Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Откровенията на Ририя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Crown Conspiracy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2014)
Разпознаване и корекция
Dave (2014)

Издание:

Майкъл Дж. Съливан. Конспирация за Короната

Американска. Първо издание

Преводач: Радин Григоров

Редактор: Петя Малинова

Предпечатна подготовка: Антоанета Димитрова

Илюстрации на корицата: Marc Simonetti / Bragelonne

Художествено оформление на корицата: Димитриос Аксиотис — Мичо

Печат: „Мултипринт“ ООД

ИК „Ем Би Джи Тойс“ ЕООД, София, 2012

ISBN: 978-954-2989-04-2

История

  1. — Добавяне

Глава 2
Срещи

Няколко часа след смрачаване, Аленда Ланаклин пристигна с карета в мизерния Долен квартал в Медфорд. Кръчмата „Розата и бодилът“ се спотайваше сред разкривени бордеи на безименна улица, която за Аленда малко се различаваше от пътечка. Калдъръмът все още не бе изсъхнал от скорошната буря и по улицата имаше локви. Преминаващи карети заливаха входа на пивницата с мръсна вода, оставяйки ивици нечистотия връз сивия камък и дъските.

От близка врата се появи гол до кръста потен плешивец, носещ голям медник. Безцеремонно изля съдържанието на съда — костеливи остатъци от сварени животни — на улицата. Мигновено връз тях се спуснаха половин дузина псета. Отчаяни фигури, слабо очертани от трепкащата светлина от прозорците на таверната, ядосано изкрещяха по адрес на кучетата на неразпознат от Аленда език. Неколцина от тях замериха с камъни мършавите животни и след като последните избягаха с квичене, се впуснаха върху кокаляците и занапълваха с тях усти и джобове.

Сигурна ли сте, че това е правилното място, милейди? — запита Емили, обсебена от сцената. — Виконт Уинслоу не би искал да дойдем тук.

Аленда отново погледна извития шипест клон с един-единствен цвят, изографисан върху износения банер над вратата. Червената роза бе увехнала до сиво, а захабеното стебло приличаше на свита змия.

— Това трябва да бъде. Не мисля, че в Медфорд има други кръчми с името „Розата и бодилът“.

— Просто не мога да повярвам: да ни изпрати на такова… място!

— Харесвам го дори по-малко от теб, но уговорката си е уговорка. Не виждам да имаме избор — отвърна Аленда, изненадана от храброто си звучене.

— Зная, че ви е втръснало да го повтарям, но все още си мисля, че това е грешка. Не трябва да се занимаваме с крадци. Не можете да им се доверите, милейди. Помнете ми думите: наетите от вас хора ще ограбят и вас така, както крадат от всички останали.

— И въпреки това… вече сме тук, така че можем да продължим — Аленда отвори вратата на каретата и стъпи на улицата. С безпокойство забеляза как неколцина от мотаещите се наблизо я наблюдаваха втренчено.

— Дължите един сребърен тенент — обяви кочияшът. Той бе груб старчок, небръснат с дни. Тесните му очи бяха обградени с толкова много бръчици, че Аленда се зачуди как изобщо управлява каретата.

— О, аз очаквах да ти платя на края на пътуването — обясни Аленда. — Тук само ще спрем за малко.

— Ако искате да чакам, ш’ви струва допълнѐ. И си искам парите дет’ ми дължите веднага, ако решите да не се връщате.

— Не говори нелепици. Мога да те уверя, че ще се върнем.

Изражението му бе изменчиво колкото гранит. Той се изплю в краката на Аленда.

— О! — Аленда извади монета от чантата си и я подаде на коларя. — Ето, вземи среброто, но не тръгвай още. Не съм сигурна точно колко ще се забавим, но, както ти казах, ще се върнем.

Емили слезе от каретата и отдели момент, за да оправи качулката на Аленда и да се убеди, че копчетата на Нейно Благородие са в правилна конфигурация. Изглади гънките от наметалото й и повтори процедурата върху себе си.

— Ще ми се да можех да кажа на глупавия кочияш коя съм — прошепна Аленда. — Сетне бих му казала още някои нещица.

Двете жени бяха облечени в почти еднакви вълнени наметала и с така вдигнати качулки, та само носовете им се виждаха. Аленда се смръщи и бръсна кършещите се ръце на Емили.

— Такава си паникьорка, Еми. Сигурна съм, че жени и преди са влизали тук.

— Жени — да, но за дами се съмнявам.

С прекрачването на тесния дървен вход ги удари остър аромат на дим, алкохол и миризма, която Аленда до този момент бе усещала единствено в тоалетната. Глъчката на двадесет разговора (всеки от които борещ се за надмощие) изпълваше стаята, докато цигулар скрибуцаше жизнерадостна мелодия. Малка тълпа танцуваше пред бара, тропайки силно с токове по изкорубения дървен под в такт с джигата. Чаши тракаха, юмруци тряскаха по масите и хора се смееха и пееха далеч по-шумно от смятаното от Аленда за достойно.

— Какво правим сега? — гласът на Емили се разнесе изпод вълнената качулка.

— Търсим виконта, предполагам. Не се отделяй от мен.

Аленда пое ръката на Емили и поведе, лъкатушейки сред масите, отбягвайки танцьорите и очаровано лижещо разляна бира куче. Никога през живота си Аленда не бе посещавала подобно място. Заобикаляха я противни мъже. Повечето бяха облечени в парцали и повече от неколцина бяха без обувки. Преброи само четири жени: всички бяха сервитьорки, неприлично облечени в дрипави рокли с дълбоко деколте. Аленда си помисли, че маниерът им на обличане подканя мъжете да ги опипват. Беззъб, космат звяр докопа една от тях през кръста. Довличайки я до коляното си, прекара ръце по дължината на тялото й. Втрещена, Аленда видя момичето да се кикоти вместо да пищи.

Най-сетне го забеляза. Виконт Албърт Уинслоу бе облечен не в типичните си жакет и чорапи, а в проста памучна риза, вълнени панталони и спретната кожена жилетка. Одеждите му не бяха изцяло лишени от благородническа украса; носеше хубава, ако не натруфена, шапка с перо. Седеше на малка маса с набит чернобрадко, на свой ред издокаран в евтини работни дрехи.

С приближаването им, Уинслоу се изправи и им придърпа столове.

— Добре дошли, дами — обяви с ведра усмивка. — Така се радвам, че успяхте да се срещнете с мен тази вечер. Моля, седнете. Мога ли да поръчам нещо за пиене?

— Не, благодаря — отвърна Аленда. — Надявах се престоят ни да не е излишно удължен. Кочияшът ми не е особено внимателен и бих искала да приключим с работата, преди той да реши да ни зареже тук.

— Разбирам; и ако ми бъде позволено да кажа, много мъдро, Ваше Благородие. Но трябва да ви кажа с тъга, че доставката ви още не е пристигнала.

— Не е? — Аленда усети стискане на ръката от страна на Емили в знак на подкрепа. — Нещо не е наред ли?

— Уви, не мога да кажа. Не съм запознат с тънкостите на операцията. Не се отегчавам с подобни дреболии. Но трябва да разберете, че това не е лесна задача. Възможно е да възникнат всякакви поводи за закъснение. Сигурна ли сте, че не желаете нищо?

— Не, благодаря — отвърна Аленда.

— Поне седнете.

Аленда хвърли поглед към Емили, чиито очи преливаха от притеснение. Докато сядаха, първата прошепна:

— Да, зная, не трябва да се занимавам с крадци.

— Бъдете сигурна, Ваше Благородие — рече виконтът окуражително, — не бих ви губил времето и парите или подложил на риск позицията ви, ако не бях абсолютно уверен в крайния резултат.

Брадатият се засмя тихо. Бе мургав и опърпан, ощавен от слънцето. Огромните му ръце бяха груби и мръсни. Аленда наблюдаваше как накланя халбата до устните си. Когато я отдръпна, капки пиво необезпокоявани покапаха на масата през небръснатото му лице. Тя реши, че не го харесва.

— Това е Мейсън Грамън — обясни Уинслоу. — Простете, че не го представих по-рано. Мейсън е ковач тук в Долния квартал на Медфорд. Той… е приятел.

— Наетите от теб лудаци са много добри — каза му Мейсън. Гласът му напомни на Аленда за звука, издаван от колелетата на каляска върху чакъл.

— Нима? — попита Емили. — Възможно ли е да са откраднали древните съкровища на Гленморган от Короносната кула на Ерванон?

— Какво? — поинтересува се Уинслоу.

— Веднъж чух слухове за крадци, които откраднали съкровище от Короносната кула на Ерванон и го върнали обратно още същата нощ — обясни Емили.

— Защо някой ще върши нещо такова? — запита Аленда.

Виконтът се засмя тихо:

— Сигурен съм, че това е само легенда. Никой крадец с ума си не би действал така. Повечето хора не разбират прийомите на крадците. Истината е, че мнозинството от тях крадат, за да забогатеят. Проникват по къщите или причакват пътници на пътя. По-храбрите отвличат благородници за откуп. Понякога дори отрязват по някой пръст от жертвата и го изпращат на неин любим човек. Служи да покаже колко са опасни и че семейството трябва да подходи сериозно. Като цяло са противна сбирщина. Интересуват се само как да натрупат печалба с колкото се може по-малки усилия.

Аленда усети ново стискане на ръката й. То бе толкова силно, че я накара да потрепне.

— Крадците от по-висша класа се обединяват в гилдии, нещо като зидарските и дърводелските гилдии, макар и по-тайнствени. Имат много добра организация и правят бизнес от кражбата. Заделят си територии, където държат монопола върху грабежите. Често сключват сделки с местната милиция или с владетеля, които им позволяват да работят сравнително необезпокоявани в замяна на определено заплащане — доколкото отбягват дадени цели и спазват правилата.

— Що за правила биха били приемливи и за офицерите на една провинция, и за престъпниците? — скептично запита Аленда.

— О, ще се изненадате колко много компромиси трябва да се правят, за да се запази едно кралство гладко функциониращо. Съществува обаче още един тип престъпник — този на свободна практика или, да си го кажем направо, наемен крадец. Тези мошеници биват наемани за специална цел, като например задигане на нещо от друг благородник. Кодове на честта, или страх от излагане — намигна — принуждават някои благородници и богати търговци да прибягнат до услугите на подобен професионалист.

— Значи биха откраднали всичко за всеки? — запита Аленда. — Тези, които сте наели за мен, имам предвид.

— Не, не за всеки — само за онези, които са готови да заплатят съответстващите на работата тененти.

— Тогава няма значение дали клиентът е престъпник или крал? — намеси се Емили.

Мейсън изръмжа:

— Престъпник, крал, каква е разликата?

Той се усмихна за първи път от началото на срещата; широката му усмивка разкри липсващи зъби.

Отвратена, Аленда насочи вниманието си обратно към Уинслоу. Той гледаше по посока на вратата, мъчейки се да види над главите на посетителите.

— Извинете ме, дами — каза, изправяйки се рязко. — Имам нужда от ново питие, а персоналът изглежда пренатоварен. Ще наглеждаш ли дамите, Мейсън?

— Да не съм ти бавачка, педераст шантав! — провикна се подир виконта Мейсън, докато онзи ставаше от масата и изчезна в тълпата.

— Ня… Няма да позволя такова отношение към Нейно Благородие — храбро заяви Емили на ковача. — Тя не е дете, а знатна дама. А ти си помни мястото.

Изражението на Мейсън помръкна.

— Това е моето място. Живея пет проклети врати по-надолу. Тейко ми помогна в построяването на тази зала. Брат ми работеше тук като готвач. Майка ми също готвеше на това място, докато не я прегази една от вашите благороднически каляски. Това е моето място. Вие сте тези, които не си знаят мястото! — Мейсън стовари юмрук върху масата, карайки свещта и дамите да подскочат.

Аленда придърпа Емили. В какво се забърках? Започваше да си мисли, че Емили бе права. Изобщо не трябваше да се доверява на ненадеждния Уинслоу. Тя наистина не знаеше нищо за него, освен че посещаваше Есенното празненство в Акуеста като гост на лорд Дареф. Особено тя би трябвало да е разбрала досега, че не всички благородници са благородни.

Седяха в мълчание, докато Уинслоу се върна без питие.

— Дами, ако обичате да ме последвате? — покани ги с жест виконтът.

— Какво има? — тревожно запита Аленда.

— Просто ме последвайте, моля.

Аленда и Емили напуснаха масата и тръгнаха по петите на Уинслоу — през мъглата на дима от лула и препятствията в лицето на танцьори, кучета и пияници — до задната врата. Гледката зад бара правеше всичко изтърпяно досега да изглежда възвишено. Попаднаха на пасаж, който бе почти неразличим под мръсотията. Боклук се валяше навсякъде, а изхвърляните от прозорците екскременти се смесваха с калта в откритите канавки. Служещи за мостове дъски пресичаха смрадливата река, принуждавайки дамите да придърпват рокли над коленете, докато се провираха напред.

Колосален плъх притича от купчина дърва, за да се присъедини към други двама в отпадъчния улей.

— Защо сме на улицата? — Емили прошепна с треперещ глас.

— Не знам — Аленда отговори, отчаяно опитвайки се да овладее собствения си страх. — Май беше права, Еми. Не трябваше да се захващам с тези хора. Не ме интересува какво казва виконтът. Хора като нас просто не трябва да имат работа с хора като тях.

Виконтът ги преведе през дървена ограда и покрай две бараки до нещо като бледно копие на обор. Малко повече от колиба с четири отделения, всяко запълнено със сено и кофа вода.

— Така се радвам да ви видя отново, Ваше Благородие — мъжът отпред се обърна към нея.

Аленда можеше да каже само, че това беше по-едрият от двамата, но не си спомняше името му. Беше ги видяла само за кратко на уредената от виконта среща, провела се на самотен път в нощ, по-мрачна от тази. Сега, с растящата луна и смъкнатата му качулка, тя можеше да види лицето му. Висок, с недодялани черти и дрехи, но не жесток или заплашителен на вид. Бръчици, чийто източник можеше да бъде и смях, придърпваха краищата на очите му. Аленда си помисли, че поведението му е удивително бодро, дори приятелско. Не можа да не забележи, че е красив; реакция, която не очакваше по адрес на срещнат на подобно място. Бе облечен в зацапани кожени дрехи и добре въоръжен. На лявата си страна носеше къс меч с неукрасена дръжка. Отдясно носеше подобен меч, по-дълъг. На гърба му си почиваше огромно острие, дълго почти колкото него самия.

— Казвам се Ейдриън, ако сте забравили — каза той и гарнира представянето със съответстващ поклон. — А коя е прекрасната дама с вас?

— Това е Емили, моята прислужница.

— Прислужница? — Ейдриън се направи на изненадан. — С нейната изтънченост бих я взел за дукеса.

Емили наведе глава и за първи път от началото на пътуването, Аленда я видя да се усмихва.

— Дано не сме ви накарали да ни чакате прекалено дълго. Виконтът ми каза, че заедно с Мейсън са ви правили компания?

— Да, така е.

— Господин Грамън разказа ли ви тъжната история как майка му била прегазена от безчувствена кралска карета?

— Да, стори го. И трябва да кажа…

Ейдриън вдигна ръце в шеговита защита.

— Майката на Мейсън си е жива и здрава. Живее на улица Занаятчийска в дом, значително по-добър от коптора, където се подвизава той. Никога не е готвила в „Розата и бодилът“. Той разказва тази история на всеки благородник, за да го накара да мине в защита и изпита вина. Имате извиненията ми.

— Благодаря ти. Той бе доста груб и коментарите му бяха повече от леко обезпокоителни, но сега… — Аленда спря. — Имате ли… искам да кажа, дали… Успяхте ли да ги вземете?

Ейдриън се усмихна топло, сетне, обръщайки се, се провикна през рамо към конюшнята.

— Ройс?

— Ако знаеше как се връзва правилен възел, нямаше да се забавя толкова — рече глас от вътрешността. След миг другата половина от двойката се появи и присъедини към тях.

Аленда извика спомена за него с по-голяма лекота, защото той бе по-обезпокоителният от двамата. Беше по-дребен от Ейдриън и притежаваше елегантни черти, тъмна коса и тъмни очи. Бе облечен в слоеве черно: с туника до коленете и дълга наметка, диплеща се около него като сянка. Не се виждаше нито едно оръжие. Въпреки по-дребната фигура и видимо невъоръженото състояние, Аленда изпитваше страх от него. Студените му очи, безизразното лице и лаконичните обноски излъчваха топлината на хищник.

От туниката си Ройс измъкна куп писма, обвити със синя панделка. Подавайки им ги, рече:

— Не бе лесно да ги докопаме преди Белънтайн да свари да ги покаже на баща ви. Надпреварата: мина на косъм, но в крайна сметка успешно. Изгорете ги, за да предотвратите подобни случки.

Тя се взираше в пакета и се усмихваше облекчено.

— Не мога да повярвам! Не зная как сте го направили, нито как да ви се отблагодаря.

— Плащане би било достатъчно — отвърна Ройс.

— О, да, разбира се — тя подаде снопчето на Емили, развърза кесията от кръста си и я подаде на крадеца. Той бързо провери съдържанието, затвори я и я подхвърли на Ейдриън, който я мушна в жителката си, докато се отправяше към конюшнята.

— И внимавайте. С Гаунт играете опасна игра — каза Ройс.

— Чел си писмата ми? — запита тя изплашено.

— Не. Страхувам се, че не платихте достатъчно за това.

— Тогава как зна…

— Подочухме баща ви й Арчибалд Белънтайн. Маркизът привидно не повярва на графските обвинения, но аз съм убеден в обратното. Писма или не, баща ви вече ще ви наблюдава внимателно. Освен това маркизът е добър човек. Предполагам е толкова облекчен от невъзможността на Белънтайн да представи уличаващи доказателства, че вашата афера няма да го тревожи особено. Все пак, както казах, по-добре внимавайте занапред.

— Как такива като теб биха могли да знаят каквото и да било за баща ми?

— Съжалявам. Вашият баща ли казах? Имах предвид другия маркиз, онзи със способната на благодарност дъщеря.

Аленда се почувства сякаш Ройс я е зашлевил.

— Отново ли се сприятеляваш, Ройс? — запита Ейдриън, докато извеждаше два коня. — Извинете приятеля ми. Отгледан е от вълци.

— Това са бащините ми коне!

Ейдриън кимна:

— Оставихме каретата зад къпинака при моста. Впрочем, май съм поразтегнал един от жакетите на баща ви. Оставих го — заедно с останалите му неща — в багажника.

— Носил си татковите дрехи?

— Нали ви казах — отвърна Ройс. — На косъм беше.

* * *

Наричаха я „тъмна“ заради натурата на провежданата в нея работа, но малката задна стаичка в „Розата и бодилът“ бе всичко друго, освен мрачна. Разположени по стените и на масата свещи, заедно с приличен огън, излъчваха топла, приятелска светлина. Редица медни съдове, мемориал за дните, когато Тъмната стая бе по съвместителство и кухненски килер, висяха от оголена дървена греда. Имаше място само за една маса и няколко стола, но това бе повече от достатъчно.

Вратата се отвори и малка група се вля вътре. Ройс си наля чаша вино, седна край огъня, свали си ботушите и запревива пръсти пред огнището. Ейдриън, виконт Албърт Уинслоу, Мейсън Грамън и красива млада жена предпочетоха столовете около дискусионната маса. Гуен, стопанката на кръчмата, винаги устройваше пиршество, когато се завърнеха от мисия и тази нощ не правеше изключение. В сегашното меню намираха място кана пиво, печено говеждо, самун прясно изпечен сладък хляб, варени картофи, покрито с кърпа буренце бяло сирене, моркови, лук и големи кисели краставички от буркана, обикновено скрит зад бара. За Ройс и Ейдриън тя не правеше икономии, затова присъстваше и черната бутилка вино Монтмърси, внасяно чак от Вандън. Гуен винаги имаше запаси под ръка, защото то бе любимо на Ройс. Всичко изглеждаше много изкусително, но Ейдриън не прояви интерес към благините и насочи вниманието си към жената.

— Е, как мина снощи? — запита Емералд, докато сядаше на коляното на Ейдриън и му наливаше пенлива халба от вареното в кръчмата пиво. Нейното истинско име бе Фалина Броктън, но всички работещи в таверната, или в съседния публичен дом, носеха прозвища от гледище на безопасността. Емералд, оживено и бодро сираче, бе главна сервитьорка в „Розата и бодилът“ и една от двете жени, допускани в Тъмната стая по време на среща.

— Студено — каза той, обгръщайки я през кръста. — Както и пътуването насам, така че определено се нуждая от сгряване — придърпа я към себе си и започна да я целува по врата, потъвайки в море чернокоси вълни.

— Платиха ни, нали? — запита Мейсън.

Ковачът бе започнал да си приготвя неспирно натрупваща се чиния почти в мига, в който седна. Той бе синът на някогашен превъзходен медфордски металоработник, но бе загубил бащината работилница заради комарджийски навици, комбинирани с лош късмет. Принуден да напусне улица Занаятчийска, попадна в Долния квартал, където изковаваше подкови и пирони, докарвайки си достатъчно за ковачницата, алкохола и храната. За Ройс и Ейдриън той имаше следните предимства: евтин, местен, мълчалив.

— И още как. Аленда Ланаклин ни плати пълните петнадесет златни тенента — каза Ройс.

— Добър улов — заяви Уинслоу, пляскайки щастливо с ръце.

— А стрелите ми как са? Закрепват ли се за тухлите? — запита Мейсън.

— Закрепваха се отлично — обяви Ройс. — Изваждането беше проблемът.

— Освобождаването се е прецакало? — Мейсън бе загрижен. — Но аз си мислех… е, не съм флетчър. Да бяхте отишли при такъв. Аз съм ковач. Работя със стомана, не с дърво. Трионът с фини зъби — работеше, нали? Ей това е ковашко изделие, в името на Мар! Но не и стрелите и определено не такива като тези, дет’ искахте. Не, сър. Рекох аз да потърсите майстор на стрели и тъй трябваше.

— Спокойно, Мейсън — рече Ейдриън, изплувайки от буйната коса на Емералд. — Закрепването е по-важното от двете и то работеше.

— Естествено. Върховете са метални и аз си разбирам от метала. Просто съм разочарован, че освобождаването на въжето не е проработило. Как го свалихте? Не сте го оставили там, нали?

— Не можехме. Стражите щяха да го забележат при следващата обиколка — обяви Ройс.

— Тогава как го свалихте?

— Аз лично бих желал да разбера как сте свършили цялата работа — рече Уинслоу. По подобие на Ройс, той се бе облегнал назад с вдигнати крака и халба в ръка. — Никога не ми казвате подробности.

Виконт Албърт Уинслоу принадлежеше към дълга линия безимотни благородници. Преди години един от предците му бе изгубил семейното владение. Беше останала само титлата: достатъчно, за да се отворят недостъпните за простолюдието и търговците врати и малко по-добре от обикновеното баронство. Когато Ройс и Ейдриън го бяха срещнали за първи път, той все още живееше в една колнорска плевня. Двойката инвестира известна сума в карета и одежди; и той умело започна да изпълнява деликатната дейност на посредник с благородниците. Благодарение на периодично отпускана от двамата сума, той посещаваше всеки бал, празненство и церемония, претърсвайки политическия пейзаж за бизнес възможности.

— Твърде си забележим, Албърт — обясни Ейдриън. — Не можем да си позволим нашият любим аристократ да бъде завлечен в някоя тъмница, където да ти отрежат клепачите или да ти вадят ноктите, докато им разкриеш плановете ни.

— Но ако ме измъчват и аз не зная плана, как ще се спася?

— Убеден съм, че ще ти повярват след четвъртия пирон — каза Ройс с лукава усмивка.

Албърт сви лице и отпи друга голяма глътка от бирата си.

— Но вече може да ми кажете, нали? Как преодоляхте желязната врата? Като се срещах с Белънтайн, останах с впечатлението, че и джудже с пълен комплект инструменти не може да я отвори. Тя дори няма ключалка за разбиване или мандало за повдигане.

— Е, твоята информация ни беше от полза — каза Ройс. — Затова я избегнахме изцяло.

Виконтът изглеждаше объркан. Понечи да заговори, но вместо това си отряза парче говеждо.

Ройс отпи от виното си и Ейдриън заговори:

— Покатерихме се по източната кула, или по-скоро Ройс го стори и сетне ми спусна въже. Не беше толкова висока, но беше най-близо до тази, която ни интересуваше. Използвахме стрелите на Мейсън, за да свържем двете кули и сетне пропълзяхме по въжето.

— Но в кулата няма прозорци — Албърт протестира.

— Кой говори за прозорци? — намеси се Ройс. — Стрелите се закрепиха в покрива на по-високата кула.

— Мда, както казах, майсторска изработка — гордо каза Мейсън.

— Така, това ви отвежда до кулата, но как влязохте? През комина? — запита Албърт.

— Не, бе прекалено малък, освен това гореше огън — отвърна Ейдриън. — Така че използвахме второто инструментче на Мейсън (малък трион със ситни зъби) и прерязахме покрива. Всичко вървеше по план, докато Арчибалд не реши да посети кабинета си. Знаехме, че рано или късно ще напусне, затова зачакахме.

— Можехме просто да се смъкнем долу, да му прережем гърлото и вземем писмата — настоя Ройс.

— Но не ни беше платено за това — напомни му Ейдриън. Ройс подбели очи в отговор, а другият продължи, без да му обръща повече внимание. — Както казвах, лежахме на покрива под ожесточения вятър. Копелето стоя два часа в стаята.

— Бедното ми — измърка Емералд и се сгуши в него като котка.

— Добрите новини бяха, че той извади писмата, докато ние го наблюдавахме през прорезите, така че веднага узнахме за сейфа. Сетне в двора влезе карета и никога няма да познаеш кой беше в нея.

— Маркизът е пристигнал, докато вие сте били на покрива? — запита Албърт с пълна уста говеждо.

— Да, точно тогава разписанието ни се усложни. Арчибалд напусна кулата, за да се срещне с маркиза и ние бяхме на ход.

— Значи — Емералд рече наслуки, — отворихте покрива като тиква.

— Точно така. Спуснах Ройс в кабинета. Той отвори сейфа, сложи фалшивите писма и аз го издърпах обратно. Точно като поставяхме отрязаното на мястото му, Арчибалд и Виктор влязоха. Почакахме, за да се убедим, че няма да ни чуят. Той извади писмата веднага и беше доста забавно да се гледа реакцията му, когато откри празните пергаменти. Тогава нещата бяха станали доста шумни, така че решихме да се възползваме и се спуснахме с двойно въже в двора.

— Удивително. Казвах на Аленда, че понякога възникват проблеми по време на операция, но си нямах и представа, че всъщност казвам истината. Трябваше да искаме допълнителни разходи — вмъкна Албърт.

— Мина ми през ума — отвърна Ройс, — но нали го знаеш Ейдриън. И въпреки всичко си докарахме добра печалба.

— Чакай, така и не казахте как сте прибрали въжето, след като моите отпускачи не са проработили.

Ройс въздъхна:

— Не питай.

— Защо? — ковачът гледаше ту единия, ту другия. — Да не е тайна?

— Искат да знаят, Ройс — рече Ейдриън с широка усмивка.

Ройс се намръщи.

— Той го простреля.

— Какво? — Албърт се изправи тъй рязко, че краката му удариха пода.

— Ейдриън прекъсна въжето с друга стрела.

— Но това е невъзможно — заяви Албърт. — Никой не може да улучи въже от… колко, двеста фута… в пълен мрак!

Имаше луна — Ройс го поправи. — Да не преувеличаваме излишно. Забравяте, че трябва да работя с него. Освен това, не е като да го е направил с един изстрел.

— Колко стрели? — запита Емералд.

— Какво, мила? — Ейдриън обърса пяната от устата си с ръкав.

— Колко стрели ти трябваха, за да прережеш въжето, глупчо?

— Бъди честен — каза му Ройс.

Ейдриън се намръщи:

— Четири.

— Четири? — рече Албърт. — Бе доста по-забележително, когато си го представях от един изстрел, но все пак…

— Мислите ли, че графът ще се досети? — Емералд се поинтересува.

— При първия дъжд, предполагам — каза Мейсън.

На вратата се почука трижди. Якият ковач се надигна от стола си и прекоси стаята.

— Кой е? — запита.

— Гуен.

Вдигна резето, отвори вратата. Влезе екзотична жена с дълга, гъста черна коса и поразяващи зелени очи.

— Хубава работа, жена да няма достъп до собствената си задна стая.

— Съжалявам, момиче — каза Мейсън, затваряйки вратата след нея, — но Ройс щеше да ме одере жив, ако бях отворил без да питам.

Гуен ДеЛанси бе загадка за Долния квартал. Имигрант в Аврин от далечна Калис, бе оцеляла в града като проститутка и гледачка. Тъмната й кожа, бадемовите й очи и високите скули бяха уникално чуждоземни. Умелото нанасяне на грим и източният акцент я правеха съблазнителна илюзия, която благородниците намираха за неустоима. И все пак Гуен не беше обикновена блудница. За три кратки години успя да натрупа печалба и купи пазарни права в окръга. Само благородниците имаха право да притежават земя, но базиргяните преотстъпваха правото на търговия. Не след дълго тя притежаваше изцяло или имаше дял в голям район от Занаятчийска и по-голямата част от Долния квартал. Публичният дом в Медфорд, по-често наричан само Дома, бе нейното най-доходоносно заведение. Въпреки разположението му, благородници от близо и далеч посещаваха скъпия бардак. Гуен се славеше с репутацията на дискретност, особено що се отнася до самоличността на мъже, които не можеха да си позволят да се разчуе, че посещават бордеи.

— Ройс — рече Гуен, — един потенциален клиент посети Дома по-рано вечерта. Бе твърде нетърпелив да говори с един от вас. Уредих ви среща за утре вечер.

— Познаваш ли го?

— Разпитах момичетата. Никое от тях не го е виждало преди.

— Беше ли обслужен?

Гуен поклати глава:

— Не, интересуваше се от наемни крадци. Странно е как мъжът очаква проститутките да знаят всичко, когато той търси информация, но смята, че момичето ще пази неговите тайни до гроб.

— Кой говори с него?

— Тюлип. Каза, че бил чужденец, тъмнокож и спомена още, че имал акцент. Може да е от Калис, но не съм се срещала с него и не мога да кажа със сигурност.

— Сам ли беше?

— Тюлип не спомена нищо за спътници.

— Да говоря ли с него? — запита Албърт.

— Не, аз ще го сторя — отвърна Ейдриън. — Щом се рови насам, вероятно очаква да види такъв като мен.

— Албърт, утре би могъл да дойдеш и да наблюдаваш вратата за непознати — добави Ройс. — Аз ще държа улицата под око. Да са се навъртали нови наоколо?

— Доста беше натоварено; видях неколцина, които не разпознавам — спомена Гуен. — Четирима са в главния бар сега, а по-рано имаше друга групица от петима.

— Права е — потвърди Емералд, — сервирах на петимата.

— Какви бяха те? Пътници?

Гуен поклати глава:

— Войници, мисля. Не бяха облечени така, но си личеше.

— Наемници? — запита Ейдриън.

— Не мисля. Наемниците обикновено създават проблеми, награбват момичетата, бият се — знаеш ги. Тези бяха тихи, а един от тях май беше благородник. Поне така се обръщаха някои към него — барон… Трумбул май беше.

— Видях нещо подобно на улица Капризна вчера — обяви Мейсън. — Да са били окол’ дванайсет.

— Нещо случва ли се в града? — запита Ройс.

Размениха си изпълнени със съмнение погледи.

— Мислите ли, че има връзка със слуховете за убийствата край река Нидвалден? — запита Ейдриън. — Може би кралят свиква благородниците.

— За елфите ли говориш? — попита Мейсън. — Чух за това.

— И аз — рече Емералд. — Казват, че елфите нападнали някакво село. Чух, че избили всички — някои дори докато спели.

— Кой твърди това? Не ми звучи правилно. Не познавам елф, който да погледне човек в очите, още по-малко да го нападне — коментира Албърт.

Ройс грабна ботушите и наметалото и се отправи към вратата.

— Никога не си познавал елф, Албърт — рече той, докато излизаше рязко.

— Какво толкова казах? — запита Албърт с отправено към всички невинно изражение.

Емералд сви рамене.

Ейдриън извади кесията на Аленда и я подхвърли на виконта.

— Не бих се притеснявал за това. Ройс понякога е раздразнителен. Ето, раздели приходите ни.

— Но Ройс все пак е прав — каза Емералд. Тя изглеждаше доволна от това, че знае неизвестно за другите нещо. — Нападналите селото елфи са били диви елфи, чистокръвни. Тукашните мелези не са нищо повече от сбирщина мързеливи пияници.

— Хиляда години робство могат да причинят това всекиму — изтъкна Гуен. — Мога ли да си получа дела, Албърт? Трябва да се връщам на работа. Тази нощ сред клиентите на Дома са владика, магистратът и Баронското братство.

* * *

Сядайки на празна маса в Диамантената стая и разглеждайки посетителите, Ейдриън още не се бе отърсил от вчерашното напрежение. Стаята бе получила названието си от странната форма на разтеглен правоъгълник, предизвикана от начина, по който пристройката се вместваше в края на улица Капризна. Ейдриън познаваше — лично или по физиономия — почти всички присъстващи. Фенерджии, кочияши, калайджии; обичайната отбила се след работа тълпа. Всички изглеждаха уморени, захабени и мръсни; облечени в долнокачествени ризи и пристегнати като чувал панталони не по мярка. Предпочитаха тази стая, защото бе по-тиха и можеха да ядат на спокойствие. Но един индивид се отличаваше.

Седеше сам в далечния край на залата с гръб към стената. На масата му имаше само свещ; не си бе поръчал храна или пиво. Носеше широкопола филцова шапка, украсена със синьо перо. Жакетът му, облечен върху великолепна риза от златен сатен, бе направен от богат червен и черен брокат с подплатени рамене. Сабята му беше закачена към прекрасен кожен колан — в тон с ботушите му. Който и да беше той, определено не се криеше. Под масата имаше вързоп, застъпен от единия му ботуш.

Щом Ройс изпрати Емералд с информацията, че улицата е чиста, Ейдриън се изправи и прекоси стаята, спирайки се до празния стол пред непознатия.

— Нещо против компания? — запита.

— Зависи — отвърна мъжът и Ейдриън отбеляза леко нахакания калиански акцент. — Търся представител на организацията, наречена Ририя. От нейно име ли говориш?

— Зависи какво искаш — Ейдриън отвърна с лека усмивка.

— В такъв случай, заповядай.

Ейдриън седна и зачака.

— Казвам се барон Делано ДеУитт и търся да наема талантливи люде. Казаха ми, че наоколо има такива.

— Какъв тип таланти търсиш да наемеш?

— Умеещи да придобиват — отвърна ДеУитт. — Има нещо, което трябва да изчезне. Ако е възможно, бих предпочел да изчезне напълно. Но трябва да стане тази нощ.

Ейдриън се усмихна:

— Съжалявам, Ририя не работи с такива кратки срокове. Твърде опасно. Надявам се разбираш.

— Съжалявам за времето. Опитах се да се свържа с организацията ви миналата нощ, но ми казаха, че не сте налични. В позиция съм да направя риска ви оправдан.

— Съжалявам, но те имат стриктни правила — Ейдриън започна да се изправя.

— Моля те, изслушай ме. Разпитах наоколо. Тези, които познават пулса на града, ми казаха за съществуването на двойка независими професионалисти, които се заемат с подобни дейности срещу съответната цена. Как съумяват да работят самостоятелно извън организираните гилдии не е ясно, но факт е, че го правят. Това говори за репутацията им, нали? Ако познаваш тези хора, членовете на тази Ририя, умолявам те, посъветвай ги да приемат.

Ейдриън преценяваше мъжа. Първоначално го бе сметнал за един от многото самовлюбени аристократи, търсещи да се посмеят на някой кралски банкет. Но сега поведението му се бе променило. В гласа му се долавяше нотка на отчаяние.

— С какво е толкова важен този предмет? — запита Ейдриън, докато се отпускаше обратно на стола. — И защо трябва да изчезне точно тази нощ?

— Чувал ли си за граф Пикъринг?

— Майстор мечоносец, шампион на Сребърния щит и Златната лавра? Има невероятно красива жена на име… Белинда, мисля. Чувал съм, че е убил поне осем човека на дуел заради това, че я погледнали. Поне така разправят.

— Необичайно добре си информиран.

— Част от работата — призна Ейдриън.

— В съревнование с мечове, графът е побеждаван единствено от Брага, ерцхерцог на Меленгар; това се случи на показния турнир в деня, когато не разполагаше с меча си и бе принуден да използва резервен.

— О, точно така — Ейдриън каза колкото за себе си, толкова и за ДеУитт. — Това е онзи със специалната рапира, без която не би се дуелирал; поне не и в истински бой.

— Да! Графът е много суеверен по отношение на това — ДеУитт замълча за момент и се размърда неловко.

— Да не си гледал жена му прекалено дълго? — запита Ейдриън.

Мъжът кимна и наведе глава:

— Предизвикан съм на дуел утре по обед.

— И искаш Ририя да открадне графския меч.

Бе твърдение, не въпрос; но ДеУитт кимна отново.

— Аз съм част от кортежа на херцог ДеЛоркан от Дагастан. Пристигнахме в Медфорд преди два дни за търговски преговори под патронажа на крал Амрат. Имаше пиршество в наша чест и Пикъринг бе там — баронът избърса нервно лицето си. — Никога не съм бил в Аврин преди; за Марибор, та аз не знаех коя е! Дори не подозирах, че му е жена: до момента, в който бях зашлевен с ръкавица.

Ейдриън въздъхна.

— Това не е лесна работа. Да се вземе ценен меч от нощн…

— А, но аз улесних нещата — каза ДеУитт. — Графът, също като мен, гостува на краля докато траят преговорите. Покоите му са близо до тези на моя херцог. По-рано днес се промъкнах в стаята му и взех меча. Наоколо имаше много хора, паникьосах се и го хвърлих в първата попаднала ми отворена врата. Трябва да бъде изваден от замъка преди графът да забележи липсата му, защото иначе лесно може да бъде намерен.

— И къде е сега?

— В кралския параклис. Не се охранява и се пада точно през залата от една празна спалня с прозорец. Мога да уредя последният да остане отворен през нощта. Също така по стената се вие бръшлян. Ще бъде лесна работа.

— Тогава защо ти не го направиш?

— Ако заловят крадци с меча, те ще изгубят само ръцете си, но ако хванат мен, репутацията ми ще бъде унищожена!

— Разбирам причината за безпокойството ти — рече язвително Ейдриън, но ДеУитт не усети.

— Точно така! Сега, виждайки как аз съм свършил по-голямата част от работата, вече не звучи толкова зле, нали? Преди да отговориш, позволи ми да разширя предложението с това.

С известно усилие, баронът издърпа вързопа и го сложи на масата. Металически звън се разнесе при допира на чантата с дървото.

— Вътре ще намериш сто златни тенента.

— Разбирам — отвърна Ейдриън, вперил очи в чантата и опитвайки се да диша равномерно. — И плащаш предварително?

— Естествено, не съм глупак. Зная как стават тези неща. Плащам половината сега и половината като получа меча.

Ейдриън пое друг контролиран дъх, кимайки и припомняйки си да остане спокоен.

— Значи предлагаш двеста златни тенента?

— Да — каза ДеУитт разтревожено. — Както може да се убедиш, това е много важно за мен.

— Очевидно, ако работата е толкова лесна, колкото казваш.

— Значи мислиш, че ще го направят? — нетърпеливо питане.

Ейдриън се отпусна в стола, а ДеУитт се наклони напред тревожно. Приличаше на изправен пред съдия, очакващ присъда по обвинение в убийство.

Ройс щеше да го убие, ако се съгласеше. Едно от основните правила на Ририя бе никога да не се наемат с кратко предизвестие. Имаха нужда от време да проверят клиентите, потвърдят историите и проучат потенциалните цели. И все пак, единственото престъпление на ДеУитт се състоеше в неправилното подбиране на момент, в който да погледне красива жена и Ейдриън знаеше, че държи живота на мъжа в ръцете си. Онзи нямаше шанс да наеме друг. Както бе споменал ДеУитт, други независими крадци освен тях не биха се осмелили да работят в град с гилдия. Ръководителите на Пурпурната ръка не биха позволили някое от момчетата им да се заеме с работата по същата причина, поради която Ейдриън почувства, че трябва да откаже. От друга страна, Ейдриън не бе крадец и не беше наясно с различните им разсъждения. Ройс беше отрасналият из улиците на Ратибор, оцелявайки чрез джебчийство. Той беше професионалният взломаджия, бивш член на прословутата гилдия Черен диамант. Ейдриън бе боец; предпочитащ честни битки на дневна светлина войник.

И винаги изпитваше леко неудобство от повечето от задачите, възлагани им от благородниците. Те искаха да посрамят съперник, да наранят бивш партньор или да се издигнат в странния и извратен свят на политиката. Наемаха ги, защото притежаваха пари и можеха да си позволят да си плащат за игричките. За тях животът представляваше точно това — голяма партия шах с истински конници, царе и пионки. Нямаше добро и зло, правилно и грешно. Всичко бе политика. Игра в играта със собствени правила и никакви ценности. Но тези разправии предоставяха плодородна почва, която даваше богат урожай. Аристократите бяха не само богати и дребнави, но и глупави. Как иначе Ройс и Ейдриън биха получили пари от графа на Чадуик за залавянето на писмата на Аленда Ланаклин до Дигън Гаунт и сетне удвоили печалбата си чрез контракражба? Просто бяха казали на Албърт да се свърже с Аленда с новината, че Белънтайн притежава нейните писма и й предложи помощ да си ги върне. Бизнесът им бе доходоносен, но неприятен. Просто още една игра в свят, където героите бяха легенда, а честта — мит.

Опита се да осмисли, че вършеното от тях с Ройс не е отвратително. В крайна сметка Аленда можеше да си го позволи. Хора като Мейсън и Емералд се нуждаеха от парите повече в сравнение с дъщерята на богат маркиз. Пък може и да й е послужило като урок, който да спаси бащините земи и репутация. И все пак това бе начин да лъже себе си. Опит да убеди съвестта си, че ако вършеното от него не е правилно, то поне не е грешно. Жадуваше да се заеме с достойна работа; такава, която би спасила нечий живот; със запомнените като добродетелни намерения.

— Разбира се — каза той.

* * *

Когато Ейдриън замлъкна, възцарилата се тишина бе напоена с очакване. Присъстваха само трима и щом Ейдриън приключи, той и Албърт насочиха вниманието си към Ройс. Очаквано, крадецът не изглеждаше доволен и бавно заклати глава още преди да заговори.

— Не мога да повярвам, че си взел работата — сопна се той.

— Виж, знам, че е твърде неочаквано, но историята се потвърди, нали? — запита Ейдриън. — Ти го проследи до замъка. Той наистина е гост на крал Амрат. Не се е отбивал никъде. Мога да потвърдя, че изглежда да е от Калис; никое от момичетата на Гуен не го е чуло да казва нещо в разрез с твърденията му. Работата изглежда наред.

Двеста златни тенента за измъкването на меч през отворен прозорец — и ти не намираш нищо съмнително в това? — запита невярващо Ройс, като в тона му се преплиташе и удивление.

— Аз лично бих го нарекъл сбъдната мечта — обяви Албърт.

— Може би правят нещата по различен начин в Калис. Доста далеч е — рече Ейдриън.

— Не е чак толкова далеч — изстреля в отговор Ройс. — И как този ДеУитт се разхожда насам-натам с толкова жълтици? Винаги ли си носи преливащи от злато торби, когато ходи на международни търговски срещи? Защо го е донесъл?

— Може и да не е. Може да е продал ценен пръстен или да е изтеглил заем, използвайки доброто име на херцог ДеЛоркан като гаранция. Дори е възможно да го е взел от самия херцог. Убеден съм, че двамата не са яздили дотук на гърба на понита. Херцогът вероятно пътува с огромен керван. За тях две-три стотици златни монети може да не са нищо необичайно.

Гласът на Ейдриън стана по-сериозен:

— Ти не беше там. Не го видя. На практика утре го очаква екзекуция. Каква полза от златото, ако си мъртъв?

— Току-що приключихме задача. Надявах се да си отпочина няколко дни, а сега ти си ни уредил нова — Ройс въздъхна. — ДеУитт бил изплашен, казваш?

— Потеше се.

— Ето каква била работата. Съгласил си се, защото е за добра кауза. Смяташ рискуването на главите ни за правилно, стига след това да можем да се тупкаме по гърба.

— Пикъринг ще го убие — знаеш. И няма да е първият.

— Нито последен.

Ейдриън въздъхна и седна обратно, скръствайки ръце:

— Прав си, ще има други. Представи си, че измъкнем меча и се отървем от проклетото нещо. Графът няма да го види нивга. Помисли за всички онези щастливи мъже, които ще могат да оглеждат Белинда без страх.

Ройс се изкикоти:

— Сега пък обществена услуга?

— Плюс двеста златни тенента — добави Ейдриън. — Повече от изкараното за цялата година. Идва студ и с толкова пари спокойно ще можем да преседим зимата.

— Сега поне говориш смислено. Това би било добре — призна Ройс.

— И става въпрос за няколко часа работа, бързо изкатерване и задигане. Ти си този, който винаги разправя колко слабо се охранява замъка Есендън. Ще сме по леглата преди изгрев-слънце.

Ройс захапа долната си устна и изкриви лице, отказвайки да погледне съдружника си.

Ейдриън видя шанса си и усили натиска:

— Спомняш си колко беше студено на върха на онази кула. Помисли си колко студено ще стане след няколко месеца. Можеш да прекараш зимата топло и приятно, отяждайки си и пиейки любимото си вино. Освен това — Ейдриън се приближи още — снегът. Знаеш как го ненавиждаш.

— Добре, добре. Вземай екипировката. Среща на пътеката.

— Знаех си, че там някъде има сърце — усмихна се Ейдриън.

* * *

Навън нощта бе станала още по-студена. Хлъзгав скреж бе покрил пътищата. Противно на мнението на Ейдриън, Ройс не мразеше снега. Харесваше как покрива Долния квартал, обвивайки го в елегантна бяла мантия. Но красотата си имаше цена; стъпките оставаха видими и работата се усложняваше. Ейдриън бе прав: след тази нощ щяха да имат достатъчно пари да прекарат целия сезон в спокоен зимен сън. С толкова много злато можеха дори да започнат легален бизнес. Мислеше си за това при всеки голям удар; заедно с Ейдриън го бяха обсъждали неведнъж. Преди година искаха да отворят изба, но не им подхождаше. Това винаги се оказваше проблем. Нито един от двамата не можеше да се сети за легална дейност, която да им допада.

Спря пред публичния дом в края на улица Капризна, срещу „Розата и бодилът“. Домът бе голям почти колкото таверната. Гуен обмисляше да свърже двете сгради, за да могат посетителите да се движат свободно, незастрашени от престъпни елементи и клюкари. Гуен ДеЛанси беше гений. Ройс никога не бе познавал друг като нея. Изключително умна и интелигентна; най-искреният човек, когото познаваше. За него тя представляваше парадокс, невъзможна за разгадаване мистерия — тя бе честен човек.

— Помислих си, че може да се отбиеш — каза Гуен, излизайки на прага на дома и намятайки пелерина на раменете си. — Оглеждах се за теб през вратата.

— Имаш добри очи. Повечето хора не ме виждат, когато вървя по тъмна улица.

— Значи си искал да бъдеш видян. Дошъл си да ме посетиш, нали?

— Просто исках да се убедя, че снощи си получила полагащото ти се от парите.

Гуен се усмихна. Докато правеше това, крадецът забеляза колко красиво сияе косата й на лунна светлина.

— Ройс, знаеш, че не трябва да ми плащате. Бих ти дала всичко, каквото поискаш.

— Не — настоя той. — Използваме мястото ти като база. Опасно е; получаваш дял. Обсъждали сме го.

Тя пристъпи по-близо и взе ръката му. Докосването й бе успокояващо топло сред вледеняващия въздух.

— Също така не бих притежавала „Розата и бодилът“, ако не беше ти. Дори може би сега нямаше да съм сред живите.

— Нямам представа за какво говори Нейно Благородие — Ройс се поклони. — Мога да докажа, че дори не бях в града онази нощ.

Тя го гледаше със същата усмивка. Обожаваше да я вижда щастлива, но сега блестящите й очи търсеха нещо и Ройс се отдръпна, пускайки ръката й.

— Слушай, Ейдриън и аз ще поемем онази задача. Трябва да го направим тази нощ, така че аз ще…

— Странен мъж си ти, Ройс Мелбърн. Понякога се чудя дали изобщо те познавам.

Ройс поспря и сетне каза тихо:

— Вече ме познаваш по-добре, отколкото някоя жена би трябвало; повече от безопасното и за двама ни.

Гуен отново пристъпи към него, заледената земя прохрускваше под токчетата й, очите й преливаха с молба.

— Бъди внимателен.

— Винаги съм.

Отдалечи се с разпилявано от вятъра наметало. Тя го проследи с поглед, докато той изчезна в сенките.