Памела Адамс
Старомодна музика

Остава ми да чакам още най-малко четири часа, а вече толкова ме е страх, че ръцете ми треперят. Под прозореца, който гледа към устието на реката, е сложена масата, на нея има чай, а аз все се вглеждам в далечината отвъд мътната вода, отвъд втория канал, по-дълбокия от двата, и се мъча да различа контурите на острова със самотното дърво. И тутакси се извръщам. Трябва да се опитам поне нещичко да хапна. Глупаво е да загубя съзнание, когато настъпи часът — иначе току виж, се наложи да чакам още цяла голина.

Тези редове са подробен отчет за случилото се и за онова, което струва ми се, всеки момент ще се случи. Пиша отчасти, за да се поуспокоя, но най-вече заради тебе, Колин. Струва ми се, че освен тебе (и, разбира се, Бетси) никой пет пари не дава за мене, а аз подлагам твоето търпение на твърде сурово изпитание. Но отначало все не можех да се примиря с фактите, а след това всички ме изслушваха само от вежливост, за да не ме засегнат. Дори и ти, родният ми брат, единственият ми близък човек, ме слушаше именно така, макар че правеше за мен всичко, което бе по силите ти — благодаря ти за това. С една дума, оставям тези бележки на масата в плик, на който е написан твоят адрес, за да ти ги изпрати мистър Данкуорт. Разбира се, ако се окаже, че греша и утре съм все още тук, ще изгоря писмото. Ако успееш да намериш човек, който сериозно се е заел с изучаването на подобни явления, обърни се към него за помощ. Отсега нататък това е единствената надежда за нас.

Колко рано се мръква! Ще запаля газената лампа и ще запиша всичко още от началото… А всичко започна точно преди една година, нито ден повече.

Когато двамата с Фрезър пристигнахме в Бентуотър, мистър Данкуорт, собственикът на повечето плаващи къщички по реката, ни разреши да разпънем палатката си до онази от неговите къщички, в която имаше нещо средно между кафене и бакалия. Докато разтоварвахме туристическата си екипировка, без да искам, стъпих в една къртичина и си разтегнах сухожилието. Местният лекар бинтова крака ми, даде ми лекарство против болката и ме посъветва за няколко дни да се откажа от мисълта за какъвто и да е туризъм.

Аз продължавах да настоявам да тръгнем, но Фрезър не се съгласи и ние се върнахме при мистър Данкуорт. Споделихме с него сполетялата ни неприятност с надеждата, че той ще ни даде една от своите къщички.

Беше много приятно да седим на палубата при него — морето искреше на слънцето, чайките крещяха. Оказа се, че мистър Данкуорт вече беше успял да даде под наем всичките си къщички. Останала беше свободна само онази, която се наричаше „Дарнли“, закотвена на половин миля от нас, до дигата край брега; тази дига пропълзяваше като змей навътре в широкото устие на реката и пазеше ливадите от мътните води на залива.

— И честно казано, никак не ми се ще да давам „Дарнли“ тъкмо тази седмица под наем — заяви мистър Данкуорт. — Мислете, ако щете, че съм се побъркал, но аз така смятам.

Жена му сложи чашките с кафе на масата и, кой знае защо, промърмори:

— Ама че глупости. Чисто и просто суеверие, казвам ви.

— Ако наемем плаващата къщичка, няма да се наложи жена ми да предприема уморително пътешествие, мистър Данкуорт. Засега Джени не е в състояние да се придвижва. Бихме ви били извънредно признателни.

— А, не се знае. Чудни работи стават в тази къща… Д-да, Сара, смей се, колкото си щеш, но редно си е да предупредим младите.

Двамата с Фрезър се спогледахме. Замириса на приключение.

— Какви работи, мистър Данкуорт?

— Ама че глупост — повтори раздразнена мисиз Данкуорт. — Преди около пет години от „Дарнли“ изчезна един човек — и толкоз. Но от къде да знам, може да си е имал причини да изчезне.

— Де да беше така, Сара, но, казвам ти, тук има нещо по-сериозно и ти го знаеш. Първо на първо хората разправят, че се чува музика, която идва дявол знае откъде.

— Каква музика? — полюбопитствувах.

— „Рио Рита“ — отвърна тържествено мистър Данкуорт.

Това ни се стори вече прекадено и ние прихнахме. Мистър Данкуорт се засегна, не ни разказа нищо повече и сърдито каза, че щом сме решили да рискуваме, наша си работа, ето къде са ключовете, а той самият си измива ръцете от всичко.

След половин час се преместихме в „Дарнли“. Това беше преустроен шлеп, боядисан в яркожълто и черно, който напомняше мъничък Ноев ковчег. Разопаковахме багажа, пийнахме чай и повярвахме, че въпреки всичко ни предстои чудесна почивка. Поолекна ми на крака и се надявах, че до сутринта съвсем ще ми мине.

Надвечер Фрезър изнесе платнените столове на палубата и сложи цял куп възглавници под пострадалия ми крак. (Веднъж някой го бе нарекъл „недодялан риж дангалак“, а в същност той е извънредно добър човек.) Седяхме в топлата мъгла и посръбвахме кафява бира, към която бях привикнала за три години съпружески живот с него. Имаше отлив и лунната светлина сияеше над равните глинести брегове на устието, където водата внезапно бе намаляла; надясно то се стесняваше и се губеше из лабиринта на блатата, а наляво, близо до пристанището, блещукаха далечните светлинки на някакво крайбрежно селце. Всичко бе толкова мирно и интимно. Беше ни много хубаво.

След около час изведнъж се захлади и усетихме как вълните се плискат в борда на нашето жилище. Фрезър стана и надникна надолу.

— Охо! Не очаквах, че водата ще се покачи толкова бързо. Приливът е в разгара си.

— А пък Данкуорт, струва ми се, разправяше, че следващият прилив бил чак в пет сутринта. Но както и да е, аз замръзнах, хайде да се прибираме.

Аз първа чух музиката — тиха, но съвсем ясно доловима. Беше някакъв примитивен вариант на чарлзтона. Помня, че през смях казах на Фрезър, че се страхувам да не би да чуя прословутата „Рио Рита“. След още няколко минути се чу плясък на весла, скърцане, после нашият шлеп се полюшна от удар в корпуса му.

— Гости? По това време? — Фрезър отново се приближи до борда, а аз закуцуках след него. На ярката лунна светлина видяхме малка лодка и в нея — шест-седем души. Те се смееха и бъбреха, сякаш всичко си беше в реда на нещата, ала въпреки това у тях имаше нещо обезпокоително. Нещо особено. Но нямах време да анализирам нещата — единият от мъжете заговори с нас.

— Каним всички желаещи да вземат участие в пикника на острова със самотното дърво — на онзи остров, ей там. Това е вече третият ни курс и за нас всички са желани гости. Ще дойдете ли?

Още няколко души от онези, които бяха в лодката, започнаха да ни увещават в хор. Компанията беше дружна и храбра и изглежда, никой не се боеше от гробовния хлад, който лъхаше от водата.

Фрезър благодари и отказа, като им обясни, че аз не съм в състояние да приема поканата, понеже ме боли кракът и няма да мога да сляза до лодката. Но аз добре знаех колко обича той веселите компании и, глупава и самоотвержена мъченица, взех да настоявам мъжът ми да ида и без мене.

Хората от лодката дружно ме подкрепиха и Фрезър се реши — взе си топъл пуловер, целуна ме, слезе по стъпалата и скочи в лодката. Гребецът я отблъсна с едното весло и тя се озова на средата на устието. Махах им с ръка и гледах как навлизат в тесния ръкав, който лъкатуши между заблатените брегове. Те все още се виждаха, когато вече отминаваха блатата и започнаха да се приближават към острова по другия, по-широкия ръкав на реката. Но луната се скри зад облаците, аз ги изгубих от погледа си, обърнах се гърбом, почувствувала се по детски никому ненужна, и тутакси се присмях сама на себе си.

Легнах си в каютата, но не заспах веднага — все се вслушвах в старомодната музика, която звънтеше над водата. Веднъж дори се чу „Рио Рита“ и аз се усмихнах, предвкусвайки как ще разкажа на мистър Данкуорт откъде идва музиката — стига само жена му да не е наблизо. Всички мелодии бяха приблизително от един и същ период (от двайсетте години, струва ми се), и внезапно разбрах защо хората от лодката ми се бяха сторили странни. Заради дрехите им. Бродирани с мъниста рокли, раирани сака от каша, сламени шапки… „Някакъв превзет маскарад“ — помислих си аз. И доволна, че толкова лесно си обясних всичко, потънах в сън.

Събудих се, обляна от ярка слънчева светлина, и видях, че все още съм сама. Пижамата на Фрезър си стоеше прилежно сгъната на стола, където я бях оставила; по пухкавата възглавница нямаше ни една гънчица. Обиколих салона, куцукайки, после втората каюта, след това наметнах жакета си и претърсих палубата. За да бъда напълно сигурна, излязох на стълбата и видях, че колата ни е там, където си беше и преди.

Добре де, добре, значи е заседнал на острова със самотното дърво. Сигурно течението е отнесло лодката. Гледах към острова срещу искрящото по водата слънце, но той бе твърде далеч и че се виждаше нищо. Направих фуния с ръцете си и се опитах да викна, но никой не се обади.

Бях сама, наоколо имаше само вода, блата и ранно утринно слънце.

Мистер Данкуорт ще намери лодка. Той ще ме закара дотам. Обух панталона си, надянах блузата си и с несигурни стъпки забързах по пътечката, успоредно на дигата и крайбрежната улица. Когато стигнах до плаващото кафене, мисиз Данкуорт още не беше станала, а мъжът й тъкмо довършваше закуската си. Задъхана, разказах му с няколко несвързани фрази най-важното и докато ме слушаше, бръчките по лицето му ставаха все по-дълбоки. Накара ме да изпия чашата чай, която си беше налял, а той през това време обу високи ловджийски ботуши, после ми помогна да се кача в моторната лодка и шумно се понесохме срещу прилива към острова със самотното дърво. По пътя почти не разговаряхме. Аз бях твърде разстроена, а мистър Данкуорт бе изцяло погълнат от необходимостта да лавира между малките плавателни съдове, закотвени в пристанището.

Отминахме устието и блатата и навлязохме в дълбокия ръкав. Когато наближихме острова със самотното дърво, видях, че около него също има дига и започнах да се взирам в нея с надежда, че всеки момент там горе ще се появи някой. Завързахме лодката за железния пръстен, зазидан в бетонната стълба, но още преди да се изкачим по нея, разбрах, че няма никакъв смисъл — ако на острова имаше някой, той отдавна щеше да е чул шума на нашия мотор.

Стояхме върху дигата и се вглеждахме в острова. Нямаше нищо друго освен една голяма равна площ, обградена от лъкатушещата стена на дигата, и по средата — клонат дъб. Местността ми се стори запусната и необитаема. Разбира се, нямаше никой. Само високата трева се люлееше и шумолеше на вятъра.

— Няма го тук, моето момиче — каза мистър Данкуорт.

Кимнах, защото нямах сили да промълвя нито дума.

— Ако сте съгласен, нека да отидем до онова дърво там: просто така, за всеки случай — помолих, когато си възвърнах способността да говоря.

— Само че по-бързо. Отливът ей сега ще започне.

Слязохме от тревистия склон на дигата, нагазихме във високата до коляно трева и тръгнахме към дъба. Разбира се, само си загубихме времето. Не намерихме никого. Нямаше и никакви следи от излет. Нито смачкана трева, нито угарки. Нищичко.

Мистър Данкуорт сложи ръка на рамото ми и тръгнахме обратно към лодката.

— Виж какво, моето момиче — каза той след малко. — Смятай, ако щеш, че аз съм виновен за всичко, но аз те предупреждавах, а след това се и ядосах: нали помниш, вие с мъжленцето си все се подсмивахте. Разбираш ли, преди пет години от „Дарили“ изчезна един човек — и тогава пак беше петата седмица на септември като сега. Вярно, той живееше там самичък. Предишния ден си беше тука, жив и здрав, а на другата сутрин — сякаш в земята бе потънал. Идваха от полицията, какви ли не въпроси ми задаваха, а пък аз направи им казах, че след оная вечеринка на острова там стават всякакви чудеса.

Той млъкна и аз тъпо попитах:

— След коя вечеринка?

— Отдавнашна работа. Трябва да има петдесетина години оттогава. Имаше по онова време петнайсетина плаващи къщи на котва покрай крайбрежната улица — една от друга по-модерни и по-красиви: собствениците им бяха все лекомислени лондонски момчетии. В събота и неделя и по празниците там се събираха много младежи и се веселяха на провала. Веднъж намислиха да правят вечеринка на острова по случай закриването на сезона. Натовариха каквото трябва за хапване и пийване, взеха и грамофон. А после захванаха да качват всички желаещи и да ги закарват на острова, спираха пред всяка от плаващите къщи и канеха всички наред — и приятели, и непознати, не правеха разлика. Беше тъкмо пълнолуние и водата една такава тиха. Оттогава тъй и не видяхме никой от тях.

— Ама… какво е станало? Удавили ли са се?

— Накрая всички решиха, че е така. Само че труповете им не се намериха. И лодките ги нямаше. То аз вече не приказвам за тия работи пред полицията, ни пред някой друг. Много ми се смяха последния път, като заговорих за това. Хората май все се надсмиват над непонятното — инак им става страшно. Но тъкмо вие имате право да знаете всичко.

Дори и сега не се вслушах в думите му. Напук на всякаква логика все ми се струваше, че Фрезър вече ме чака в плаващото кафене на мистър Данкуорт.

— Благодаря ви за всичко, което ми разказахте. Но то едва ли има някаква връзка със случилото се с моя мъж. Той отплава на съвсем реална, осезаема лодка — когато скочи в нея, тя се люшна и се удари о борда на „Дарили“. Чух това със собствените си уши.

Бяхме вече почти стигнали до къщата на мистър Данкуорт, когато той ме погледна право в очите и попита:

— В колко часа, казваш, е дошла лодката?

— В осем и половина вечерта — помня, че си погледнах часовника.

В гласа му имаше искрена жалост, когато възрази меко:

— Значи лодката не е била истинска, момичето ми. В осем и половина отливът беше в разгара си. Водата в устието е била толкова малко, че нямаше да удържи и кибритена кутийка.

Минава девет, Колин. Запалих една лампа със специално щитче, което пази пламъка й от вятъра, и я изнесох на палубата. Страхувам се, че лодката ще се появи и се страхувам, че няма да се появи. Може би след половин час ще бъда при Фрезър — не бива да мисля за нищо друго.

Останалите събития през изтеклата година ги знаеш. Полицията стигна до извода, че разсъдъкът ми се е помътил от обезболяващите таблетки, понеже нямаше сведения за нито една лодка и нито един човек, които да са изчезнали. Сержантът се отнасяше с мене бащински и най-ласкаво започна да ми внушава, че едва ли не всички мъже зарязват жените си, и да ме пита не сме ли се карали. После получих нервна криза и тогава вече съвсем престанаха да обръщат внимание на думите ми; зная, че ме съжаляваха, но всички ме бяха отписали като „смахната“.

Затова и никому не съм споменавала за плановете си освен на мистър Данкуорт. През последните месеци на няколко пъти идвах тук и вече имам… имам работна хипотеза. Постъпвам в съответствие с нея. Хората, които поканиха Фрезър, не са нито мъртъвци, нито призраци. Те просто са се заблудили във времето. Изглежда, че участниците в онази първа вечеринка са се натъкнали на някаква грапавина във времето, нещо като чеп в гладка дъска. Може би причината е в самия остров — не случайно, както става ясно от една книга, която намерих в местната библиотека, суеверията, свързани със самотното дърво, датират още от XVII век. Но каквото и да ги е накарало да излязат от привичното си съществуване, за тях времето е престанало да се движи по правя линия. Всички останали жители на Земята са продължавали да вървят в крак — секунда след секунда, час след час, седмица след седмина, докато участниците във вечеринката на острова със самотното дърво са престанали да се движат в крак и за това са изчезнали за нас.

Убедена съм, че участниците във вечеринката са се превключили в друга временна плоскост, където времето тече много по-бавно, но веднъж в годината, в деня на годишнината от вечеринката, тяхното време се пресича с нашето. На Фрезър вероятно му се струва, че е отсъствувал само няколко минути. В такъв случай през близките двадесет години той няма да се опита да се върне при мен. И освен това имам предчувствие, че той по начало не би могъл да се върне, иначе все някой от онези „лекомислени момчетии“ щеше да се появи сред нас, в наше време.

Сега, разбира се, мога да сторя само едно единствено нещо. Мистър Данкуорт знае за него и, господ да го благослови, ми даде под наем „Дарнли“ за тази вечер. Пак има луна, започна отливът, блатистите брегове стъпаловидно се снишават към водната повърхност.

Колин! Ето я музиката. Отново чувам музиката, пронизителен старомоден рагтайм. И водата отново изпълва устието и излъчва гробовен хлад; тя вече се плиска о борда на „Дарнли“. Всичко започва отново. Колин, и ти си последното звено, което ме свързва с привичния за мене свят. Помъчи се да направиш за нас каквото можеш. Ако имаш възможност, помоли някого да ти помогне.

Започва се. Чувам плясък на весла и гласове. А в далечината ме очаква островът. Дано си там, Фрезър. Заклинам те, бъди там!