Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Howards End, 1910 (Обществено достояние)
- Превод от английски
- Божидар Стойков, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2011)
- Корекция
- МаяК (2014)
- Форматиране
- hrUssI (2015)
Издание:
Едуард Морган Форстър. Хауардс Енд
ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1984
Редактор: София Василева
Коректор: Донка Симеонова, Жанета Желязкова
История
- — Добавяне
„Обединявай…“
Глава I
Би могло да се започне и с писмата на Хелън до сестра й.
Хауардс Енд
Вторник
„Моя скъпа Мег,
Няма да бъде каквото очаквахме. Стара и малка е, а като цяло — чудесна — от червени тухли. Едва сме се натъпкали всички в нея, а един господ знае какво ще стане, когато Пол (по-малкият син) пристигне утре. От вестибюла вдясно влизаш в трапезарията, а вляво — в гостната. В действителност вестибюлът е отделна стая. Отваряш друга врата и откриваш стълба, която води през нещо като пасаж към първия етаж. Там има три спални една до друга, а над тях, в същия ред — три мансарди. Наистина това не е цялата къща, но когато човек погледне нагоре от предната градина, вижда девет прозореца.
Отляво, като погледнеш нагоре, има и огромен планински бряст, който леко се накланя към къщата, точно между градината и ливадата. Вече съм влюбена в това дърво. Освен него има обикновени брястове, дъбове, не по-грозни от традиционните, круши, ябълки и една лоза. Но няма сребърна бреза. Трябва обаче да продължа с домакините. Исках само да ти покажа, че тук съвсем не е това, което очаквахме. Защо решихме, че къщата им е цялата във фронтони и начупени линии, а градината — пълна с жълти пътечки? Предполагам, защото ги свързваме със скъпите хотели — мисис Уилкокс в красивите си тоалети се разхожда бавно по дългите коридори, а мистър Уилкокс тормози носачите и т.н. Ние, жените, сме толкова несправедливи.
Ще се върна в събота, по-късно ще ти съобщя с кой влак. И те като мен са сърдити, че не дойде; наистина Тиби е страшно отегчителен, всеки месец боледува от нова смъртоносна болест. Как можа да се разболее от сенна хрема в Лондон? А и дори да беше възможно, струва ми се жестоко да откажеш покана, за да слушаш как киха някакъв хлапак. Кажи му, че и Чарлс Уилкокс (този от синовете, който е тук) има сенна хрема, но е мъжествен и много се сърди, когато му говориш за това. Хора като Уилкоксови ще бъдат изключително полезни за Тиби. Но ти няма да се съгласиш и по-добре да сменя темата.
Това писмо е дълго, защото пиша преди закуска. О, листата на лозата са прекрасни! Покриват цялата къща. Преди малко погледнах навън, мисис Уилкокс бе вече в градината. Очевидно я обожава. Нищо чудно, че понякога изглежда уморена. Съзерцаваше как разцъфват огромните червени макове. После се разхождаше през моравата към ливадата, чийто ъгъл виждам сега вдясно. Бавно, бавно се стеле дългата й рокля върху влажната трева и тя се връща с ръце, отрупани със сено, окосено вчера, предполагам, за зайци или нещо друго, а тя върви, заровила лице в него. Въздухът тук е прелестен. После чух шума на топките за крокет, погледнах отново — Чарлс Уилкокс се упражняваше, тук са много увлечени по всякакви игри. След малко започна да киха и трябваше да престане. После отново дочух почукване, този път се упражняваше мистър Уилкокс; след това кихане, отново кихане — и той трябваше да спре. След него излезе Иви, направи няколко гимнастически упражнения на един уред, закован на ренклодовото дърво[1] (тук използуват абсолютно всичко), после кихна и си влезе. Накрая пак се появи мисис Уилкокс, бавно, бавно, все още вдъхваше аромата на сеното и съзерцаваше цветята. Измъчвам те с всичко това, защото веднъж ти каза, че животът е понякога живот, а понякога просто драма и човек трябва да се научи да прави разлика между едното и другото, и досега винаги съм го смятала за «умната глупост на Мег». Но тази сутрин всичко изглежда не действителен живот, а игра и страшно се забавлявах да наблюдавам Уилкоксови. Сега мисис Уилкокс се прибра.
Смятам да облека (изпуснато). Снощи мисис Уилкокс носеше (изпуснато), а Иви (изпуснато). Така че тук не е място, където всеки прави каквото си иска и ако затвориш очи, струва ти се все пак, че се намираш в романтичен хотел, както ние си представяхме. Но ако ги отвориш, вече не е същото. Шипките са направо чудесни. Отвъд моравата те образуват огромен жив плет, висок и разкошен, спускат се като гирлянди, долу нежни и редки, така че между тях могат да се видят патици и една крава. Те са от фермата, която е единствената постройка наоколо. Ето го и звънеца за закуска. Хиляди поздрави. Поздрави и Тиби. Целуни леля Джули, колко мило от нейна страна да дойде и да ти прави компания, но и колко досадно. Изгори писмото. Ще ти пиша пак в четвъртък.“
Хауардс Енд
Петък
„Моя скъпа Мег,
Прекарвам чудесно. Всички са много мили. Мисис Уилкокс, макар че е по-затворена, отколкото в Германия, е по-мила от всякога и аз никога не съм срещала такова неизменно себеотрицание, а най-хубавото от всичко е, че другите не се възползуват от това. Те са най-щастливото и весело семейство, което човек може да си представи. Все повече се убеждавам, че ставаме приятели. Смешното е, че ме смятат за глупачка, дори го казват, най-малкото мистър Уилкокс, а когато ти го кажат и не му обърнеш внимание, това е сигурен признак, нали? Той говори най-ужасни неща за избирателните права на жените по такъв мил начин, а когато казах, че вярвам в равенството, той скръсти ръце и ме постави на място, както никой досега. Мег, ще се научим ли някога да говорим по-малко? Никога не съм се чувствувала толкова засрамена от себе си. Не можах да посоча такава епоха, когато хората да са били равни или стремежът към равенство да ги е правил по-щастливи по друг начин. Не можах и дума да изрека. Вероятно от теб или от книгите бях възприела схващането, че равенство съществува. Във всеки случай мнението ми стана на пух и прах, а като всички истински силни хора, господин Уилкокс направи това, без да ме обиди. От друга страна, аз им се присмях, че са хванали сенна треска. Живеем като бойни петли, а Чарлс ни води всеки ден на разходка с автомобила — гробница с израснали върху нея дървета, къща на отшелник, чудесен път, построен от кралете на Мерсия[2], тенис, крокет, бридж, а през нощта се натъпкваме в тази чудесна къща. Целият род е сега тук — като в развъдник за зайци. Иви е много мила. Искат да ме задържат до неделя — мисля, че няма нищо лошо, ако остана. Времето е вълшебно, изгледът също — изгледът на запад, към височините. Благодаря ти за писмото. Изгори това.“
Хауардс Енд
Неделя
„Мила, скъпа Мег,
Не знам какво ще си помислиш — аз и Пол се обичаме — по-малкият син, който пристигна в сряда.“