Владимир Войнович
Москва 2042 (57)

Ново за Сим

Мислех си, че знам всичко за Сим Симич, а излезе, че не съм знаел нещо наистина много съществено.

Оказа се, че за времето на отсъствието ми от двайсети век той временно е изоставил работата си върху „Голямата зона“ и е нашрайбал четири канари мемоари със заглавие „СИМ“.

В книгата, която маршал Взросли ми представи като моя собствена, пишеше, че съм бил чел и четирите (трудно ми е да го повярвам впрочем), при това съм ги прочел, от една страна, много преди да пристигна в Москореп, а от друга — след като съм се върнал оттам. Често казват, че писателят не бива да обяснява всичко на читателя, не бива да му дава нещата сдъвкани. Че трябва да даде на читателя възможност сам да се потруди, да се поизпоти и да се сети за онова, за което не се е сетил писателят. Щом е така, вие се сетете как може да се получи така, че да чета собствената си книга още преди да съм я написал. Да, сами се сетете, ако искате, понеже на мене вече ми се вие свят от този проблем. Затова просто ще ви преразкажа онова, което успях да прочета в кабинета на Берий Илич.

Пишеше, че първата глава на първата канара на мемоарите на Симич започва с описанието на една обикновена сутрин на едно обикновено съветско момче, чийто баща е в затвора, майка му е отишла да му предаде пратка, а момчето е на училище, после се прибира вкъщи и си учи уроците. Момчето е в трети клас и не може да разбере защо са затворили баща му, бивш моряк от Балтийския флот, комисар на крайцера „Аврора“, а впоследствие народен комисар на висшето образование. И макар всичките тези събития да измъчват неимоверно детската душа, все пак трябва да се учи. Него ден, поради отсъствието на мама, малкият Сим обядва сам и сяда да учи. По литература са им дали ново народно стихотворение:

На дъба зелени, горе във простора,

два сокола сиви тихо си говорят.

Хората познават тези два сокола:

първият е Ленин,

вторият е Сталин…

Сим пише, че още тогава е имал феноменална памет. И че дори това тъпо стихотворение не му създало никакви проблеми и той научил наизуст първата строфа веднага — но и веднага се замислил, защото, понеже от дете имал остро критично отношение към действителността, изобщо не можел да си представи Ленин и Сталин кацнали на дъб като птици.

И точно в този момент, докато подлагал стихотворението на критичен анализ, на вратата се потропало. Сим отворил и видял на прага страшен, мръсен, окъсан странник с чорлава брада и торба на рамо. Странникът поискал водица и като се напил и избърсал капките от брадата си, го погледнал втренчено и попитал:

— Как те викат, момче?

Сим отговорил:

— Сим.

— Правилно — казал странникът. — Сим. Чуй сега какво ще ти кажа, младоче, и запомни: ти ще станеш цар на Русия. Ще бъдеш Сим Първи.

И след тези думи странникът изчезнал яко дим.

Сим пише, че бил впечатлително момче и думите на странника много го смутили.

Останал пак сам, той продължил да учи стихотворението, но вече не можел да го запомни. В главата му се блъскали най-неочаквани, даже странни за един пионер мисли.

Хората познават тези два сокола:

първият е Ленин,

вторият е Сталин…

— А третият съм аз! — внезапно казал Сим на глас и както пише, веднага изпаднал във възбуда от острото предчувствие за необикновената си съдба.

Сим разказал за необикновения старец на майка си. Сломена от това, че в затвора пак не приели нещата, които била занесла на съпруга си, тя отначало като че ли не го слушала, но после го изгледала стреснато, помолила го да повтори всичко отначало и дълго го разпитвала какъв бил този старец, как изглеждал и как бил облечен. Накарала се на Сим, че бил прекалено доверчив, и му наредила за в бъдеще винаги да пита кой чука и никога да не отваря на непознати.

— Мамо — попитал Сим, — а той защо каза, че ще стана цар?

— Всякакви луди има — казала майка му. — Дрънкат каквото им скимне. Само лъжат децата. Да вземат да ги осъдят всичките по параграф петдесет и осми…

Но същата нощ, след като накарала Сим да се закълне във всичко свято, тя му разкрила тайната на необикновения му произход.

… Тайната била, че Сим Глебич Карнавалов не бил баща на Сим Симич. Истинският му баща бил Николай Александрович Романов, император и самодържец на цяла Русия…

Майката на Сим Симич Екатерина Петровна му разказала, че точно преди революцията, докато съпругът й бил комисар на крайцера „Аврора“, тя работела като перачка в Зимния дворец и там имала интимна среща със самодържеца. Царят обаче се събрал с нея не поради някакви разпътни съображения, а изключително заради опазването на Руската корона. Той предусещал, че съвсем скоро ще избухне революцията, а пък наследникът му бил тежко болен и бъдещето тънело в мъгла. Затова императорът, след като се споразумял със съпругата си Аликс, предприел тази необичайна стъпка. И в нощта на тайната им среща молел Екатерина Петровна и я заклинал в името Божие, ако Господ й прати момченце, да го пази като зеницата на окото си и чак в нужния час, когато се яви знак свише, да разкрие на сина си кой всъщност е той.

Докато четях, двамата дейци от БЕЗО, Берий и Дзержин, надничаха над рамото ми, наблюдаваха реакциите ми и проявяваха изключително нетърпение. И щом вдигнах глава за секунда, за да осмисля прочетеното, Берий, без да ми даде време да се опомня, ме попита какво мисля за всичко това.

— Това са идиотщини — казах.

— Сериозно? — бързо попита Берий Илич. — Наистина ли са идиотщини? Така ли мислите? Защо?

— Ами как иначе? — попитах и аз. — Вземете времето например. Симич е роден през двайсет и шеста. Не знам, някои гении може би ги износват не девет месеца, а девет години и тогава, разбира се… Но честно казано, не мога да разбера защо твърденията на Карнавалов ви притесняват толкова. Ами че това, което пише, е просто абсурд.

— Именно защото е абсурд — каза маршалът. — Защото, както показва историческият опит, именно абсурдните, дори, по-точно казано, идиотските идеи най-лесно завладяват умовете на масите. И затова този Сим… Между другото случайно да знаете защо името му е толкова странно?

Точно това случайно го знаех, защото бях чувал историята на произхода на името от самия Сим Симич с личните си уши. Въпросът е там, че съратниците на баща му също го наричали Сим, макар цялото му име да било Симеон — Симеон Глебович. Но на него му харесвало да му казват Сим. И решил да нарече така и сина си. А когато го попитали какво означава това име, казал: много е просто; Сим значи Семирен интернационал на младежта. Някой обаче му казал:

— Не става, Глебич. Интернационалът на е семирен, а всемирен. В такъв случай трябва да наречеш сина си Вим.

Той рекъл:

— Не, Сим ще е. И ще значи: Смърт на иксплотаторите мародери.

Казали му:

— Не ик-, а експлоататорите, значи трябва да наречеш детето Сем. — Карнавалов решително отхвърлил и това: приличало му на Сам и било буржоазно, Сим щял да си бъде.

— Той ли ви го е казвал? — попита маршалът.

— Разбира се. И то много пъти.

— А не бихте ли могли да кажете всичко това публично? — попита Дзержин, който дотогава мълчеше.

— Защо не? Стига да ми организирате среща с читатели…

— Разбира се, че ще ви организираме — прекъсна ме маршалът. — Нали виждате, че точно с това се занимаваме. Именно затова е създаден Юбилейният комитет, провежда се масова кампания и дори подготвяме този ваш роман за издаване. В празника ще вземат участие най-добрите граждани на републиката, изтъкнати артисти ще четат откъси от произведенията ви, може да има и песни и танци. А може би дори — той примижа лукаво — ще изпълнят някоя ваша любима украинска песен. Но имаме една молба към вас, за същото настоява и Редакционната комисия — махнете го този Сим от книгата. Той изобщо не допринася за нея, дори й пречи, прави я тежка и тромава. Задраскайте го и точка. Какво ще кажете?

Честно казано, не знаех какво да кажа. Защото не бях прочел нищо освен главата „Ново за Сим“.

Мислех, че веднага ще ми предложат да прочета цялата книга, но те нещо се притесниха и от някои изказвания на маршала разбрах, че ги е страх да ми дадат собствената ми книга, понеже като я прочета, може да се повлияя от нея. Вярно, Дзержин веднага премисли и каза на маршала, че ако я прочета и се повлияя, но после я поправя и пак я прочета, крайният резултат ще е благотворното влияние на поправената книга, а това ще е хубаво.

Маршалът помисли и каза, че Дзержин, изглежда, е прав и че може би си струва да ми дадат да си прочета книгата, и че той щял да опита да го уреди. Може би щял да успее да прокара въпроса през Върховния петоъгълник и да уговори Редакционната комисия — заради това бил готов пак да поиска Хоризонт Тимофеевич да го приеме.

— Защо? — попитах. — Струва ли си пак да тормозим стареца за такава дреболия? Защо не ми дадете книгата за една нощ без никакви петоъгълници и комисии? Ще я прочета и веднага ви я връщам.

Маршалът ме погледна така, все едно съм се побъркал. После помисли малко и каза:

— Много странен човек сте вие. Ами че това е печатно слово. Вие дори допуск нямате… — Някаква мисъл се плъзна по лицето му и той се обърна към Дзержин Гаврилович. — Сиромахин, я отиди при Матюхин. Търсеше те за нещо.

— Матюхин? Мене? — Дзержин погледна маршала със съмнение.

— Върви, върви — нетърпеливо го подкани Берий Илич.

Дзержин излезе и у маршала веднага настъпи коренна промяна. Той се промъкна на пръсти до вратата, която се беше затворила зад Сиромахин, и погледна през ключалката. После изтича до бюрото си и измъкна щепселите на всички телефони, погледна със съмнение тавана и ме привика с пръст.

— Слушайте ме внимателно — зашепна бързо, като в същото време ме изтикваше към ъгъла. — Давам ви книгата за една нощ. Но никой не бива да научи. Дори жената, която живее с вас.

— Добре — отговорих също шепнешком. — Ще се заключа в кабесена и ще я чета там.

— На Дзержин също нито дума. На никого нито дума. Ако ви хванат с книгата, няма да признавате, че съм ви я дал аз.

— Ами какво да кажа? — попитах учудено.

— Каквото искате. Можете да кажете, че сте успели да я прекарате през митницата. Можете да кажете, че сте я намерили в някой паробус или на боклука. Каквото искате, но не ме издавайте. Заклевате ли се?

— Заклевам се! — казах тържествено. — Но не разбирам кой може да ме хване освен вашите хора.

— Ах, колко сте наивен! — възкликна той. — В нашата република изобщо не е ясно кои са наши и кои не са наши. Добре, взимайте я и до утре.

Едва бях успял да пъхна книгата в пазвата си и се върна Дзержин, и каза, че не могъл да влезе при Матюхин — той имал съвещание.

— Е, утре тогава — небрежно каза маршалът и незабелязано за Дзержин ми намигна. — Сега сте свободни — каза и ми подаде яката си ръка. — Много се радвам, че се запознахме, Класик Никитич.