Барбара Картланд
Бягство от страстта (1)

Глава първа

1942 година

Фльор излезе от стаята, в която бе положено тялото на контеса Дьо Сарду.

След тежкия и спарен въздух в стаята, където бе лежала болната, тук в галерията бе прохладно и това подейства ободряващо на Фльор като чаша студена вода.

Тя отиде до един от прозорците и дръпна плътните завеси. Навън, в градината, първите лъчи на бледото слънце разпиляваха бялата мъгла, която се стелеше ниско над земята и покриваше зелената морава.

Фльор въздъхна и за момент отпусна горещото си чело върху каменната стена. Под очите й имаше тъмни кръгове от безсънието, но по някакъв странен начин тя се чувстваше много спокойна.

Погледът й се плъзна към хоризонта, където се виеше черен дим — едно тъмно петно на фона на млечносиньото небе. Знаеше, че това е от бомбардировките вчера. През цялата нощ се виждаха отблясъците на пожарите, зловещо червени, които бяха резултат от ниско прелитащите самолети на Кралските въздушни сили в ранния следобед на изминалия ден.

Тя беше чула взривовете от бомбите, паднали над фабриката, която се намираше на около двадесет мили от тук — фабрика, в която френски работници произвеждаха стотици камиони всяка седмица, за да бъдат използвани от техните германски господари.

Къщата бе потреперила от удара, но контесата, когато й обясниха какво става, бе промърморила:

— Това е добре. Само британците могат да ни донесат свободата.

— Тихо, тихо, мадам! — бе се опитала да я предупреди Мари. — Не е разумно да се говорят такива неща.

Но Фльор, която в този момент бе изпитала чувство на гордост, се беше изсмяла. Да, именно нейните съотечественици щяха да донесат свободата на покорената френска нация.

И сега, като гледаше гъстия облак дим, тя си мислеше за Люсиен… мислеше си как той също бе летял така триумфиращо там горе в небесата… само за да се сгромоляса с разбитата и горяща машина. Също като някои от онези смели мъже вчера.

При появата на този спомен, очите й се напълниха със сълзи.

„Колко странно — мислеше си тя, — че в този момент плача за Люсиен, а не за майка му.“

Мина й през ума, че тази смърт й прилича на театрална постановка. Възрастната дама, фина и аристократична, с белите коси и изящно изваяни черти на лицето — съвършен портрет на grande dame^[1], свещеникът до нея в своите одежди, докторът с посребрените коси и печалния израз на лицето. Мари, която хълцаше на глас в долния край на голямото легло с балдахин и завеси, в което цели поколения от фамилията Сарду се бяха появявали на този свят и бяха го напускали.

И все пак в тази картина — нереална и някак театрална — нямаше нищо, което да поражда страх, нито дори отчайваща мъка и тъга.

Едва сега, когато всичко бе свършило, Фльор усети огромно облекчение. Сякаш някаква част от нея бе държана в напрежение и тревожно очакване за нещо ужасно, което така и не се бе случило.

Никога преди това не бе присъствала на нечия смърт и мисълта за смъртта се бе оказала неизразимо страховита, докато не откри, че всичко се свежда само до затваряне на очите и кръстосване на ръцете.

Но смъртта невинаги беше такава. Люсиен не бе умрял така и все пак за него тя сигурно е била бърза и ясна — хванат внезапно посред битката, възторжен и триумфиращ.

Защото те бяха научили, че той е поразил своя неприятел, свалил го в пламъци, след което той самият имал подобна съдба. Люсиен — весел, възбуден, смеещ се — паднал от осветеното от слънцето небе върху земята на своята любима Франция.

Фльор се раздвижи, отдръпна се от прозореца и тръгна към стаята си.

Макар че вече бяха изминали почти три години, на нея й беше трудно да мисли за Люсиен, без да почувства онази болка от това, че него вече го няма, която отначало бе непоносима.

Като влезе в стаята си, тя изми лицето си и започна да съблича измачканата престилка, която бе носила през цялата нощ.

Докато все още беше почти разсъблечена, на вратата се почука. Беше Мари. Държеше в ръка чаша с някаква белезникава течност.

— Какво е това? — попита Фльор.

— Господин докторът го изпраща — отвърна Мари. — Ще го изпиете и ще заспите. Имате нужда от сън, ma pauvre^[2], всички ние имаме нужда от сън.

Бавно и уморено Фльор, пусна и останалите дрехи на пода, плъзна през главата си меката, копринена нощница, която Мари й подаде, и се пъхна между бродиралите чаршафи, които ухаеха на лавандула.

— Изпийте това, ma petite^[3] — ласкаво се обърна към нея Мари и без да й противоречи, Фльор изпи лекарството.

То имаше леко горчив вкус и като че ли в него плаваха песъчинки. Това предизвика неволна гримаса на лицето й, когато връщаше чашата на Мари. След това тя се сгуши върху възглавниците.

— Ще ви повикам по-късно, мадмоазел.

Мари дръпна тежките завеси над отворения прозорец. В стаята всичко избледня в настъпилия сивкав здрач и тя тихичко излезе, затваряйки вратата след себе си.

Беше истинско удоволствие за Фльор да усети как мускулите й се отпускат, как мекото, пухено легло поема уморените й ръце и крака. Усещаше как сънят приижда на меки, топли вълни… обгръщаше я… после вълните се отдръпваха… и всеки път малко повече от… съзнанието й се забулваше…

* * *

Събуди се внезапно, като се стресна в съня си и видя, че до леглото й стои Мари с поднос, върху който имаше чаша горещо кафе и няколко бисквити.

— Наспах се чудесно, Мари. Колко е часът?

— Почти три.

— Толкова късно? О-о, не трябваше да ме оставяш да спя толкова дълго.

Мари се усмихна. Очите й върху вече не младото лице бяха зачервени и подпухнали от плач, но Фльор си помисли, че жената изглежда по-спокойна и не така обсебена от скръбта, както сутринта.

— Какво стана междувременно?

— Отнесохме тялото на мадам долу в параклиса. Ще бъде изложена там за поклонение тази вечер и утре, а погребението ще стане вдругиден.

Фльор седна в леглото и протегна ръка да вземе чашата с кафе и изведнъж възкликна:

— Не… Мари! Това е най-хубавото ни кафе, от запасите ни! И бисквитите на мадам!

— А защо не? — предизвикателно попита Мари. — За какво да ги пазим? За тия германци ли? Или за онези братовчеди, които не можаха дори да дойдат да получат последното й опрощение. Не! Изяжте ги, мадмоазел. Тя би се радвала вие да ги изядете. А другите — нека си се радват на тяхното ерзац кафе.

Мари почти изстрелваше думите. Ръцете на старата жена трепереха.

— Не бива да съдим роднините на мадам, без да сме ги чули — в гласа на Фльор имаше упрек. — Може би не са успели да се доберат до тук. Трудно е да се набавят разрешителни от неокупираните територии.

— Те не са се и опитвали да дойдат, още откакто си отиде мосю Люсиен. Но сега, когато са сигурни, че ще има какво да спечелят, ще видите, че ще се скупчат като лешояди, готови за пиршество.

— Какво искаш да кажеш? — попита Фльор. — Докторът им съобщи още преди седмици, че мадам е болна, но отговор не последва. Да не си чула сега, че някой е тръгнал насам?

Мари поклати глава.

— Но все едно, те ще дойдат — настоя тя.

— И само ние двете в къщата ще ги приемем! — възкликна Фльор и замислено отпусна брадичка върху ръката си. — Ще трябва да си отида, Мари. Успяхме да излъжем онези Boche^[4], но тези от фамилията няма лесно да заблудим.

— Но къде ще отидете, мадмоазел?

— Не зная.

Фльор протегна ръка и си взе една от бисквитите, поръсени със захар, които бяха пазили специално за мадам през всичките тези месеци на лишения.

Но въпреки че Мари бе успяла да скрие бисквити и коняк и други дребни лакомства, с които беше свикнала мадам, тя не би могла да скрие хора, и Фльор за пръв път осъзна в какво опасно положение се намира.

Месеците се бяха изнизали като някакъв сън — тихо и без опасни последици. Германците бяха идвали в къщата, наистина, но мадам се бе справила с тях, като им бе дала своите собствени обяснения, а на исканията им бе отвърнала с хладно презрение, изпълнено с достойнство — много по-оскърбително от пряката обида.

Le chateau^[5] се намираше встрани от главния път, и немците не бяха поискали да настанят войници в него. Не ги обезпокояваха по никакъв начин, освен това, че част от земеделската продукция им беше отнета и колата, която някога бе принадлежала на Люсиен, бе взета от гаража, а различни селскостопански сечива бяха реквизирани без никакво обяснение или оправдание.

Но иначе ежедневието на тяхното домакинство си беше продължило по обичайния начин, с изключение на това, че някъде вътре в тях съществуваше страх, за който те не говореха, макар да бе напълно реален. Като че ли всеки от тях знаеше, че го дебне някакво животно, приклекнало и стаено, готово да направи своя скок.

Този страх винаги съществуваше у тях и нито за миг не можеха да избягат от него.

Дори и посред нощ, заключена в спалнята си, Фльор трябваше да вади радиото от скривалището, да го поставя под завивките на леглото и така да слуша новините.

Понякога се присмиваше сама на себе си за това, че е толкова предпазлива. Но знаеше, че това не е просто боязливост, а съзнанието, че са заобиколени от неприятелите, и стените имат уши, а дори и най-малкият пропуск би донесъл смърт и разрушение не само за нея, но и за всички онези, които я обичаха и я бяха приютили.

— Трябва да помислим, Мари — каза тя. — Трябва да измислим нещо. Но междувременно ще стана и ще се облека.

Допи бавно кафето си, като се наслаждаваше на всяка глътка. Отдавна не беше вкусвала нещо толкова хубаво. Беше прекрасно. А и бисквитите — как жадуваше понякога за нещо сладко!

Мари дръпна настрани завесите и следобедното слънце нахлу в стаята с топлите си златисти лъчи.

— Нямаше ли самолети днес следобед?

Мари поклати глава.

— Не, нямаше. Но Фабиен дойде от селото преди малко и ми каза, че тия изверги са свалили вчера два самолета. Единият паднал в полето на около десет мили от тук. Хората от селото се втурнали да помогнат, но било твърде късно. Онези смели мъже били изгорели, имало само един оцелял и германците го отвели в болницата.

— Дали е бил ранен лошо?

— Фабиен не знаеше това, но аз бих предпочела да съм в ръцете на le bon Dieu^[6], отколкото на благоволението на тези cochons^[7].

Фльор отметна косата си, паднала над очите й. За хиляден път си задаваше въпроса дали би предпочела Люсиен да е пленник, или да е сигурна, че е в добрите ръце, както Мари казваше, на le bon Dieu.

Из цяла Франция се разпространяваха шепнешком различни истории за това, че след оттеглянето на Британския експедиционен корпус от Дюнкерк положението на пленниците се е влошило, че ги държат гладни, без отопление и необходимите дрехи. Но сега, ако можеше да се вярва на съобщенията, нещата изглеждаха по-добре и имаше шанс френските пленници да бъдат репатрирани. Обаче това беше твърде слаба надежда, защото твърде малко хора се бяха завърнали. Приказваше се много, имаше много неугасим оптимизъм, но нищо не се случваше. Може би беше най-добре нещата да останат така.

Но й беше много трудно да реши кое беше по-добре, щом започнеше да мисли за Люсиен. Той бе свален още през втората седмица на онзи септември през 1939 година, когато светът едва ли още беше осъзнал, че са започнали военните действия и че надеждите, свързани с края на предишната война, за която казваха, че е сложила край на всички войни и която бе покосила цвета на европейските народи, се бяха оказали само една илюзия.

През втората седмица на войната, Фльор все още си спомняше всичко толкова ясно, като че ли ставаше в момента. Онзи миг на невероятна изненада, миг, породил повече учудване, отколкото силно страдание, когато бе научила, че Люсиен е бил убит, докато е летял над линията Мажино.

Тогава именно се бе стопила студенината между нея и майката на Люсиен и бариерите бяха паднали. Двете жени бяха плакали заедно, обединени от страданието по загубата, така както никога не биха се почувствали обединени, ако Люсиен бе останал жив.

Сега й се струваше странно, че толкова много се бе страхувала от контесата, но нищо в живота на Фльор не бе я подготвило за среща с някой както майката на Люсиен.

Най-после тя разбираше онази мистерия, която й се струваше, че обгражда нейната собствена баба от френско потекло, чието име тя носеше. Сега разбираше защо майка й винаги бе говорила за нея с нещо, което повече приличаше на благоговение, отколкото на обич.

Тези аристократи! Тя си мислеше, че бе невъзможно за нея или за някой от нейното поколение да излъчва такова достойнство, самоувереност и спокойствие, каквото излъчваха тези жени.

„Ние сякаш нямаме време да бъдем изящни и спокойни — мислеше си тя. — Сякаш нещо ни кара алчно да се вкопчваме във всичко, което, искаме, като че ли някой, друг може да го вземе преди нас.“

Това я накара да си спомни за Силвия. Силвия, с нейните боядисани в червено нокти, с нейните червени, извити устни и нагъл поглед… Силвия, която се мотаеше, из къщи чак до обяд в дрипав, евтин халат и стари чехли с износени токове… Силвия, червендалеста, неспретната и понякога дори мръсна и все пак винаги триумфиращо красива — красива в своята неприлична похотливост, която не можеше да бъде пренебрегната — пищна, облечена в безвкусни ярки цветове и въпреки това желана.

Фльор и сега потреперваше от ужаса, който бе изпитала в онези първи дни, когато баща й доведе Силвия вкъщи. Дните, когато тя се бе присмивала на различните украшения и предмети, натежали от детски спомени, когато бе обърнала къщата нагоре с краката, изпълвайки я с подигравателния си смях, с изпоцапаните с червило цигари и с шумните си приятели и техните весели, безгрижни игри.

Не й бе възможно да повярва, че един мъж може да замени такава жена. И въпреки това, въпреки целия й антагонизъм и жестоката омраза, която изпитваше към нея, Фльор можеше до известна степен да разбере това безумно сляпо увлечение на баща си.

Бавно, много бавно, тя бе започнала да забелязва някои неща и да разбира какво става.

Беше срещнала един мъж, който я харесваше и когото бе довела в къщи. Отначало бе подведена от радушния прием, който Силвия му оказа, от чара, с който го забавляваше.

По-късно, когато той самият започна колебливо да търси извинения и започна да я избягва — отначало засрамено, а после все по-уверено, Фльор разбра какво се бе случило.

И сега си спомняше как тогава тя бе излязла от къщата, а навън бушуваше буря и валеше като из ведро, как се бе лутала и блъскала в крайбрежните скали, а всичко в нея се надигаше гневно и я караше да забрави за бурята наоколо и за просмуканите от дъжда дрехи.

Беше останала да живее в тази къща, защото обичаше баща си и въпреки всичките му слабости. Артър Гартън беше способен човек що се отнасяше до литературата, но по отношение на жените, той се държеше като глупак.

Беше напуснал семейния бизнес много скоро след като навърши четиридесет и пет години и се беше отдал на писане и на игра на голф, като си бе построил къща съвсем близо до игрищата за голф в Сийфорд. Там беше щастлив, наслаждаваше се на гледката към морето източно от Кент, пишеше книгите си, удобно разположен пред камината, и през цялото време се опитваше да подобри своя хандикап при голфа.

След смъртта на майка й той можеше и да продължи равния ход на ежедневието си до старини, ако не беше срещнал Силвия.

Силвия търсеше някой, който да плаща сметките й. Някой слаб човек и идеалист като Артър Гартън, който да й даде покрив над главата. Толкова бе просто. Бяха се оженили само месец след тяхната първа среща, а на Фльор й бе съобщено едва след сватбената церемония.

Тогава за нея бе вече твърде късно да протестира, твърде късно, за да напомни на баща си за жената, която му бе отдала двадесет години от своя живот и която си бе отишла с обичта към него. Силвия се бе погрижила за това. Тя умееше да предугажда опасността и да я отстранява преди нещо да й е навредило.

И въпреки това, четири години след като се бе омъжила за Артър Гартън, тя бе станала небрежна. Подценяваше и него, и елементарното благоприличие за един джентълмен. Когато откри със сигурност това, което навярно от дълго време бе подозирал, Артър Гартън отиде да поплува навътре в морето рано една сутрин.

Беше месец август. Нямаше нищо необичайно да видиш един мъж да оставя дрехите си на спретната купчинка върху каменистия плаж на Сийфорд и да се хвърля във водите на Ламанша.

Не беше оставил никаква записка, никакво прощално писмо. За лишения от въображение свят това си беше нещастен случай. Само Фльор беше сигурна за истината, защото поне от десет години баща й не се бе къпал в морето.

Малко преди това да се случи, тя срещна Люсиен. Срещна го докато гостуваше на своя приятелка от училището в Лондон.

Запознанството им бе станало случайно, но още в мига, в който ръцете им се докоснаха и Люсиен й се поклони с онова неподражаемо накланяне на главата, характерно за неговата нация, Фльор разбра. Тя усети нещо живо и пърхащо да се надига в гърлото й, нещо, което я задушаваше; усети, че очите й блестят като фарове в морето и че посланието, което те носят, сигурно достига до него.

Може би той бе усетил пръстите й да трепват, може би и той бе изпитал в този момент чудото и красотата на онзи бликащ пламък, който наистина съществуваше.

Съвсем скоро след това те разкриха един на друг любовта си. Прегръщаха се, изпаднали в екстаз, но изпълнени и с едно болезнено чувство, защото Люсиен трябваше да си замине. Трябваше да се върне във Франция. Той беше пилот и беше дошъл в Англия във връзка с някаква задача към Министерството на въздушните сили. Сега трябваше да се върне и да даде отчет за свършената работа.

— Кога ще те видя пак?

— Скоро, много скоро, любов моя.

— Да, но кога? — бе повторила настойчиво тя въпроса си.

Той само сви рамене, наклони главата й назад и й отвърна с целувки.

В онзи момент никой не би могъл да повярва, че съдбата може да ги раздели задълго. Люсиен си бе заминал и почти веднага след това, когато се завърна в Сийфорд, баща й се удави.

Фльор беше обезумяла. Толкова обезумяла, че напусна къщата, която някога бе наричала свой дом; къщата, в която се приютяваше жената, която тя смяташе за истинската убийца на баща си.

Беше стегнала трескаво багажа си. Без да каже дума на никого, тя прекоси Ламанша и с пребледняло лице и водена от някаква магнетична сила, която потискаше страха й, тя отиде в дома на Люсиен без предизвестие.

И той се беше зарадвал. Ако бе изненадан от постъпката й, както бе изненадана майка му, той не го показа, в израза на лицето му и в думите му нямаше и следа от упрек.

Беше я притиснал до себе си, беше й обещал, че ще се оженят, и тя беше напълно успокоена, обзета от някакъв неописуем възторг.

Бяха прекарали точно дванадесет часа заедно в замъка, когато Люсиен получи съобщение, че трябва да замине. Нито Фльор, нито майка му бяха обезпокоени. Те бяха обръщали твърде малко внимание на слуховете във връзка с международното отношение и когато Франция и Англия обявиха война на Германия, те останаха ужасно изненадани. Новината за тях бе като гръм от ясно небе.

Едва тогава започнаха да осъзнават какво означава това — за Люсиен… за тях самите. Две седмици след обявяването на войната Люсиен дьо Сарду бе убит…

* * *

Фльор закопча каишката на часовника си и се изправи.

— Готова съм, Мари. Да слезем долу.

— Ще дойдете ли да видите мадам?

— Разбира се — отвърна Фльор, — но първо искам да набера малко цветя — от белите рози, които тя така обичаше.

Докато младото момиче и старата жена вървяха по дългата галерия, отвън се чу шум от кола, която приближаваше към замъка по алеята, посипана с чакъл, която сега страшно се нуждаеше от поддържане.

Те и двете спряха като по команда. Кой ли можеше да бъде това? Очите им се срещнаха и те видяха в тях изписан собствения си страх. Тогава Фльор тръгна към прозореца, който гледаше към парадния вход. Колата бавно заобиколи около затревената площ пред замъка.

Фльор инстинктивно протегна ръка и хвана ръката на Мари. Пръстите й — твърди и силни — се вкопчиха в пръстите на старата жена. Колата, която приближаваше към входа на замъка, бе една от онези, които принадлежаха на Германския щаб.

Останаха като парализирани, когато униформеният войник пъргаво изскочи от колата и отвори задната врата. Отвътре слезе някакъв човек. Виждаха го ясно. Той бе нисък и здраво сложен, облечен в тъмни цивилни дрехи.

Обърна се и каза няколко думи на пътника, който бе останал в колата, а после вдигна ръка и го чуха ясно да казва:

— Хайл Хитлер!

Отвътре се чу като ехо: „Хайл Хитлер!“, а някъде от дълбините на замъка долетя звукът на звънеца при входната врата.