних си една стара максима: „Зарязвай неизгодните сделки и умножавай печалбите си“. Но после се сетих за друга: „Имаш ли пред себе си интересна перспектива, не я изтървай“. Голяма помощ, наистина! Мисли, Пол, мисли!

Още една линия светна. Отново Клер.

— Страхувам се, че работите не отиват на добре. Вече ги предлагаме на 98,50. Всичко живо продава облигации. Тази емисия специално ще пада. Какво ще предприемеш?

Деветдесет и осем и петдесет стотни. Загубите ми вече възлизаха на половин милион долара. Някакъв глас дълбоко в мен крещеше: „Продавай!“. За щастие успях да се съвзема и отговорих със спокоен, макар и дрезгав глас:

— Не, засега нищо. Благодаря ти.

Позвъних в „Блуумфийлд Уайс“. Обади се Кеш.

— Какво не е наред с тая сделка? Мислех, че си пласирал по-голямата част от нея — запитах аз. С мъка се сдържах да не изкрещя.

— Спокойно, Пол. Продадохме облигации на стойност 300 милиона долара в Япония. На теб продадохме сто милиона. На една американска банка — петдесет милиона. И току-що купихме около петдесет милиона от другите дилъри^[10]. Това прави общо петстотин милиона. Никъде вече не се предлагат.

Можех да му изкрещя. Можех да го нарека с всички най-мръсни думи, които знаех. Но не го направих. Промърморих само едно „довиждане“.

Чувствах се измамен и предаден. Но най-лошото от всичко беше, че се чувствах глупак. Никой не е застрахован от грешка при преценката на пазара. Но само глупак можеше да довери сто милиона долара на Кеш Калахан. Та той дори не си беше признал лъжата, макар сривът на пазара да го разобличаваше напълно. Опитах се да се свържа с Хамилтън в Токио, но не успях да го открия. Оставих Карън да продължи опитите ми, докато аз се мъчех да измъдрувам най-добрия възможен начин да сведа до минимум загубите си от тая лудница.

Бях напълно потопен в света на другия край на телефона, но изведнъж вдигнах очи и срещнах погледа на Деби. Тя бе станала свидетел на всичко до този момент. Вечната й усмивка я нямаше. Лицето й бе тревожно.

— Та какво спомена ти за скачане от прозореца? — запитах аз. Мъчех се да говоря спокойно.

Тя съумя да изтръгне едно мимолетно подобие на усмивка, но след миг загриженото й изражение се появи отново.

— Имаш ли някакви идеи? — продължих.

За момент Деби сбърчи чело. Бях направил грешка. Този проблем не можеше да се реши с магическа пръчица и не бях в правото си да стоварвам цялата тая лудница на плещите й. Но тъй като тя не бързаше да отговори, внезапно ми хрумна отчаяната мисъл, че може да е видяла най-простото решение — онова, което ми се е изплъзнало.

— Можеш да продадеш — каза тя.

Можех да продам. И да загубя половин милион долара. И работата си може би. Или да не правя нищо и да рискувам още загуби. Внезапно страшно ми се допи кафе. Имах нужда от кафе, за да обмисля нещата или поне да занимавам с нещо ръцете си. Станах и отидох до ъгъла на борсовата зала, където един автомат предлагаше „истинско“ еспресо. Вкусът му беше по-лош и от този на нескафето, но поне беше богато на кофеин. Натиснах бутона и дръпнах лоста. Нищо. Изблъсках здравата автомата с ръка. Пак нищо. Ритнах го в основата и получил известно удовлетворение от хлътналата ламарина, се върнах обратно на бюрото си.

Мисли! Ако Кеш беше излъгал, което изглеждаше най-вероятно, тогава на пазара щеше да се предлага голямо количество все още непродадени облигации и цената дълго нямаше да се покачи. Но при цена 98,5 облигациите сега носеха доход 9,49 процента, което беше повече от всяка друга еврооблигация с подобно качество. Ако Кеш ме беше излъгал, не трябваше да продавам, а бях длъжен да изчакам. С известно търпение щях да успея да си възвърна загубеното и може би дори да извлека печалба.

Ами ако Кеш беше казал истината? Ами ако всички останали дилъри грешаха? Ами ако „Блуумфийлд Уайс“ наистина бяха продали облигации от емисията на стойност 300 милиона долара на японците? В такъв случай, веднага щом проумееха грешката си, останалите дилъри щяха да бъдат принудени да покрият късите си позиции, с други думи — да изкупят обратно облигациите, които са продали „на късо“. Цената щеше да скочи до небесата. Всеки, осмелил се да закупи още акции в момента, щеше да бъде възнаграден с истинско съкровище.

Колкото повече си мислех за това, толкова по-възможно ми изглеждаше Кеш да е казал истината. Нямах му вяра, но имах доверие на Хамилтън. Щом Хамилтън смяташе, че японците ще закупят тази атрактивна нова емисия, имаше голяма вероятност да стане точно така. Как можех да разбера кой е прав?

Хрумна ми нещо. Рискът беше огромен, но печалбата щеше да е извънредно голяма, ако станеше. Нямах време да се консултирам с Хамилтън. Трябваше да действам веднага, ако исках да има резултат.

Позвъних на Кеш. Сърцето ми удари поне половин дузина пъти, докато изтече секундата, необходима му да вдигне слушалката.

— Бих искал да купя още петдесет милиона, ако цената е добра. — Бях удивен, че гласът ми е толкова спокоен.

Кеш се изсмя.

— Браво, Пол! Сега му е моментът да направим едно голямо бинго! Задръж така.

Това не ми казваше нищо. По-големият продаден обем означава по-голяма комисиона за агента по продажбите. Кеш поне правеше добри пари. Истинското изпитание щеше да настъпи когато Кеш се върнеше с цената. Ако все още имаше свободни за продан облигации, щеше да предложи евтина оферта. В такъв случай щеше да ми се наложи да му се опъна, за да се измъкна. А в случай, че наистина бяха продали цялата емисия, щяха да последват серия извинения и оферта с по-високи цени.

Изчаках минута, която ми се стори цяла вечност. Накрая Кеш вдигна слушалката.

— Съжалявам много, но се страхувам, че може да уредим само десет милиона, и то единствено на 99.

По гласа му познах, че очаква да протестирам, задето ми предлага по-малък обем облигации от заявения, и то на цена половин пункт над офертата на конкурентите. Но очакването му не се оправда. Не изпитвах гняв. Беше се появила възможност, която се канех да изцедя до капка.

— Добре, ще взема десет милиона на 99.

Трябваше да бъда максимално бърз. Следващото ми обаждане беше до Клер.

— Още ли гориш от нетърпение да продадеш новия шведски заем?

— Но да, разбира се — измърка тя. — Мога да ти намеря известно количество на 98,50.

— Чудесно. Купувам двадесет милиона.

След още две телефонни обаждания покупките ми се увеличиха с облигации на стойност 15 милиона долара на цена 98,60. Това правеше общо 145 милиона. Облегнах се на стола и зачаках. Още се чувствах напрегнат, но това беше напрежението на ловеца, не на преследвания дивеч.

Не чаках дълго. След две минути целият пулт светеше от обажданията на дилъри с цена купува. Цените нараснаха от 98,60 през 98,75 до 99,50. И тогава позвъни Дейвид Барат.

— Бих искал да купя двайсет милиона от ония шведските на 99,10 — каза той.

— Твърде висока цена за облигация с такива ограничени перспективи — подразних го аз, неспособен да скрия задоволството си.

— Стана нещо много странно — каза той. — Цената падна точно както бях очаквал. И тогава някой някъде купи облигации. И от този момент нататък дилърите започнаха да дават мило и драго да покрият късите си позиции, но не успяха никъде да открият свободни облигации. И започнаха да качват цената. А най-странното е, че на двама от английските ми клиенти, които се стискаха повече от месец, изведнъж им щукна да купуват. Мислят си, че облигацията има стойност и могат да изтърват някое внезапно покачване на цените по целия пазар.

Продадох на Дейвид облигации на стойност 20 милиона долара и успях да разтоваря още 75 милиона до края на деня. Клер беше особено умолителна. ЛЖБ бяха регистрирали големи загуби по тази емисия. Реших да си запазя 50 милиона, в случай че облигациите се устремят по-нагоре следващата седмица или две, и продадох известно количество от друга емисия, за да се сдобия със средства за покупката. Направих рекапитулация на печалбите си. Бях спечелил почти 400 000 долара и имах скрита печалба в размер на 300 000 долара от оставащите 50 милиона.

Отпуснах се на стола. Чувствах се изцеден до крайност. Сякаш ме бяха пребили и после захвърлили на бунището. Напрежението, адреналинът, потенето през последните няколко часа буквално бяха изсмукали силите ми. Но се бях справил. И то по най-добрия начин. Каквото и да кажеше Хамилтън, не можеше да отрече този факт. За пръв път през живота си знаех какво изпитва човек, счепкал се с пазара и надвил. Усещането наистина беше вълшебно. Показах на себе си, че мога да бъда добър търговски посредник, не по-лош и от най-добрите. Надявах се, че бях успял да покажа това и на Хамилтън.

— Хайде, самодоволно копеле такова — прекъсна мечтанията ми Деби. — Обади ми се и следващия път, когато направиш някой нов дребен черноборсаджийски удар. Сигурна съм, че в бизнеса с коли на старо ще се избият за човек с твоя талант. А междувременно, защо не ме почерпиш нещо?

— Защо винаги се получава така, че все аз черпя? Не ти ли плащат за работата тук? — запитах аз, докато си обличах сакото.

Внезапно ми хрумна нещо.

— Изчакай ме една секунда. Само да се обадя за последно по телефона.

Набрах хотел „Империал“ и помолих да ме свържат с Хамилтън Маккензи. Операторът ми предаде, че господин Маккензи оставил съобщение да не го безпокоят в никакъв случай. Възхитих се от хладнокръвието му. На карта беше заложено почти всичко, а той съвсем преднамерено бе избрал да остане в неведение за резултата. Имаше ми достатъчно доверие, щом ме оставяше да се справям сам в подобна ситуация. И както винаги, не бе сгрешил.

С все така самодоволно изражение изключих машините и тръгнах с Деби към асансьорите. Джеф остана да виси над статистиките си.