Виктор Пелевин
Омон Ра (14)

14

Детските ми мечти за бъдещето се бяха родили от онази тиха тъга, характерна за отделените от останалия живот вечери, когато си легнал до нечий недотлял огън, колелото ти е на тревата до тебе, западът лилавее от светлината на току-що залязлото слънце, а на изток вече изгряват първите звезди.

Малко неща бях видял и още по-малко изпитал, но много неща ми харесваха и си мислех, че полетът до Луната ще ги обедини всичките — всичко, което съм подминавал с надеждата да го намеря после, веднъж и завинаги; откъде можех да знам, че човек зърва най-хубавото в живота си само за миг, с крайчеца на окото си? Като дете често си представях извънземни пейзажи — студена белезникава светлина, осеяни с кратери каменисти равнини; далечни скалисти зъбери, черно небе с пламтящо в него слънце и наоколо блестящи звезди; представях си дълбок цели метри космически прах, представях си камъните, лежали милиарди и милиарди години на лунната повърхност — не знам защо, но много ме впечатляваше мисълта, че лежат там неподвижно от толкова дълго и че просто мога да се наведа и да взема някой — а ръката ми ще е в скафандър. Мислех си как ще вдигна глава и ще видя синия диск на Земята — как ще е леко размит, все едно го гледаш през запотените стъкла на противогаз — и как тази най-висша в живота ми секунда ще ме свърже с всички моменти, когато ми се е струвало, че съм на прага на нещо непостижимо и вълшебно.

Всъщност Луната се оказа съвсем мъничка, черна и задушна, само от време на време светваше жълтеникавата лампичка; оказа се мрак зад безполезните окуляри и неспокоен неудобен сън на глождещата седалка — спиш превит на две, опрял глава на ръцете си, които стискат кормилото.

Движех се бавно, по пет километра на ден, и изобщо не си представях как изглежда заобикалящият ме свят. Всъщност това царство на вечния мрак може би не изглеждаше никак — освен мен тук нямаше никого, така че на кого да му изглежда нещо, а и не включвах фара, за да не изтощя акумулатора. Теренът явно беше равен, защото машината вървеше без проблеми. Не можех обаче да завъртя кормилото — очевидно беше заяло при кацането, — така че ми оставаше само да въртя педалите. И ходенето по нужда също беше страшно неудобно — ама толкова, че се стисках до последно, както навремето в детската градина следобед. И все пак пътят ми до космоса беше толкова дълъг, че не позволявах на никакви мрачни мисли да ме завладеят и дори бях щастлив.

Минаваха часове и дни; спирах само за да отпусна глава върху ръцете си и да поспя. Консервите вече свършваха, водата в бидона също; всяка вечер продължавах с един сантиметър червената черта на картата пред очите ми и тя все повече се приближаваше към мъничкото черно кръгче, където трябваше да свърши. Кръгчето приличаше на обозначение на метростанция; много се дразнех, че не са му дали име, и написах до него „Zabriskie Point“.

Стисках никелираната топка от кревата в джоба на ватенката си и вече цял час се взирах в етикетчето с надпис „Великата китайска стена“. Представях си топлите ветрове над полетата на далечния Китай и досадно звънящият телефон на пода само ми пречеше; все пак след малко го вдигнах.

— Ра, защо не отговаряш? Защо си светнал и не караш? Виждам те на телеметрията.

— Почивам, другарю началник полет.

— Докладвай показанията на километража.

Погледнах цифричките зад кръглото стъкълце.

— Трийсет и два километра и седемстотин метра.

— Изгаси светлината и слушай. Според нашата карта вече стигаш.

Сърцето ми подскочи — според моята карта до черното кръгче имаше още много път.

— Къде да стигам?

— До модул „Луна 17Б“.

— Ама нали аз съм „Луна 17Б“!

— И какво от това? Те също бяха „Луна 17Б“.

Май пак беше пиян. Но разбрах какво има предвид. Ставаше дума за експедицията за доставяне на образец от лунната почва — тогава на Луната бяха кацнали двама космонавти: Пасюк Драч и Зураб Парцвания. С малка ракета, която бяха изстреляли към Земята — с петстотин грама почва в нея; след това бяха живели на лунната повърхност минута и половина и се бяха застреляли.

— Сега внимателно, Омон! — каза началник полета. — Много внимателно. Намали скоростта и включи фаровете.

Щракнах копчето и долепих очи до окулярите. През оптиката чернотата пред лунохода приличаше на безкраен сводест тунел. Виждах ясно само малък каменист участък — може би базалтов, прерязан през метър — метър и половина от издигнати напречни ивици — приличаха на мънички дюни; странното беше, че изобщо не ги усещах, докато карах.

— Е? — чу се в слушалката.

— Нищо не виждам — отговорих.

— Изключи фаровете и дай напред. Без да бързаш.

Карах още четирийсетина минути. После луноходът опря в нещо и вдигнах слушалката.

— Земя, тук Луна. Има нещо. Приемам.

— Включи фаровете.

Точно пред лунохода видях две ръце в черни кожени ръкавици; пръстите на дясната стискаха дръжката на лопатка, в която все още имаше малко пясък и дребни камъчета, а тези на лявата — матово-лъскав „Макаров“. Между двете ръце се виждаше нещо тъмно. Вгледах се и видях вдигната яка и над нея ушанка; рамото и част от главата на трупа бяха закрити от колелото на лунохода.

— Какво виждаш, Омон? — задъха се слушалката.

Описах с няколко думи това, което виждах.

— А пагоните? Пагоните какви са?

— Не се виждат.

— Дай половин метър назад.

— Луноходът не може да върви назад — казах му. — Контрата не позволява.

— Ух!!!… А бе, казвах му аз на главния конструктор… — Началник полета явно се ядоса. — Не знам кой е, разбираш ли — Зура или Паша. Зура беше капитан, а Паша — майор. Добре, стига — изключвай фаровете, че ще скапеш акумулаторите.

— Слушам — казах, но преди да изпълня заповедта, погледнах още веднъж неподвижните ръце и ушанката. После натиснах педалите. Известно време не можах да тръгна, но после стиснах зъби и натиснах още по-силно. Предницата на лунохода се надигна, после се спусна — и минах.

— Напред — чу се в слушалката гласът на Халмурадов. — Изоставаш от графика.

Пестях енергията и почти непрекъснато карах на тъмно — включвах фаровете само за по няколко секунди, за да погледна компаса, въпреки че това беше безсмислено — нали кормилото беше заяло. Но така ми нареждаха от Земята. Много е сложно да опиша усещанията си: мрак, тясно и тъмно, пот по челото, натискаш с крака и се полюшваш — може би така се чувства плодът в майчината утроба.

Съзнавах, че съм на Луната. Но огромното разстояние, което ме отделяше от Земята, си беше чиста абстракция. Струваше ми се, че хората, с които говоря по телефона, са някъде съвсем до мен — не защото чувах гласовете им в слушалката съвсем ясно, а защото не можех да си представя как служебните отношения и личните чувства, които ни свързват — нали са нещо съвсем нематериално — могат да прескочат няколкостотин хиляди километра. Най-странното обаче беше, че със същото невъобразимо разстояние се приближиха спомените ми от детството.

Като ученик лете ходех в едно село край Москва и по цял ден карах колело — навъртах по трийсет-четирийсет километра. Кормилото беше пуснато много надолу и трябваше да карам прегърбен — като в лунохода. Сега, може би заради тази поза, започнаха разни халюцинации. Унасях се, заспивах с отворени очи — в тъмното това изобщо не е сложно — и ми се струваше, че виждам как сянката ми лети назад по асфалта под краката ми, виждам бялата пунктирна линия по средата на шосето, вдишвам бензина на някоя отминала ме кола. Започна да ми се струва дори и че чувам рева на камионите край себе си и свистенето на гумите по асфалта, и само звънът на телефона ме вадеше от това състояние. След това обаче отново изпадах от лунната реалност, озовавах се пак на шосето — и разбирах колко много значат за мен часовете, прекарани на него.

Веднъж се обади другарят Кондратиев и почна да ми декламира стихотворения за Луната. Тъкмо се чудех как по-възпитано да му кажа да спре, когато той почна едно, което още от първите редове ми се стори снимка на душата ми.

Свято вярвахме с тебе в това битие,

младост моя, но, виж, удивително,

днес поглеждам назад и го виждам, че е

и по цвят, и по форма съвсем недействително.

 

Всъщност то си е синкаво-лунен светлик

между тебе и мен, между да и обаче;

и изчезваш завинаги миг подир миг

към Луната сияйна поела с бегача.

 

И отдавна…

Изхлипах и другарят Кондратиев веднага спря.

— А после? — попитах го.

— Забравил съм го — каза другарят Кондратиев.

Не му повярвах, но знаех, че няма смисъл да споря или да го моля.

— За какво мислиш сега? — попита ме той.

— За нищо — казах.

— А, не — каза той. — В главите ни винаги се върти по някоя мисъл. Кажи ми за какво мислиш.

— Спомням си детството — казах неохотно. — Как карах колело. Много приличаше на това сега. Същото ниско кормило, само че пред мен беше светло и духаше ветрец и… не разбирам…

— Какво не разбираш?

— Ами нали карах към канала… Къде все пак…

Другарят Кондратиев не отговори, после тихо затвори телефона.

Включих „Маяк“ — между другото, не вярвах съвсем, че е „Маяк“, въпреки че ни уверяваха в това през две минути.

— Седмина синове е дарила на Родината Мария Ивановна Плахута от село Мали Перехват — заговори в ранния работен следобед някъде далече в Русия женски глас. — Двама от тях, Иван Плахута и Василий Плахута, сега са в редовете на армията, в танковите войски на Министерството на вътрешните работи. Те ни молят да поздравим майка им с шеговитата песен „Самовар“. Изпълняваме молбата ви, млади бойци. Мария Ивановна, за вас днес ще пее любимецът на целия СССР Артьом Плахута — той с удоволствие откликна на поканата ни, още повече че и самият той се е уволнил като старши сержант осем години преди братята.

Задрънчаха чинели, задрънкаха струни и един глас — наблягаше на „р“-то, все едно се блъска в рейса — запя:

— О-ох, че са-мо-варрр гор-ррещ!

Затворих. Призля ми от тези думи. Спомних си побелялата глава на Дима и кравата от „Atom Heart Mother“ и ме полазиха студени тръпки. Изчаках една-две минути и когато реших, че песента вече трябва да е свършила, пак завъртях черното копче. За секунда беше тихо, а после спотаилият се за тази секунда баритон пак гръмна:

Гадовете с чай пои-йхме

и със огън ги напп-пихме!

Този път изчаках дълго и когато пак включих радиото, говореше водещата:

— …ка поздравим нашите космонавти и всички онези, чийто земен труд прави възможна небесната им вахта. За всички тях днес ще…

Внезапно потънах в неочаквани мисли, по-точно направо се продъних в една от тях, както се пропада под лед — и чух радиото чак след няколко минути, когато тежкият хор на далечни басове вече редеше последните тухли в монументалното здание на песента. Но въпреки че изцяло се бях изключил от реалността, продължавах автоматично да въртя педалите и при всяко натискане да местя дясното си коляно встрани — така не си настъпвах пришката, която ми беше излязла.

Порази ме следното.

Ако сега, затворил очи, бях — доколкото човек изобщо може да е някъде — на призрачното шосе и несъществуващият асфалт и листакът и слънцето бяха толкова реални, все едно наистина се спусках надолу без контра; ако, забравил за Zabriskie Point, до който оставаше съвсем малко, все пак съм бил щастлив, макар и само за секунди — не означаваше ли това, че още тогава, като дете, когато бях просто неотделена още частица на потопения в лятното щастие свят, когато наистина летях с колелото си по асфалтовата лента срещу слънцето и вятъра, без изобщо да ме е грижа какво ме чака — не означаваше ли това, че още тогава всъщност съм карал по мъртвата черна лунна повърхност и съм виждал само онова, което е прониквало в съзнанието ми през кривите окулярчета на сгъстяващия се около мен луноход?

Е, сбогом, любими полета,

излитаме утре в небето.

И ти си една,

другарко Луна,

във целия космос сама…