Включено в книгата
Оригинално заглавие
N’espérez pas vous débarrasser des livres, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Интервю
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 3 гласа)
Сканиране и начална корекция
MY LIBRARY Editions (2015 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
NomaD (2015 г.)

Издание:

Умберто Еко, Жан-Клод Кариер. Това не е краят на книгите

Взел интервюта, предговор: Жан-Филип дьо Тонак

Френска. Първо издание

Научен редактор: доц. д-р Милена Цветкова

Художник: Виктор Паунов

Илюстрации: Мария Братоева

Коректор: Снежана Бошнакова

Превод от френски език, бележки: Силвия Николай Колева

Enthusiast, София, 2011

ISBN: 978-2-246-74271-5

 

N’espérez pas vous débarrasser des livres

Jean-Claude Carrière & Umberto Eco; entretiens menés par Jean-Philippe de Tonnac. — Paris: B. Grasset, 2009

 

Предпечат: Георги Иванов

Формат 84×108/32

Печатни коли 12

 

Издава Enthusiast — запазена марка на „Алто комюникейшънс енд пъблишинг“ ООД

Печат Мултипринт ООД


Предговор

Книгите трябва да се издават в малък формат: съдържат толкова малко идеи.

Георг Кристоф Лихтенберг[1]

 

„Ceci tuera cela“. „Това ще убие онова. Книгата ще убие сградата“[2]. Юго слага тази знаменита фраза в устата на Клод Фроло, архидякон от катедралата „Нотр Дам дьо Пари“. Несъмнено архитектурата няма да умре, но ще загуби функцията си на знаме на една култура, която постоянно се видоизменя и преобразува. „Когато я сравняваме с мисълта, която се превръща в книга и за тази цел са й достатъчни само малко хартия, мастило и перо, как да се учудваме, че човешкият ум напуска архитектурата заради книгопечатането?“[3] Нашите „каменни библии“ не са изчезнали, но съвкупността от създадените най-напред ръкописни, а после и печатни текстове, истински „мравуняк от човешки умове“, „кошер, събрал цялото въображение на света и всички човешки идеи — златокрили пчели, дошли заедно с меда си“[4], внезапно в края на Средновековието ги измества по необясним начин. Така е и с електронната книга. Тя може накрая да се наложи над печатната си посестрима, но имаме малко основания да смятаме, че ще я прогони от домовете и навиците ни. Така че „e-book“-ът няма да убие печатното книжно тяло. Както Гутенберг и гениалното му изобретение не са премахнали веднага използването на кодексите, нито пък кодексите са унищожили начаса търговията с папирусите и свитъците[5]. Практиката и навиците съжителстват успешно, а и ние изпитваме огромно удоволствие, когато разперваме все повече и повече ветрилото на възможностите си. Та нима филмите убиха живописта? И нима телевизията уби киното? Е, добре дошли при графичните процесори и периферните устройства за четене, които само с помощта на един екран ни гарантират достъп до цифровизираната световна библиотека.

Всъщност най-важното е да разберем какво ще доведе със себе си четенето от екрана и как то ще промени стереотипите ни, след като до ден-днешен сме чели, разлиствайки страници. Какво ще спечелим от нашествието на тези нови малки светещи книжки и преди всичко — какво ще загубим? Може би поостарелите си навици? Както и витаещия около книгата божествен ореол, с който, поставяйки я върху олтара, я е дарила цивилизацията ни. А също и неповторимата интимност между автора и читателя, която ще бъде трудно постижима поради съблазнителния изобилен поток от текстове. Също и уединението, на което книгата беше символ, а следователно — и някои навици на четене. „Като разкъсва древната връзка между речта и материалното й превъплъщение в книга — каза Роже Шартие[6] по време на тържествената си встъпителна лекция в Колеж дьо Франс, — дигиталната революция налага радикална ревизия на движенията и представите ни, които до този момент сме свързвали с писането“. Вероятно това са дълбоко разтърсващи психиката ни явления, но вече се възстановяваме от шока, предизвикан от появата им.

Смисълът на беседите между Жан-Клод Кариер и Умберто Еко не е да определи природата на преобразуванията и сътресенията, които може да причини в голям (или малък) мащаб бумът на електронната книга. При нас ги води техният опит на библиофили и колекционери на старинни и редки книги, на търсачи и преследвачи на инкунабули[7], който ни навежда на мисълта, че подобно на колелото, книгата е пределът на съвършенството в полето на въображението… Когато цивилизацията изобретява колелото, тя е обречена до ден-днешен да го възпроизвежда ad nauseam[8]. Дали ще предпочетем да наречем първите кодекси (появили се около II в.) първообрази на книгата, или мислено ще изпратим изобретяването й при по-древните от тях папируси, пред нас е „съоръжение“, което, независимо от многобройните си трансформации, е останало изключително вярно на себе си. Книгата е един вид „колело на знанието и въображението“: не могат да го спрат никакви технологични революции, никакви ясно проявени или усещани като бъдещи заплахи. А щом това успокояващо уточнение е вече налице, истинският дебат може да започне.

Книгата се готви да осъществи своята технологична революция. Само че какво е книга? Какво представляват книгите по етажерките на библиотеките в домовете ни, по лавиците на библиотеките по целия свят, криещи между кориците си знанията и мечтите на човечеството, натрупани от времето, когато то се е научило да пише? Каква представа си изграждаме чрез тях за одисеята на човешкия ум и дух? Какви огледала ни подават те? Като отчитаме само пяната на книжното производство — шедьоврите, около които се съгражда културният консенсус на света, верни ли сме на тяхната функция, повеляваща ни да съхраним на сигурно място всичко, което е заплашено от разрушителното дело на забравата? И дали няма да се окаже, че образът ни е друг — по-малко ласкателен за самите нас, и да си дадем сметка за изключителната интелектуална нищета, която също е характеристика на това писмено изобилие? Дали книгата непременно е символ на нашия прогрес, целящ да ни накара да забравим мрака, от който все смятаме, че завинаги сме се измъкнали? И какво точно ни нашепват книгите?

Към безпокойството за природата на свидетелствата, помагащи ни да опознаем по-честно себе си и които ни предоставят библиотеките, се прибавя и въпросът какво точно е достигнало до нас. Дали наистина книгите са вярно отражение на онова, което човешкият гений е създал с повече или по-малко вдъхновение? Щом си зададем този въпрос, ни обземат смут и объркване. И тогава изведнъж се сещаме за жаравите, които все още изпепеляват толкова книги! Като че ли всички тези книги и свободата на човека да изрази мнението си са родили също толкова цензори, фанатично загрижени да надзирават използването и разпространението им, а понякога и да ги конфискуват завинаги. А когато няма организирано унищожение, книгите замлъкват в пламъците на огъня — заради простата му страст да изгаря и да превръща всичко в пепел, а кладите сякаш се подпалват една от друга, и то до такава степен, че у нас се заражда мисълта дали в неуправляемото им изобилие те не играят ролята на регулатори и не узаконяват процеса на естествения подбор. В такъв случай в историята на създаването на книгите не влиза ли като неразделна част и „библиокостът“[9] с непрестанното си свойство да се възобновява? Цензурата, невежеството, драстичната глупост, инквизицията, аутодафетата, небрежността, разсеяността и пожарите са причинили толкова фатални поражения по пътя на печатното слово… Всички усилия книгите да се архивират и запазят не са попречили безброй „Божествени комедии“ да останат завинаги непознати.

По време на прекъсваните ни и възобновявани разговори, състояли се в дома на Жан-Клод Кариер в Париж и в къщата на Умберто Еко в Монте Чериньоне, от разсъжденията им върху книгата и книгите, които напук на всички разрушителни набези са достигнали до нас, се оформиха две идеи. Онова, което наричаме култура, всъщност е дългият процес на подбор и филтриране. Цели колекции от книги, картини, комикси и предмети на изкуството са били задържани от ръката на цензора, изчезнали са в пламъците или са се изгубили поради най-банална небрежност. А дали това не е била най-хубавата част от неизброимите дарове на предишните векове? Или е била най-лошата? И какво сме получили в наследство от всяка област на творческата изява — самородното злато или тинята? Все още четем Еврипид, Софокъл и Есхил като тримата най-велики старогръцки драматични поети. Но когато Аристотел в своята „Поетика“ — творба, посветена на трагедията — изрежда имената на най-прочутите й представители, не споменава нито един от тримата. Произведенията, които сме изгубили, дали не са били по-добрата и по-представителната част от гръцкия театър в сравнение с достигналите до нас? И кой оттук нататък ще разсее това наше съмнение?

Ще се утешим ли от мисълта, че сред папирусите, изчезнали при пожара в Александрийската библиотека и от всички библиотеки, превърнали се в кълба дим, са дремели множество посредствени творби, шедьоври на безвкусието и много глупост? На фона на грамадите бездарност и оскъдните съкровища, приютени в библиотеките ни, ще успеем ли да прежалим безвъзвратните загуби от миналото, доброволните или неволни убийства на нашата памет? Ще съумеем ли да се задоволим с наследството, което сме опазили и за което нашите общества, бронирани в ризницата на всички световни технологии, все още търсят сигурно място за съхранение, без да постигнат траен успех? Колкото и настойчиво да искаме миналото да проговори, никога не ще открием в нашите библиотеки, музеи или кинотеки нещо друго освен творбите, които времето не е успяло да унищожи. Сега повече от всякога осъзнаваме, че културата е онова, което остава, след като всичко друго е забравено.

Но може би най-приятното в тези разговори е почитта, отдадена на глупостта, която мълчаливо наблюдава гигантския упорит труд на човечеството и никога не се извинява за своята категоричност. И именно там срещата между семиолога и сценариста, колекционерите на книги и лудо влюбените в предмета „книга“ мъже, достига връхната си точка. Единият от тях е събрал колекция от извънредно редки творби, съдържащи лъжливите постижения и грешките на човечеството, но е избрал само такива, които според него отразяват опитите на човека да създаде верни теории. „Човекът е открил огъня — обяснява Умберто Еко, — построил е градове, написал е прекрасна поезия, дал е какви ли не интерпретации за света, измислил е митологични образи и т.н. Но в същото време не е спрял да води война със себеподобните си, да прави грешки, да разрушава околната среда. Съществува равновесие между висшата интелектуална добродетел и просташката низост, защото в крайна сметка взаимно се неутрализират. Така че, решавайки да говорим за глупостта, по някакъв начин отдаваме почит на това полугениално, полумалоумно създание“. Ако книгите са орисани да бъдат точно отражение не само на заложбите, надеждите и стремленията на човечеството, но и на склонността му постоянно да дебне как да улови нещо по-добро и да заграби нещо повече, тогава те — книгите, трябва на всяка цена да пресъздадат и прекомерната му гордост, и безбройните му подлости. Така че нека не се надяваме, че ще се отървем от тези изпълнени с лъжи и грешки свидетели, а следователно — и от нашите „непогрешими“ безкрайно глупави гледни точки. Те ще ни следват като сенки чак до края на отреденото ни време и ще говорят, без да мамят, за онова, което сме били, и особено за това, което сме — страстни и упорити изследователи, но за да сме честни — и напълно безскрупулни. Грешката е типична за природата на човека, но това се отнася само до онези хора, които търсят истината. По пътя към нея неминуемо се лъжат и допускат грешки. Колко ли пътища, които не водят за никъде, се крият зад всяко решено уравнение и зад всяка потвърдена хипотеза, зад всеки успешен експеримент и зад всяка споделена философия? Така, от една страна, книгите осветяват мечтата за човечество, което най-сетне се освобождава от уморителните прояви на безчестие и позор, но от друга, очернят тази мечта и отнемат блясъка й.

Сценарист със световна слава, театрален ас и виден есеист, Жан-Клод Кариер изпитва огромна симпатия към непознатия и неопознат паметник на човечеството — глупостта, който според него е „недостатъчно посещаван“, и му е посветил творба, която постоянно се преиздава. „Когато през 60-те години с Ги Бештел започвахме нашия «Речник на глупостта» — споделя в настоящия разговор Кариер, — си казахме: Защо да се вкопчваме само в историята на интелектуалния блясък, на шедьоврите, на великите паметници на човешкия ум? Глупостта, тъй скъпа на Флобер, ни се стори не само несравнимо по-разпространена (това се подразбира), но и много по-плодоносна, по-способна да разкрие безброй истини, а в известен смисъл — и по-честна“. Кариер си дава сметка, че вниманието, което е отделил на глупостта, му е помогнало да разбере отлично смисъла на положените от Еко усилия да събере най-шокиращите свидетелства на трескавата и сляпа страст, присъща на нас, хората, да се отклоняваме от правия път и да се заблуждаваме. Несъмнено между грешката и глупостта има родствена връзка или, образно казано — съучастничество, което в течение на вековете нищо не е било в състояние да разруши. Но още по-изненадващ за нас е фактът, че във въпросите, на които авторът на „Речник на глупостта“ и авторът на „Войната за лъжата“ дълго са търсили отговор, има избрани родства[10], чиято дълбочина срещите им разкриха.

Двамата са наблюдатели и хроникьори, които се забавляват с „произшествията по пътя“ и са убедени, че можем да разберем нещичко за човешкото приключение, като опознаваме както звездните му мигове, така и паденията му. В тази книга Жан-Клод Кариер и Умберто Еко се впускат в бляскава импровизация на тема паметта на човечеството чрез примери и описания на неговите неуспехи, провали, невъзвратими загуби и забрава, които не са по-малобройни от шедьоврите му. Те се забавляват, докато доказват как книгата, напук на щетите, причинени й в процеса на филтриране на информация, за добро или за лошо, в края на краищата е оцеляла, избягвайки всички заложени й капани. В отговор на предизвикателства от типа на универсалната дигитализация и появата на нови медии за електронно четене, припомнянето на периодите на възход и упадък на книгата позволява да се преценят неизбежните последици от предизвестените промени и трансформации. Тези срещи са широко усмихната слънчева почит към Галактиката на Гутенберг[11] и ще очароват всички — и най-вече влюбените в книгата. А у притежателите на електронни книги не е изключено да провокират пристъп на носталгия.

Жан-Филип дьо Тонак

Бележки

[1] Георг Кристоф Лихтенберг (1742–1799) — немски учен, професор по физика и математика, сатирик, един от най-големите майстори на афоризми. Самият той е наричал себе си „Голямата (дебелата) книга“.

[2] Цитат от романа „Парижката Света Богородица“ (кн. V, втора глава): „Това ще убие онова. Книгата ще убие сградата. Преди всичко това бе мисъл на свещеник. Ужас на духовно лице пред един нов фактор — печатницата. Уплаха и изумление на служител на олтара пред ослепителното изобретение на Гутенберг. (…) Тази мисъл означаваше «Книгопечатането ще убие църквата». Но под тази първа и несъмнено съвсем проста мисъл ние смятаме, че се криеше друга, по-оригинална. (…) Архидяконът искаше да каже «Печатницата ще убие архитектурата».“ (Юго, Виктор. Парижката Света Богородица. Прев. от фр. Лилия Сталева; Прев. на стиховете Пенчо Симов. София: Отечество, 1987).

[3] Продължение на цитата, в превод на Лилия Сталева (в различните издания на книгата има малки, по-скоро стилистични, отколкото смислови разлики в превода й).

[4] В превода на Лилия Сталева текстът е редактиран така: „Мравуняк на човешките умове. Кошер, в който човешките въображения — златни пчели — донасят своя мед“.

[5] Свитъкът (папирусовият волумен) и кодексът (пергаментовата тетрадка) са предгутенберговите форми на книгата. Свитъкът се образува от папирусови листове, свързани в дълги ленти и навити на руло (римляните наричат свитъка volumen, а гърците — tomos). Рулото се развива постепенно с четенето, а завитите му краища крият текста от ляво и от дясно (ако е навито хоризонтално) или от горе и от долу (при вертикално руло) на четивното поле. В по-късно време листовете от папирус или пергамент вече се подреждат един под друг и се съединяват в блок или кодекс (лат. codex). Тоест, следващата предгутенбергова форма е шитата книга, съставена от подвързани листове, която се чете чрез прелистване.

[6] Роже Шартие (р. 1945) — френски историк, професор в Колеж дьо Франс, специалист по история на четенето, книгата и книгопечатането.

[7] Инкунабули (от лат. incunabulum — люлка, pl. incunabula) се наричат първите европейски печатни книги. С този термин най-точно се обозначават книги и отделни листове от люлчения период на книгопечатането (от пресата на Гутенберг в средата на XV в. до 1 януари 1501 г.). Според статистиката са издадени общо 40 000 заглавия на инкунабули (от тях ок. 30 000 са книги), в тираж от 100 до 500 екземпляра. От около 12 млн. общ тираж днес са съхранени приблизително 500 000 екземпляра. Инкунабулите се отличават от старопечатните книги по това, че все още стриктно се придържат към стандартите на ръкописната книга. Около половината от достигналите до нас инкунабули са отпечатани на пергамент, което косвено потвърждава стремежа на първопечатниците да придадат на новата форма на книгата „сериозност“ и неопровержима производност от манускриптите.

[8] Ad nauseam (лат.) — до втръсване.

[9] Bibliocauste (англ.) — масовото унищожаване на книги и библиотеки, с цел да се заличи част от една култура. Примери за библиокост: на 10 май 1933 г. в Берлин националсоциалистите изгарят над 20 хиляди книги, неудобни на хитлеристкия режим; унищожаването на Националната библиотека в Багдад. Описание на явлението прави Fernando Báez в книгата си „Универсална история на унищожаването на книги“ (Baez, Fernando. A Universal History of the Destruction of Books: From Ancient Sumer to Modern-day Iraq. Transl. from the Spanish by Alfred MacAdam. New York: Atlas Books, 2010. 372 p.).

[10] Асоциация с романа на Гьоте „Родства по избор“ (в някои преводи и „Средства по избор“).

[11] Този израз дължим на едноименната книга на канадския медиен философ Маршал Маклуън (McLuhan, Marshall. The Gutenberg Galaxy: The Making of Typographic Man. [Toronto]: University of Toronto Press, [1962]. 293 p.).