Джон Уиндъм
Верига на състраданието

Дженит възприе идеята за домашен робот още преди да са изминали пет дни от постъпването й в болницата. Необходими бяха два дни да разкрие, че сестра Джеймз е робот, един ден — да преодолее изненадата си и още два дни, за да се убеди какво незаменимо удобство представлява домашният робот.

Възприемането на идеята донесе истинско облекчение. Почти всички познати семейства, които посещаваше, използуваха домашна помощница-робот; това бе второто или трето най-скъпо притежание на домакинството. Жените бяха склонни да ги ценят по-високо от колите; мъжете — малко по-ниско. Дженит съзнаваше, че от известно време нейните най-добри приятелки бяха започнали да я считат за глупачка или дори нещо по-лошо, защото изнемогваше от домакинската работа, която един робот би свършил само за няколко часа. Тя разбираше също много добре, че Джордж беше недоволен и се дразнеше дори от мисълта да се завръща всяка вечер при една жена, напълно изтощена от излишна работа. Обаче предразсъдъците й бяха много силни. Те не се дължаха само на това, че много хора отказваха да бъдат обслужвани от келнери-роботи, да бъдат возени от шофьори-роботи (които между другото бяха много по-сигурни), да бъдат упътвани от роботи или да купуват дрехи, моделирани от манекени-роботи. Те произтичаха преди всичко от чувството на неловкост, свързано с присъствието на роботи. Дженит се смущаваше да остане насаме с тях и не желаеше да изпитва подобно неудобство в собствената си къща.

Самата Дженит отдаваше своите предубеждения на консерватизма в нейното семейство, което никога не бе използувало домашни роботи. Повечето хора, израснали в домове, обслужвани от роботи, дори от все още неусъвършенствуваните модели, които бяха разпространени преди едно поколение, никога не изпитваха подобна неловкост. Тя се дразнеше и от мисълта, че нейният съпруг подозираше някакъв детински страх у нея пред роботите. Дженит беше обяснявала много пъти на Джордж, че причината е съвсем друга, че просто не можеше да понесе мисълта за чужда намеса в нейния личен и семеен живот — нещо, което домашният робот несъмнено би правил.

Роботът, който се наричаше сестра Джеймз, бе следователно първият, с който Дженит се намираше в тесен личен контакт и тя или той се превърна за нея в истинско откритие.

Дженит уведоми лекаря за своето просветление и той въздъхна облекчено. Тя разправи и на Джордж, който пристигна същия следобед: той бе възхитен. Двамата мъже се срещнаха и поговориха, преди Джордж да си тръгне.

— Великолепно — каза лекарят. — Да ви кажа право, действително се опасявах, че сме изправени пред твърде особен случай на невроза именно по отношение на роботите — нещо крайно неудобно, защото вашата съпруга никога не се е отличавала с особено добро здраве, а през последните няколко години тя просто се е изтощила от домакинската работа.

— Така е — съгласи се Джордж. — Как ли не се опитвах да я убедя през първите две години от брака ни да купим робот, обаче предизвиквах само сериозни недоразумения и трябваше да се откажа от тази мисъл. Но сега настъпи коренен обрат: Дженит бе потресена, когато разбра, че е стигнала до болница отчасти поради липсата на робот, който да й помага.

— Засега сигурно е едно — тя не може да продължава и за в бъдеще по същия начин. Ако се опита отново да се справя с всичко сама, за два месеца ще се върне отново тук — каза лекарят.

— Това няма да се повтори. Тя действително е на съвсем друго мнение — увери Джордж лекаря. — Нейните предубеждения се дължаха на факта, че тя никога не бе изпробвала освен съвсем бегло наистина усъвършенствуван модел. Най-новият модел, който сме наблюдавали у наши приятели, е поне от преди десет години, а повечето са дори и по-стари. Жена ми никога не е допускала, че може да съществува нещо толкова усъвършенствувано като сестра Джеймз. Въпросът е какъв вид робот трябва да купя?

Лекарят се замисли за момент.

— Откровено казано, мистър Шенд, боя се, че вашата съпруга ще се нуждае от продължителна почивка и много грижи. Бих препоръчал за нея това, с което разполагаме тук. Действително моделът на сестра Джеймз е нещо съвсем ново. Той е свръхчувствителен апарат, снабден със съвършено нова контрабалансирана верига на състрадание и протекция — една много сложна и изкусна работа, благодарение на която всяка пряка заповед, която обикновеният робот би изпълнил незабавно, при този модел се преоценява от веригата, доколко тя е от полза или вреда за пациента, тя не се изпълнява, ако не е благоприятна или поне безвредна. Тези модели се оказаха незаменими при отглеждането на деца. Те са извънредно търсени, а освен това, трябва да отбележа, и много скъпи.

— Колко? — запита Джордж.

Посочената от лекаря доста кръгла цифра го накара да се намръщи за момент. После Джордж каза:

— Това действително е твърде много, но в края на краищата спестяванията ни се дължат главно на икономиите и скромните разходи на Дженит. Къде мога да купя робота?

— Вие не можете да го купите. Не е така лесно — отговори лекарят. — Ще трябва да направя специални постъпки, като изтъкна спешността на случая, но при дадените обстоятелства смятам, че ще уредя проблемата. Сега трябва да уточните със съпругата си подробностите във външния вид. Кажете ми какви са нейните предпочитания и аз ще действувам веднага.

— Подходящ модел — настоя Дженит. — Искам да кажа нещо, което ще стои добре в къщата. Не мога да понасям тези машини от лостове и кутии, които втренчват насреща ти лещите си. Тъй като ще се занимава с домакинската работа, би трябвало да прилича на домашна прислужница.

— Или прислужник? — запита Джордж.

Дженит направи отрицателен знак.

— Не, не. Той ще трябва да се грижи и за мен и затова предпочитам да бъде прислужница. Може да има черна копринена рокля с бяла престилка и шапка с дантели. Бих искала русокоса, но не много силно изрусена, около метър и шестдесет на ръст и приятно лице, но не много красиво. Не искам да ревнувам…

Лекарят задържа Дженит още десет дни в болницата, докато уреди нещата. За щастие някой се бе отказал от поръчката си, но се получи известно забавяне, докато тя бъде приспособена към изискванията на Дженит. Освен това се наложи да й се прибавят стандартните псевдозапаметяващи устройства, за да се пригоди моделът специално за домакинска работа.

Поръчката бе доставена още на другия ден след изписването на Дженит от болницата. Два стриктно функционални робота донесоха кашона до входа на къщата и запитаха дали да го разтворят. Дженит отказа и им нареди да го оставят в преддверието.

Когато Джордж се върна от работа, поиска да отвори веднага кашона, обаче Дженит отказа.

— Първо, вечеря — реши тя. — Роботът няма да се обиди, ако почака малко.

Независимо от това, побързаха да свършат бързо с вечерята. Джордж изнесе приборите и съдовете и ги струпа в мивката.

— Край на миенето — каза той с доволен тон.

След това отиде да поиска на заем робота на съседите, за да внесе кашона, но констатира, че не може да повдигне от своята страна обемистата опаковка. Наложи се да поиска и робота на съседите отсреща. Те пренесоха огромната тежест и я положиха на кухненския под, сякаш беше лека като перо, и си отидоха.

Джордж взе отвертка и развинти шестте големи винта, които придържаха капака. Под него се показа дебел пласт стърготини. Без да се колебае, той ги изхвърли направо на пода.

Дженит протестира с възмущение.

— Какво има? Да не би ние да чистим отсега нататък?

Под стърготините се показа втора кутия, чийто капак бе подплатен с пухеста снежнобяла покривка.

Джордж внимателно нави подплатата на руло и там, облечен в безупречна черна рокля и бяла дантелена престилка, лежеше роботът.

Двамата приковаха поглед в него, без да кажат нито дума.

Той приличаше поразително на жив човек. Неизвестно защо, когато си помисли, че това е нейният робот, Дженит бе обхваната от странно чувство — известна нервност и неясно защо — вина.

— Спящата красавица — отбеляза Джордж, протягайки ръка да вземе книжката с указанията, поставена върху гърдите на лежащата фигура.

В действителност това не бе красавица. Предпочитанията на Дженит бяха съблюдавани. Външният вид бе приятен и изискан, без да бъде поразителен, обаче подробностите бяха изящни. Косите с цвят на старо злато бяха за завиждане, въпреки че всеки разбираше, че са пластмасови нишки, падащи на вълни, които никога няма да се развалят. Кожата — друг вид пластмаса, покриваща деликатно очертания овал — се различаваше от истинска кожа само по своето съвършенство.

Дженит коленичи до кутията и протегна предпазливо пръст, за да докосне безупречното лице. То бе студено, съвсем студено.

Тя се отдръпна назад, без да откъсва поглед. Просто една голяма кукла, каза си тя; един уред, наистина изключително устройство от метал, пластмаса и електронни вериги и въпреки всичко уред, чиято външност бе такава само защото купувачите, включително и тя, бяха счели за неприемливо или гротескно, ако имаше друг външен вид… И при все това устройството смущаваше с вида си. Преди всичко човек не можеше да говори, наричайки го „то“ като за обикновена вещ. Независимо от това дали се нравеше или не, човек бе склонен да мисли за „нея“. „Тя“ трябваше да има име, а с име роботът се превръщаше още повече в личност.

— „Модел, приспособен да се захранва с батерии“ — прочете Джордж. — „При нормални условия батерията трябва да се подменя на четири дни. При други модели захранването се извършва от самите тях чрез централната електрическа мрежа, когато е необходимо.“ Сега нека я извадим.

Той обгърна с ръце раменете на робота и се опита да го вдигне.

— Фу-у! — възкликна той. — Тежи три пъти повече от мен. — Той опита отново, но безуспешно и пак отвори книжката с указанията.

— „Контролното табло се намира на гърба, малко над кръста.“ Хубаво. Може би ще успеем да я обърнем по корем.

С големи усилия той успя да обърне тялото настрана и започна да разкопчава роклята на гърба. Дженит изведнъж почувствува, че в това има нещо неделикатно.

— Позволи ми — каза тя.

Джордж хвърли бегъл поглед към жена си.

— Разбира се. Това е твое — съгласи се той.

— Тя не може да бъде просто „това“. Аз реших да я наричам Хестър.

— Добре — съгласи се отново той.

Дженит разкопча дрехата и започна да опипва под нея.

— Не мога да намеря нито бутон, нито копче — призна тя накрая.

— Очевидно има малко електрическо табло, покрито с капак, който трябва да се отвори.

— О, не! — извика Дженит смутено.

Джордж отново я погледна.

— Моя мила, но това е само робот, механизъм.

— Зная — отвърна късо Дженит. Тя отново провря ръка под дрехата, намери капака и го отвори.

— „Завъртете горното копче наполовина надясно и спуснете капака, за да затворите веригата“ — прочете Джордж в книгата.

Дженит направи необходимото и бързо се отдръпна назад, наблюдавайки робота.

Той се раздвижи и се обърна. След това седна, а после се изправи. Стоеше пред тях, приличен досущ на учтива прислужница от театрална сцена.

— Добър ден, мадам. Добър ден, сър. Какво ще обичате?

* * *

— Благодаря, Хестър — каза Дженит, като се облягаше удобно назад върху възглавниците, поставени зад гърба й. Не че беше необходимо да благодари на робот, но Дженит поддържаше теорията, че ако човек не практикува системно учтивост към роботите, той скоро забравя да бъде вежлив и към хората.

А освен това Хестър не беше обикновен робот. Тя дори вече не носеше облеклото на домашна прислужница. За четири месеца се бе превърнала в приятел, неуморим грижлив приятел. Още от самото начало Дженит трудно можеше да повярва, че Хестър беше само един механизъм, а с течение на времето тя все повече се превръщаше в човек. Фактът, че консумираше електрическа енергия вместо храна, постепенно престана да прави впечатление и минаваше като незначителна слабост. Ако понякога не можеше да спре да се върти в кръг или друг път нещо се случваше със зрението й, така че правеше всичко половин метър по-надясно от мястото, където би трябвало да го върши, Дженит считаше, че това са просто моменти на неразположение, от каквито страда всеки човек, а техникът, който идваше да я поправи, приличаше на обикновен лекар, който посещава болен пациент. Хестър не само бе личност, но присъствието й бе за предпочитане пред това на много други.

— Предполагам — каза Дженит, като се нагласи още по-удобно на стола, — че ти ме смяташ за нещастно, слабо същество.

Единственото, което не можеше да се очаква от Хестър, бе деликатност.

— Да — отвърна тя незабавно, но след това добави: — За мене всички хора са жалки, слаби същества. Причината за това е начинът, по който са направени. Те действително заслужават съжаление.

Дженит отдавна бе престанала да разсъждава по следния начин: „Сега сигурно говори чрез включване на веригата на състраданието“; или да си представя процеса на изчисляване, подбиране и асоцииране, в резултат на който се получаваше забележка от подобен характер. Тя я прие така, сякаш бе направена например от чужденец. Дженит продължи:

— В сравнение с роботите, предполагам, ние изглеждаме точно така. Ти си толкова силна, неуморима, Хестър. Да знаеш само колко ти завиждам…

Хестър отвърна невъзмутимо:

— Ние сме проектирани, а вие сте съвсем случайно направени. Това е ваше нещастие, а не ваша грешка.

— Ти би предпочела да останеш това, което си, а не да бъдеш на мое място?

— Разбира се — каза Хестър. — Ние сме по-силни. Не се нуждаем от редовен сън, за да си възстановяваме силите. Няма нужда да носим непрекъснато една паянтова химическа лаборатория във вътрешността си. Ние не остаряваме и не грохваме. Човешките същества са толкова несръчни и крехки, а твърде често не са добре поради това, че нещо незначително не функционира както трябва. При нас, ако нещо се повреди или счупи, лесно и безболезнено се подменя с ново. Вие имате цял арсенал от думи, изразяващи болка, страдание, мъка, нещастие, изтощение, които ние трябва специално да разучаваме, за да можем да ги разберем, но те ни се струват крайно безполезни. Съжалявам, че трябва да изпитвате всички тези неприятни състояния и да бъдете толкова несигурни и крехки. Това предизвиква смущения в моята верига на състрадание.

— Несигурна и крехка — повтори Дженит. — Да, ето как се чувствувам.

— Хората са обречени на живот, пълен с неизвестни опасности — продължи Хестър. — Ако ми се счупи крак или ръка, мога да получа нови само за няколко минути, докато човекът трябва да страда продължително и в крайна сметка няма да има дори нов крайник, а най-много, ако има късмет, ще влачи един повреден и лесно уязвим крак до края на живота си. И все пак положението не е толкова отчайващо, колкото в миналото, защото, докато проектирахте роботите, вие се научихте да правите по-солидни и качествени крайници. Хората биха спечелили много, ако си подменяха незабавно всеки негоден крайник, но те не правят това, ами се опитват да запазят старите.

— Искаш да кажеш, че те могат да бъдат присадени? Не бях чувала за това досега — каза Дженит. — Хубаво би било, ако само ръцете и краката ми бяха зле. Не бих се колебала нито за миг… — Тя въздъхна. — Лекарят не ме насърчи много тази сутрин, Хестър. Ти нали чу какво каза? Положението ми се влошава: ще трябва да почивам повече. Не вярвам, че той очаква да се поправя някога. Просто се опитваше да ми повдигне духа преди… Той имаше необичайно изражение, след като ме прегледа… Но не препоръча друго освен почивка. Каква е ползата от живот, който се състои единствено от почивка, почивка, почивка…? Ами горкият Джордж? Колко ужасен е неговият живот, а той е толкова търпелив и мил към мен… Предпочитам всичко друго, но да не продължавам така. По-скоро бих умряла…

Дженит продължи да говори повече на себе си, отколкото на търпеливата Хестър, която стоеше до нея. Думите й преминаха в плач. После изведнъж вдигна поглед нагоре:

— О, Хестър, ако ти беше човек, нямаше да понеса положението си, струва ми се, че понякога те мразя, защото си толкова силна и здрава, но не е така. Ти си толкова добра и внимателна, когато се държа глупаво, както сега. Ако можеше, ти би плакала заедно с мен дори само за да не страдам сама.

— Бих плакала, ако можех — съгласи се роботът, — но моята верига на състрадание…

— О, не! — възрази Дженит. — Това е невъзможно. Ти някъде имаш сърце, Хестър. Ти непременно имаш.

— Предполагам, че така е по-безопасно и сигурно, отколкото със сърце — заяви Хестър.

Тя пристъпи напред, наведе се, вдигна Дженит, сякаш бе малко дете.

— Ти пак си се изморила, мила Дженит — каза тя. — Ще те занеса да поспиш, преди да се върне Джордж.

Дженит усещаше студенината на робота през дрехите си, но тя вече не я смущаваше. Чувствуваше само силата и сигурността на ръцете, които я обгръщаха. Тя каза:

— Ти си много голяма утеха за мене, Хестър, защото знаеш какво трябва да правя. — Тя млъкна, а след това добави с болка в гласа: — Зная какво мисли той — искам да кажа лекарят. Разбира се от само себе си. Той очаква да отпадам все повече и повече, да ставам все по-безсилна, докато някой ден умра… Аз казах преди малко, че по-скоро бих умряла, но всъщност не искам да умра…

Роботът полюля малко Дженит, сякаш беше бебе.

— Хайде, хайде, мила. Не е чак толкова лошо. Нищо подобно. Не трябва да мислиш така. И не трябва да плачеш повече, защото не е полезно за тебе. Освен това нали не искаш и Джордж да разбере, че пак си плакала.

— Ще се опитам — каза послушно Дженит, докато Хестър я отнасяше нагоре по стълбите.

* * *

Роботът на гишето за информация при входа на болницата се обърна към чакащия посетител.

— Интересувам се за съпругата ми — каза Джордж. — Обадих ви се преди около час.

Лицето на робота прие безпогрешното изражение на професионално съчувствие.

— Да, мистър Шенд. Предполагам, че сте бил много обезпокоен и изненадан, но както вече ви казах, вашият робот е постъпил съвсем правилно, като е изпратил жена ви незабавно тук.

— Опитах се да се свържа с нейния лекар, но той не е в града — каза Джордж.

— Няма защо да се безпокоите за това, мистър Шенд. Жена ви бе подложена на подробен преглед, а освен това получихме всички нейни изследвания от болницата, в която е била преди. Операцията е предвидена за утре, но, разбира се, ние ще се нуждаем от вашето съгласие.

Джордж се поколеба.

— Мога ли да се срещна с лекаря, който ще я оперира?

— Боя се, че в момента не е тук.

— Нима е абсолютно необходимо? — запита Джордж след известно колебание.

Без да отклонява погледа си от него, роботът кимна утвърдително с глава.

— От няколко месеца насам състоянието й непрекъснато се е влошавало.

Сега беше ред на Джордж да потвърди мълчаливо.

— При това положение тя ще продължава да линее, като краят й ще бъде особено мъчителен — добави сестрата-робот.

Джордж отправи невиждащ поглед към стената.

— Да, разбирам — каза той с безжизнен тон.

С трепереща ръка взе писалка и подписа поднесения му формуляр. Джордж го гледаше, без да го вижда.

— Дали… дали… има шансове да оздравее? — запита той.

— Да — отговори роботът. — Разбира се, рискът никога не е изключен, обаче жена ви има повече от седемдесет и пет процента шанс да оздравее напълно.

Джордж само въздъхна.

— Бих искал да я видя.

Роботът натисна копчето за отваряне на вратата.

— Можете да я видите. Но ще ви моля да не я безпокоите. Тя спи сега, а за нея е по-добре да не се събужда.

Джордж трябваше да се задоволи само с това, но той напусна болницата малко по-спокоен, защото бе видял слабата усмивка на устните на спящата Дженит.

На следващия ден представител на болницата му предаде насърчителни сведения. Операцията се оказала напълно сполучлива. Всички са уверени в добрия резултат. Няма нужда да се тревожи. Лекарите са много доволни. Не било разумно да се допускат посетители през следващите няколко дни. Нямало нищо тревожно. Абсолютно нищо.

Джордж се обаждаше в болницата всеки ден, преди да приключи работният ден, с надежда, че ще му разрешат да види жена си. Отговаряха му любезно и насърчително, обаче бяха категорични по отношение на посещенията. На петия ден неочаквано му казаха, че Дженит се намира на път за дома. Джордж бе поразен: той очакваше всичко да продължи още няколко седмици. Втурна се навън, купи букет от рози.

— Къде е тя? — запита той Хестър, още щом му отвори.

— Тя е на легло. Мисля, че ще бъде по-добре, ако… — започна Хестър, обаче той не чу края на изречението, защото вече вземаше през три стъпалата нагоре.

Дженит се намираше в леглото. Виждаше се само главата й, която изглеждаше сякаш отрязана поради бинтованата шия и достигащата до нея завивка. Джордж остави цветята на нощната масичка. Наведе се над Дженит и я целуна нежно. Тя го изгледа с тревожен поглед.

— О, Джордж, мили! Тя каза ли ти?

— Кой да ми е казал и какво? — запита той, като приседна внимателно на ръба на леглото.

— Хестър. Тя каза, че ще те предупреди. О, Джордж, аз не исках това или поне не мисля, че съм разбирала точно… Тя ме изпрати, Джордж. Аз бях толкова слаба и нещастна. Исках да бъда силна. Струва ми се, че всъщност не съм разбирала. Хестър каза…

— Не се тревожи, мила. Няма нищо. За какво е всичко това?

Той пъхна ръка под завивката и потърси нейната.

— Но, Джордж… — започна Дженит. Той обаче я прекъсна.

— Ах, Дженит! Ръката ти е страшно студена! Тя е почти като… — Пръстите му се плъзнаха нагоре към рамото. Очите му започнаха да се разширяват от учудване и станаха невероятно големи. Той скочи изведнъж от леглото и отхвърли завивките. Постави ръка върху тънката нощница над сърцето и веднага я отдръпна, сякаш бе ужилен.

— Господи! НЕ! — изрече той, без да откъсва поглед от нея.

— Но, Джордж! Джорджи, миличък — каза главата на Дженит от възглавницата.

— НЕ! НЕ! — извика Джордж, почти крещейки.

Той се извърна и се втурна слепешката навън от стаята.

Не видя първото стъпало и полетя с главата надолу по цялата дължина на стълбището.

Хестър го намери да лежи в хола — една безжизнена купчина. Тя се наведе и с внимателни и деликатни движения проучи повредите. Техните размери и крехкостта на тялото, което ги бе понесло, предизвикаха извънредно големи смущения в нейната верига на състраданието. Тя не се опита да го помръдне, а отиде веднага към телефона и набра един номер.

— Бърза помощ? — запита тя, давайки името и адреса. — Да, незабавно. Вероятно няма време. Няколко счупвания на кости, придружени с отворени рани, изглежда, че и гръбнакът му е счупен, бедният човек. Не. Доколкото се вижда, черепът му е здрав. Да, много по-добре. Той ще остане инвалид за цял живот, дори ако оцелее… Да, по-добре изпратете формуляра заедно с линейката, за да бъде подписан незабавно… О, да, ще се уреди. Жена му ще го подпише.