Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
kpuc85 (2014 г.)
Разпознаване и начална корекция
Mandor (2015 г.)

Публикувано във вестник „Орбита“, брой 35/1979 г.

История

  1. — Добавяне

Вратата безшумно се отвори. Той инстинктивно се обърна и видя новака, неуверено застанал до вратата.

Вместо покана недоверчиво попита:

— Нима и жени изпращат вече?

Момичето смутено кимна.

— Защо спряхте? Влизайте — предложи той.

Момичето направи няколко плахи стъпки.

— Разполагайте се.

Тя седна на стола до прозрачната стена.

— Как беше полетът?

— Отличен, благодаря — отговори тя. После, като се надигна, каза: — Името ми е…

— Седете, седете — прекъсна я той. — Тук хората не се запознават. Тук хората се срещат един път на три години, като нас, и се разделят. — Той застана заедно с нея до прозрачната стена, зад която се разстилаше синкава равнина с пръснати тук-там дървета — приличащи на октоподи, които простират към оранжевото небе своите дълги, неспокойни пипалца.

— Веднага ли ще приемете станцията, или първо ще отдъхнете? — попита той.

— Все ми е едно.

Хъркането на кварцовия часовник с малки прекъсвания прорязваше тишината.

Мълчанието ставаше непоносимо. Момичето, за да прикрие вълнението си, глухо каза:

— Каква странна планета…

— Ами — подхвърли той, — най-обикновена. Нищо странно няма тук. Виждате ли дърветата? — Той мина встрани, за да може тя да види растящите по равнината дървета. — След една-две седмици те ще ви се струват съвсем незабележителни. Това е единственото интересно нещо на планетата, пък и то само в началото… А останалото е тъй безлично, че можеш да полудееш.

— И вие… нима? — попита момичето.

— През ум не ми е минавало. Хората полудяват от мъка, самота, защото са забравени, или от мисълта за собствената ненужност. А тук нямаш време да тъгуваш, понеже работата е напрегната. По цял ден. Ако само за минута се отпуснеш, машините и роботите ще съсипят планетата. Самотен също никога не съм бил. Някъде все ме чакат. И ме викат винаги, всеки ден, всеки час ме викат… И в тази минута даже. Затова така бързам — каза леко смутен той.

— Аз веднага ще приема станцията и вие няма да закъснеете — каза тя. — Сигурно отдавна ви се иска да видите Земята или Марс… Вие от коя планета сте?

— 151-ва на Козирог. Там съм се родил и израснал. На Земята още не съм бил.

— Няма значение — небрежно каза тя. — Всички обитаеми планети си приличат. Не повече от сто години и тази ще заприлича на Земята. Знаете ли, на мен вече ми домъчня за дома. Струваше ми се, че тук всичко ще е така необикновено… Но аз ви вярвам. И малко ви завиждам.

— За какво?

— Скоро ще си бъдете в къщи.

— Напразно ми завиждате. Няма да се върна.

— Оставате? — попита момичето. — Нима вече има такава инструкция — за съвместно дежурство?

— Не — усмихна се той, после седна срещу нея в обхвана с ръце коленете си. — Отправям се. На там. — Той посочи с ръка ярката точка на вечерното небе.

— Ярка звезда…

— Да — каза той, като леко се поклащаше на стола. — Винаги блести така. И ме зове. С нетърпение чаках следващия дежурен, за да предам станцията и да полетя натам.

— А за 151-ва от Козирог не ви ли е мъчно?

— Не знам. Как да ви обясня? Може би… — И като помълча, той тихо продължи: — Викат ме, разбирате ли?

Момичето кимна и за да разсее обхваналото я странно чувство, много силно каза:

— Е, да приема станцията, а? Че то, току-виж, и сте закъснели. Кога заминавате?

— Щом като предам станцията — каза той. — Но това няма да отнеме повече от час.

* * *

Следващия ден те се срещнаха в същата стая. Момичето не се удиви, тя знаеше, че той още не е заминал.

— Добро утро — каза той.

— Здравейте — отговори момичето. — Прав сте — дърветата вече не ме вълнуват.

— Много сте любезна — отговори той, — все пак много добре знам, че с тях ще свикнете едва след една-две седмици.

— Не заминахте — каза тя, — а аз цяла нощ очаквах, че ще чуя рева на двигателите. И не можах да заспя. Между другото чува ли се оттук ревът на двигателите?

— Да, но много слабо.

— Как се казвате?

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Нали ви казах вече, че в тази стая не се запознават. Старият и новият дежурен се срещат един път на три години и отново се разделят. Не знам името на моя предшественик и той моето…

— Защо?

— Няма смисъл — каза той.

— Защо да няма? — удиви се тя. — Все пак хора се срещат и се разделят.

— Разбира се — отговори той, — но това ще бъде тежко както за оставащите, така и за отлитащите. В този кът на планетата се кръстосват съдбите на двама души, които преди това са живели кой знае къде. Разбирате ли, срещат се двама, разделят се и повече никога няма да се видят. А като знаеш името… то… тогава и очакваш, понеже това вече не е кой да е, безимен. Е, как да ви обясня… Името — това вече е нещо, повече. След половин година вие сами ще почувствувате… и няма да можете да обясните на следващия какво значи за вас да срещнете човек след дългата самота…

— Не вярвам името да пречи.

— Кой знае. Все пак безсмислено е да се запознаваш с човек, когото повече никога няма да срещнеш.

— Вчера вие много бързахте — каза момичето.

Той не отговори.

И наново в тишината с малки прекъсвания се дочу хъркането на кварцовия часовник.

Далечната планета беше тази граница, до която беше стигнало усвояването на Космоса. Имаше още хиляди планети, които се намираха в подобен стадий. И всяка от тях представляваше граница между известното и неизвестното. За не повече от сто години машините и роботите под контрола на дежурния ще преобразят планетата, ще създадат всичко онова, без което не могат хората. После от разни краища на Вселената ще дойдат тук хора и ще живеят. Жалко, че досега не са открили мислещи същества. И до днес по Вселената, по безкрайните й пътища пъплят земните жители…

— Колко са според вас хората във Вселената?

— Стотици милиарди, навярно — отговори тя.

— А през двадесетия век хората са живели само на Земята. Били са всичко на всичко три милиарда.

— Днес сме двадесет и осми век — каза момичето. — Много ли още ще се бавите? Не ви ли викат вече?

— Да, двадесет и осми век — потвърди той — и хората, а най вече момичетата, никак не са се изменили.

* * *

Това беше упорита звезда.

През цялото време го викаше.

А той не можеше да заглуши гласа й.

Когато няколко дена по-късно отново се върна в тази стая, в която хората никога не се запознават, вече знаеше: след като замине, тази забутана планета ще остане само като спомен, сън или приказка, чута някога в детството. И която ти се иска отново да чуеш, но сърцето вече те боли, тъй като цялото й обаяние е безвъзвратно загубено.

— Тръгвам си веднага — каза той.

— Разделяме се, нали — тихо каза тя. — Човешките съдби случайно се кръстосват на тази планета и отново се разделят. Така ли е?

— Ще се срещнем.

— Ох, пътищата са толкова много — каза тя — и Вселената е толкова безкрайна…

— На двадесет години бях, когато пристигнах тук — каза той. — А вие?

— И аз.

— Сякаш тук само двадесетгодишни се срешат… На тази нищо и никаква планета… Не е ли странно, а?

— Да.

— И когато се срещнат в свят, съвсем обикновен, те се стремят към необикновеното. И ако наистина се стремят към това, те ще се срещнат в свят, в който всичко е необикновено: и слънцето, и планетата… Ние сигурно ще се срещнем. — Той помълча и добави: — Името ми е Адам.

— А моето Лилит — каза тя. — А ти сигурен ли си, че ще се срещнем?

— Боже мой, колко много хора има по света!

Тя се смути:

— Има само двама. Аз и ти. И звездата е само една, най-необикновената…

Край