Коджи Сузуки
Кръгът (16)

ГЛАВА 8

— Да разследвам? Какво точно да разследвам за тази жена?

Постъпила в трупата през 65-а? Сигурно се шегуваш — та това е преди 25 години — си мърмореше Йошино под носа. — Трудно е да проследиш стъпките на престъпник и една година след престъплението. А цели 25?

— Трябва ни всичко, каквото и да е. Искаме да разберем какъв живот е водила тази жена, какво прави в момента, какви са желанията й.

Йошино можеше само да въздъхне дълбоко. Стисна слушалката между рамото и ухото си и придърпа един тефтер от ъгъла на бюрото си.

— На колко години е била тогава?

— 18. Завършила е гимназията в Ошима и е отпътувала направо за Токио. Там се е присъединила към театрална трупа с име „Извисяване“.

— Ошима? — Йошино спря да пише и се намръщи. — Ей, а все пак откъде се обаждаш?

— От едно място на име Сашикиджи на остров Изу Ошима.

— Кога смяташ да се върнеш?

— Възможно най-скоро.

— Знаеш, че към вас се приближава тайфун, нали?

Разбира се, Асакава не би могъл да не забележи тайфуна, щом се намираше в средата му, но за Йошино всичко беше толкова нереално, че вече му се струваше и забавно. „Крайният срок“ беше вдругиден вечерта, а Асакава беше залостен на Ошима вероятно без възможен изход от там.

— Чул ли си съобщенията за времето? — Асакава все още не знаеше много за ситуацията.

— Не съм много сигурен, но както изглежда, ще отменят всички полети и морския транспорт.

Асакава бе толкова зает с издирването на Садако Ямамура, че не успя да научи по-подробна информация за тайфуна. Още когато стъпи на пристана в Ошима, имаше лошо предчувствие, но сега, след като възможността да заседне тук бе спомената, изведнъж се почувства наистина зле. Със слушалка в ръка, занемя.

— Ей, ей, не се притеснявай. Все още нищо не са отменили — Йошино се опитваше да го окуражи. Смени темата.

— Значи тази жена… Садако Ямамура. Разкрил си историята й до 18-годишна възраст?

— Повече или по-малко — отговори Асакава, слушайки звука на вятъра и вълните навън.

— Това не е единствената ти следа, нали? Трябва да има още нещо освен театралната трупа „Извисяване“.

— Не, това е всичко. Садако Ямамура, родена в Сашикиджи на остров Изу Ошима през 1947 г. от Шизуко Ямамура… ей, отбележи си това име. Шизуко Ямамура. Била е на 22 години през 47-а. Оставила новороденото бебе, Садако, на баба й и избягала в Токио.

— Защо е оставила детето на острова?

— Замесен е мъж. Отбележи си и това — Хеихачиро Икума. По това време е бил доцент по психиатрия. Бил е любовник на Шизуко Ямамура.

— Значи ли това, че Садако е дете на Шизуко и Икума?

— Не можах да открия доказателства, но мисля, че да.

— И не са били женени, така ли?

— Точно така. Хеихачиро Икума вече е имал семейство.

— Било е извънбрачна връзка — Йошино облиза върха на молива си.

— Слушам те. Продължавай.

— В началото на 1950 г. Шизуко внезапно се завръща в родния си град за пръв път от три години. Известно време живее с дъщеря си Садако. Към края на годината тя отново отпътува, но този път взима Садако със себе си. През следващите пет години никой не знае къде са и какво правят. В средата на 50-те обаче братовчедът на Шизуко, живеещ и сега на острова, дочува слух, че се е прочула с нещо.

— Да не е участвала в някакъв инцидент?

— Не е ясно. Братовчедът каза, че почнал да дочува слухове за Шизуко. Но когато му дадох визитката си и видя, че работя за вестник, каза: „Щом сте репортер, трябва да знаете повече от мен.“ От начина, по който го каза, излиза сякаш между 1950 и 1955 година Шизуко и Садако са участвали в нещо, което е било широко отразявано в медиите. Но новините от главния остров трудно достигат до тук…

— Значи искаш да разбера какво са направили, за да влязат в новините?

— Четеш ми мислите.

— Идиот. Беше очевидно.

— Има и още. През 56-а Шизуко се връща на острова, довличайки и Садако. Не прилича на себе си от изтощение и не иска да отговаря на въпросите на братовчед си. Просто се затваря в себе си, мърморейки несвързано. И така, един ден се хвърля във вулкана Михара и се самоубива. Била е на 31 години.

— Значи трябва да разбера и защо се е самоубила?

— Ако обичаш — все още държейки слушалката, Асакава се наведе напред. Ако остане заклещен на този остров, Йошино ще бъде единствената му надежда. Асакава съжаляваше, че двамата с Рюджи бяха дошли така необмислено тук. Рюджи с лекота щеше да претърси малкото парче земя Сашикиджи. Щеше да е много по-ползотворно Асакава да остане в Токио и да чака Рюджи да се свърже с него и тогава заедно с Йошино да разследват нещата оттам нататък.

— Добре, ще направя, каквото мога. Но мисля, че няма да ми стигнат хората.

— Ще се обадя на Огури и ще го помоля да ти прати хора.

— Това ще е страхотно.

Едно е да се каже, друго — да стане. Асакава не беше много сигурен, че ще стане така, както си мислеше. Редакторът му винаги се оплаква, че не му достига персонал. Асакава се съмняваше, че щеше да пренасочи някои от хората си за подобно нещо.

— Значи, майката се самоубива, Садако остава на Сашикиджи под крилото на братовчеда на майка й. Този братовчед сега дава стаи под наем. — Тъкмо щеше да добави, че той и Рюджи ще отседнат при него, но прецени, че информацията е излишна.

На следващата година Садако, която е вече 4-ти клас, става известна, като предсказва изригването на вулкана Михара. Разбра ли? Вулканът Михара изригва през 1957 г., в деня и часа, които е предсказала Садако.

— Това наистина е впечатляващо. Ако сега имаше такава жена, нямаше да ни трябва Координационният комитет по предсказване на земетресенията.

В резултат на предсказанията славата й се разнесла из целия остров и била подхваната от мрежата на проф. Миура. Асакава реши, че не трябва да обяснява всичко това. Важното сега беше…

— След това местните хора започват да карат Садако да им предсказва бъдещето. Но тя отхвърляла всяка молба. Просто продължавала да твърди, че няма такива способности.

— От скромност?

— Кой знае? Така, след като завършва гимназията, отпрашва за Токио, сякаш едва е дочакала да се махне. Близките й, които се грижели за нея, получили една-единствена картичка. Написала, че издържала приемния изпит и била приета в театралната трупа „Извисяване“. Оттогава до днес не са чували нищо за нея. Няма и един човек на този остров, който да знае къде е и какво прави.

— С други думи, единствената следа, с която разполагаме, е театралната трупа „Извисяване“.

— Боя се, че да.

— Добре, нека проверим дали съм разбрал. Това, което трябва да открия, е: защо Шизуко Ямамура е влязла в новините, защо е скочила във вулкана, къде е отишла дъщеря й и какво е правила, след като е постъпила в театралната трупа на 18-годишна възраст. С други думи — всичко за майката и всичко за дъщерята. Само тези две неща.

— Точно така.

— Кое по-напред?

— Моля?

— Питам те дали искаш да се захвана първо с майката или с дъщерята. Не ти остава много време, нали знаеш?

Най-важният въпрос беше какво се е случило със Садако.

— Би ли започнал от дъщерята?

— Ясно. Утре сутрин ще отида в офиса на театралната трупа „Извисяване“.

Асакава погледна часовника си. Беше малко след шест вечерта. Много време преди края на работния ден.

— Хей, Йошино. Не утре. Обещай ми, че ще го направиш тази вечер.

Йошино пое дълбоко въздух и поклати леко глава.

— Виж сега, Асакава. И аз имам работа да върша — помислил ли си за това? Имам купища неща, които трябва да напиша до утре сутрин. Дори и утре е малко… — Йошино замълча. Ако каже още нещо, ще изглежда, сякаш се опитва да накара Асакава да се чувства задължен. Винаги предпочиташе да изглежда широко скроен в ситуации като тази.

— Моля те, умолявам те. Така де, вдругиден е крайният срок.

Знаеше как стоят нещата в една редакция и се боеше да опише положението по-силно от това. Трябваше мълчаливо да изчака решението на Йошино.

— Но… А, по дяволите. Ще се опитам да свърша работата довечера. Но знай, че нищо не обещавам.

— Благодаря. Задължен съм ти. — Асакава се поклони и тръгна да затваря.

— Хей, чакай малко. Има нещо важно, което още не съм те питал.

— Какво?

— Каква връзка може да има между това, което си видял на касетката, и Садако Ямамура?

Асакава замълча за момент.

— Нямаше да повярваш дори и да ти кажа.

— Опитай.

— Тези изображения не са записани с видеокамера — Асакава изчака известно време, докато смисълът на думите му проникне в мозъка на Йошино. — Тези изображения са неща, които Садако е видяла с очите си и си е представяла мислено — фрагменти, представени един след друг без общ контекст.

— Какво…? — Йошино за миг изгуби дар слово.

— Ето. Казах ти, че няма да ми повярваш.

— Искаш да кажеш, че те са като медиумни снимки?

— Този израз не разкрива феномена и в най-малка степен. Тя е предизвикала тези изображения да се появят по телевизията. Тя проектира движещи се картини върху телевизор.

— Коя е тогава продуцентската й фирма? — Йошино се засмя на шегата си. Асакава не се ядоса. Разбираше защо Йошино се шегува. Той мълчаливо изслуша безгрижния смях на своя приятел.

 

21,40 ч. Докато се изкачваше по стълбите на спирка Йотсуа Санкоме по метролинията Марунучи, силният вятър щеше да издуха шапката на Йошино и той се принуди да я държи на главата си с две ръце. Огледа се за сградата на пожарната, която трябваше да му служи като отправна точка. Беше точно на ъгъла. След минута беше там.

На тротоара стоеше табела, на която пишеше: „Театрална трупа «Извисяване»“. Точно до нея започваха стълби, водещи към мазе, от дълбините на което се извисяваха гласовете на млади мъже и жени, смесица от песни и стихове. Сигурно предстоеше представление и възнамеряваха да репетират, докато не спре метрото. Не бе нужно да е театрален репортер, за да се досети. През по-голямата част от времето си проучваше криминални истории. Трябваше да признае, че се чувстваше малко странно, посещавайки репетиционната на театрална трупа.

Стълбите към мазето бяха направени от стомана и всяка стъпка кънтеше. Ако хората, основали театралната трупа, не си спомняха нищо за Садако Ямамура, нишката щеше да се прекъсне и животът на този медиум, на който се уповаваха всичките им надежди, щеше да потъне обратно в дълбините на миналото. Театралната трупа „Извисяване“ е била основана през 1957 г., а Садако е постъпила през 1965. Бяха останали само четирима от основателите на трупата, включително и мъж на име Учимура, постановчик и режисьор, говорител на трупата. Йошино подаде визитката си на двайсет и няколко годишен студент и помоли да извика Учимура.

— Имате посетител от „Дейли Нюс“, господине. — С плътен актьорски глас студентът се обърна към директора, който седеше до стената и наблюдаваше играещите. Учимура се обърна изненадан. Убеден, че посетителят му е журналист, Учимура приближи Йошино с широка усмивка. Театралните компании общуват с пресата особено любезно.

Дори и най-малката дописка в културните страници на един вестник води до увеличение в продажбата на билети. Учимура предположи, че репортерът идва да наблюдава репетициите, тъй като до премиерата оставаше само една седмица. „Дейли Нюс“ никога не му бяха обръщали особено внимание преди и Учимура пусна в действие своя чар, решен да се възползва възможно най-добре от ситуацията. Но в момента, в който разбра причината за посещението на Йошино, внезапно изгуби интерес. Изведнъж се оказа много зает. Огледа се, докато не забеляза един дребничък актьор на около 50 години, седнал на един стол.

— Ела тук, Шин — извика към човека. Нещо в познатия тембър, като се обърна към актьора на средна възраст, или може би самият женствен глас в комбинация с несъразмерно дълги ръце и крака неприятно поразиха Йошино. Този тип е различен, помисли си той.

— Шин, сладурче, нямаш излизане чак до второ действие. Бъди така добър и поговори с този човек за Садако Ямамура. Помниш онова страховито момиче, нали?

Йошино беше чувал и преди гласа на Шин — дублираше западни филми на японски по телевизията. Шин Арима беше по-известен с гласа си, отколкото с изявите си на сцената. Той беше един от малкото останали първи членове на трупата.

— Садако Ямамура? — Арима се почеса по оплешивяващата глава, докато се опитваше да върне спомени отпреди четвърт век. — О, тази Садако Ямамура — сбръчка лице. Явно тази жена беше оставила дълбоко впечатление у него.

— Спомняш си? Е, аз имам репетиция, затова ти го заведи в кабинета ми.

Учимура леко се поклони и се върна при събралите се актьори. Когато се върна на мястото си, той пак се бе превърнал във всевластния режисьор.

Отваряйки една врата с табелка „Президент“, Арима посочи към кожено канапе и каза:

— Заповядайте, седнете.

Ако това е кабинет на президент, значи трупата е организирана като фирма; Без съмнение режисьорът беше и изпълнителен директор.

— Та какво ви води насам в такава буря? — Лицето на Арима беше потно и зачервено от репетицията, но в очите му се четеше дружелюбна усмивка. Режисьорът прилича на човек, който винаги преценява другия, докато Арима отговаря искрено на всички въпроси, които му се задават, без да крие нищо. Дали едно интервю е лесно или мъчително, зависи от човека насреща.

— Съжалявам, че ви безпокоя в такъв натоварен момент. — Йошино седна и извади тефтерчето си. Зае обичайната си поза, стискайки химикалката в дясната ръка.

— Не очаквах да чуя отново името Садако Ямамура. Това се случи преди много години.

Арима си припомняше младините. Липсваше му младежката енергия, която имаше тогава, напуснал комерсиалния театър, за да създаде трупа заедно с приятели.

— Г-н Арима, когато споменахте името й, вие казахте, „тази Садако Ямамура“. Какво точно имахте предвид?

— Това момиче, чакайте да помисля кога постъпи. Трупата съществуваше само от няколко години. Набираше вече скорост и все повече младежи искаха да се присъединят. Така или иначе, Садако беше особена.

— В какъв смисъл особена?

— Х-м. — Арима сложи ръка под брадичката си и се замисли.

Като се замисля, защо съм останал с впечатлението, че е особена?

— Имаше ли нещо определено, нещо, с което да изпъква?

— Не, на пръв поглед тя си беше едно обикновено момиче. Малко височка, но тиха. Винаги беше сама.

— Сама?

— Ами, по принцип младите се сближават помежду си. Но тя никога и не се опита да създаде приятелства.

Винаги има по един такъв във всяка една група. На Йошино му беше трудно да си представи, че само това я е отличавало от другите.

— Как ще я опишете, да кажем, с една дума?

— С една дума? Х-м. Зловеща. — Без да се замисля, той я нарече „зловеща“. Учимура по-рано я бе нарекъл „това страховито момиче“. Йошино не можеше да не съжали една девица на осемнайсет, която всички определяха като зловеща. Той си представи гротескна женска фигура.

— Какво я правеше зловеща?

Като се замисли, на Арима му се стори странно, че впечатлението от студентка, която е била при тях за не повече от година преди четвърт век, е все още толкова силно. Имаше нещо в паметта му, което не му даваше покой. Нещо се бе случило, нещо, което бе причина името й да остане запечатано в паметта му.

— О, да, сега си спомням. Беше точно в тази стая. — Арима огледа кабинета на президента. Припомняйки си инцидента, той ясно можеше да си представи подредбата на мебелите по онова време, когато стаята се е използвала за основно помещение.

— Виждате ли, репетираме на това място от самото начало, но тогава беше по-малко. Стаята, в която сме в момента, беше главната ни репетиционна зала. Там имаше шкафчета и имахме параван от матирано стъкло някъде там… Така, ето там имаше телевизор — е, сега вече имаме друг. — Арима сочеше, като обясняваше.

— Телевизор? — Йошино присви очи и стисна по-здраво химикалката.

— Точно така. От старите, черно-белите.

— Добре. И какво се случи?

— Репетициите тъкмо бяха свършили и почти всички вече си бяха тръгнали. Не бях доволен от една от репликите и се върнах тук, за да преговоря отново моята роля. Бях точно там, виждате ли… — Арима посочи към вратата. — Стоях там, гледайки към стаята, и през матираното стъкло можех да видя как мигаше телевизорът. Помислих си, че някой гледа телевизия. Уверявам ви, не бърках. Беше от другата страна на паравана и не можех да видя какво точно дават, но виждах мигащата черна и бяла светлина. В стаята бе тъмно и като минах зад паравана, се чудех кой е пред телевизора и погледнах лицето на човека. Беше Садако Ямамура. Но като минах зад паравана и застанах до нея, на екрана нямаше нищо. Помислих си, разбира се, че е изключила телевизора. До този момент все още нямах подозрения. Но…

Арима като че ли не искаше да продължи.

— Моля ви, продължавайте.

— Казах й: „По-добре побързай, защото скоро ще спрат метрото.“ Включих лампата на бюрото. Но тя не светна. Тогава видях, че не е включена в контакта. Коленичих, за да я включа и тогава забелязах: телевизорът също не беше включен.

Арима си спомни тръпките, които го бяха побили при вида на кабела върху земята.

Йошино искаше да потвърди това, което бе чул:

— Въпреки че не е бил включен в контакта, телевизорът е работил?

— Точно така. Казвам ви, че това ме накара да се разтреперя. Вдигнах глава, без да мисля, и погледнах Садако. „Какво правиш седнала пред изключен телевизор?“ Не срещна погледа ми, а продължи да гледа към екрана с лека усмивка.

Арима, изглежда, си спомняше и най-малките подробности. Случката явно бе оставила дълбок спомен у него.

— Казахте ли на някого за това?

— Разбира се. Казах на Учи — така де, на Учимура, режисьора, с когото се запознахте, и на Шигемори.

— Шигемори?

— Той беше истинският създател на компанията. Учимура всъщност е вторият ни началник.

— А-ха. А как реагира г-н Шигемори на вашия разказ?

— Играеше ма-джонг в момента, но беше очарован. Имаше слабост към жените и, изглежда, от известно време й бе хвърлил око, мислейки да я направи своя. Онази вечер, след като беше изпил няколко питиета, започна да говори щуротии като: довечера ще нахлуя в апартамента на Садако. Не знаехме какво да правим. Бяха бръщолевенията на пиян — не можехме да го приемем сериозно, но и не можехме да се съгласим с това. След известно време всички си тръгнахме и Шигемори остана сам. В края на краищата, не разбрахме дали наистина бе отишъл в апартамента на Садако тази нощ. На следващия ден, когато Шигемори дойде в репетиционната, изглеждаше напълно променен. Беше тих и пребледнял, седеше на стола си, без да обели и дума. После умря, просто ей така, все едно заспа. Сепнат, Йошино вдигна глава.

— Каква беше причината за смъртта?

— Парализа на сърцето. Сега май го наричат внезапен отказ на сърцето. Много се натоварваше преди премиерата, според мен — просто прекали.

— Значи никой не знае какво е станало между Садако и Шигемори.

Йошино натърти на въпроса и Арима кимна утвърдително. Нищо чудно, че е оставила толкова силно впечатление, помисли си Йошино.

— Какво стана с нея след това?

— Напусна. Беше с нас само за година или две.

— Какво прави, след като напусна?

— Съжалявам, не мога да ви помогна.

— Какво правят повечето хора, след като напуснат трупата?

— Хората, които са наистина отдадени, постъпват в друга трупа.

— Мислите ли, че Садако Ямамура е направила така?

— Тя беше умно момиче. Актьорските й заложби не бяха лоши. Но имаше сериозни личностни дефекти. А в този занаят на първо място са личните взаимоотношения. Не мисля, че тази работа й подхождаше.

— Значи казвате, че има вероятност да е напуснала театралната сцена завинаги?

— Наистина не мога да кажа.

— Няма ли някой, който да знае какво е станало с нея?

— Може би някой от другите студенти, които са били тук по това време.

— Имате ли имената и адресите на някои?

— Изчакайте за момент.

Арима стана и отиде до рафтовете, вградени в стената. От единия до другия им край бяха наредени подвързани папки. Той свали една. Тя съдържаше фотоалбумите на кандидатите за приемния изпит.

— С нея са кандидатствали осем души, които са постъпили през 1965 година.

Развя албумите им във въздуха.

— Може ли да погледна?

— Да, разбира се.

Всеки албум съдържаше две снимки — в анфас и в цял ръст. Опитвайки се да запази самообладание, Йошино извади снимките на Садако Ямамура. Погледна ги.

— Не казахте ли преди малко, че била „зловеща“? — Йошино беше объркан. Имаше прекалено голяма разлика между тази Садако, която си бе представил по описанието на Арима, и тази, която беше на снимките. — Зловеща? Сигурно се шегувате. През живота си не съм виждал по-красиво лице.

Йошино се учуди на себе си защо я нарече красиво лице вместо красиво момиче. Определено чертите на лицето й бяха напълно правилни. Но им липсваше определена женска закръгленост. От снимката в цял ръст обаче трябваше да признае, че нежните глезени и талия бяха изключително женствени. Тя беше прекрасна, но въпреки това след 25 години казваха за нея „зловеща“ и „това страховито момиче“. А трябваше да я помнят като „тази изключително красива млада жена“.

Любопитството на Йошино беше възбудено от злокобността, която взимаше връх над очевидната красота на лицето й.