Джефри Арчър
Гръцка трагедия

Георгиос Цакирис не е от гърците, за чиито подаръци трябва да си отваряш очите.

Имал е късметът да прекара половината от живота си в Лондон, а другата — в родната Атина. Той и двамата му братя Николай и Андреас имали преуспяваща транспортна фирма за спасителни операции, която наследили от баща си.

За първи път се срещнах с Георгиос, или Джордж, както го наричаме в Англия, преди много години по време на благотворителен бал в полза на Червения кръст. Жена му Христина беше член на организационния комитет и ме беше поканила да поема аукциона.

В почти всеки благотворителен аукцион, който съм ръководил, се оказва, че има предмет, който сякаш е невъзможно да намери своя купувач. Онази вечер не правеше изключение. Един от членовете на организационния комитет бе предоставил пейзаж — нескопосна цапаница на дъщеря му. Доста преди да се кача на подиума и да започнат наддаванията, чувствах, че ще загазя.

Само че не бях взел предвид щедростта на Джордж.

— Ще чуя ли предложение от хиляда лири, с което да открием наддаването? — попитах високо, но никой не ми се притече на помощ. — Хиляда? — попитах отново с надеждата, че никой няма да долови отчаянието в гласа ми. Тъкмо бях готов да се откажа, от морето официални черни костюми се надигна една ръка. Това беше ръката на Джордж.

— Две хиляди? — предложих аз, но никой не откликна. — Три хиляди? — насочих този път очи направо към Джордж. Ръката му отново щръкна. Четири хиляди? — продължих поуспокоен. За съжаление увереността ми не трая дълго и отново вперих поглед в Джордж. — Пет хиляди? — човекът отново откликна. Какво като жена му е в организационния комитет, помислих си. Всяко нещо трябва да си има мярка. Ето защо обявих: — Продадено за пет хиляди лири на господин Джордж Цакирис. — Думите ми бяха изпратени с аплодисменти и с изпълнения с облекчение поглед на Христина.

Оттогава горкият или по-скоро богатият Джордж редовно ми се притичваше на помощ в такива случаи. Често купуваше нелепи предмети, за които не таях никаква надежда, че може да намерят купувач. Един Господ знае колко бях измъкнал от човека, и то все в името на благотворителността.

Миналата година му продадох пътуване до Узбекистан, заедно с два билета, предоставени ни от „Аерофлот“, и отидох да му благодаря лично за щедростта.

— Няма защо да ми благодарите — рече Джордж, когато седнах на свободния стол до него. — Не минава и ден, без да си напомня колко късмет съм имал в този живот, та дори и късмета да съм жив.

— Късмета да сте жив ли? — Предусетих, че зад това се крие интересна история.

Тук е моментът да споделя с вас, че старото като света клише как животът на всеки от нас бил цял роман, е голяма заблуда. Но все пак с годините разбрах, че на всекиго се е случвала поне една забележителна история, заслужаваща да бъде разказана. И Джордж не беше изключение.

— Та значи имате късмет да сте жив? — подхванах отново.

Джордж и двамата му братя си разделили по равно отговорностите, свързани с бизнеса. Джордж поел офиса в Лондон, Николай останал в Атина, а Андреас обикалял света, за да се притичва на помощ на някой от закъсалите им клиенти.

Макар че поддържал офиси и жилища в Лондон, Ню Йорк и Сен Пол де Ванс^[1], Джордж редовно се прибирал в родината на боговете, за да не загуби връзка с многобройното си семейство. Сигурно сте забелязали, че богатите хора винаги имат много роднини.

По време на скорошния бал на Червения кръст, който се проведе в Дорчестър, никой не ми се притече на помощ, когато се опитах да продам фланелка на отбора по ръгби „Бритиш Лайънс“ след обиколката им в Нова Зеландия. А на нея стояха подписите на целия отбор, загубил почти всичките си мачове. Нямаше и следа от Джордж, тъй като се бе върнал в родината си за сватбата на любимата си племенница. И точно на тази сватба станал инцидент, заради който можех никога повече да не видя Джордж. Така се случи, че дори не успях да открия наддаване за онази фланелка на „Бритиш Лайънс“.

Племенницата на Джордж, Изабела, беше родена на Кефалония, един от най-красивите гръцки острови. Истинско бижу на Йонийско море. Изабела се влюбила в сина на местния винопроизводител и тъй като баща й бил починал отдавна, Джордж предложил той да е домакин на сватбеното тържество, което щяло да се проведе в дома на младоженците.

В Англия е обичай да се канят членове на семейството и приятели на сватбената церемония в църквата, след което се организира прием, често пъти на моравата пред дома на родителите на момичето, където се опъва специална палатка или тента. Ако моравата не е достатъчно голяма, тържеството се пренася в залата на кметството. След като се произнесат официалните речи и мине известно време, младоженците заминават на сватбено пътешествие, а гостите се разотиват по домовете си.

Да напуснеш тържеството преди полунощ в Гърция, противоречи на традицията. Според местните хора тържествата трябва да продължат до малките часове на следващия ден, особено когато семейството на младоженеца притежава лозя. Ако двама гърци се женят на някой гръцки остров, поканата важи автоматично за цялото население, което приижда, за да се чукне с чаша вино за здравето на младите. В съзнанието на тези хора няма такова нещо като „неканени гости“. Майката на момичето не си прави труда да изпраща покани с позлатени инициали в долния ляв ъгъл, не само защото никой няма да й отговори, но и защото е сигурна, че всеки ще се отбие.

Друга съществена разлика в обичаите на нашите две велики нации е, че в Гърция е напълно излишно да наемаш градинска палатка, тъй като на онази географска ширина е почти невъзможно да завали внезапно дъжд, особено в средата на лятото, което трае близо десет месеца. Там всеки може да е синоптик.

Вечерта преди сватбата Христина напомнила на съпруга си, че тъй като ще е домакин, може би няма да е зле да се въздържа от пиене. Все някой трябва да следи за това нещо да не се пропусне, особено като се има предвид с какво се занимава младоженецът. Макар и неохотно, Джордж се съгласил.

Сватбената церемония се провела в малката селска църква, която било претъпкана много преди началото на вечерната служба. С присъщото му благородство Джордж приел ролята на домакин на едно толкова мащабно събитие. Гледал, изпълнен с гордост, как любимата му племенница и нейният любим влизат в свещен съюз. Макар Изабела да била скрита зад воал от бяла дантела, нейната хубост отдавна била призната от младежите на острова. Годеникът й Алексис Кулукундис бил висок и строен младеж, по чийто кръст още не личало, че е наследник на собственик на обширни лозя.

И при гърците, и при англичаните има църковна служба, но тук приликите свършват. Церемонията се извършва от брадати свещеници, накичени с дълги златисти одежди и високи черни шапки. Сладникав аромат на тамян от полюляващи се кадилници изпълва черквата, докато свещеникът с най-дългата брада ръководи церемонията под акомпанимента на изпети под нос псалми и молитви.

Джордж и Христина били сред първите, които напуснали църквата след края на службата, за да се приберат час по-скоро и да посрещнат първите гости.

Джордж трябва да бе стиснал ръцете на поне двеста души, когато шумните приятели на младоженеца обявили пристигането на младите господин и госпожа Кулукундис с гърмене на пищови — гръцка традиция, която трудно ще се съвмести с английската морава и е абсурд да се осъществи в залата на едно кметство.

С изключение на най-близките роднини и гостите, за които предварително се знаело, че ще седнат около дългата маса встрани от дансинга, Джордж познавал твърде малко от присъстващите.

Неговото място било начело на масата, от дясната му страна седяла Изабела, а от лявата — Алексис. Щом всички се настанили, започнали да пристигат блюда, претрупани с храна, а виното се леело сякаш се провеждала разгулна оргия, а не сватба на малък остров. Но защо ли се учудвам, нали богът на виното Бакхус е грък?

Когато в далечината се разнесъл камбанен звън, отбелязващ настъпването на единайсет часа, Джордж намекнал на кума, че е време за неговата реч. За разлика от Джордж кумът бил пиян и, естествено, на другата сутрин не помнел и дума от онова, което казал. След него станал да говори младоженецът, който се опитал да изрази колко е щастлив, че се е оженил за такова момиче. Отново приятелите му огласили нощта с изстрели от пистолетите си.

Последен се изправил Джордж. Било късно и гостите гледали умолително домакина на тържеството. Като видял колко бутилки вече се търкаляли по масата, той се задоволил с кратко обръщение към младоженците, на които пожелал благословено бъдеще — според традицията начин да пожелаеш много деца. След това приканил тези, които още можели да се държат на краката си, да се изправят, за да пият за здравето на младоженеца и булката. „Изабела и Алексис“, крещели всички, в твърде нестроен хор.

Щом аплодисментите и виковете стихнали, оркестърът подхванал първата мелодия. Младоженецът станал и повел своята жена на първия им танц. Стъпването им на дансинга било приветствано от нов залп. След тях на дансинга стъпили и родителите на Алексис, и Джордж и Христина.

Джордж танцувал с жена си, с младоженката и с майката на младоженеца, след което се отправил към мястото си начело на масата, а по пътя продължил да се здрависва с десетките гости, които искали да му благодарят за тържеството.

Най-сетне и той можел да си налее чаша червено вино — нали вече бил приключил с официалните си задължения? В този миг се появил старецът.

Джордж го зърнал да седи самичък на входа на градината и мигом скочил да го посрещне. Оставил чашата на масата, и прекосил моравата, за да приветства неочаквания гост.

Андреас Николаидис се опирал тежко на двата си бастуна. На Джордж не му се искало дори да си представи колко усилия е коствало на възрастния мъж да изкачи стръмния хълм от малката си къща, построена на същия този склон. Джордж се поклонил ниско и приветствал човека, превърнал се в легенда за Кефалония и за Атина, макар никога да не бил напускал острова. Питали го защо и той отговарял неизменно:

— Защо му е на някого да напуска Рая?

Когато през 1942 година остров Кефалония бил окупиран от германците, Андреас Николаидис, тогава двайсет и три годишен, избягал на хълмовете и оглавил съпротивата. Докато траела окупацията, за главата му била обявена висока награда, но той останал в планините и също като Александър не се върнал, докато враговете не били прогонени далеч от родните земи.

Щом през 1945 година мирът бил провъзгласен, Андреас се прибрал победоносно и станал кмет на Кефалония, пост, който заемал цели трийсет години. Сега, вече на повече от осемдесет години, нямало семейство на острова, което да не му било задължено по някакъв начин. Малко били тези, с които не го свързвало роднинство.

— Добър вечер, господине — поздравил го Джордж. — Голяма чест е за нас да ви видим на сватбата на моята племенница.

— Честта е по-скоро за мен — отговорил Андреас. — Дядото на вашата племенница се би редом с мен и загина пред очите ми. А и е привилегия за един стар човек — намигнал той дяволито — да целува всяка младоженка на този остров.

Джордж внимателно подкрепил стареца покрай дансинга по посока на голямата маса. Гостите спирали да танцуват, за да го поздравят. По настояване на Джордж Андреас бил настанен на неговото място начело на масата. Така че да седне между двамата младоженци. Старецът се опитал да откаже, но после приел. А когато Изабела го видяла до себе си, избухнала в радостни сълзи и прегърнала сърдечно възрастния мъж.

— Присъствието ви прави нашата сватба съвършена — хълцала тя.

Андреас се усмихнал и прошепнал на Джордж:

— Щеше ми се като бях млад, присъствието ми да имаше същото въздействие върху жените.

Джордж оставил младите да си говорят с възрастния мъж и отишъл да донесе блюдо с подбрани храни за изтъкнатия гост. Взел и една бутилка от виното, което собственият му баща му подарил в деня на сватбата му. Натоварен с всичко това, той се обърнал, за да го занесе на госта, и в този момент камбаните на черквата отброили дванайсет удара — началото на новия ден.

За пореден път тази вечер младежите на дансинга изстреляли залп във въздуха с оръжието си. Джордж сбърчил чело, но се сетил за собствената си младост. С чинията в едната ръка и с бутилката специално вино в другата, той си проправял път между гостите към челното място на масата, заето сега от Андреас Николаидис.

Най-неочаквано един от младежите, който очевидно бил пил повече от необходимото, се спънал неволно в ръба на дансинга в момента, когато изстрелвал последния пълнител на своето оръжие. Джордж се вцепенил от ужас, виждайки как старецът се свива на стола, а главата му клюмва на масата. Джордж пуснал блюдото с храна и бутилката на тревата и в този момент проехтял писъкът на булката. Затичал се към масата, но вече било твърде късно. Андреас Николаидис бил мъртъв.

Веселото тържество се превърнало за секунди в тревожен кошер — едни плачели, други пищели, а някои падали на колене, но повечето мълчали вцепенени, неспособни да реагират на случващото се.

Джордж се навел над тялото и вдигнал стареца на ръце. Понесъл го през моравата, а гостите се отдръпвали встрани и с наведени глави образували шпалир.

Джордж току-що бе наддавал до пет хиляди лири за два билета за мюзикъл в Уест Енд, когато завърши разказа си за Андреас Николаидис.

— Твърди се, че Андреас е спасил живота на всеки един от жителите на този остров — въздъхна той и вдигна чаша в памет на този забележителен старец. Замълча за миг и додаде: — Включително и моя.