Тим Стаут
Флеп

Понякога Джими Уорд се чудеше кого всъщност майка му обича повече: баща му или котарака Помпадур. Тя, разбира се, посвещаваше всичкото си време и грижи на чистокръвния, бял, персийски котарак, но може би баща му, който по цял ден беше в банката, а повечето вечери — на заседания на управителния съвет, работеше твърде много, за да забележи.

Едно беше ясно — и двамата нехаеха за Джими. Бяха много заети, за да се занимават с десетгодишния си син.

В къщи винаги беше пусто. Не му даваха да си има някоя животинка. Помпадур се страхуваше от кучета, папагалите бяха досадни с непрестанното си бърборене, а тропическа рибка не му разрешаваха, защото мислеха, че няма да сменя редовно водата и ще замирише.

Господин Карди, учителят по естествознание, го подтикна да се залови с едно ново хоби — геология. Интересно е, стига да ти харесва да ходиш сам. При самотните си скитания покрай брега и из хълмовете Джими откри много интересни камъни. Някои други видове пък намери по време на училищните излети: кварц, ахат на ивици, рядък, зелен малахит. Имаше хубава колекция.

Всеки месец изпращаше по пощата някои от находките си на своя приятел Питър Камо от Танзания, с когото си пишеха. Бащата на Питър, минен инженер, често имаше излишни мостри и двамата колекционери редовно си разменяха минерали.

Един ден, като разопакова колета от Африка, Джими видя вътре грапав, жълт кристал, голям колкото юмрук.

„Не зная какъв е този камък — пишеше Питър. — Баща ми взел няколко парчета, след като взривили кариерата. Смята, че са много стари и може да са на повече от сто милиона години. Парчето, което ти изпращам, е особено, защото вътре има вода.“

Джими постави странния камък до ухото си и го разклати. Вътре наистина се чу тихото бълбукане на вода, толкова стара, че само звездите и морето можеха да бъдат по-стари от нея. Но как ли беше попаднала в този камък?

С гръб към вратата, прелиствайки книгите си по геология, той не видя как Помпадур се промъкна и скочи върху стола, където беше загадъчният подарък. Не успя да чуе котарака навреме. Камъкът полетя и се разби в решетката на камината. Момчето замахна ядно с ръка подир бягащия Помпадур, но когато видя разпръснатите жълти парчета на пода, ахна. Просто не можеше да повярва! В строшения жълт кристал на сто милиона години имаше малко, бяло яйце. Черупката му още беше мокра от водата, в която бе престояло векове. Джими го вдигна с благоговение. Какво ли създание го е снесло преди милиони векове? Ще се излюпи ли нещо, след като е стояло толкова дълго под земята? Във възбуденото му съзнание напираха десетки въпроси, но да каже на родителите си, означаваше да си има неприятности. Много по-безопасно беше да запази за себе си чудесното откритие и да се опита тайно да излюпи яйцето.

На другия ден в училище отиде при господин Карди и му каза, че уж има в къщи костенурка, която е снесла яйце. Не всичко може да се каже на възрастните. Господин Карди го посъветва да държи яйцето на топло в ситен, сух пясък.

— Кажи ми, ако излезе нещо — добави той. — Класът може да направи курсова работа на тема инкубация.

Джими зарови яйцето в кутия с пясък и я наместя зад горещия бойлер. Поглеждаше нетърпеливо всеки ден, за да види какво е станало. От време на време майка му го заварваше да наднича в сушилнята и рязко му заповядваше да се маха оттам, защото Помпадур можеше да се пъхне и да остане вътре. Кутията беше скрита под чифт стари джинси, но минаха цели седмици, нищо не се случи и момчето започна да се отчайва. Нямаше смисъл да се надява.

Един ден, когато след закуска отиде на проверка, засия от щастие, като видя, че част от черупката се е показала над пясъка през нощта. След училище веднага дотича в къщи и се втурна към сушилнята. За негова най-голяма радост цялото яйце се беше показало, а най-отгоре потрепваше. Пренесе кутията в стаята си и омагьосан съзерцаваше излюпването. Чудото го омая. Пропуканата черупка се разполови и след цяла вечност чакане нещо изпълзя от мрака на миналото, за да се срещне със света. Лицето на Джими светна от радост. Какво ли неземно създание беше това? По издълженото си тяло и крайници приличаше на малка зелена жаба, но с голямата си глава и изострени, сухи черти изглеждаше повече като пияно таласъмче. Не можеше да е птица. Върху люспестата му кожа нямаше и следа от пух или пера. И за какво ли служеха нагънатите ивици от двете страни на мършавото му тяло? Приличаха по-скоро на ципи и стигаха до предните крайници, завършващи с тънки нокти?

Новоизлюпеният лакомник се измъкна от яйцето и оживено се заклатушка към една муха, кацнала на пясъка. Сграбчи я с клюна си, преглътна, примига с очи и мухата изчезна! Тогава той видя Джими и се затътри обратно към счупената черупка като виреше предизвикателно клюна си.

Момчето се усмихна гордо от своето праисторическо „чудовище“, голямо една педя. Искаше му се да го покаже на целия свят, но на кого да се довери. Ако родителите му видеха новоизлюпеното, с него щеше да се случи същото, което сполетя хамстера му и поповите лъжички, а и вече беше излъгал господин Карди за произхода на яйцето. Най-сетне седна и написа писмо на Питър Камо, в което предаде цялата история и го помоли да не казва на никого.

През седмицата купи голяма клетка за папагали и я постави у дома за Флеп, когото нарече тъй заради необикновените ципи между пръстите му. Покри пода на клетката с мъх и сухи листа, а когато Флеп показа, че иска да се катери, сложи вътре една разклонена вейка и парче кора от дърво. Храната не беше проблем. Мухите не можеха да устоят на късовете сурово месо, които окачваше върху пръчките всеки ден, а веднъж примамени вътре, трудно успяваха да излъжат безпогрешния инстинкт на Флеп.

Щом настъпиха топлите летни вечери, Джими започна да храни чудесното си галениче след мръкване, когато не беше толкова опасно да ги завари майка му или Помпадур, чиито котешки сетива му подсказваха, че в стаята на момчето има нещо особено. През деня криеше клетката в стария стенен шкаф, но когато родителите му се връщаха вечер, я изваждаше отвън на прозореца, а между пръчките закрепваше малко фенерче, за да привлича насекомите. От леглото си наблюдаваше лудото им кръжене около светещата лупа, а Флеп, скрит в сянката, чакаше удобен момент да се нахвърли.

Но какъв точно беше? Книгата в училищната библиотека за праисторическите животни не му помогна много. Всички картини показваха възрастни зверове, част от които бяха няколко пъти по-големи от автобус. Прелистваше страниците разтревожен. Какво ли щяха да кажат майка му и баща му, ако Флеп се превърнеше в брахозавър, висок четиридесет фута?!

Най-после на въпроса беше намерен отговор. Веднъж една дългоножка се залута през отворения прозорец, докато Джими почистваше клетката. Флеп, който се беше настанил върху полицата за книги, се спусна към ръба, разпери широко предните си крайници и полетя във въздуха. Нагънатите ципи отстрани бяха крила! Когато се разтвориха, те се превърнаха в тревисто зелени мембрани, подобни на корабни платна, които се движеха нагоре и надолу, докато Флеп пърхаше из стаята като тромава смарагдова пеперуда.

Той сръчно улови жужащото насекомо и кацна на леглото, а тънките крачета на дългоножката стърчаха от зъбестите му челюсти.

След като видя полета на подвижния си любимец, Джими нямаше нужда да проверява в книгите — Флеп беше птеродактилче. От този момент винаги го насърчаваше да разтваря крилата си. А какви само бяха те! „Птеродактил — четеше той — пръстокрили“. И наистина мембраните на птеродактилчето, закрепени за силно източените му малки пръсти, бяха точно като на чертежа в книгата, а с времето станаха по-дебели и по-здрави. Джими забеляза, че с тях Флеп омаломощаваше по-големите насекоми, обгръщайки ги като с пелерина. Подобно на прилепите винаги спеше обърнат наопаки, увиснал на клончето, с глава, пъхната в плътно прибраните към тялото му крила.

Флеп свикна да се грижат за него. Момчето с радост забеляза, че взема от ръката му тънките резенчета сурово месо, които гълташе цели, кацнал доволно на китката му. След всяко хранене Джими го галеше по главата, а малкото влечуго извиваше дългата си шия като обичливо котенце.

Когато се случи нещастието, Флеп беше голям колкото мушитрънче. Пърхайки из стаята, той за първи път съзря отражението си в огледалото и писукайки възбудено, се стрелна право към другия птеродактил. Джими не успя да го предпази от сблъсъка с твърдото стъкло. Замаяният Флеп падна в краката му и в същия миг момчето усети пукота на крехката кост, когато без да иска настъпи задното му краче.

Не мигна цялата нощ, упреквайки се за несръчността си и напрягайки ума си да намери начин да помогне на ранения си любимец. Сутринта отиде при господин Карди. Учителят отвори кутията и смутено се вторачи в сакатия птеродактил.

— Това пък какво е? Шеги ли си правиш с този модел, младежо?

Опита се да повдигне „модела“ от мъхестото му легло, но в следния миг вече притискаше носната си кърпа към ухапания си пръст, на който се появиха няколко червени капки.

— О, небеса — шептеше смаян учителят. — За бога, Джими, къде го намери?

— Моля, внимавайте, сър. Кракът му е счупен.

— Счупен? Би трябвало да е вкаменен. Не разбираш, ли, че тези видове са изчезнали още през юрския период? Направо не мога да повярвам!

След като внимателно изслуша разказа му, господин Карди привърза болния крак на Флеп към кибритена клечка.

— Още е млад и костта те зарасне — успокои той разтревоженото момче. — Най-важното е какво смяташ да правиш сега. Това е динамит за науката, Джими! Всички хора ще се втурнат през глава, за да видят истински жив птеродактил.

— Какви хора?

— Експерти, зоолози, любители на животни като тебе.

— Но те няма да ми го вземат, нали, сър?

Господин Карди се замисли.

— Не, Джими, не вярвам. Ако го направят, то ще бъде само, за да се уверят, че кракът му заздравява правилно.

— Започнат ли да идват хора, майка ми и баща ми ще разберат. Ще ме накарат да го изхвърля.

Учителят го потупа по рамото.

— Ще поговоря с тях, не се тревожи. Ще ме послушат.

Вечерта господин Карди дойде и седна до Джими, който нерешително постави клетката пред себе си. „Боже мой, какво отвратително зверче!“ — възкликна баща му, а майка му, след като хвърли ужасѐн поглед, прибра Помпадур и изтича да направи кафе. Учителят обаче беше търпелив и скоро започнаха да му задават въпроси.

— Ако тези същества наистина са измрели толкова отдавна, както твърдите вие, тогава защо това е живо? — каза баща му.

— Предполагам, че яйцето е било покрито с кал или тиня, която постепенно се е превърнала в твърда скала.

— Яйцето също би трябвало да се вкамени.

Карди сви рамене.

— Не зная, господин Уорд. Може би водата, която се е процеждала, го е запазила. По-добре попитайте палеонтолозите, когато дойдат.

— Палеонтолозите?

— Хора, които изследват отмрели форми на живот. Боя се, че много ще ви досаждат, когато съобщите за фантастичното откритие на Джими.

Той кимна към неопровержимата зелена реликва от ерата на влечугите, която, кацнала на клона, се грееше на огъня.

— Виждате, че по право това малко създание принадлежи към един свят, изчезнал преди милиони години, но ето, че все пак е тук, в къщата ви. На вас може да не изглежда кой знае какво, но за учените един жив птеродактил е… как да кажа, безценен.

След като учителят си отиде, Джими забеляза, че баща му изведнъж стана по-добър към него. Дойде в стаята му и каза високо:

— Джеймз, размислих по въпроса. Онова папагалче, за което ми спомена… може би малко прибързах тогава. Искаш ли все още да го имаш?

— Благодаря, татко, но не сега. Не искам папагал, искам Флеп. Страхотно ще бъде, ако дойдат учените от цял свят, както каза господин Карди.

— Разбира се… е, може би едно ново колело… Ще видим.

На излизане се обърна:

— И гледай онова нещо да е на сигурно място.

За щастие навехнатият крак на Флеп не повлия на апетита му. Лакомото птеродактилче поглъщаше един по един цяла купа червеи, като извиваше и разтърсваше дългата си шия. После се покатерваше на дланта на Джими и изтриваше клюн с ноктите си. Момчето примираше от удоволствие при тази проява на доверие и обич. Папагалът и колелото можеха да почакат. Единственото нещо, което искаше, беше експертите да видят колко добри приятели са той и Флеп.

В края на седмицата те дойдоха. Д-р Антръбъс Скедж от музея беше трътлесто човече с изтъняла коса и лице като на стар папагал. Жената, изпратена от зоологическата градина, имаше свити устни, леденосини очи и изобщо нямаше да изпие кафето си, ако майка му не беше донесла карамелената захар. Казваше се мис Пенелопа Колапс.

Джими донесе клетката и я постави между двамата. Гледаха почтително птеродактила, без да кажат дума. Мис Колапс тихичко въздъхна и записа нещо в бележника си. Момчето се опита да разкаже колко е привързан към него Флеп, но те сякаш не се интересуваха. Д-р Скедж се изкашля деликатно и се обърна към баща му:

— Господин Уорд, какво мога да кажа? Като си помисля само, че доживях да видя един истински представител на птерозаврите. Сър, музеят ще ви даде голяма сума само за да закупи правото върху това палентологично съкровище.

Изсумтяването на мис Колапс го накара да замълча.

— Очевидно д-р Скедж няма търпение да сложа ръка на този образец. Аз ще съм последната, която ще му попречи, след като зоологическата градина направи изследванията си.

— Мога ли да ви напомня, че като отмрял вид, птеродактилус попада определено в периметъра на отдела за вкаменели влечуги? — беше язвителният отговор.

— Всички знаем, че птеродактилите са праисторически, д-р Скедж — пропя сладко мис Колапс. — И тъкмо затова толкова се радвам, че този е още жив, а не само купчина сухи, стари кокали.

— Но, моля ви!

Господин Уорд спря кавгата с усмивка.

— Ако разглеждаме въпроса за право на собственост, нека да не се горещим. Надявам се, разбирате, че единственото ми желание е да подпомогна научния свят. И през ум не ми минава да лиша страната от това уникално животно.

Направи пауза и поглади мустаците си.

— Обаче, ако по една или друга причина новината стигне до онези американски институти, чиито средства, както разбирам, са толкова големи…

Обезпокоените експерти заговориха едновременно:

— Упълномощен съм да…

— Ние, разбира се, ще предложим…

Уорд прекъсна наддаването.

— Джеймз, трябва да поговорим за някои неща. Занеси Флеп в стаята си.

Джими се подчини, но се промъкна обратно, за да подслушва. Това, което чу, го изпълни с ужас.

Говореше мис Колапс: „… кръвни проби, изкуствено приспиване, с евентуално теленаблюдение на сърцето и мозъка. Пълни изследвания — физически и химически…“

„Първо поставяне на вътрешните органи във формалинов разтвор, след това подробно остеологическо изследване“ — чу се сухият глас на д-р Скедж. „Възможност да се сглоби скелетът както приживе… Очарователно!“

Нещастен, Джими допълзя в стаята си. В края на краищата искаха да му вземат Флеп. Баща му щеше да продаде любимеца му на жестоки хора, за да го изтезават и нарежат на парчета в името на науката.

Цяла нощ плака горчиво. От опит знаеше, че баща му никога не променя решението си. Но когато надникна в клетката и видя как Флеп спи обърнат наопаки с кибритената клечка на крака, подобна на инвалидна протеза, мълчаливо се закле да не го остави да попадне в ръцете на експертите.

На другия ден каза на господин Карди за случилото се.

— Те изобщо не обичат животни! Само искат да наранят Флеп! Татко ще го даде на този, който плати най-много.

Карди не устоя на укора в погледа му и се извърна.

— Сигурен съм, че правят това, което е най-добро за науката — отговори той, презирайки се още като изричаше думите.

Когато Джими стигна у дома, клетката я нямаше. Нима експертите бяха идвали вече?

Втурна се надолу по стълбите.

— Мамо! Татко! Къде е Флеп?

Бяха го поставили в хола. Майка му правеше снимки на баща му, застанал до клетката с дебели градинарски ръкавици.

— За бога, Джеймз, какво има? — тросна се тя. — Тичаш из къщи като бесен!

— Не намерих Флеп.

— Нищо няма да му направим на това жалко създание — каза баща му. — Снимаме се за вестниците, а ако си разумен, може и тебе да те отпечатат. И не забравяй колелото, което ти обещах.

— Не искам колело! Искам си Флеп!

— Не ставай дете, Джеймз. Току-що ни се обадиха от музея и предложението им беше многообещаващо.

— Да, да вземат Флеп и да го убият!

Спусна се покрай тях и грабна клетката, но когато хукна към вратата, Помпадур се събуди от шума, скочи от кошницата и се заплете в краката му. Джими се спъна, падна и клетката с трясък се отвори.

— Флеп! — извика той.

— Махни това ужасно същество от бедния Помпадур! — изпищя майка му.

— По дяволите! — изкрещя баща му. — Изпъди тази проклета котка, че ще го хване!

Помпадур за малко щеше да го сграби с хищните си нокти, но Флеп подплашен скочи на облегалката на канапето като зелена, механична играчка.

Госпожа Уорд изписка, когато той полетя и бръсна лицето й с крила, но под тежестта на шината изплашеното птеродактилче закръжи надолу към възглавницата. В този момент Помпадур скочи към него и двамата се сблъскаха във въздуха.

Баща му се хвърли към съскащата котка, а Джими вдигна Флеп в шепите си, грабна клетката и побягна към стаята си.

Нещастното момче заспа чак след полунощ.

На другия ден следобед, когато се върна от училище, експертите отново бяха дошли, но този път вместо кафе имаше сърдити лица, а баща му трепереше от гняв.

— Къде е? Къде е? — изкрещя той.

— Кое?

— Животното — твоят отвратителен Флеп!

— В клетката си.

— Не, не е!

Джими донесе празната клетка. Зоркото око на майка му съзря няколко дълги, бели косъма, закачили се на отворената врата.

— Помпадур!

Ръката на баща му се стовари върху бузата му.

— Ах, ти, глупако! Защо си пуснал котката вътре?

— Недей, татко! Моля те!

— Осемдесет и пет хиляди лири отидоха на вятъра само защото не си си дал труд да затвориш клетката!

Баща му пак го удари и тъкмо вдигаше ръка отново, когато д-р Скедж го докосна.

— Един момент, господин Уорд.

Уорд се обърна, разгневен.

— Какво искате?

— Даже ако за нещастие котката е изяла образеца, може да не е съвсем късно за музея. Скелетът, вероятно, е все още цял. Ъ-ъ-ъ… извинете ме, но една навременна дисекция…

Гласът му замря, изразявайки съжаление.

— Разбира се!

Уорд пусна сина си.

— Наблизо има ветеринарен лекар, стига да сте съгласни за същата цена.

— Бернард! Не! — извика госпожа Уорд. — Ако това значи да… О, Бернард… Не Помпадур!

— Маргарет, осемдесет и пет хиляди са на карта, а ти… за една котка. Хайде!

След малко всички си отидоха. Джими влезе в стаята си, отвори гардероба и извади дървената кутия, скрита под старите му дрехи. Флеп проточи шия и го приветствува с тихичко гракване. Момчето го погали по главата, а птеродактилчето блажено притвори очи.

Застла кутията с памук и лишеи, след това отиде при домашната аптечка и извади оттам флакон със сънотворни хапчета. Счука две и сложи праха в парче от пресен черен дроб. Флеп го изгълта лакомо. След няколко минути очите му се премрежиха, затвориха се и той се катурна настрана.

Джими втренчено гледаше свитото телце на малкото влечуго.

— Сбогом, Флеп — прошепна той.

Облепи кутията с лепенки, като направи няколко отвора за проветряване. Даже с въздушна поща колетите стигаха до Танзания за няколко дни. Надяваше се двете таблетки да стигнат.

— Е, какво? Нови минерали ли? — усмихна се възрастната пощенска служителка, като слагаше пакета в торбата.

Сетне Джими дълго се разхожда из хълмовете и не си тръгна до залез слънце.

След един месец получи писмо от Африка. Подробният, обнадеждващ разказ на Питър Камо беше награда за многобройните му съмнения и тревоги. Всичко се беше наредило както трябва. Най-много го зарадва цветният диапозитив, който Питър беше пъхнал в плика. Върху дървената табела пишеше: „Резерват за дивеч «Ниосели». Тук дивите животни са свободни.“

А над нея, мъчейки се да налапа голям, оранжев бръмбар, беше кацнал Флеп, последният в света птеродактил.