Стивън Кинг
Немият (1)

1.

Изповедалните бяха три и лампичката над вратата на средната светеше. Нямаше чакащи, а и църквата пустееше. Слънчевите лъчи проникваха през разноцветните витражи и оформяха четвъртити сияйни островчета по централната пътека. Монет се замисли дали да не си тръгне, ала в крайна сметка се отказа. Вместо това се приближи до средната изповедалня и влезе вътре. Когато затвори вратата и седна, малкото прозорче вдясно от него се плъзна встрани. Над него пишеше: „ЗАЩОТО ВСИЧКИ СЪГРЕШИХА И ИЗГУБИХА БОЖИЯТА МИЛОСТ.“ Монет отдавна не бе стъпвал в църква, ала надписът не се връзваше особено с обстановката. Още по-малко пък с Балтиморския катехизис^[1].

От другата страна се разнесе гласът на свещеника:

— Как я караш, синко?

Тази формулировка на въпроса също му се стори необичайна, ала поне беше директна. Изведнъж обаче Монет осъзна, че не е способен да отговори. Не можеше да каже нито дума. Което бе доста странно, като се имаше предвид онова, което искаше да сподели.

— Синко? Да не си глътна езика?

Същата работа. Думите бяха там, но не можеше да ги изрече. Абсурдно или не, в съзнанието му внезапно изникна картината на запушена тоалетна.

Неясният силует зад паравана се размърда.

— От доста време не си го правил, нали?

— Да — отвърна Монет. Е, това поне беше нещо.

— Искаш ли да ти подскажа?

— Не, спомних си. Благослови ме, отче, защото съгреших.

— Аха-а, и кога е била последната ти изповед?

— Не помня. Много отдавна. Когато съм бил хлапе.

— Е, спокойно — същото е като карането на колело.

Ала в следващите няколко секунди упорито мълчеше. Успя да проговори едва когато отново прочете надписа над прозорчето. Беше сключил пръсти и ги мачкаше нервно, докато дланите му не се сляха в огромен юмрук, поклащащ се нагоре-надолу между бедрата му.

— Синко? Времето лети, а аз имам уговорка с компания за обяд. Всъщност компанията ми ще донесе обяда, така че…

— Отче, може би съм извършил ужасен грях.

Сега свещеникът беше този, който си глътна езика. „Който онемя“ — помисли си Монет. Като онази написана в бяло дума, ако изобщо бе реалност. Напиши я върху лотариен фиш и тя веднага ще изчезне.

Когато свещеникът заговори отново, гласът му продължаваше да звучи дружелюбно, но в него вече се усещаха и мрачни нотки.

— Какъв е грехът ти, синко? — попита той, на което Монет отговори по следния начин:

— Не знам. Вие ще трябва да ми кажете.